Тайната на Валантайн

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Усмивката на Джеймс остана непроменена — нещо, което той отчете като истинско постижение от негова страна.

— Здравей, Гленда. Както винаги, ти изглеждаш очарователно. Сега аз съм твой зет. А ти си нещо като моя нова сестра.

Гленда изгледа отровно първо Джеймс, после Джеси и каза със стиснати устни, а гласът й трепереше от мъка:

— Аз съм изоставена, захвърлена в калта. И всичко — заради теб, Джеймс, защото не обърна внимание на единствената жена, на мен, която щеше да те дари с изисканост, красота и ум. А виж сега какво си взел… И тя ще ти народи още такива като нея.

— Какво искаш да кажеш, Гленда, с това, че ще народя още такива като мен? Това е пълна безсмислица.

— Ти ми открадна Джеймс, ти, мръсна изменнице! Ти беше само едно грозно момиченце, което приличаше на момче, и аз нито за миг не съм се притеснявала от теб. Можех само да ти се надсмивам, защото ти имаше такъв глупав вид и се държеше като пълна идиотка. Но сега си се променила. Станала си по-различна и това не е честно. Мразя те, Джеси! Децата ти ще приличат на онова, което ти самата беше преди, не на това, което си сега. Ти пак ще си останеш същата, Джеймс ще види това и ще те намрази, точно както те намразих аз.

Никой не можа да каже нищо след този словесен изблик. Гленда със залитане излезе от стаята. На прага се спря, рязко се извъртя и изкрещя с несдържан гняв:

— Ще те убия за това, Джеси! Ти се опозори и принуди Джеймс да се ожени за теб. Но това няма да трае дълго. Той ще се отегчи от теб още преди края на следващата седмица. Ти да представляваш интерес за мъж? Какво от това, че изглеждаш различно? Ти никога няма да бъдеш интересна за никой мъж. Ха! Защото не знаеш как да го направиш.

Оливър Уорфийлд се прокашля:

— Скъпа — обърна се той към жена си, — ще те помоля да поговориш с нашата дъщеря. Поведението й е отегчително, ако трябва да си говорим истината. Освен това Джеймс никога, нито за миг, не й е давал каквито и да било надежди.

— Той и на Джеси не беше давал никакви надежди, но ето че тя е бременна от него.

— Това е по-различно — отвърна Оливър съвсем спокойно и се изправи: — Хайде, Джеси, да идем в конюшните. На конете им беше мъчно за теб. Джеймс, ела и ти с нас.

— О, татко, така искам да ги видя. Джеймс?

Докато Джеси поздравяваше всичките помощници, докато потупваше всеки кон поотделно и му даваше морков и захарче, Оливър дръпна Джеймс с него в кабинета си. После седна зад разклатеното си писалище, извади бутилка портвайн отнякъде и напълни две чаши.

— Наздраве, синко. Как хубаво звучи само! Да пием за твоята женитба с най-добрата ми дъщеря.

— Съгласен съм — отвърна Джеймс и чукна чаша в чашата на своя тъст.

Двамата мъже пиеха бавно, без да говорят. Накрая Джеймс се облегна назад в стария разнебитен стол, в който някога бе сядал, и каза:

— Помниш ли, когато Джеси излапа цяла диня само за да не ти даде да хапнеш нито едно парче?

— Трябва да е било най-малко преди пет години. Сега не би погледнала диня.

— Сигурно има някакъв смисъл във всичкото това, Оливър.

— Единственото важно нещо е, че ще я направиш щастлива, Джеймс. Но защо всъщност тя вече не яде диня? Нямам представа.

Джеймс се усмихна над чашата си при внезапната строгост в гласа на бащата:

— Знаеш ли, че английските Уиндам заедно с двамата си сина и четиримата си прислужника дойдоха дотук с мен?

Оливър Уорфийлд го погледна ужасен:

— И всички те са в „Маратон“? Всички заедно в онази къща?

— За съжаление, да. Дукесата — тя е графиня Чейс, нали знаеш — ме увери, че не трябвало да се притеснявам и че всички са във възторг от това как съм похарчил парите си.

— Аз пък смятам, че ти малко попрекали. Онези роби сега живеят по-добре дори от много обикновени граждани.

Джеймс усети познатата гневна тръпка в стомаха си, но си замълча. Отпи малко портвайн и зачака.

— Като стана дума за пари, Джеймс, ще трябва да поговорим и за зестрата на Джеси.

