Тайната на Валантайн

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Съгласен съм — каза Джеймс и погледна с очакване Джеси, която изглеждаше невероятно бледа дори в разкошната, смарагдовозелена сватбена рокля, която правеше раменете й да изглеждат толкова кадифени, че той не можеше да откъсне очите си от тях. Смарагдовозелено. Великолепен цвят за нея. Той правеше косата й още по-ярка.

Беше й купил чифт бели обувки, за да смени онези, които тя съсипа, бягайки от него в дъжда. Спомни си нейната реакция, когато й ги беше подал, увити в станиол. Тя погледна красивите бели обувчици и безмълвно застина на мястото си. „Ще са ти точно но мярка, Джеси, беше казала дукесата. Маги и аз очертахме подметките на твоите обувки, за да ги дадем на господин Добс, обущаря.“ Въпреки това Джеси беше продължила да стои, безмълвно вторачена в белите обувки. Накрая вдигна поглед към него и той можеше да се закълне, че беше видял някакъв страх в очите й, което изобщо не беше типично за Джеси. Страх от какво? „Благодаря ти, Джеймс“, беше му казала тя, след което се обърна и излезе.

Дукесата беше отбелязала с въздишка: „Тя пак отиде при Чарлз. Разбираш ли, той просто не я кара да се чувства несигурна или уплашена“. При тези думи Джеймс само се бе обърнал и излязъл.

Сега той гледаше към нея, докато епископът на Йорк, тази високопоставена персона, която се беше съгласила да води церемонията в услуга на могъщия граф Чейс, я поучаваше да се подчинява на съпруга си. Джеймс предпочиташе господин Бейгли, но Маркъс беше решил, че церемонията трябва да се води от някой от най-висшестоящите църковни сановници. Две капризни „палавничета“ се виеха надолу покрай ушите на Джеси. Изящни, бели уши. Никога дори не беше помислял, че Джеси можеше да има изящни, бели уши.

Толкова много и същевременно толкова малко се беше променило от онзи ден. Тя се беше превърнала в една особена Джеси, която не приличаше дори на новата Джеси. Просто беше станала сдържана. Не обелваше и дума, ако някой не я заговореше директно, а това определено нямаше нищо общо нито със старата, нито с новата Джеси. Може би се опитваше да бъде като дукесата? Нямаше успех, ако това й беше целта. Тя непрекъснато избягваше Джеймс, откакто той й беше дал обувчиците, и прекарваше по-голямата част от времето си с Чарлз и Антъни. Джеймс обаче не се притесняваше от това. Беше толкова зает с конете си в „Кандълторп“, че изпитваше истинско облекчение, задето Джеси не му хвърляше обидени или укорителни погледи, когато накрая все пак се появяваше в Чейс парк през дните, в които получаваше специална покана за вечеря от дукесата. Не можеше да се вживее в ролята на влюбения жених, не и спрямо една отракана хлапачка, на която му се е приисквало да размаже фасона при всяко състезание, когато са били съперници. Смяташе, че и Джеси не би могла да си го представи в подобна роля. Тя просто не можеше да очаква от него, че той ще язди всеки ден чак до „Чейс парк“, за да й гука стихове на ухото. Джеймс се беше почувствал като романтичния герой само веднъж в живота си — когато ухажваше Алиша. Господ му е свидетел, че той вече нямаше никакво намерение отново да влиза в тази роля. По онова време беше друг човек — толкова безумно влюбен, че едва успяваше да върже смислено изречение в нейно присъствие. Освен това безумно я желаеше. Желаеше я до болка. Това беше единственото, за което можеше да мисли, когато не беше близо до нея. Толкова пъти се беше чувствал неловко, защото мъжките му атрибути се втвърдяваха като камък дори ако само я докоснеше по ръката. Единственото, за което можеше да мисли тогава, беше да я види гола под себе си и да я чуе как простенва за него, защото тя също го беше желала не по-малко, отколкото той нея.

