Тайната на Валантайн

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Жива съм“, помисли си Джеси и изпита неописуемо облекчение, когато осъзна: вече не беше така ужасно болна, че да й се иска да умре. Нерешително вдигна единия си пръст, после — цялата си ръка. Носеше своята собствена нощница, онази, която Джеймс й беше облякъл предния ден.

Все още ли беше предишният ден? Ярка слънчева светлина проблясваше през тънките муселинови пердета. Тя си спомни за отварата на госпожа Катсдор и как си беше помислила, че ще умре с този отвратителен вкус в устата си. Но тя не умря и Джеймс сто на сто е знаел, че няма да умре. Така се беше изложила, а и той я беше оставил да се прави на посмешище. Беше утро. Едва сега го разбра.

Да-а, и Джеймс бе направил всичко, което се изискваше от един съпруг, а тя нямаше спомен за това. Чу хъркане и подскочи, а после се обърна и видя своя младоженец да лежи по гръб, отметнал едната ръка над главата си, а другата — поставил върху корема си, който едва-едва беше закрит с чаршаф. Джеймс изхърка още два пъти и притихна.

Цялата й душа сякаш подскочи, когато го видя да лежи до нея. Имаше гъсти златисти и къдрави косми по гърдите си, под вдигната му ръка също се виждаше кичур златисти косми. Беше мускулест и жилав, с лек слънчев загар от това, че беше работил гол до кръста под слънцето. А на нея повече от всичко й се искаше да смъкне този чаршаф съвсем малко по-надолу. Искаше й се просто да види доколко там приличаше на жребец, за да се опита да си спомни какво беше правил с нея.

Тя раздвижи краката си. Нищо не я болеше. Спомни си как кобилите залитаха дълго време след сношение и се зачуди. Тя се измъкна от леглото, докато все още можеше да устои на изкушението да издърпа онзи чаршаф малко по-надолу, и тръгна през стаята. Изобщо не залиташе. Джеймс трябва да е бил много внимателен с нея.

Тя си подсвиркваше тихичко, докато си съблече нощницата, а после се изми в легена с хладка вода на тоалетната масичка. На всеки няколко минути поглеждаше назад към леглото. Джеймс не беше помръднал и сантиметър. Може би само онзи чаршаф се беше смъкнал малко по-ниско? Тя направи крачка към леглото, после се спря и се опита да поразкърши врата си. Чаршафът наистина се беше смъкнал. Тя видя тънката ивица златисти косми, която обаче се скриваше под този проклет чаршаф много по-бързо, отколкото на нея й се искаше. Джеймс имаше гладък корем, тя вече знаеше това, и все пак й стана приятно да го види гол. Кожата му тук беше по-бяла и тя реши, че това бе очарователно, макар че не можеше да си обясни защо.

Облече се набързо, като продължаваше да си подсвирква, погледна Джеймс за последен път и излезе от стаята.

— Госпожо Катсдор?

— Мили Боже! Госпожо Джеймс? Та вие изглеждате точно като лятна китка цветя — така свежа и нетърпелива, готова да разцъфтите на слънцето.

Джеси се сети за онези напръстничета и се усмихна.

— Вашата отвара се оказа вълшебна. Много ви благодаря. Мислех си, че обичам шампанско, и наистина ми хареса много, но за малко не ме умори. Съжалявам, сигурно не съм била достатъчно учтива вчера, когато пристигнах тук. Божичко, сега направо умирам от глад.

— Сигурно е така — каза Катсдор и се ухили, като си спомни как Джеймс внесе булката си на ръце, а тя изглеждаше като умряла. Мъртво пияна май беше по-точната дума. — Елате да хапнете малко овесена каша. Господарят Джеймс ми призна, че това е най-хубавата каша в цяла Англия и в Колониите. Всъщност вкусът й идва от меда, дето го слагам. Аз си имам много специални пчели и никой друг освен мене не им знае кошерите. Цели три кошера — и всичкият мед е за мене. Вие само седнете тук, госпожо Джеймс, аз ей сегичка ще ви нахраня.

