Тайната на Валантайн

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

По изражението на лицето, което дукесата имаше на следващата сутрин, Джеси разбра, че и те с Маркъс също бяха прекарали една превъзходна нощ.

Малко преди обяд обаче всички бяха вече дълбоко натъжени. Бяха изчели още веднъж и двата дневника на Самюъл Тийч, при това съвсем подробно.

— Нищо — каза Маркъс. — Проклятие! Нищо друго, освен че ме отегчи до побъркване.

— Да го вземат дяволите! — обади се и Джеси. — Той повече изобщо не споменава за съкровището. Дали наистина не си е направил труда да го потърси?

— Явно, че не е — отвърна дукесата, въздъхна и поглади Чарлз по гръбчето. Той послушно се оригна, а тя му обясни какво добро човече бил.

— Тогава ни остава само замъкът — каза Джеймс. — Прекалено далече от целта. Безнадеждно далече всъщност, ако трябва да си говорим истината.

Даже Антъни беше помръкнал.

— Нека забравим за всичко това засега. Предлагам да се разходим край океана — философски отбеляза Баджър и всички излязоха.

Беше прекрасен ден, малко хладничък може би, но това съвсем не попречи на Антъни да тича като диво зверче по брега и да надава писъци всеки път, когато го застигаше някоя вълна. Дукесата седеше под един самотен дъб, който правеше поне някаква сянка от яркото слънце над главите им. Баджър беше взел лимонада и малко вкусни солени кейкчета, за които никой не знаеше кога ги беше направил, след като постоянно беше с тях, а пък през нощта сигурно спеше, но дали, наистина?

Мъжете бяха навили своите крачоли и си играеха волно, като Антъни — мятаха камъчета един но друг, смееха се радостно, тичаха и скачаха.

— Не е честно — каза Джеси, сви колене към себе си и ги обгърна с ръце. — Точно така правех и аз като дете. А сега се боя дори да подскокна, за да не нараня бебчето.

— Мъжете — отвърна Маги — си остават винаги деца.

— Да, но те се забавляват, Маги. На теб не ти ли се иска да тичаш с викове наоколо, да гониш вълните, да търсиш рачета, да се буташ с другите в пясъка и разни други такива неща?

Маги само потръпна ужасено и приглади една немирна къдрица, която се развяваше на всички посоки под силния океански бриз.

Дукесата се засмя:

— Безсмислено е, Джеси. На мен обаче може би мъничко ми се иска да повървя по края на водата. Такава невероятна красота, и всичко е толкова по-различно от мястото в Англия, където живеем ние…

Тя вдигна Чарлз, който току-що се беше събудил с прозявка, и започна да му гука, като му обясняваше какво голямо момче бил и как бебешките му прозевки били дори интелигентни. После го постави на едно одеяло и той веднага изпълзя към пясъка.

— О, Господи! — каза майка му и се спусна след него. — Трябваше да се сетя, че в момента, в който се събуди, ще ми се наложи да си направя доста добра гимнастика.

— Милият ми Сампсън има една идея — обади се внезапно Маги, но после само махна с ръка, сякаш й се прииска да не го беше казвала.

— Каква идея имал Сампсън? — полюбопитства Джеси.

— Той ми каза да не споделям с вас още нищо, защото искал първо да го обмисли малко повече. Но според мен той е страшно умен. Смята, че ключът за откриването на съкровището е свързан по някакъв начин с дневника на първата Валантайн, онзи, който все още не сме прочели.

— Но как би могло да стане това? — попита дукесата, като вдигна Чарлз от пясъка. — Първата Валантайн е била пра-прабаба на Черната брада.

— Може точно тя да е дала идеята на Черната брада къде да зарови плячката си — отвърна непринудено Маги. — Така поне мисли Сампсън. Тя, разбира се, не е знаела, че ще има съкровище някъде в далечното и неясно бъдеще, но просто е назовала някое идеално място, в което да се изкопае дупка, ако ме разбирате какво искам да кажа. Нали точно ти ни беше информирала, Джеси, че първата Валантайн била част от онази колония Роаноук и че заселниците в тази колония се придвижвали заедно с местните индианци? Може пък тези индианци да са били тук. Кой знае?