Джеймс си наложи поне за момент да се заслуша в мелодичния глас на епископа, който звучно се лееше и славословеше този съюз, осъществен чрез „Негова знатна светлост, граф Чейс“. Дали Джеси си даваше сметка, че всъщност епископът с безкрайните си словоизлияния просто казваше, че те са двама диваци, които са били сложени в ред благодарение на великодушието на един висшестоящ благородник? Маркъс сигурно тихичко сипеше ругатни за тези безсмислици или пък просто изчакваше всичко да приключи, за да се пръсне от смях. Джеймс престана да слуша, за да не се изкуши да забие един юмрук в дългия нос на епископа.

Всъщност, сега като се замисли за това, младоженецът си даде сметка, че както не можеше да си представи себе си да рецитира любовни стихчета, така не можеше да си представи и Джеси да се прави на копнееща девица, която седи в розовата беседка на дукесата и жадно очаква да чуе влюбените му рецитации. Стресна се, когато Джеси внезапно каза „съгласна съм“ с плах гласец, изтънял като прекрасните й чорапи. За миг той ги беше зърнал, когато тя беше вдигнала полата си, за да му позволи да завърже по-здраво панделката около левия й глезен.

Никога преди в живота си не се беше замислял какво можеше да причини на един мъж гледката на дамски чорапи. При този спомен Джеймс усети как една негова част моментално се втвърди — повече дори от токовете на ботушите у.

Епископът на Йорк благослови младата двойка, след което се обърна към граф Чейс:

— Готово, милорд. Те може би имат желанието да се прегърнат, както много други новобрачни двойки правят след края на церемонията. В Божиите очи един скромен израз на чувства след посвещението в Негово име е добър знак за бъдещия съюз. А и удоволствието на тези, които наблюдават ритуала, става още по-голямо.

Джеймс внимателно постави показалеца си под брадичката на Джеси и я повдигна нагоре. Приведе се и лекичко допря устните си о нейните. Те бяха студени като супата от моркови на Баджър, която той беше забравил да подгрее за вечеря предната вечер. Тогава обаче никой не му направи забележка за студената супа. Баджър се беше съсредоточил изключително върху сватбените блюда и затова бе доста разсеян през последните четири дни.

— Всичко ще бъде наред, Джеси — прошепна той и отново леко допря устни до нейните. — Имай ми доверие. Хайде, целуни ме. Нека да направим удоволствието на всички още по-голямо.

Тя не каза нищо, само го гледаше втренчено и се питаше как изобщо се стигна до всичко това. Беше омъжена за Джеймс — нещо, за което бе мечтала още от деня, когато го срещна преди шест години. Тогава, на надбягванията в Уеймът, тя го беше видяла да крачи уверено край своя кон, обяснявайки и на него, и на Ослоу, че е изключено някой да ги бие. Спомни си, че той я победи на второто надбягване точно както беше казал на Ослоу и на коня си. Небето беше ясно в онзи ден, но тя бе като поразена от мълния. Тогава си беше помислила, че тази мълния ще я остави поразена за цял живот. Така и стана.

Тя го целуна. Но не пламенно, както би искала, защото там имаше много хора и щеше да бъде доста смущаващо. Тя го целуна и още веднъж, като прибавка от нея. Той й се усмихна и лекичко я потупа по бузата:

— Много добре. Хайде сега да кажем нещо на гостите си.

Господин Бейгли и съпругата му също бяха тук. Джеси го смяташе за много симпатичен мъж, след като се запозна с него и съпругата му на първото тържество, което дукесата беше дала в нейна чест. Горкичкият човек не трябваше да тормози тези свои оскъдни кичури от дълга руса коса, като ги сресва от едната страна на главата си чак до другата и ги залепва с брилянтин върху скалпа си. Джеси така или иначе го харесваше, но това явно не помагаше на косата му. Лекарят на Маркъс и дукесата, Джордж Рейвън, също беше тук заедно със своята млада съпруга от Йорк. Тъй като Джордж Рейвън, както обяви Маркъс, бил спасявал живота и на двамата толкова пъти, че вече не можело да ги преброи, той нямал нищо против те да са наблизо. Човек никога не знаел какво може да се случи дори на една сватба. Освен това Маркъс отдавна вече нямаше нищо против доктор Рейвън да идва да се грижи за дукесата, тъй като добрият доктор вече беше женен и нямаше да се заглежда похотливо по дукесата — така, както беше правил преди.