Джеймс се събуди стреснат. Беше сънувал как целуваше една жена, която стенеше под устните му, шепнеше му колко прекрасен бил, какво удоволствие й доставял, колко много й харесвало, когато я докосвал и влизал в нея, а „той“ пък бил толкова голям и толкова… Джеймс разтърси глава. Типичен мъжки сън. Нищо друго, освен един проклет мъжки сън.

Нещо не беше наред. Беше си в своето легло, но не спеше от лявата страна. Лежеше отдясно. Никога досега не го беше правил, защото винаги сънуваше странни сънища, макар че последният му сън не беше никак лош. После си спомни, че беше поставил там Джеси да заспи жестоко пияна, убедена, че ще умре, а той беше легнал до нея. Възглавницата все още беше сплесната, чаршафите — намачкани. Тя бе излязла.

— Поне не умря — каза той гласно на празната стая, измъкна се от леглото и се напъха в своя халат.

Час по-късно я намери да реши Есмералда и да говори на Зигмунд така, сякаш го беше познавала цял живот. Тя не носеше бричове като старата Джеси, ами беше облечена в бледосиня рокля от памук — семпла и практична. Значи това беше новата Джеси, но в работно облекло.

Беше силела косата си на плитка на върха на главата, а над ушите й се спускаха и се виеха надолу от онези висулки. Почуди се дали си беше донесла в Англия нейната стара кожена шапка.

— Добро утро — поздрави той.

— Добро утро, мастър Джеймс — каза Зигмунд, като продължи да чопли предното ляво копито на Бертрам. — Тук има камъче. Ето, извадих го. Гадно нещо. Пипнал си го от тва твойто дълго пътуване, нали? Доброто ми старо момче, няма нищо, вече те оправихме.

— Добро утро, Джеси. Изглежда вече си се оправила след твоята невъздържаност.

Джеси беше умувала как точно ще го посрещне, когато той също се събуди. Джеймс й беше казал, че щом веднъж се приключи с всичко, те могат да възстановят нормалните си отношения. Така да бъде тогава! Тя му се ухили:

— Не изглежда ли Есмералда великолепно? Готова за езда, Джеймс. Искаш ли да дойдеш с мен? Да опитаме да направим един дует, какво ще кажеш?

— Не, Бертрам, ти стой настрана от Есмералда! — извика Зигмунд.

— Тя така безмилостно го дразнеше вчера — припомни си Джеймс.

— Днес обаче изобщо не й пука, тва е ясно — отвърна Зигмунд. — Минал й е мерако. Тя вече без друго ухапа горкичкия стар Бертрам, само задето се държеше малко по-приятелски с нея.

— Ами жени, какво искаш — отбеляза Джеймс и поклати глава. — Джеси, не мога да дойда на езда с теб. Очаквам тази сутрин да пристигне господин Де Уит и да доведе кобила за Минотавър.

Тя сви рамене, оседла Есмералда и излезе. Той се загледа след нея.

— Хич и не се притеснявайте, мастър Джеймс. Госпожа Джеймс си знае работата. Аз я разведох навсекъде и пак й показах сичко де що има. Тя им говори на секи поотделно, дава им захар, гали ги. Кълна се, че сичките я помнеха и се насъбраха около нея кат малки деца. Нивгаш преди не съм виждал жена да знае толкоз много за конете, а и тя е спокойна с тех, изобщо не ги нервира. Никой от конете не завъртя глава те така, както прават, когат немат доверие на некого.

— Трябва да я видиш как само се надбягва.

Зигмунд се изкикоти, като клатеше невярващо глава.

— Те тва вече е майтап. Надбегва се, значи, а? Тая малка женичка с червена коса и бела кожа може да се надбегва? Майтап си правите с мене, мастър Джеймс. Верно, че добре чисти конете, не се оплака изобщо, нито веднъж даже, ама да се надбегва? Тая малка сладка женичка?

