7:35

Спрях да плача от около десетина километра.

Лягам на една от ония маси, поставени на отбивките край магистралата, на които семействата, натъпкани в някой форд комби, обикновено си правят пикник.

Дали тези хора всяка неделя сутрин не си казват взаимно: «Хей, Курт, времето е така хубаво, да отидем отново на пикник на отбивката на магистралата Щолпер Хайде/ Изток, а?»

Тук властва своеобразна идилия. Покрай мен профучават с трясък огромни камиони. По това време все още няма много наизлезли коли. Откъм бранденбургското поле, засято с рапица, долитат гласовете на лятото: цикади цвърчат, косовете пеят, един трактор се тътрузи по черния път. Странно е, че определям бръмченето на мотора на някакъв трактор като природен шум.

От известно време гледам към светлосиньото небе, където се виждат предвестниците на хубавото време, което явно ще се задържи по-дълго: високо летящи лястовици и няколко снежнобели, отделени с ясни контури, пухкави облачета. Добре, аз съм дребничка, но като гледам така по-дълго в небето, започвам да се чувствам още по-дребна. Но някак приятно дребна. Възвишена. Защитена.

Марпъл се занимава сама със себе си. Поставила съм ръце под главата си и дъвча една тревичка. Правя така от дванайсетгодишна, откакто прочетох «Том Сойер» и исках да стана истинско хлапе, което винаги, когато му се наложи да се замисли, захапва стрък трева и отправя поглед към небесата.

Трябва ли да се върна?

Да го принудя да се изповяда?

Да го разбия?

Може ли всичко това да се окаже обикновено недоразумение?

Има ли факти, които насочват към невинността на Филип?

Дали пък не съм преиграла, което е обичайно за мен?

Или пък реакцията ми е била недостатъчно силна, тъй като съм се видяла на дъното на живота и вместо да съсипя живота му, съм съсипала само костюмите?

Ако на мое място бе прастарата ми приятелка от детинство Катарина Пюц, Филип съвсем нямаше да се измъкне така леко. Преди три години Кати откри, че приятелят й, програмист на свободна практика, от половин година има любовна връзка — и то със своя банков съветник! При което тя си приготвила вана с масло от борови иглички — успокояваща и отпускаща, — легнала за двайсет минути в горещата вода, обръснала си краката, намазала ге грижовно с крем, после връхлетяла само с тюрбан на главата в кабинета му, грабнала лаптопа и дискетите със записаните за по-сигурно файлове, върнала се обратно в банята и се потопила с всичко това отново във ваната с масло от борови иглички.

След това си събрала нещата и изчезнала завинаги от живота му.

«За мой късмет, късмет, късмет», казва тя винаги накрая на историята, която продължава да разказва с удоволствие. Междувременно се омъжи за търговец на недвижими имоти, който върти скъпи обекти в Мюнстер и покрайнините му, има дъщеря и връзка със сина на шефа на мъжа си.

Говорим си по телефона най-малко веднъж месечно и всеки път, когато ходя при родителите си, се виждам и с Кати. И двете сме израснали в Хоенхолте, едно село до Мюнстер, и когато отново се видим, правим неща, които сме вършили като малки. Все едно времето е спряло. Разхождаме се из полята, където сме се търкаляли като тринайсет годишни момичета, където сме дъвкали стръкове трева и сме мечтали за момчетата два класа преди нас. Потапяме босите си крака в поточе, в което междувременно сигурно доста отходна вода е изтекла. Вечер сядаме на терасата на родителите ми и си спомняме какво беше, когато всеки вторник гледахме «Далас» със страх за срядата и двата часа по френски от осем.

Сещахме се какви слабачки бяхме по латински и че съм преписвала от Кати по английски, а тя от мен по математиката — най-често с грешките. Говорим си колко често бягахме от часовете по педагогика и изобразително изкуство, като в същото време пушехме първите си цигари в една кръчма до кварталния супермаркет.

Кати и аз, двете заедно танцувахме на «99 балона» на Нена и на «Депеш мод». Бяхме на концерти на «Дъ Кюр» и на «Дюран Дюран», видяхме Майкъл Джексън на живо, когато все още беше с цвета на кожата, даден му от природата. Спомените се преливат един в друг.

Седим на терасата и не можем да спрем да говорим. Чувстваме се на шестнайсет, по някое време майка ми излиза навън при нас, облечена с хавлия и на краката с някакви невъзможни пантофи, погалва Катарина по главата, целува ме по челото и казва:

— Лека нощ, вие двечките. Аз си лягам. Кога трябва да те събудя сутринта, миличката ми?

Какво трябва да направя?

Да карам към къщи?

Или с Катарина да обсъдя на терасата бъдещите си намерения?

Дали пък от най-близкото летище да не потегля на юг, тъй като, щом се чувстваш нещастен, най-доброто лекарство е да хванеш тен?

Застанала сред полето с рапица, Марпъл лае към няколко къртичини. Поглеждам часовника. Звъннах му преди двайсет минути. Да се надяваме, че ще дойде скоро.

От десет минути съм извън Берлин и вече самотата ни се струва непоносима. Тринайсет километра по-нататък здравата се разревавам и за да се успокоя, опитвам да отвлека вниманието си чрез доклад, който върви по «Дойчландрадио».

След двайсет километра болка и мъка, преминавайки през станцията «Стари, но златни хитове» попадам на песен на «Бийтълс». И тогава всичко се решава за един миг.

Yesterday

All my troubles seemed so far away

Now it seems as though they ’re here to stay

Oh I believe — in yesterday.

Тъкмо навреме.

Карам в дясната лента, където иначе трудно се задържам, и давам мигач.

Дали Филип все още спи?

Съвсем ли не подозира, че животът му се е променил и няма нищо за обличане?

Why she had to go,

I don’t know, she wouldn’t say.

Отбих на един паркинг край магистралата и измъкнах от чантата си мобилния телефон, както заплашен със смърт каубой измъква пистолета си.

Не съм самотен ездач.

А само самотен.

Yesterday

Love was such an easy game to play,

Now I need a place to hide away,

Oh I believe in yesterday.


Спрях радиото. Не ща да имам нищо общо с вчера. Днес си е днес. Освен това днес е един крайно лайнян ден. И не мога повече да издържам всичко това сама. Два часа са достатъчно постижение по издръжливост за човек, който е свикнал на секундата да споделя грижите си със заинтересованите лица от приятелския си кръг.

— Ало? — изхълцах аз в слушалката, задавена от сълзи. — Слушай, случи се нещо… Да, важно е, чувствам се така нещастна.

Рев. Хълцане. Кратко идване на себе си.

— Можеш ли да дойдеш?

Треперещ гласец. Настоятелен.

— Отбивка на магистралата, паркинга на Щолпер Хайде/ Изток.

Писукане в телефона.

— Само на двайсет и пет километра е. На магистралата А 10.

Изпълнена с надежда.

— Да? Благодаря! Моля те, побързай!!!

Загрузка...