— Да — произнесе бавно Джеси, втренчила поглед в Чарлз, който беше успял да си изрови едно раче и то панически бягаше от него. — А и тя самата може би също е била тук. Много е възможно. — Джеси скочи на крака. Втренчи се с ококорени очи в Маги и дукесата, но всъщност изобщо не ги виждаше. — Да, дори е повече от възможно! — Тя внезапно се втурна с луд бяг към брега, където мъжете се замеряха с мокър пясък, смееха се и с цяло гърло ревяха една от песничките на дукесата. Джеси неистово им изкрещя:

— Сампсън е гениален! Идвайте, идвайте всички, чака ни работа, а и цяло съкровище!

Тъй като идеята беше на Сампсън, на него му беше оказана изключителната чест сам да разчете невероятно избледнелия и тънък почерк от шестнадесети век, с който беше писала първата Валантайн. Той дълго време чете мълчаливо, без да вдига глава, докато накрая ги погледна, усмихна се и прочете на глас:

— Мислите ли, че това може да е Дупката на Тийч? — попита дукесата, докато изваждаше юмрука на Чарлз от устата му.

— Твърде вероятно е — отвърна Джеси. — Чувала съм че преди много, много години тя е изглеждала по съвсем друг начин. Днес там били останали съвсем малко магнолии, а и онзи висок връх бил изчезнал.

— За какъв вид камъни става дума? — попита Джеймс.

— Камъните, които са останали от замъка на Черната брада, са варовикови, изкопани са от континента близо до Чарлстън — отвърна му Джеси. — Спомням си как веднъж дочух господин Гаскил да обяснява това на господин Бъръс. Що се отнася до скалите в онова тресавище, за тях не знам. Кръгли, значи? Колко странно…

— Никак даже не е странно — отчетливо произнесе Маркъс, като изтупа някаква прашинка от ръкава си и се ухили като пират, загубил превръзката над окото си. После скочи на крака и разпери важно ръце. — Баласт, Джеси. Това просто са били камъни от баласт.

— Точно като онези камъни, на които Черната брада и някои от неговите хора са седели, докато са горели сярата в трюма — досети се Баджър. — Мили Боже!

— Валантайн наистина е дала идея на своя правнук, Черната брада, къде да зарови плячката си, без да я излага на опасност от изчезване в подвижните пясъци — каза Сампсън. — Та това е просто великолепно.

— И ти си този, който го измисли, скъпи мой — погледна го Маги разнежено. После взе дланта му и целуна всеки пръст поотделно. — Ти си превъзходен!

Антъни изглеждаше възмутен. Чарлз пък триеше юмруче в новото си зъбче.

— Джеси — каза Джеймс със спокойния и отмерен глас на владика, но в същото време ръцете му човъркаха някаква дантела върху ръкава й, — къде обаче се намира това тресавище?

Вече се здрачаваше. Тримата разузнавачи застанаха до тресавището и се втренчиха в мътните му води. Бяха само трима, за да не привличат вниманието на хората. Последното нещо, което някой от тях искаше, беше жителите на Окракоук да започнат да ги разпитват какво точно правеха. Разузнавачите. — Джеймс, Джеси и Баджър — стояха на ръба на тресавището, което се намираше на около половин миля път от селото, на брега на острова. То беше препълнено с миризлива черна вода, която накара Джеси да потръпне само при вида й.

— Изглежда зловещо — изкоментира тя.

— Вони, това поне е сигурно — добави Баджър, Той приклекна и се вторачи в неподвижната повърхност. Внезапно водата леко се накъдри и на повърхността щръкна главата на една отровна змия, при което Баджър се хвърли назад по гръб, а дъхът му направо пресекна.

— Как Черната брада е извадил двете огърлици за Валантайн, ако водата е била толкова дълбока? — попита Джеси. — Със сигурност не е бъркал с ръце там, долу.

— Естествено — отвърна бавно Джеймс, като хвана Баджър за ръка и го вдигна. — Използвал е дълъг прът, може би, с лъжичка накрая. Или пък нещо подобно.