— Ако знаеш само колко е малка… — промърмори Джеймс и потупа Зигмунд по мършавия му гръб, след което си тръгна, за да се погрижи за Минотавър.

— Имаме шест жребеца и три кобили за разплод — каза Джеймс и подаде на Джеси купичка с компот от цариградско грозде, един от специалитетите на госпожа Катсдор. Баджър, в момент на слабост, когато четиримата заговорници бяха дошли да принудят Джеймс да застане пред олтара, беше разкрил рецептата на госпожа Катсдор и сега четири дни наред тя гощаваше младоженците само с това. — Минотавър оплоди кобилата на Де Уит, една малка симпатична кобилка, чийто баща е Томикинс от конефермата на Крофт.

— Четох „Наръчника за расови коне“. Божичко, Джеймс, там нещата са толкова добре организирани и подредени.

— Всъщност не е нищо повече от подробно представяне на родословията на конете, но е необходим. Говорил съм с много мъже от надбягванията в Балтимор. Никой от тях не смята, че това е толкова важно. За повечето от тях е съвсем достатъчно нещата да се предават устно, от човек на човек.

— Защо не накараш Ослоу да записва всичко, което знае?

— Добра идея. Харесва ли ти компотът?

— Чудесен е. Когато Баджър го направи за първи път и ни го даде да го опитаме, всички изпаднахме в луд екстаз.

Джеймс само се ухили.

— Радвам се, че не умря, Джес. Ти си ми била добър приятел, а и добър повод за раздразнение толкова време, не е хубаво да хвърляш топа точно сега.

— Ти прекрасно си знаел, че няма да умра. Само ме остави да се направя за посмешище.

— Прости ми, но ти беше така ужасно убедена, че ти е дошъл краят. Кълна ти се, че не съм се засмял нито веднъж.

— Ти си спал до мен, Джеймс.

— Ами да. Това е моето легло.

— Котката на графа, Езми, спа веднъж до мен. Аз съм се обърнала и без да искам, съм я затиснала. Тя изсъска в лицето ми, избяга от мен и повече не се върна.

— Езми обича да спи на гърдите на Маркъс и да си играе с косата му. И затова той винаги се буди с рев и ругатни.

Тя побутна няколко грахови зърна до чинията си, а после отново се зае с компота си.

— Какво ще правим сега?

Той повдигна едната си вежда:

— Днес следобед можеш да помагаш на мен и Зигмунд за конете.

— Разбира се, но не това имах предвид. Исках да кажа какво ще правим с, хм, с другото?

— Кое „друго“?

— Джеймс, няма да те оставя пак да се подиграваш с мен. Много добре знаеш за какво говоря. Аз нямам спомени да си ми се качвал. Когато се събудих тази сутрин, изобщо не ме болеше нищо. Нито пък се олюлявах на краката си така, както съм виждала да правят някои кобили, които току-що са били оплодени. Изобщо не изглеждах променена, когато се видях и в огледалото.

— А, това ли било? — Той съсредоточено взе да разглежда нокътя на палеца си. Имаше някакъв дебел мазол точно на пръста. Накрая вдигна глава и я погледна. В този момент тя много приличаше на новата Джеси и той усети прилив на силна страст. Когато обаче сутринта се беше върнала от езда, тя си беше хлапачката — косата, й се вееше на сплъстени кичури около лицето, шапката й за езда беше привързана за седлото, а тя самата не се кипреше върху елегантно дамско седло, ами беше яхнала по мъжки Есмералда. Говореше и се смееше едновременно, разказваше му за всичко, което беше видяла, за всяко умно нещо, което беше направи ла Есмералда… И докато се опитваше да се ориентира в този миш-маш от звуци, той съвсем сериозно си беше помислил, че ще му бъде невъзможно да се люби с момичето, което беше приемал като своя по-малка сестра вече толкова години. Но сега тя беше мълчалива като дукесата и имаше елегантен вид. Той не си спомняше някога да е изглеждала елегантно, преди да беше дошла в Англия. Прииска му се да свали от нея тази рокля.

