Тайната на Валантайн

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Чувстваше се точно като пред съдебни заседатели. Единственото, което им липсваше на всички тук, бяха онези накъдрени бели перуки и тънки носове. Чудеше се дали някой някога изобщо можеше да убеди Маги да покрие великолепната си коса с подобна перука. Навярно беше възможно, ако тя самата реши, че това й харесва. Всъщност той не седеше на скамейката за подсъдими. Беше се разположил в едно позлатено кресло, подарък от дукесата, в неговата собствена гостна стая и отпиваше от чая на госпожа Катсдор. Всичките съдебни заседатели гледаха втренчено в него над чаените си чаши. Сребърният поднос, грижливо отрупан от госпожа Катсдор с малки, изящно наредени сандвичи с краставици и тънки резенчета лимонов кейк, стоеше непокътнат. Той знаеше, че тя ги беше приготвила, за да впечатли Баджър, пред когото благоговееше. Зачуди се дали Спиърс знаеше, че госпожа Катсдор му се възхищаваше безкрайно и че това възхищение няма нищо общо с кулинарните му способности. Те продължаваха все така да го зяпат. Чувстваше се като престъпник…

— Е, добре, говорете направо. — Джеймс вече беше леко изнервен. — Защо сте тук? Този път какво съм направил?

Спиърс остави чашата си на масата и се прокашля:

— Джеймс, днес ние дойдохме в „Кандълторп“, защото най-подробно обсъждахме положението и стигнахме до конкретно решение.

— Разкрихте ли това ваше решение първо на Маркъс и дукесата?

— Не, казваме ти го първо на теб — отвърна Баджър.

— И за какво става дума?

Маги приглади великолепната си смарагдовозелена сатенена пола и започна:

— Ти се превърна в прекрасен мъж, Джеймс. Тъкмо това казах на Джеси и действително си го мисля. Ние всички се гордеем с теб. Време е обаче да се стегнеш и да направиш правилния избор.

— Правилния избор?

— Да, Джеймс — обади се Сампсън, главният съдия. — Ние също така бяхме единодушни, че ти пръв трябва да чуеш нашето решение. То засяга лично теб, не Негово височество или дукесата. Всъщност то засяга и тях, но не така пряко, както теб.

— И какъв е този „правилен избор“, ако мога да попитам? — Джеймс се изправи и закрачи към камината. Възможността да се разхожда из собствената си гостна стая му даваше поне илюзията за някаква свобода. Решетката на камината беше идеално почистена. Той небрежно се облегна върху полицата над камината и кръстоса ръце на гърдите си, което не беше лесно, защото все още държеше чашата си с чай. — Хайде, Спиърс, изплюй камъчето.

— Е добре, Джеймс. — Спиърс се изправи със съвсем строго изражение, като съдия, който е готов да произнесе присъдата. Той отмери три крачки и застана така, че да е с лице към всички. После прочисти гърлото си. Дори един професионален актьор нямаше да го направи така добре. Накрая каза: — Ние смятаме, че трябва да се ожениш за Джеси.

Джеймс го зяпна. През цялото време бе подозирал какво имат предвид с този „правилен избор“, но просто не му се искаше да го приеме. Сега обаче всичко беше казано ясно и недвусмислено. Той не искаше току-така да се изправи лице в лице с тази истина, е, може би вече го беше правил някъде дълбоко в съзнанието си, но не беше обръщал внимание. Никога не му се бе искало да се замисля за подобно нещо, или поне не напълно съзнателно. Той продължи да гледа втренчено още известно време, нервно чоплейки пръсти. Накрая проговори:

— Това изобщо не е ваша колективна грижа. Джеси няма нищо общо с когото и да било от вас, няма нищо общо и с мен. Хленчила ви е тук, че съм я озлочестил, нали? Не съм го правил. Нямах нищо общо с цялата работа. Въпреки че не е моя вината и въпреки че казах и на баща й, че не аз съм я озлочестил, той все още не ме оставя на мира. Самата Джеси беше тази, която поиска просто да се приключи с целия този абсурд. Но ето че вече е подхванала друга песен, така ли? Сега вече иска не само кожата ми, но и името ми?

Маги взе да разглежда нокътя на палеца си, след което бавно, невероятно бавно завъртя сватбения си пръстен около пръста си.

— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала от теб, Джеймс. Джеси е невинна. Тя е изключително беззащитна — в чужда страна е. Все още не знае кое е добро за нея и кое — не, макар че през последните дни ние започнахме да й правим доста конкретни намеци. Тя ще те защищава до гроб или поне ще се постарае да го направи. Не е подхващала никаква друга песен. Не мисля дори, че тя изобщо иска да се омъжва за теб.

— Ето, виждате ли? Значи съм бил прав. Тя изобщо не проявява интерес към мен.

Баджър се прокашля:

— Госпожа Маги тъкмо щеше да отбележи, че има една единствена причина, поради която Джеси не иска и да чуе за брак с теб. Тя смята, че ти дори не я харесваш. Госпожа Маги, струва ми се, че вие споменахте този многозначителен аргумент миналата вечер, когато ви поднесох моя десерт от желирани круши.

— Мътните да ви вземат всички вас, дето все се бъркате там, където не ви е работа! Искате ли да чуете истината? Е добре, много рядко ми се случва да харесам нещо у Джеси. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка случаите, когато съм могъл да харесам нещо у нея.

Спиърс се прокашля. Той изчака, докато недоволният шепот утихна напълно. После изчака всички да погледнат към него и накрая каза:

— Ние разпитвахме Джеси много подробно. Тя е толкова затворена и необщителна — като мида в черупката си. Единственото, което успяхме да разберем, е, че намира „Кандълторп“ за прекрасно имение. Ние всички решихме, че подобно мнение е доста показателно.

— Какво, по дяволите, означава това? Показателно? На мен това ми показва единствено, че тя има очи на главата си и поне минимално количество разум. „Кандълторп“ е великолепно имение. Защо и тя да не го признае?

Сампсън и Маги размениха погледи. Баджър разглеждаше фините резенчета лимонов кейк. Той хапна едно, дълго време продължи да го дъвче с полупритворени очи и накрая само кимна на себе си. Спиърс изглеждаше по-сериозен от всякога.

— Явно от това няма никаква полза — отбеляза Баджър, вече забравил за лимоновия кейк. Джеймс никога не беше чувал гласа му толкова студен. — Господин Спиърс, предлагам просто да сложим картите на масата. Джеймс, ти трябва да се ожениш за Джеси Уорфийлд. И ще направиш това незабавно. Нямаш друг избор. Тя никога не би могла да се върне в Колониите с достойно вдигната глава, ако ти не й помогнеш. Независимо от твоята невинност, тя е онази, върху която е стоварена цялата вина. Ако си джентълмен, ще уредиш нещата справедливо, и то по най-бързия начин.

— Джеймс — Маги опипваше изящните си смарагдовозелени обици — Джеси те е обичала още от малко момиче. Тя ще ти бъде чудесна съпруга.

— Тя ме е харесвала толкова, колкото и аз нея, Маги. Изобщо не си права.

Сампсън се прокашля:

— Заблуждаваме ли се, като смятаме, че ти вече не скърбиш за покойната си съпруга?

— Да — обади се и Баджър, — ако ти все още скърбиш по нея, тогава проблемът е сериозен.

— Вече не скърбя по Алиша. Тя е мъртва повече от три години. Научих се да живея без нея. Всички вие знаете, че много дълго ми беше трудно, но го преодолях вече. Животът ми е пълноценен и богат. Не искам друга съпруга. Не искам американска жена, която е мъжкарана, която десетки пъти ме е побеждавала в надбягвания и която сега напълно си е сменила фасона и се облича като проклета уличница.

— Тя е красива — каза Маги, така възмутена, както Клоринда, когато паунът Фред успяваше да я издебне и да я клъвне неочаквано вместо целувчица. — Беше нужно само малко да я нагласим, нищо друго. И разбира се, съвсем не изглежда като уличница. Това е жестоко и несправедливо от твоя страна, Джеймс.

— Тя не прилича на себе си. По-рано поне знаех какво мога да очаквам от нея, но сега вече не. Не трябваше да я пооправяте, не й беше нужно. На мен също не ми трябваше това. Още на другия ден забелязах, че дори когато косата й е на една плитка, тя не е така плътно пригладена и изпъната, както беше някога. Научили сте я да си пуска онези глупави женски къдрички да й висят от двете страни на лицето. Тя не може да се облича в бричове и да се надбягва с тия глупави къдрички.

