Тайната на Валантайн

СЕДМА ГЛАВА

Слънцето грееше ярко в онзи вторник сутринта, когато Джеймс се спускаше надолу по Колвърт Стрийт, покрай безброй издателства и книжарници, право към номер 27. Още от малко момче той редовно посещаваше книжарницата на Комптън Фийлдинг. Влезе в магазина с тесните пътеки между рафтовете, покрити от пода до тавана с книги. Много от тях бяха разбъркани купчини — находчивата книга на Мейсън за водния дренаж например беше поставена точно върху „Памела“ на Ричардсън. Фийлдинг обаче знаеше къде се намира всеки един отделен том. Изглежда тази сутрин търговията не вървеше много-много. Джеймс не видя никой друг в книжарницата. Това беше добре, защото предния ден бе получил писмо от Фийлдинг, че от Париж са пристигнали пиесите на Корней. Чувстваше се приятно развълнуван.

Сви зад един ъгъл и замръзна на мястото си. На две крачки стоеше Джеси Уорфийлд в задълбочен разговор с Комптън. Какво, по дяволите, правеше тя тук? Сигурен беше, че книгите не я вълнуват, тогава? Сигурен беше, че единственото, с което тя се занимаваше, бяха конските работи.

Той се ухили на себе си и се приближи малко, за да чуе какво си говореха. Щом тя можеше да подслушва, защо да не може и той?

— Господин Фийлдинг, вече за трети път ми предлагате да чета стари дневници. В този сега за какво става дума?

Комптън Фийлдинг, известна и начетена фигура в Балтимор, чудесен цигулар, който свиреше по градските празненства, човек с широки познания в много области, внимателно отгърна излинелите страници.

— Виж, Джеси, този дневник е на повече от сто години, някъде от около началото на осемнадесети век, според мен. Иска ми се авторът да го беше датирал, но той е пропуснал да направи това. Елиша Бентуърт ме посъветва да намеря стари календари и да сравня кога дните и датите съвпадат, а това ще ми покаже годините, но кой има време? Ето, този ценен дневник покрива период от около три години, повечето от които прекарани в Карибите. Какво знаеш за Карибите от онова време, Джеси?

— Абсолютно нищо, господин Фийлдинг. Щом искате, ще го прочета. Много ми харесаха наистина предишните два, въпреки че разчитането на някои думи ми беше страшно трудно.

— Но си заслужаваше, нали?

— Разбира се, особено онзи, чиито събития се развиват в Чарлстън през ранната колониална епоха.

— А да, спомените на господин Нестор. Странна птица е бил този господин, но си помислих, че ще ти хареса историята му. Щом като не си съвсем сигурна дали ще ти допаднат разкази от Карибите, защо просто не вземеш дневника у дома си да го прочетеш? Ако се решиш да го купиш, просто ще дойдеш пак и ще ми го платиш.

Джеси вече прелистваше страниците:

— О, чуйте това, господин Фийлдинг: „Дойдохме в Ямайка, за да намерим само гаден дъжд и вкиснал ром, който направо ти прогаря червата. Наложи ми се да потопя сабята си в търбуха на Дейви, това гадно копеленце.“ — Тя вдигна светналото си лице. — Това за пирати ли е? Божичко, колко кръвожадно звучи само.

— Навярно братът на търговеца на ром е бил пират, или просто е познавал някои от тези мъже — каза замислено Комптън Фийлдинг и взе дневника от ръцете й. — Права си. Може би наистина е твърде кръвожадно за една млада дама.

— Ще я взема тогава — категорично обяви Джеси и Джеймс насмалко не се изсмя гласно.

— Добре тогава, щом така искаш. Прочети я и ела да ми кажеш мнението си.

Джеймс се появи иззад ъгъла и галантно произнесе:

— Добро утро, Джеси, Комптън. Що за история е това с гадния дъжд и вкисналия ром? Каква е тази книга?

— Ти си подслушвал — каза тя, а после прояви достатъчно благоприличие да погледне единствено към върховете на обувките си.

— Да, и все още съм невредим.

— Това, което държи тя, Джеймс, е дневник отпреди около стотина години. Всъщност аз не знам точно за какво става дума в него. Джеси ще го прочете и ще ми каже.

— Не съм знаел, че ти даже четеш? — обърна се въпросително към нея Джеймс.

— Какво точно искаш да кажеш с това, Уиндам? Да не мислиш, че съм неграмотна?

— Никога преди не съм те виждал с книга. Никога преди не съм те виждал и тук.