Епископът на Йорк със сигурност щеше да бъде безкрайно разочарован, ако разбереше, че никой друг на сватбата не се чудеше как така бавачката на младия господар Чарлз и учителката по езда на Антъни се омъжва за американеца Уиндам. Но тъй като все пак беше дискретен епископ, той беше споменал този печален факт само веднъж пред графа, който пък беше започнал внимателно да оправя шалчето си в продължение на цели десет минути, само и само да се въздържи и да не просне човека на френския си килим.

Франсис Хоксбъри, графиня Родърмир, поздрави Джеймс, след което се обърна към Джеси, дарявайки я с безценен съвет:

— След като вече си му сложила хамута, мила моя — каза тя, — трябва от време на време да му отпускаш юздите, когато рита и се бунтува, а после веднага му стягай поводите нежно, но решително.

— Джеймс — обади се Маркъс, който с нехайна походка се приближаваше към тях, — чух да те сравняват с кон.

— Струва ми се, че му пасва чудесно — каза Джеси и се усмихна на графиня Родърмир.

— Аз пък ще я пощипвам по врата да стои мирно — не остана длъжен Джеймс, — а може и да я смушвам в хълбоците, за да върви в посоката, която аз избирам.

Дукесата се изсмя с цяло гърло:

— И двамата сте отвратителни. Е, накрая всичко свърши, епископът вече е при бутилката с шампанско, а Баджър е приготвил такава сватбена почерпка, че ще накара всички просяци да се пренесат у нас.

— Или ще се пренесат у нас, или всички заедно ще се опитат да ни отвлекат Баджър.

— Аз просто се чудя как успявате да се запазите толкова слаби — каза Джеси.

— Това е от тези проклети юзди — отвърна Маркъс. — Аз ритам ли ритам да се добера до нея, но тя само ми се усмихва и ми казва да продължавам да вървя, защото периодичното въздържание било полезно за мъжките ми атрибути.

След пет-шест тоста с много сухото шампанско от избите на графа, Джеймс погледна своята булка и подсвирна:

— Джеси, та ти вече си на градус! Ами да, досега никога не си пила алкохол, нали?

Тя хлъцна и поиска още една чаша.

— О, Господи! — възкликна дукесата. — Все още ли мислиш да ходиш да нощуваш в „Кандълторп“, Джеймс?

— Да. Искам да се прибера у дома.

— Хайде тогава, Джеси — каза дукесата с онзи неин ведър и спокоен глас, на който никой не можеше да устои, и я поведе нагоре по стълбите. Тъй като двамата щяха да яздят до „Кандълторп“, дукесата и Маги й помогнаха да се преоблече във великолепен костюм за езда, който дукесата беше направила специално за нея. Беше ушит от нежно златисто с по-тъмно златисто, вплетено по раменете. Имаше плътно пристегната талия, но чийто ръб обикаляше сложен трипластов колан. Този костюм правеше кожата й лъскава, а косата й изглеждаше като наситеночервен залез.

Когато Джеси беше напълно облечена и Маги нежно нагласи и последната висулка около лицето й, дукесата постави шапката за езда на главата й и се отдръпна назад. Щраусовото перо елегантно се зави под брадичката й.

— Прекрасна си…

— Дали Джеймс пак ще каже, че приличам на уличница? — Въздействието на нейните две чаши шампанско отдавна беше изчезнало.

— Ако го направи, значи е идиот. А ако е идиот — продължи Маги, — тогава просто го ухапи. Мъжете обичат малките любовни ухапвания, или малките „коригиращи ухапвания“, както аз ги наричам. Милият Сампсън мърка като проклетата котка на Негова светлост, когато го хапвам по рамото, а после той…

Дукесата се прокашля:

— Маги, би ли проверила, ако обичаш, дали Джеймс е готов да тръгва?