— Аз ги наричам „палавничета“ — отбеляза Маги.

Спиърс каза:

— Тук вече много се отклонихме от въпроса. Ти ще се ожениш за нея, Джеймс. Приеми го като заповед. Нима искаш тя да остане на работа при Негово височество и дукесата за цял живот? Това завинаги ще опетни доброто ти име. Не е справедливо Негово височество и дукесата да поемат отговорността за нея чак докато остарее и си отиде самотна от този свят. Тя заслужава много повече. Джеси е умна, интересна и съобразителна. Ожени се за нея.

— Просто го направи.

— Чуваш ли, послушай ни!

— Какво ще кажеш за следващата седмица? Дукесата и аз ще успеем да го уредим. О, знам дори коя е най-подходящата сватбена рокля за нея. Намислила съм отдавна каква точно ще бъде. Ще останеш страшно доволен, Джеймс.

— Убеден съм, че е истинска наслада, за любовта става дума — каза Сампсън и целуна меката бяла длан на жена си.

Баджър отхапа от изящните сандвичи с краставица. Този път той съвсем лекичко се смръщи. Джеймс запокити чашата си в стената.

С Чарлз на ръце Джеси влезе в детската стая. Тя забавляваше детето и му обясняваше, че му трябвало да порасне само с още някоя и друга година, за да започне да съсипва женските сърца. Говореше му още как малките женички много бързо щели да открият, че навикът му да гризе всичко, което не се движи, всъщност е доста очарователен. Тя почти връхлетя върху Джеймс, който стоеше точно до вратата от вътрешната й страна и я наблюдаваше с особена неприязън.

— Джеймс! Какво правиш тук?

— Къде беше досега?

— Чарлз искаше да види розите на майка си. Те са красиви, особено червените, точно като кадифени…

— Млъкни, Джеси! Много добре знаеш защо съм тук, да те вземат дяволите!

Чарлз погледна Джеймс, после пак се обърна към Джеси. Брадичката му затрепери.

— Недей да повишаваш тон — каза тя и подхвърли Чарлз няколко пъти нагоре-надолу. — Ето, ето, миличко мое, всичко е наред. Твоят братовчед Джеймс просто е малко избухлив, като вулкан. Той често изригва, но после бързо се укротява. Това, че се укротява, е добре, но другото…

— Млъкни, Джеси — повтори той, но този път почти шепнешком. После протегна ръце към Чарлз. Безразлично в своите предпочитания, малкото същество загука доволно в мъжката прегръдка.

— Не е честно. Помагал ли си му някога да се оригне? Напикавал ли те е някога?

— Веднъж го направи — отвърна Джеймс, като люлееше Чарлз. — Опика се върху мен, точно така. Моят малък кръщелник усеща, че аз съм мъж. Той знае, че мъжете трябва сами да подреждат живота си, трябва сами да взимат своите решения. Той знае също, че аз не мога, затова ме съжалява и се опитва да ме утеши по единствения начин, който той знае. Като ми дърпа косата и се лигави във врата ми.

— Какво означава това, че не можеш сам да подреждаш живота си? Ти притежаваш „Кандълторп“ и „Маратон“. Какво още искаш, какво друго ти трябва? Ти сигурно си имаш и някоя Кони Максуел тук, в Англия. Така е, нали, Джеймс? Как й е името? Престани да клатиш глава… Никога няма да ти повярвам. Майка ми винаги е казвала, че мъжете непрекъснато изпитват необходимост да си търсят какви ли не жени, просто защото по природа са неуравновесени. Та, значи, какво искаше да кажеш, Джеймс?

— С тази рокля, която си облякла, би трябвало да приличаш малко повече на старата Джеси, но пак не се получава.

— Това е, защото ми пасва идеално. Не е нито прекалено къса, нито пък прекалено провиснала на гърдите.

— Харесва ми цветът й. Не съм и помислял дори, че можеш да изглеждаш толкова благоприлично в сиво, но е факт. Имаш вид на скромно и порядъчно момиче, поне от шията надолу. Що се отнася до тия висулки около лицето ти…

— Ти си говорил с Маги.

— Да, тя ми направи забележка. Обясни, че не били къдрици, ами висулки, палавничета.