— Същото се отнася и за теб. Е, какво дириш пък ти тук, Джеймс? Сметнах, че единственото, което можеш да правиш, е да обхождаш земите си на кон, да обяздваш жребчета и да даваш нареждания на работниците си в конюшните.

Тъй като и той си беше мислил същите неща за нея, реши да не й казва онова, което му се искаше в този момент.

— Посещавам книжарницата на Комптън още от малко момче. Той ме запозна с френските романи и пиеси.

Господин Фийлдинг беше известен с огромната си колекция от френски произведения в своя магазин, но тъй като Джеси не знаеше и думичка френски, никога не беше обръщала внимание на това. Тя беше прочела всички романи, които имаше в книжарницата му, докато от неотдавна той беше започнал да я запознава с различни дневници. Трябваше да си признае, че те бяха доста интересни, но интригата в тях беше слаба. Нямаше красиви кавалери, които да взимат ума на момичетата. О, да, тя обожаваше наситените е интрига сюжети.

— Ти си човек, който развъжда коне и се състезава с коне. Просто е невъзможно да знаеш френски.

— Да, обаче знам. Всъщност доста дълго съм живял във Франция. — Той я изгледа от горе до долу. — Ти носиш рокля? Откъде си я изровила? Прекалено къса е, с такъв грозен жълт цвят, и при това провиснала на гърдите. О, сетих се. Трябва да е някоя от изхвърлените рокли на Нелда или Гленда. Искаш ли да ти заема чифт от моите чорапи за подплънка на предницата?

Комптън Фийлдинг дискретно се прокашля:

— Джеймс, не би ли искал да видиш колекцията от пиеси на Корней, които току-що получих? Ти особено много настояваше да прочетеш „Сид“. В тази колекция са също „Цина“ и „Гибелта на Помпей“. Аз лично предпочитам „Сид“. Останалите са малко отегчителни, с този техен помпозен класически стил.

Джеймс изгледа Джеси с изражение на крайна неприязън и последва Фийлдинг към малкото му бюро в дъното на магазина. Въздухът беше толкова тежък от миризмата на дърво, книги и вехтошарски прах, че Джеймс се почуди как ли дишаше Комптън след няколко часа, прекарани във вътрешността на магазина.

Щом взе в ръце пиесите на Корней, той внимателно отвори страниците на „Сид“ и се зачете в първата сцена между Елвира и Химен.

— Ти наистина ли разбираш това? — учуди се Джеси и застана до лакътя му, втренчила очи в страницата. — Изглежда като някаква велика глупост.

— Естествено, че го разбирам. Защо изобщо ще искам да го купувам, ако не мога да го прочета?

— Може би за да ме поставиш на мястото ми. Мен и всяка друга колониална измет. Така е, нали, Джеймс? Ти си мислиш, че ние всички сме неграмотни простаци.

— Никога не съм те мислил и за ей толкова дори неграмотна, Джеси, пък и как бих могъл, като се има предвид какво купуваш? Ето, ти ще четеш дневник — нещо с историческа стойност. Просто съм удивен.

— Преди да я насоча към дневниците, тя беше просто погълнала всички готически разкази, които можах да й намеря.

— Нищо чудно — каза Джеймс и се засмя. Тя изглеждаше така, сякаш й се искаше да му съдере кожата, но запази устата си затворена, което го изненада.

Джеймс усети някакво слабо чувство за вина и реши, че не е зле да й предложи нещо за компенсация.

— Джеси, хайде да идем да ти купя един сладолед някъде по Балтимор Стрийт. Това харесва ли ти като идея?

Тя светна от удоволствие:

— Може би ми харесва, поне мъничко.

Джеймс плати на Комптън Фийлдинг за Корней и поведе момичето, заедно с дневника му, надолу по Калвърт Стрийт. Той остана смаян, като видя, че тя си носеше дори чадър за слънце — един конфекционен чадър на цветя, който държеше като тояга. Косата й беше прибрана стегнато назад и завързана с черна кадифена панделка.

— При Балбъни ли отиваме?

— Точно така. Синът на господин Балбъни, Грей, иска да се научи как се развъждат коне. Мисля да го взема на работа при мен.

— О, Боже!

— „О, Боже“ за какво?

— Ето я твоята метреса, Джеймс, госпожа Максуел. Тя ти маха с ръка.

И действително, Кони Максуел стоеше на отсрещната страна на улицата, точно пред вестникарската будка на Езекия Найлс, и му махаше въодушевено с ръка. Той също й махна, като й направи знак да го изчака. После пак се обърна към Джеси:

— Не си ли още малка, за да знаеш каквото и да било за метреси?