Маги, която не беше глупачка, само смигна на Джеси и се измъкна от стаята, подхвърляйки през рамо:

— Изглеждаш като истински бонбон, Джеси. Искам да погледнеш към всеки мъж, като слезеш долу. Ще видиш, че всичките ще откачат от страст, само като минеш покрай тях.

— Вярно е — каза дукесата веднага щом Маги излезе от спалнята и затвори вратата. — Е, Джеси, искаш ли да ме питаш нещо?

— Да ви питам нещо? О, искате да кажете нещо за секса?

— Ами, всъщност да. Просто ме приеми като твоя по-голяма сестра.

— Мисля, че знам всичко, дукесо. В края на краищата съм израснала сред конете. Джеймс ще ми се качи на гърба и ще си го намушка в мен. Това е цялата работа.

Дукесата мило й се усмихна:

— Е, не е изключено да ти предстои малка изненада. Но можеш да се довериш на Джеймс, че ще направи всичко, както трябва.

— Да. — Джеси се обърна и отиде до широката остъклена тераса, вторачвайки се към западната ливада. Къде ли бяха Фред и Клоринда днес, на сватбения й ден? После тихо каза: — Той е бил женен. Знае всичко за една съпруга.

— Джеси? Това притеснява ли те?

Тя махна с ръка, сякаш за да пропъди неприятните мисли, и отново се обърна с лице към дукесата.

— Не, би било глупаво. Просто сега се замислих. Джеймс е имал жена и затова знае всичко за всички неща. Тя красива ли е била, дукесо?

— Алиша ли? Красива беше, наистина. Много мъничка, с толкова руса коса, като на ангелите, дето си ги виждала по картините, и с най-сините очи, които можеш да си представиш. Но стига толкова за Алиша. Горкото момиче отдавна умря. Истинска трагедия наистина, но тя няма нищо общо с теб, Джеси.

— Тя помагала ли му е с „Кандълторп“?

— Ако имаш предвид дали му е помагала да обучава конете или дали е чистила тор от оборите, не. Тя изобщо не би се захванала с подобно нещо.

— Седяла си е в гостната и е сервирала чай? Не е яздила, нито е участвала в надбягвания?

Дукесата се усмихна на жлъчната нотка в гласа на Джеси.

— Забрави за нея. Хайде, ела сега да видим дали съпругът ти е готов да тръгва.

В своя пищен златист костюм за езда Джеси бе изгледана от епископа на Йорк така, сякаш беше екзотична птица от друг свят. Тя се почуди дали след цялото количество шампанско, което беше погълнал, все още можеше да разпознае в нейно лице булката.

— Предполагам — каза той с надебелял глас, — че един такъв златист тоалет за езда е типично американски. Но нима Нейно височество е одобрила това неочаквано зрелище?

— Да, одобрих го — отвърна сухо дукесата, след което бързо хвана Джеси за ръка и я отведе нататък.

Тя се сбогува с всичките гости, после се обърна към дукесата и я погледна в очите:

— Аз не го заслужавам, но въпреки това вие бяхте така добра с мен. Мога ли от време на време да идвам да виждам Чарлз и Антъни?

— Добре дошла си винаги, когато пожелаеш — отвърна графът и се приближи, за да притисне Джеси в обятията си. — Онези ужасни педанти стоят строени всички заедно, за да ви пожелаят, на теб и на Джеймс, всичко най-добро.

— Ела, Джеси. — Джеймс хвана ръката й, обвита в ръкавица, и я преведе през големите, масивни врати на „Чейс парк“ надолу по изтърканите стълби, където четиримата педанти стояха с широки усмивки върху лицата си.

Баджър подаде на Джеймс една огромна покрита кошница:

— Сложил съм ви малко агнешки котлети и краставици, парченце ябълков пудинг и едно от любимите неща на Джеймс — варен телешки джолан. Сигурно ще ожаднеете, докато яздите натам, затова съм сложил и малко от шампанското на графа. Много е студено, за това побързайте да го изпиете.