— Та какво толкова те дразнят?

В този момент той усети нейния страх, че пак ще я обиди, като ги нарече „смешни“. Искаше му се да го направи. Искаше му се да й каже, че тя е жива напаст, че не иска да се жени за нея, че копнее никога да не я бе срещал. Защото ако преди около шест години не я беше видял да обикаля около един състезателен кон на турнира в Уеймът и после ако не го беше победила в оня проклет трети етап, тя нямаше никога да се окаже върху онова ужасно дърво, да падне върху него и да се озлочести. И никога нямаше да избяга в Англия. Вместо това той каза:

— О, къдричките ти са очарователни. Но когато се състезаваш, вятърът ще ги духа в очите ти. Ще трябва да внимаваш.

— Наистина ли ти харесват, Джеймс?

Гласът й беше изпълнен с толкова много копнеж, че Джеймс неволно стисна Чарлз, в резултат на което детето силно се оригна. Джеймс го потри по гръбчето и то с готовност се оригна още веднъж.

— Дукесата току-що го е нахранила — обясни Джеси. — Добре се справяш.

— Обичам децата. Искаш ли да се поразходим заедно в розовата градина на дукесата?

Те оставиха момченцето да си смуче палеца и да дреме в своето бебешко кошче.

Беше облачен, задушен летен следобед.

— Скоро ще завали и ще освежи всичко — отбеляза Джеси просто защото не знаеше какво друго да каже. Тя вървеше до него с приведена глава и зяпаше върховете на пантофките си.

— Дъждът обикновено е хубаво нещо — каза той и намръщен погледна профила й.

Тогава тя вдигна очи към него и директно го попита:

— Какво искаш, Джеймс?

— Спиърс, Баджър, Маги и Сампсън не ти ли казаха?

— Не, те само ме приклещиха един ден в кухнята и взеха да ми задават какви ли не въпроси, докато направо ми запалиха главата.

— Това е техен общ специалитет. Доста си ги бива в тая работа. Дяволите да ги вземат, обикновено излизат прави. Дори когато първо ти се е искало да ги гръмнеш, накрая оставаш замислен, седиш си сам в мрака и не можеш да заспиш, защото знаеш, че са прави.

— Те са говорили и с теб?

Той реши, че не нужно тя да знае как всички заедно му се бяха изсипали в „Кандълторп“ и го бяха залостили в собствената му гостна стая. Щеше да я заболи, ако разбере, че те бяха дошли да го принудят, жив или мъртъв, да застане с нея пред олтара. Щеше наистина да я заболи, не се съмняваше в това, но по някаква причина не му се искаше да й причинява болка.

— Те често ме поучават — отвърна той с някакво раздразнение в гласа си. — През последните седем години все се опитват да подобрят характера ми.

— И успели ли са?

— Ами виж, не съм сигурен, но може би са успели в някои отношения.

— Розите на дукесата са прелестни.

— Да, всичко, до което тя се докосне, става прелестно, с изключение на Маркъс. Според нея това било просто чудесно, защото харесвала неговите недостатъци. Докато бил такъв, какъвто си е, мозъчната й машинка никога нямало да ръждяса.

— Защо всички те са толкова мили с мен, Джеймс?

Той вдигна глава нагоре и видя, че дъждовните облаци постепенно се скупчваха над главите им. Спря под един навес и изтърси:

— Защото обичат мен, обичат и теб и вярват, че ще се оженим. — Каза го най-накрая. После продължи, без да се поколебае дори за миг: — Ще се омъжиш ли за мен, Джеси?

Ето значи, направи го, само дето резултатът не беше точно такъв, какъвто очакваше. Тя се дръпна от него така внезапно, сякаш я беше ритнал. После взе да примигва, като че ли се събуждаше след някакъв сън. Накрая рязко се обърна и тръгна обратно… Повървя само няколко крачки, а после вдигна полите на благоприличната си сива рокля и се втурна да бяга така, както някога бягаше старата Джеси — носеше се над земята по-бързо дори от момче, а воланите на бялата й фуста се развяваха над глезените й, които бяха обвити в красиви бели дамски чорапи.

— Джеси! По дяволите, чакай! — Той се втурна след нея. Един провиснал клон на брястово дърво го шибна през лицето. Той изруга и дървото, и нея, но продължи да тича. Настигна я близо до малкото езерце. Подпираше се на едно дърво, което беше прегърнала с двете ръце и притискаше лице към кората му.