— Всичко е наред, Джеймс — каза тя много тихичко. — Разбирам те. Ти си прекалено възпитан и мил, за да ми кажеш, че предпочиташ да стоя настрана от теб. — Тя внимателно сгъна своята салфетка и я притисна върху покривката до чинията си. После се изправи. — Отивам да прегледаме сметките за домакинството с госпожа Катсдор. Моля те, кажи на Зигмунд, че ще дойда да му помогна за конете малко по-късно.

Тя беше вече почти до вратата, когато чу гласа му точно зад гърба си:

— Не си тръгвай, Джеси.

Тя усети ръцете му върху раменете си, почувства топлината му, силата му. Отвори уста, за да каже нещо, но я затвори, защото усети, че той вече не просто държеше ръцете си върху раменете й. Пръстите му леко се впиваха в плътта й, нежно я масажираха и я караха да чувства нещо наистина много приятно.

— Обърни се.

Тя го послуша, като се чудеше какво ще направи той сега.

— Погледни ме.

Тя го погледна, а на лицето й открито беше изписано цялото любопитство, което усещаше в момента. Устните й леко се разтвориха. Той се приведе и я целуна — истинска, дълга целувка, защото сега пред него стоеше новата Джеси, а нея той изобщо не помнеше като сестра или хлапачка, или като постоянен дразнител в живота си.

„Всъщност, мислеше той, докато облизваше долната й устна, тя е моя съпруга. И това май е най-странното от всичко. А пък тя е убедена, че вече е приключила с консумацията на нашия брак. Докато е била в пиянско вцепенение.“ Насмалко не се разсмя на глас, но успя да се сдържи.

Тя вдигна ръце и ги допря до гърдите му. Усети как сърцето му биеше силно и бързо под дланите й, усети натиска на устните му. Просто беше прекрасно, тази негова уста… Усети и вкуса на компота от цариградско грозде, който бяха яли заедно. Никога не си беше представяла подобно нещо. Беше мечтала за това, беше се чудила какво ли ще изпита, ако Джеймс притисне устни към нейните, но да усеща езика му, да усеща как цялото му тяло се притиска към нея, това направо я побърка.

Тя се изправи на пръсти, сграбчи го и го притисна още по-силно към себе си. Той се засмя под устните й:

— Спокойно, спокойно, имаме предостатъчно време.

— Нямаме!

— Може би си права.

Той протегна ръка и затвори вратата на трапезарията зад себе си, а после превъртя ключа в ключалката. Обгърна Джеси с ръце през гърба и я завъртя, докато успя да види масата.

Прекрасна бяла ленена покривка. Можеше да бутне встрани всички съдове. Той я вдигна, без нито за миг да я отпуска, нито да спира да я целува, и я занесе до масата. Постави я внимателно по гръб, краката й увиснаха от едната страна, а стъпалата й се отпуснаха върху седалката на нейния стол. Той леко се притисна отгоре върху нея и бързо отмести встрани една чиния със сьомга.

Тя продължаваше да го зяпа ококорено — изглеждаше смаяна и заинтригувана, а онова любопитство все още светеше в очите й:

— Джеймс, какво ще правим?

— Ще бъдем хора, не коне.

Този път в очите й се промъкна тревога.

— Аз лежа на масата, Джеймс. До десния ми лакът има купичка със зеленчукова супа.

Той помръдна купичката и една чиния с хлебчета, която също беше прекалено близо.

— Така е по-добре. Хайде, сега ми позволи да преместя този стол. Просто остави краката ти засега да висят отпуснати. Точно така.

Той се пъхна между краката й, наведе се над нея и продължи да я целува. Тя веднага обви ръце около врата му и го притисна още по-силно към себе си.