— Може и така да е, но затова пък Гленда знае. Чух я как обсъждаше госпожа Максуел с мама. Сестра ми се бои, че ти ще се ожениш за тази Максуел, а не за нея. Мама обаче я успокоява, че такова нещо нямало да се случи. Максуел била прекалено стара за теб, пък ти си щял да искаш да имаш и синове, а тя вече не ставала за тази работа. Мама каза, че ти ще искаш млада девойка, жена, която да е отстъпчива, послушна и мила, някоя, която ще ти донесе пари, всъщност — момиче точно като Гленда. И все пак тя си призна, че Кони Максуел е много красива, което си е самата истина. Тя е прекрасна. И изобщо не изглежда стара.

Джеймс я беше зяпнал, смаян от това, което така простодушно излизаше от нейната уста:

— Джеси, аз нямам никакви намерения да се женя за сестра ти.

— Наистина ли?

И ето — пак този обнадежден поглед, така изпълнен с копнеж, както погледа на дете, на което са предложили коледен сладкиш.

— Да. Пак ли си ги подслушвала?

— О, не. Е, може би малко… Понякога те говорят и пред мене. Сякаш изобщо не съм там.

— Но за това не са говорили пред тебе. Подслушвала ли си?

— Да. Но поне не паднах през вратата.

— Джеси, знаеш ли какво е това любовница?

— Жена, на която се качваш, когато ти се прииска.

— Конете се качват един на друг. А хората правят секс. Наясно ли си какво точно представлява сексът?

— Предполагам, че много прилича на това с жребците и кобилите, независимо какво говориш ти. Всичко е много шумно и объркано, и болезнено.

— Болезнено?

— Кобилите винаги пищят и се мятат, а жребците хапят вратовете и задниците им. Но те пак продължават да го правят, защото сигурно им доставя удоволствие. Суийт Сузи беше зажадняла за който и да било кон наоколо, та дори и за горкичкия стар Бенджи. Когато бягахме от онези мъже, аз казах на Бенджи да обещае на Суийт Сузи, че ще й даде каквото пожелае, само ако продължи да бяга с все сили. И тя наистина препускаше бързо, Джеймс.

— Джеси, не мога да повярвам, че водим такъв разговор. Виж, сега искам да отидеш в магазина на Балбъни. Аз ще дойда при теб само след няколко минути, става ли?

— Става. О, Джеймс, аз харесвам госпожа Максуел. Тя винаги е толкова красива и обича да се смее. Винаги е била много мила с мен. Освен това винаги е залагала на мен по време на състезания.

— Знам, тя ми каза. Права си. Много е мила. Изчакай ме, Джеси.

Тя остана да го гледа как си проправя път между товарните коли, коне и файтони, покрай фургона за бира, за да стигне до другата страна на улицата. Видя го как поздравява госпожа Максуел и как тя веднага му се усмихна, като постави дланта си в ръкавица под неговия лакът. Той се приведе към нея, за да я чуе какво му казва. Кони Максуел беше много нисичка, едва достигаше до рамото на Джеймс. Джеси се обърна на другата страна и започна да извива дръжката на слънчевия си чадър с такава сила, че тя се отчупи.

„По дяволите!“ — каза си тя и закрачи нехайно към търговския център за сладолед „Балбъни“, който се намираше на Балтимор Стрийт.

Когато пет минути по-късно Джеймс влезе с широки крачки в магазина, Джеси ядеше ванилов сладолед. Той седна срещу нея, поръча си сладолед и каза:

— Кони те поздравява. Освен това ме похвали, че съм започнал да проявявам по-добър вкус. Обясних й, че има нужда да си сложи очила. Тя пък ми го върна с това, че трябвало най-любезно да те помоля да ми дадеш някои ценни съвети за надбягванията.

— Аз мога да ти дам наистина полезни съвети, Джеймс, но се съмнявам, че ти ще поискаш да ме чуеш. Дори само ако се опитам да ти дам някои малки идеи, ще ми зашиеш плесница, нали? Освен това ти съвсем не се нуждаеш от чак толкова съвети. Истината е, че си прекалено едър, за да участваш в надбягвания. Съжалявам за теб, много е неприятно, но просто ще трябва да приемеш този факт. Е, вярно, няма да можеш да се перчиш натам-насам, както имаш навика, ако беше истински жокей, който тежи четиридесет и пет килограма. Как е Редкоут? Ще има ли възможност да язди в събота на надбягванията в Аксминстър?