— Джеси… — Той едва си поемаше въздух. — Защо избяга от мен? Ще издраскаш лицето си, ако продължаваш да го триеш в тази кора.

Тя не помръдна, сякаш само се притисна още по-силно към онова проклето дърво.

— Не искаш да се омъжиш за мен? Това ли е?

Тя продължи да мълчи. Той усети как раздразнението му разцъфва — досущ като някоя от розите на дукесата, след като е била наторена.

— Защо, мътните те взели! Познавам те още от четиринадесетгодишна. Тогава изглеждаше като кривокрако момченце, само дето не беше, не и с тая хвърчаща червена коса, която никога не е могла да бъде скрита под онези твои опърпани стари шапки. Познавам те толкова добре, че винаги знам кога лъжеш. Теб не те бива да лъжеш. Знам, че нямаш бюст, или поне си мислех, че знам… Но след като те видях в оная бална рокля на уличница, с която гърдите ти преливаха над деколтето, ще трябва да се замисля по въпроса. Ти можеш да почистиш един кон или конюшня почти толкова бързо, колкото Ослоу. Познаваш конете почти колкото мен. Яздиш почти толкова добре, колкото и аз. Надбягваш се с коне… и понякога пак почти толкова добре, колкото и аз.

— През последните шест години редовно съм те побеждавала, Джеймс.

— Ха, значи това те е пообидило малко, а? Е добре, сега щом вече се обърна и ми оказа честта да ме погледнеш, отговори ми — ще се омъжиш ли за мен?

— Искаш да се ожениш за мен, защото винаги можеш да ме хванеш, когато лъжа?

— Има и други причини. Вече ти ги изброих. Ние двамата ще се разбираме добре. Имаме общи цели — искаме да се надбягваме и да притежаваме собствени конеферми. Нещо, което аз вече притежавам, а с брака ни ти също ще станеш част от това.

— Проклети да са тия твои причини, Джеймс! — Тя пак обърна лицето си към дървото. — Махай се! Нямам какво повече да ти кажа. Не ти си ме озлочестил. Няма, защо да ти тежа на съвестта, ти не носиш отговорност за мен. Казах ти какво мисля да правя в бъдеще. Ще имам собствена конеферма и развъдник за състезателни коне. Ще го постигна.

— Шансът ти да успееш е точно толкова, колкото е шансът на Чарлз да му израстат всичките зъби през следващата една седмица. Не ставай за смях с тия глупости, Джеси.

— Сега вече разбирам всичко. — Тя бавно се обърна да го погледне. — Спиърс и останалите са дошли при теб, за да ти внушат, че трябва да се ожениш за мен. Така е, нали?

— Не.

— Значи това е твое собствено решение?

— Да. — Той си помисли, че единственото, което му беше необходимо в този момент, беше нещо за отвличане на вниманието й. И, слава Богу, той притежаваше подобно нещо. Никога не се беше замислял, че можеше да бъде много по-добър лъжец от Джеси. — Имам за теб писмо от баща ти.

Гръмотевица изтрещя над главите им. Беше късен следобед, небето, допреди малко изглеждащо калносиво, в момента притъмня съвсем.

Това малко я освежи:

— Писмо от татко?

— Да, даде ми го да ти го донеса. Искаш ли да го прочетеш?

— Ти чел ли си го?

— Естествено, че не. То е адресирано до теб.

Тя се смръщи, когато отвори плика и извади един-единствен, сгънат на две лист. После прочете:

Без да каже нито дума, Джеси върна писмото на Джеймс. Докато той го четеше, тя дори не го погледна. Не й се искаше да види възмущението по лицето му.

Небето вече беше почти черно. Никога нямаше да успеят да се доберат до къщата преди небесата да се разтворят и най-сериозно да се опитат да ги потопят. Тя се отблъсна от дървото и потегли обратно към „Чейс парк“.

Джеймс тръгна редом с нея. Той изглеждаше по-скоро замислен, отколкото сърдит.

— Щеше ли да ми направиш предложение, Джеси — попита той накрая, — ако аз не ти го бях направил?

— Не.