Джеймс се размърда на стола си. В новата си роля на съпруг на Джеси Уорфийлд той се чувстваше направо неловко. Оливър — човекът, чийто коне години наред се беше опитвал да побеждава на надбягванията, същият този човек сега му обясняваше, че трябва да му даде нари.

— Искаш ли още портвайн?

— Да, налей още малко — отвърна Джеймс и подаде чашата си.

Един час по-късно Джеймс и Джеси си тръгнаха от фермата „Уорфийлд“ обратно към „Маратон“. Въодушевена от конете на баща си, Джеси се разприказва като момичето, което беше преди — весела и бъбрива като сврака.

— Риалто ще задмине Тинпин без проблеми на надбягванията в събота. О, Господи, ами аз за кого трябва да викам?

Джеймс се прокашля:

— Добре ли се чувстваш?

— Прекрасно. Кажи ми какво да правя, Джеймс? Ами Фрайър Тък и Мис Луиз? Аз сама съм ги обучавала. Тя вече е почти на три години и е готова за надбягвания. Тя…

— Джеси, когато баща ти умре, аз и ти ще станем собственици на фермата „Уорфийлд“.

Тя се опули към него.

— Значи ни дава всичко? Нищо не ми е говорил за това.

— Не, не всичко. Каза ми само, че през последните няколко години е бил голям късметлия. А пък и аз реших да не го разпитвам как е натрупал богатството си. Имал зестра за Гленда, и то големичка, защото не бил сигурен, че тя ще си намери съпруг, ако няма доста пари настрани.

— Но Гленда е красавица. Тя изобщо не е като мен, тя…

— Комплимент ли си просиш, Джеси?

Тя го изгледа продължително и замислено.

— Аз знам какво представлявам, Джеймс.

— Добре. Моето мнение е различно от твоето. Освен това искам моята съпруга да знае първо, че каквото и да е тя, то е мое.

Джеси не беше убедена, че изобщо го разбра, но предпочете да се съгласи с него.

— Ами къщата? Ами мама?

— Тя ще живее в къщата до смъртта си. После и къщата също става наша. Което е проблем, защото нашите имения не са съседни, така че не можем просто да съборим оградите и да ги обединим.

— Все ще измислим нещо. Не се притеснявай за това, Джеймс.

Той познаваше това изражение в очите й, пълно с искри на жизненост и интелект. Ако сега и бебето им само престанеше да я огъва на колене пред нощното гърне…

Тя погледна ръката си в ръкавица, смръщи се и каза:

— Ще имаме ли пари, за да оправим „Маратон“?

— Ще имаме, и то много.

Джеси го погледна с доволна усмивка.

— Добре — каза тя и го хвана под ръка. — Татко ме попита какво искам и аз му обясних, че двете с дукесата сме решили да оправим вътрешността на къщата и че ни трябват пари, за да успеем да свършим добре работата си. Странно, че той не ми спомена, че ще ни даде също и фермата.

— Това е тема, която по правило се обсъжда от мъже, Джеси. Баща ти е бил съвсем прав, като не ти го е казал преди да поговори с мен. Изненадан съм, че изобщо даже те е питал за парите.

— Той ме увери, че сама съм си изработила всичко това, защото съм била най-добрият му жокей през последните шест години. Отвърнах му, че е съвсем прав. Тогава той ме целуна и ме прегърна. Обожавам баща си, Джеймс. Не искам никога да умира.

— Как може ти да си толкова свестен човек, а майка ти да е такава досадница?

Тя се разсмя и се смя, и се смя до задъхване.

Когато се върнаха, в „Маратон“ не се вдигаше кой знае каква врява, което беше истинско облекчение за тях. Там обаче беше майката на Джеймс в бляскавия си тоалет от лилава коприна. Тя се беше разположила в гостната заедно с графа. „Дукесата сигурно е избягала“, помисли си Джеси, изправи рамене и влезе в гостната редом до Джеймс.

— Синко мой — каза Уилхелмина Уиндам, като му показа с протегнатата си длан, че го приканва да прекоси стаята и да целуне ръката й.

— Майко. — Той се наведе над дланта й с изпъкнали вени. — Изненадан съм, че си тук. Аз трябваше да дойда да те видя. Не си ли спомняш? Казах ти, че днес аз ще мина да те посетя.

— Нямах търпение да чакам. Толкова време мина, откакто те видях вчера… Казах на Ърсюла, че тя може и да чака, но аз ще дойда да вечерям с теб. Тя и Джифорд могат да те видят и утре.

„Великолепно, просто великолепно“, мислеше си потресена Джеси и се чудеше дали ще може да издържи цяла вечер със своята свекърва, без да й се наложи да излезе от стаята, за да повърне.