— Нека да те смъкна още съвсем малко — каза той между две влажни, жадни целувки, сграбчи бедрата й в ръце и я измъкна почти наполовина извън масата.

— Господи, Джеймс, вече започва да става много странно. Чувствам се като…

Тя не успя да довърши. Той се притисна в нея и тя блъсна ръцете си в масата от двете страни на тялото си така, сякаш току-що я беше застрелял и убил.

— Това съм просто аз, Джеси. Не, не се опитвай да се изплъзнеш от мен. Опитай се да свикнеш с усещането за мен. Стой спокойно. — Той се притисна още по-навътре. Затвори очи и впи пръсти в бедрата й, като леко я повдигаше. Усещаше топлината й. Пръстите му помръдваха и потреперваха. Искаше му се да я докосва, да я гали.

— Това ли си правил вчера?

— Не, не съм правил това. Вчера ние обядвахме на скала, не на маса. Не си го спомням дори това вчера. — Той изстена, когато тя леко се приповдигна към него. — Обвий краката си около кръста ми, Джеси. Не, не ме гледай така, сякаш съм се побъркал. Просто ми се довери. Точно така, сключи глезените си зад гърба ми. Много добре. — Тогава той се наведе над нея и пак започна да я целува. Славеше Бога, че прекрасната й рокля се закопчаваше отпред. Продължи да я целува, докато разкопчаваше всяко едно от онези проклети малки копченца. По дяволите, сигурно бяха поне двеста на брой. Накрая загуби търпение и разкъса последните няколко наведнъж. Надвеси се малко по-нагоре над нея и разтвори деколтето й. „Маги и този път е улучила“, помисли си той, като усети необикновена възбуда от вида на долната й сатенена риза с прасковен цвят, по която се виждаха най-кокетните и най-мънички дантелени отрязъци на този свят. Не че дантелата покриваше нещо, тя просто очертаваше нейните гърди, гърдите на новата Джеси, не на старата.

Ръката му потрепна възбудено над нея. Гърдите й се надигаха и отпускаха. Изглеждаха така изящни и бели, както захарната глазура върху сватбената торта, която Баджър беше пекъл и украсявал почти до зазоряване в нощта преди сватбата им. Той лекичко докосна с пръсти лявата й гърда. Затвори очи и остави пръстите му да се плъзгат по плътта й, топлата й плът, топлата плът на Джеси. Не беше изглеждала винаги така — толкова бяла и сочна, и нежна, както се повдигаше към него и го гледаше вторачено, сякаш беше Бог от някой древен и увлекателен мит, който е дошъл на земята, за да я вземе. Внезапно в съзнанието му изникна нейният образ такъв, какъвто беше през една нощ преди много време, когато той беше отишъл с бутилка портвайн в таванската стая на баща й, за да го поздрави за победата в същия ден. Тогава тя седеше с кръстосани крака на един разнебитен стол до бюрото на баща си, облечена в най-опърпаната стара риза, която беше виждал, без обувки, само по дебели черни чорапи. Косата й беше издърпана небрежно назад в груба плитка. Тогава тя му беше заявила с подигравателен, злонамерен хлапашки тон:

— Татко каза, че мога да остана малко, за да поздравя победения. Днес наистина здравата те тупах, Джеймс. Ти загуби цялата си концентрация при втората обиколка, а и насмалко не падна от гърба на горкия си кон, когато оня жокей се опита да те изрита. Аз се смях, толкова се смях и накрая, естествено, победих. — После тя се изправи, като не преставаше да му се хили. — Ще продължавам да те бия, Джеймс. Такава е съдбата ти.

И тя бавно излезе от стаята, като безочлив хулиган. Баща й пък щеше да се пръсне от смях заради това, което беше казала, а Джеймс само стоеше и вътрешно изгаряше от желание да я завърже с едно здраво въже и да я хвърли в река Патапско.

Пръстите му престанаха да галят нейната толкова бяла плът.