Той поклати глава, взе дланта й в своята и каза:

— Хайде да побързаме. Твоите висулки няма да издържат на тази буря.

Джеси отново повдигна полите си и със смях се затича до Джеймс — не спря да се смее дори когато първата капка дъжд я перна по носа. Те свиха зад ъгъла на голямата къща и видяха как Фред войнствено се приближаваше към Клоринда, а тя бе разперила опашката си точно до зида.

— Ей, Фред, развратник такъв! — извика Джеси. — Остави я на мира.

Джеймс се разсмя, когато Фред подскочи сърдито към тях и изкряка така високо, както следващия гръмотевичен трясък. Джеймс сграбчи Джеси за ръката и я издърпа да върви с него:

— Той може да ни нападне, задето му се бъркаме в любовните работи. Хайде ела, тук наблизо има врата.

Те вече бяха малко понамокрени, когато влетяха през широките стъклени врати на огромната библиотека на „Чейс парк“.

— Писмото — каза Джеси. — Къде е?

— Пъхнах го в джоба си, за да не се намокри.

И двамата едновременно се обърнаха към широките стъклени врати, когато отвън се чу нов гръмотевичен трясък. Светкавична диря проряза небето. Дъждът вече здраво плющеше.

— Измъкнахме се на косъм от пороя — каза Джеси и приглади една къдрица, която се беше завила около бузата й. — Струва ми се, че „палавничетата“ ми оцеляха.

Той нави една от къдриците около пръста си. Беше по-мека и леко влажна. Когато я пусна, тя провисна надолу покрай ухото й чак до врата.

— Но трябва все пак да внимаваш. Едва ли би рискувала да предизвикаш негодуванието на Маги, макар че тя често си се ядосва и без причина.

— Наистина ли смяташ, че изглеждам като уличница, облечена в дрехи, които са ми по мярка?

Джеймс изтри челото си с ръка. „Дъжд и пот“, помисли си той. Джеси винаги беше във форма да тича бързо.

— Джеси, ти виждала ли си някога уличница?

Тя сериозно се замисли над въпроса му. Той я заведе до камината, където весело гореше огън.

— Стопли се — каза й Джеймс, като потриваше длани.

Тя изтръска полите си с ръце и отговори:

— Не мисля, че някога съм виждала уличница. Те действително ли приличат на мен, когато изглеждам добре?

— Не, те са безвкусно натруфени, носят прекалено крещящи дрехи и просташки дрънкулки. Видът им е натрапчив, а облеклото им служи за реклама, която трябва да привлича мъжете.

Тя преглътна, без да го поглежда, и нервно продължи да си тръска полите, макар че вече нямаха нужда от това.

— Ти не изглеждаш като уличница — каза той с дълбока въздишка. — Джеси, ти ще ми направиш ли предложение, ако ти кажа, че моето беше чиста преструвка?

— Никога не бих сторила подобно нещо.

— Защо не?

Тя седна на пода и протегна ръцете си към огъня.

— Не е чак толкова трудно за отгатване, Джеймс. Ти не ме обичаш. Аз искам да се омъжа за човек, който ще ме обича такава, каквато съм, който ще обича и новата, и старата Джеси. Баща ми ме обича, но неговата обич е по-различна, нали така? Аз съм му прекрасна работничка, при това не е нужно да ми плаща, само трябва да ме храни и да ми осигурява място за преспиване. — Тя се отдръпна малко от огъня и разстла полите около краката си.

— Не си ли прекалено жестока?

— Може и така да е. Но това не променя нищо. Просто искам да съм наясно какво мога и какво не мога да имам.

— Искаш ли да имаш деца?

— Да, но може би няма да имам. За това е нужен първо съпруг.

Той се обърна към нея и тя усети, че беше вбесен. Това я изненада.

— По дяволите! Защо имаш такова лошо мнение за себе си? Погледни се, та ти си прекрасна, и то по един толкова особен, сдържан начин. — Той се опитваше да извърти нещата.

— Знам — отвърна тя.

— Престани с този тон на пребито куче. Престани да се правиш на толкова благоразумна, на толкова свита. Защо не искаш да ме пожертваш, за да очистя твоето озлочестяване? Ето ме тук, до теб. Сам те моля да ме пожертваш.

Той клекна до Джеси, хвана я за ръцете, бутна я назад и легна върху нея.