Когато дукесата влезе в гостната с величествения вид на графиня, каквато всъщност си беше — стройна, елегантна и красива в бледожълтата си всекидневна рокля, Уилхелмина Уиндам цялата настръхна:

— Ти все още си тук? Толкова се надявах да се махнеш. Нямам нищо против чудесния ти съпруг, защото неговата единствена грешка е в това, че просто не е имал друг избор, освен да се ожени за теб. Той е прекрасен човек, независимо от факта, че двамата ми отнехте всичко, което трябваше да ми принадлежи. Не, няма да го бъде. Дано да пукнеш в съня си!

Джеси я зяпна с отворена уста:

— Какво казахте, госпожо?

— О, че пожелавам на дукесата да се отпусне до събота. Тук всичко е толкова объркано, нали виждате.

— Права сте, госпожо. — Дукесата й се усмихна с чаровна и ведра усмивка. — Баджър искаше да ви предам, че се надява храната, която е приготвил, да разгорещи цялата ви злост.

— Как смее? Какво, значи, е казал?

— Но защо така реагирате, госпожо, Баджър? Че за него ще бъде истинско удоволствие да ви сервира храна, която да ви донесе повечко настроение…

— Изобщо не си се променила — процеди Уилхелмина Уиндам, а гърдите й бързо се надигаха и отпускаха под тъмнолилавата коприна. — Не трябва да имитираш и да правиш на глупаци по-възрастните и по-добрите от тебе, госпожо. Няма значение, че си графиня. Ти не го заслужаваш, защото си само една авантюристка, която търси съкровища. Всеки го знае, даже и клетият ти съпруг, но въпреки това той се ожени за теб.

— Точно това си мислех и аз — обади се Маркъс. — Много добре казано, госпожо. Аз обаче вече съм женен за тази никаквица и тъй като не мога да я изритам в някой кладенец, съм длъжен да я защитавам докрай с моите жалки способности. Ето защо, госпожо, ще ми бъде много драго, ако вземете да се хвърлите от някоя скала.

— Бихте ли повторил, милорд?!

— Просто казах, че ще ми бъде много драго, ако вземете да се хвърлите от някоя скала.

Госпожа Уиндам го зяпна ужасена. В гостната беше настъпила мъртва тишина и всички втренчиха погледи в Маркъс, който обаче седеше с невъзмутимо и благо изражение — точно като пудинга на старата Бес.

— Вие… вие дори не се престорихте, че не сте го казал — изрече тя накрая. — Не се прави така. Трябва да се престорите, че не сте казал точно това и да си измислите някакво глупаво съчетание от сходни думи.

— Колко непохватно от моя страна — отбеляза Маркъс и издърпа едно мъничко влакънце от ръкава си.

— Да — каза Уилхелмина Уиндам и се приведе към графа, — можехте да кажете, например, че ще ви бъде много драго, ако взема да хапна от тази…

Маркъс се намръщи.

— Не, точно това не ми допада особено, госпожо. Е, явно ще трябва да поразмърдам мозъка си. Когато измисля нещо по-подходящо, ще ви го кажа, за да ме разкритикувате.

— С удоволствие — отвърна Уилхелмина Уиндам и потупа графа по ръката. — Това е такава прекрасна материя — изгука тя с копринен и кокетен глас. — И такъв чудесен цвят, това тъмносиньо…

Дукесата ококори очи. Нима този малък негодник, съпругът й, пак щеше да се отърве без никакво провинение?

Джеймс, който страшно се забавляваше от всичко това, продължи да си мълчи — беше намислил да остане така поне докато скъпата му майка реши да сложи Джеси на своята мушка. В същия момент тя го направи:

— Все не мога да проумея защо твоят красив съпруг не те изостави. Ти не заслужаваш и да живееш.

— Моля, госпожо? — ахна Джеси потресена.

Графът се разсмя с гърлен смях:

— Много добре, госпожо. Я сега го довършете.

— Разбира се, мило момче. Ами да, Джеси, просто казах на дукесата, че обожавам песните й и нейния глас.

Джеймс се прокашля и привлече вниманието на всички към себе си.

— Мамо, нека да насоча мислите ти в друга посока, може би по-приятна. Някъде през следващия април ти ще станеш баба.