— Не, пак ще съм аз. Кракът на Редкоут няма да може да заздравее добре поне два месеца. Обучавах Питър, но момчето още не е достатъчно подготвено. Ти направо жив ще го изядеш. По-възрастните ездачи могат да го изхвърлят от гърба на коня в някоя канавка, без дори да намаляват скоростта си. Не, той има нужда от още време, за да го направя отличен ездач. Така че мен ще ме имаш за съперник в събота, Джеси. Ти Риалто ли ще яздиш?

— Не, той има рана на задния крак. Не знам какво точно се е случило, но предполагам, че момчето, което се грижи за него в конюшнята, не е било достатъчно внимателно с него. Щом като ще са надбягвания на четвърт миля, ще яздя Джиг и Бони Блак. На такова разстояние те могат да бягат по-бързо и от вятъра. Ами ти?

— Тинпин. Този път той ще те победи, Джеси. Нямаш никакъв шанс. Цяла седмица му говорих, подкупвах го с най-хубави неща, обяснявах му, че ти си само едно загубено женско същество и че ако отново те остави да го победиш, ще трябва да се оттегли опозорен. Той е готов. Ще се бори на живот и смърт.

— Само гледай ти да стоиш настрана от мен, Джеймс. И внимавай да не вземеш да ме бутнеш в някое дърво или канавка. Освен това защо не яздиш Консол? Той е най-упоритият и старателен кон, който някога съм виждала.

Нямаше защо да се изненадва и затова бавно й каза:

— Права си. Консол има малко по-дълъг гръб, отколкото трябва, но наистина е упорит и се отдава на състезанието с цялото си сърце. Винаги съм се боял, че ако се надбягвам с него повече от четвърт миля, ще му се пръсне сърцето само защото ще се е напрегнал докрай.

— Ти обаче няма да го насилваш прекалено много. Тъкмо заради това си един чудесен ездач. Е, не толкова добър, колкото баща ми или мен, но все пак си те бива. Слушай, досега разсъждавах, Джеймс, и реших, че Кони Максуел не ти е точно любовница.

— Съвсем си права. Тя ми е приятелка. Аз я харесвам, тя ме харесва и ни е приятно един с друг. Един мъж трябва да плаща на жената, за да му бъде метреса. Кони е независима. Тя може да ме изрита от живота си винаги когато реши, че се е отегчила от мен. Виж, Джеси, ти си неомъжена, девойка си, и подобен разговор не е никак подходящ за теб. Той не би смутил Гленда, но за теб просто не е подходящ. Яж си сега сладоледа.

— Ям го. Много е вкусен. Бих искала още един.

— Само да не ме караш после пак да те нося.

— Смяташ, че съм дебела?

— За Бога, Джеси, ти си точно толкова кльощава, колкото крака на тази маса. Просто се шегувам с теб.

— Нелда и нейният съпруг, Бреймън, идваха снощи у нас на вечеря. Той е ужасно дебел, Джеймс, и яде като Фрайър Тък, който сега сме го дали за разплод, а той, ако реши, може да плюска и като прасе. Не мисля, че Нелда го харесва много.

— Кого не харесва — Фрайър Тък или нейния съпруг?

Джеси си хапна още малко сладолед.

— Нелда изобщо не обича коне, така че, струва ми се, неприязънта й може да се отнесе и за двамата. Гленда й разказа как щяла да се омъжи за тебе в края на лятото. Щяла да бъде красива септемврийска булка. Тя твърди, че дотогава ти вече ще си готов. Мама е съгласна с нея. Каза, че вече ще си надживял скръбта си, ако изобщо все още си бил скръбен, в което тя се съмнявала, защото си мъж, а мъжете явно не можели да тъгуват дълго. Да скърбиш за какво, Джеймс?

Той й отговори с глас, който звучеше далечен, като далечна африканска пустиня:

— Бях женен. Жена ми умря при раждане. Това беше преди три години. Отново ти обръщам внимание на това, че няма да се оженя за сестра ти. Защо не вмъкнеш това в семейния ви разговор на масата довечера? Не искам да бъда груб с Гленда, Джеси, но нямам намерение да се женя за нея.

— А мен харесваш ли ме?

— Не особено. Ти си истинска напаст. Но пък си добра ездачка. Не ме поглеждай с тоя твой опулен поглед, хлапе. Е, добре, харесвам те… понякога. Виждам, че си свършила. Искаш ли още един сладолед?

— Не. Ако така можех да наддам в гърдите, щяха да изям още един, но не мога. Гленда непрекъснато се перчи със своя бюст. Тя е толкова красива.

— И какво от това?