— Ето и едно бурканче крем за тебе, Джеси — каза Маги. — Не забравяй обаче, че вече не можеш да си го слагаш на лицето преди лягане. Това само ще разсмива или разплаква съпруга ти, в зависимост от настроението му в момента.

— Аз пък бих искал да ти подаря чифт обици, Джеси — приближи се към нея Сампсън. — Моята Маги ме уверява, че те ще изглеждат превъзходно на малките ти ушички.

— Боже мой, Сампсън, та това са сапфири!

— Да, моята Маги ги пробва, за да се увери, че ще ти отиват. Я ги вдигни до ушите си, за да преценим още сега. Какво ще кажете, господин Баджър?

— Мисля — бавно каза Баджър, като внимателно ги оглеждаше, — че не се връзват със златистия цвят. Имат прекалено подчертан цвят, който не върви точно на този оттенък. Да, както аз никога не бих сервирал сладки картофи с боровинки, така и ти никога не би трябвало да носиш тези обици с това златисто.

— Аз пък мисля, че цветовете се допълват много добре — изкоментира Спиърс и лекичко отмести Баджър встрани, за да погледне сам. — Но съм съгласен, че сладките картофи никак няма да подчертаят вкуса си, ако бъдат сервирани заедно с боровинки.

— Е, аз така или иначе няма да ги нося, щом като скъпият ми Сампсън вече ти ги даде — успокои атмосферата Маги. — Какво ще кажеш за тях, Джеси?

— Аз пък харесвам ушите й голи — изтърси Джеймс.

Баджър доби вид на готвач, чийто кейк току-що, беше хлътнал точно в средата. Спиърс заприлича на недоволен съдия. Сампсън погледна към ушите на жена си и се ухили безсрамно. А Маги само потупа Джеси по ръката и й каза да прави с тях, каквото пожелае:

— Можеш да имаш доверие на Джеймс да подбере тоалетите, на които ще ти отиват най-добре.

Изражението върху лицето на Спиърс беше сурово и Джеси забеляза, че той гледаше към Джеймс. Целият беше облечен в черно.

— Благодаря ти, Спиърс — каза тя.

— Да се грижиш добре за Джеймс — каза той, а тя едва не се разсмя при тази мисъл.

— Ще се постарая.

— Да не му позволяваш да се отклонява от пътя си.

— От кой път, Спиърс? — попита Джеймс и премести кошницата с храната от лявата си ръка в дясната. — Тези проклети котлети тежат колкото новото седло, което купих за Джеси.

— Какво ново седло?

— Това е тайна. Обещаваш ли, че ще се направиш на изненадана, когато ти го подаря?

— Обещавам. От кой път, Спиърс?

Този път той се усмихна:

— Ще разбереш от кой път, когато му дойде времето, Джеси. Ако ти потрябваме за нещо, само ни изпрати съобщение. Ще дойдем при теб по възможно най-бързия начин. Обещаваш ли?

— Обещавам — каза тя, надигна се на пръсти и сърдечно го целуна по бузата. — Миришеш хубаво, Спиърс. Да не използваш някой от кремовете на Маги?

Баджър избухна в смях. Маги се изкиска. Сампсън се изкикоти. Спиърс не реагира. Булката и младоженецът се разсмяха и им помахаха с ръце, докато редом един до друг се отдалечаваха надолу по красивата алея на „Чейс парк“, оградена с дървета — Джеймс, яхнал Бертрам, сив жребец с бял нос от расовите коне на Крофт, а Джеси, възседнала Есмералда, червеникавокафява кобила от расовите коне на Родърмир.

Следобедът беше топъл, слънцето грееше ярко над главите им, а небето беше осеяно с бели облаци. След около петнадесет минути Джеси каза:

— Джеймс, може ли да отворим шампанското сега?