Джеси усети какъв невероятен шок беше това за нейната свекърва, след което видя как гневът й изригна право върху нея:

— Значи — каза Уилхелмина Уиндам, като сочеше Джеси с дългия си кльощав пръст — ти наистина си прелъстила клетия ми син и той просто е бил длъжен да се ожени за теб. Нямаше да имам нищо против, ако се беше оженил за Гленда, защото тя е само една невежа кокошка и щях да въртя на малкия си пръст и нея, и ужасно смотаната й майка, която ми беше най-добрата приятелка едно време. Изобщо не мога да разбера как Поршия е могла да роди такъв чудат екземпляр като тебе. Сигурно е заради съпруга й. Оливър винаги е проявявал някои черти които изобщо не са типични за семейството ви. Горката Поршия сега се побърква от мисълта, че ти си отнела съпруга на клетата Гленда. Тя обаче няма умението и досетливостта да направи каквото и да било, освен да хленчи и да се оплаква.

— Вие какво бихте сторила на нейно място, госпожо? — информира се Маркъс със спокоен и невъзмутим глас.

— Ами какво, ще се погрижа да направя живота й толкова ужасен, че да я принудя да замине за Италия и там да изкара остатъка от мизерното си съществуване в някое рибарско село.

— Но, госпожо — обади се Джеси и се изправи, като се чудеше дали няма да повърне върху обувките на своята свекърва, — аз изобщо не знам италиански.

— Това, уважаема, мен изобщо не ме засяга. Говори с майка си. Тя е тази, която не ти е дала свястно образование. Моят Джеймс говори перфектен френски. Той даже чете тяхната непонятна литература.

Преди да се кръстосат шпаги или пък някой да избухне в смях, Джеймс стана и протегна ръка:

— Майко, струва ми се, че вече трябва да си тръгваш. Ще дойдеш при нас на вечеря някой друг път. Вземи си довиждане с Маркъс.

— Искам да те видя още по-добър — усмихна се Уилхелмина Уиндам на графа. — Можеш да целунеш ръката ми.

Графът се съгласи.

— А що се отнася до теб — каза тя на дукесата, — няма да те забравя.

— Благодаря ви, госпожо.

— Томас, моля те, доведи каретата на майка ми. Благодаря. Аз лично ще те изпратя, майко.

— Вие двете сте виновни за всичко — заяви Уилхелмина Уиндам на дукесата и Джеси, след което се измъкна от стаята, подпряна върху ръката на своя син.

Джеси не можеше да повярва, че тя върви със залитаща походка, точно като Гленда. Чу я как в малкото антре каза на Джеймс:

— Графът е такъв чудесен човек… Само тя — онова същество с толкова нелепата титла! Дукеса — ама че глупост! Само тя не му е позволила да ни даде онова, което ни се полагаше. Вземи графа и елате при мен някой ден, скъпи Джеймс. Двете жени ги остави. За тях е най-добре да си стоят тук. Повярвай ми.

Джеси погледна към дукесата, която разглеждаше тапицерията на канапето.

— Знаеш ли, Джеси, мисля, че утре ще трябва да отидем до Балтимор и да видим какви мебели има по магазините. Но в интерес на истината, по-добре ще е първо да се посъветваме с Джеймс.

— И аз мисля така. Доколкото познавам Джеймс, той има мнение за всичко. — Джеси въздъхна. — Не мога да повярвам на очите и ушите си. Маркъс направо я унищожи и въпреки това тя го преглътна.

— На мен никой не може да ми устои — скромно вметна графът.

Жена му го погледна, а по устните й заигра усмивка:

— Съжалявам, че го казвам, но Уилхелмина е истинска вещица и най-злата жена, която някога съм виждала. Благодаря ти, че ме защити от гадостите, които бълваше. Що се отнася до Джеймс, забелязах, че той мълчеше и се държеше на разстояние, докато тя не се насочи към теб, Джеси.

— И много добре постъпи. Какво друго можеше да направи? Да я изхвърли през прозореца? Или да я метне от някоя скала? — Маркъс се разсмя, изправи се и лениво се протегна. — Ще изляза малко да се поразходя с някой от конете на Джеймс. — Той целуна съпругата си и потупа Джеси по бузата. — Роднините понякога са истинска напаст — заяви той и излезе от гостната.

— Неговата майка — каза дукесата — също залага големи надежди на него. Тя направо го обожава. Все говори колко бил невинен, колко бил чист по душа. Тя обаче, за разлика от Уилхелмина, е решила, че ние двамата си подхождаме, което е огромно облекчение. Иначе безобразно глези момчетата.

Джеси дълбоко въздъхна:

— Можеш ли да си представиш госпожа Уиндам да гледа до безобразие някое от моите деца?

— Честно казано, не.

— Но какво можем да направим, дукесо? В края на краищата тя е негова майка.

— Горкичкият Джеймс…