Следващия вторник Джеси беше мъничко потисната, когато влезе в книжарницата на Комптън Фийлдинг. Причината беше в Джеймс, който, както й беше обещал, я победи на надбягванията предишната събота, като успя точно преди финала да придума Тинпин да изпревари с цели две дължини нея и Джиг. После Джеси трябваше да слуша мърморенето на баща си, който обаче взе бутилка шампанско и я занесе в „Маратон“ да вдигне наздравица за Джеймс. От това и двамата се бяха напили като мотики.

Тя се молеше Джеймс да получи страшно главоболие, но в неделя сутринта той беше в църквата, заедно, с майка си, Ърсюла и Джиф, за да чуят как Уинсли Пелът призовава всички присъстващи да проявяват повече разум и умереност в живота си. Тогава тя беше погледнала Джеймс със злобна усмивчица.

Сега застана в книжарницата на господин Фийлдинг и го изчака да свърши с един клиент, след което се приближи към него с дневника в ръка.

— Какво ще кажеш за книгата, Джеси?

— Много е увлекателна. Накара ме да се почувствам така, сякаш съм там, толкова живи са описанията. Е, не всички, разбира се, но достатъчно, за да поддържат интереса ми.

— Нещо се смръщи. Защо?

— Просто си спомних как на няколко пъти бях почти сигурна, че този дневник ми звучи някак познато. Глупаво е, разбира се. Ще го купя, господин Фийлдинг. Може би разполагате с още някой дневник за мен? Е, искам да кажа, ако не можете да ми предложите нови романи.

Той наистина имаше още един дневник и тя плати за него на място. Беше писан от някакъв английски моряк, в началото на осемнадесети век, който преследвал и окачвал на бесилката пирати. Той я изпрати от магазина до улицата и й каза:

— Отдели му малко време на този дневник, Джеси. Човекът, който го е писал, не е кой знае колко умен и има навика често да се повтаря, но може би ще го намериш за интересен.

— Надявам се… — Думите й заглъхнаха накъде в гърлото. Тя едновременно чу и видя връхлитащата каруца. Мъжът я караше право към нея с бясна скорост, конете пръхтяха запотени, като чаткаха с все сила по павираната земя. Нямаше време за нищо. Мъжът сигурно беше луд. А може би беше пиян. Тя все пак успя да отскочи назад към тротоара, смразена от най-ужасния страх, който някога беше изпитвала в живота си. Тогава каруцата зави отново към Джеси. Мъжът на капрата крещеше на конете, налагаше ги с камшика и ги насочваше право към нея.

Комптън Фийлдинг я сграбчи в последния момент и с все сила я захвърли към вратата на своята книжарница. Главата й изкънтя в рамката на вратата и тя загуби съзнание.

— Боже мой, Джеси! Отвори очи! Джеси!

След няколко секунди тя се опули към Комптън Фийлдинг, който беше толкова пребледнял, че приличаше на чаршафите, които всеки вторник висяха на простора зад къщата в Уорфийлд.

— Ох, главата ми. Този човек беше луд. Опита се да ме убие.

— Не — отвърна Комптън Фийлдинг. — По-скоро беше пиян. Просто глупава случайност. Не се притеснявай за това, момиче.

— Тогава защо избяга?

— Не знам, но ще поразпитам наоколо за него.

— Може би е преследвал вас, господин Фийлдинг.

— Да, би могло да се предположи — Фийлдинг се ухили. — Искал е да му давам уроци по цигулка и аз съм му отказал.

Тя също са засмя, но едва-едва.

Вечерта, докато се хранеха, Джеси описа на семейство го си за тази кошмарна случка. Когато свърши, майка й каза:

— Никой нормален човек не би поискал да те убие, скъпа. Очевидно е била някаква странна случайност. Това е едната възможност, или пък Комптън Фийлдинг е бил прав: някой се е опитал да смачка него.

Гленда си взе малко от желирания крем, после облиза устни само за да ги присвие важно и вметна:

— Мама е права. Кой може да има чак такъв интерес към теб, че да те убива? Това е пълен абсурд. Както и цялата ти история.

Баща й, който до този момент не беше проговорил, сега бавно попита:

— Точно така ли, както го разказа, се случи всичко, Джеси? Добре. Ще поговоря с Комптън Фийлдинг. Забрави за това сега, мила моя. Яж си задушеното. Браво, точно така.

Баща й повече не спомена за инцидента. До следващия ден за надбягвания, когато се беше заклела, че ще бие Джеймс до побъркване, тя вече беше забравила за него. И хубаво, че стана така, защото един жокей от Вирджиния се опита да я блъсне от седлото с дръжката на своя камшик. Беше бурен състезателен ден, много ездачи получиха наранявания и нито тя, нито Джеймс се представиха много добре.