Баджър каза:

— Изглежда, че господин Сампсън е прав в своите заключения. Той смята, че съкровището трябва да е поставено в нещо метално, така че гадната блатна вода да не достигне до него, и че това метално сандъче е здраво прикрепено с верига към баласта.

— Аз и Джеси също сме на това мнение — кимна с глава Джеймс. — Трябва да дойдем по време на отлив. А междувременно пък ще трябва да си направим един много здрав и много дълъг прът, с който, щом напипаме металното сандъче, ще можем да го измъкнем без проблеми.

— Е, стигнахме поне до началото — каза Джеси, прегърна Джеймс и тримата поеха обратно към къщата на Уорфийлд, която вече не им изглеждаше чак толкова разнебитена. — Наистина е вълнуващо.

— Да, почти колкото и това, че ти носиш моето дете — отвърна мъжът й. После погледна към окосената ливада. Входната врата стоеше отворена и вече не изглеждаше никак враждебно, ами имаше дори гостоприемен вид. — Мисля си, че няма да е никак чудно, ако на баща ти пак му се прииска да дойде насам за известно време. Тук е красиво, не съм виждал подобно място на това.

— А и да яздиш кон по брега е голямо забавление — подхвана любимата си тема Джеси… — Може би сега, когато съм с теб, ще бъде дори нещо повече от забавление.

— Дано да е така. Трябва да опитаме, преди да си станала толкова дебела, че да не можеш да седиш зад мен с ръце през кръста ми. Не искам да те гледам как ще се изтърсиш от гърба на коня.

Тя се засмя, смушка го с юмрук в ръката и те влязоха в къщата, където навсякъде се носеше миризмата на стридите, които Баджър беше сложил да къкрят във вино, розмарин и чесън.

— Надявам се, че той добре знае какво готви — сбърчи нос Джеймс — Стриди! Слизести, гадни стриди… Кой нормален човек би сложил подобно нещо в устата си?

И вее пак те всички го направиха. Когато в началото Джеси и Спиърс се колебаеха дали да ги опитат, Маркъс и Джеймс със завидно красноречие взеха да им обясняват как се били плъзгали надолу в гърлото. Тогава дукесата хвърли една стрида по съпруга си, който хладнокръвно я отлепи от гърдите си, избърса мястото със салфетка и тържествено подаде стридата на Джеймс. Стридите все пак, както повечето от тях заключиха накрая, не бяха никак лошо нещо, „но само ако, беше допълнил Спиърс, Баджър е този, който ги приготвя“.

На другата сутрин Джеси стана от леглото, пълна с енергия. Тя срещна Баджър, който излизаше от кухнята и тихичко си ругаеше нещо под носа.

— Какво се е случило?

— Счупих си специалната дървена лъжица. Отивам в магазина на господин Гаскил, за да видя дали той няма нещо, с което мога да я заместя.

— Аз ще направя това. Ти си нужен тук, за да сглобиш пръта с останалите мъже.

Баджър само кимна, макар че явно беше объркан, и се отправи към буренясалата градина зад къщата, където се бяха събрали всичките мъже. Ръцете им бяха пълни с инструменти, а главите им — с идеи, коя от коя по-различна. Джеси чу как Маркъс изкрещя:

— По дяволите, Спиърс, ти въздух ли имаш в главата си! Едно подобно разклонение няма да го направи достатъчно здрав и ще се счупи от най-малкия напън.

Тя се провикна:

— Защо двама от вас не отидат до тресавището, за да забодат пръта и да видят колко е дълбоко до баласта? Мисля, че ще е най-добре да направите два пръта, за по-голяма сигурност.

Тя чу ожесточено мърморене и се усмихна, доволна като дете, което си е откраднало забранен бонбон.

— Мъже — чу Джеси зад гърба си гласа на Маги и се обърна. — Това е разумно предложение, но тъй като никой от техните въодушевени височества не се е сетил за него, тогава значи, не е подходящо.

— Но ще отидат — каза Джеси, — защото в идеята ми има логика, нали?

— Може би, не се знае — отвърна Маги. — Косата ти се е разбъркала, Джеси. Чакай, не мърдай малко. Трябва да се научиш да се пооправяш, след като Джеймс те е любил. Той е доста буйничък, нали? Това е хубаво.