Той я погледна. Тя не беше казала и дума, откакто бяха напуснали „Чейс парк“. Яздеше Есмералда с някаква целенасочена напрегнатост — той знаеше това, защото я беше виждал такава по време на състезание, но защо тази напрегнатост сега? Бузите й бяха зачервени от язденето, косата й се вееше на дълги свободни кичури изпод тази толкова провокираща шапка за езда на главата й, с това перо, което се завиваше около лицето и галеше брадичката й.

Той посочи вляво от пътя, към една кленова горичка:

— Точно зад тези дървета има малка полянка.

Джеси го последва през кленовата горичка по тясна пътечка, която внезапно ги изведе на малка, кръгла полянка, пълна с буйно разцъфнали ружи, с диви теменужки и перуники. Джеймс обиколи наоколо, докато намери една покрита с мъх скала, достатъчно плоска и достатъчно широка и за двамата, после се поклони на Джеси с превзет жест и каза:

— Не бих искал да мачкам цветята. Но мъхът е нещо съвсем друго.

Те разстлаха една покривка помежду си и извадиха подаръка на Баджър. Джеймс гръмна шампанското, измъкна две чаши от кошницата на Баджър и започна да налива. Той се засмя, когато сипа прекалено много в чашата на младоженката и веднага побърза да отпие, за да не се разсипе нито капка.

— Ето, Джеси.

После наля една чаша на себе си и я чукна в нейната.

— Защо изведнъж ти се допи шампанско?

— Помислих си, че ако изпия цялата бутилка, тогава за тебе ще е лесно набързо да приключиш с всичко.

— С какво да приключа набързо?

— Не се прави, че не знаеш. — Тя гаврътна цялата чаша и протегна ръка за още.

— О, значи искаш да се докараш до пълно вцепенение. И докато си в това състояние, аз ще правя неприлични неща с тебе, след което работата ще бъде свършена и ти няма да има за какво да се притесняваш повече.

— Точно така, макар че аз бих се изразила малко по-деликатно.

— Аз съм мъж. Рядко съм деликатен. Я ми кажи сега, защо се притесняваш от това, че ще правиш секс с мен? Ти ме познаваш от цяла вечност. Наясно си с всичките ми навици — е, поне с повечето от тях. Все още не знаеш дали хъркам или не.

Тя изобщо не вдигна очи към него. Разглеждаше купчината напръстничета точно до левия си ботуш. Изпи на един дъх още една чаша шампанско. Той учтиво й наля още половин чаша, когато тя му я бутна под носа, без да сваля очи от цветята.

— Що се отнася до напръстничетата, не са никак лоши — каза Джеймс, докато я наблюдаваше как изпразни и тази половин чаша, след което пак му бутна чашата под носа.

— Не са — каза Джеси и си помисли, че напръстничетата изглеждаха чудесни така, като ту изчезваха, ту се появяваха пред погледа й.

Той си даваше сметка, че дори за него беше достатъчно трудно. Беше осъзнал проблемите още преди да й направи предложение за женитба. Винаги беше гледал на нея като на хлапачка, като на по-малка сестра, която го дразнеше и предизвикваше до такава стенен, че му е идвало да й насини задника от бой. А ето че сега беше негова съпруга и за него беше съвсем очевидно, че тя е наплашена като Соубър Джон по време на балтиморска буря. Дали и тя гледаше на него като на по-голям брат? Като на човек, срещу когото се състезава?

В момента той просто не можеше да си представи как щеше да подходи към нея, за да правят любов. Да прави любов с Джеси хлапачката? Това направо го сащисваше.

Той си пое дълбоко въздух и се обърна към нея с умолителен глас:

— Джеси, познавам те от толкова отдавна. И все още познавам старата Джеси повече, отколкото новата. Но никога не съм мислил, че можеш да бъдеш страхливка. Какъв е проблемът?

— Никога не си ме познавал и като омъжена, нали. Ето, това е проблемът. Ти и аз, ние двамата сме женени само защото… — Тя замълча за миг и сви рамене. — Няма смисъл пак да си повтаряме ужасната поредица от събития. Те са еднакво болезнени и за теб, и за мен. Наистина ли искаш да ми се качиш, Джеймс?