Десетина минути по-късно Джеси си взе слънчевия чадър, защото само след един час слънцето щеше да прежуря жестоко, и тръгна към селото, което беше на не повече от миля разстояние. Тя си тананикаше, защото знаеше, че, така или иначе, съвсем скоро щяха да научат дали старият мошеник Черната брада наистина беше заровил някакво съкровище в онова тресавище. Тя поне искрено се надяваше да е така.

По пътя Джеси си пееше една от песничките на дукесата за вълненията във флотата на Негово величество. Ставаше дума за всичкия фасул и всичкия скорбут, с които моряците трябва да се примиряват. Тази песничка се пеела буквално навсякъде, беше й казал Маркъс. Във Външното министерство не можели да я понасят, защото били принудени да купят лимони, което им струвало доста разходи. С усмивка на уста тогава графът й беше признал, че жена му била агитатор-демагог, а това било забавно.

Тя остана безкрайно изненадана, когато Комптън Фийлдинг, собственикът на книжарницата в Балтимор, внезапно й се изпречи на пътя.

— Господин Фийлдинг! Ама че изненада! Какво правите тук, в Окракоук?

Той се усмихна и й подаде ръка.

— Радвам се на моята напълно заслужена едноседмична почивка. Искаш ли да те придружа до селото, Джеси? Тъкмо бях тръгнал да ви видя вас двамата с Джеймс. А ето, че ти се появяваш точно пред мен.

Тя го хвана под ръка и му се усмихна.

— Ти си много щастлива с Джеймс — каза той, дълбоко замислен, като човек, който трябва да плаща две сметки, но има пари само за едната. — Изненадан съм — вие двамата непрекъснато се заяждахте. Беше наистина забавно. Всъщност — продължи той и погледна нагоре към една малка чайка, която кръжеше над главите им — по едно време бях убеден, че ти си от онзи тип странни жени, които възхваляват Сафо, гръцката поетеса.

— Коя е била тази Сафо? Сигурно не е писала дневник, иначе щяхте да ми я дадете. Никога не съм чувала за нея.

— Не, не си, пък и не би могла. Ти си от Колониите, ти си жена, луда по конете, и не ти е нужно да знаеш, че преди толкова много столетия жените са възхвалявали любовта си една към друга. Тя е живяла в шести век преди нашата ера, на един остров на име Лесбос. Казват, че на този остров имало само жени. Днес са останали само отделни фрагменти от поезията на Сафо. Доста страстни стихове всъщност, не такава, каквито една нормална жена би написала. Престани да ме гледаш така глупаво, Джеси. Не ти говоря просто за духовна любов, каквато е любовта между майка и дъщеря или пък между две сестри, става дума за плътска любов — жена гали жена, целуват се една друга, телата им се притискат едно към друго…

Джеси, пребледняла, усещаше, че господин Фийлдинг се опитваше да я провокира, но не можеше да проумее защо.

— Не ви разбирам — каза тя бавно. — Защо ми говорите такива неща?

— Защото, мила ми Джеси, сега съм те пипнал и нямам намерение да те пусна, докато не получа своя дял от съкровището на Черната брада. Не цялото, естествено, че не. Сигурен съм, че няма да успея да го похарча цялото, но поне едно прилично количество от него ще ми е достатъчно, за да мога да замина за Европа и да доживея дните си там като истински цар.

В същия момент тя се закова на място и го погледна облещено. Винаги беше харесвала господин Фийлдинг, беше прекарвала часове в неговата книжарница, дори още повече, когато научи, че Джеймс остава дълго време там, а тя беше готова на всичко, за да го види. И книжарят винаги е бил внимателен с нея, никога не я беше пренебрегвал, предлагаше й книги за четене — предимно дневници, да, сега тя ясно си спомни това.

— Вие не можете да ме отвлечете, господин Фийлдинг. Това тук е Окракоук. Няма къде да ме скриете. Пък и защо ще ви е нужно това? Каква е цялата тая измишльотина за съкровището на Черната брада? — В момента, в който произнесе името на Черната брада, тя се отскубна от него, вдигна си полите и хукна обратно към къщата „Уорфийлд“.