Тайната на Валантайн

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Тя стреснато се отдръпна и се претърколи на една страна, хванала с ръце корема си. Фийлдинг обаче не я удари. Само се разсмя.

— Съвсем скоро ще открия всичко за Валантайн и за изчезналата колония — каза той. — Седни на мястото си, Джеси. Исках само да видя дали си даваш сметка, че изобщо не се шегувам. Доволен съм, че си разбрала. Освен това изглежда, че държиш на бебето си. Предполагам, че това още повече ще те накара да ми съдействаш.

— Какво мислите да правите сега? — попита тя и се изправи, като се подпря върху ствола на едно дърво, притиснала с ръце гърдите си. Сърцето й думкаше така силно, че той сигурно го чуваше.

— Нали вече ти казах. Ще… — Той млъкна, защото на не повече от пет-шест метра встрани се чуха викове.

— Мис Джеси! Къде сте? Мис Джеси!

— А си издала звук, а съм го гръмнал този, независимо кой е той.

Джеси изобщо не се усъмни в думите му. Това беше Джипсъм. Тя остана на мястото си, без да хукне.

Джипсъм свърна право в малката горичка. Той се закова като гръмнат при вида на Джеси и господин Фийлдинг, който беше насочил пищов право срещу него.

Джипсъм каза безпомощно:

— Мис Джеси, видех ви да вървите с тоя човек, ама май сте си изпуснала шапчицата.

— Нарочно ли я изпусна, Джеси?

— Не — отвърна тя с възможно най-убедителния си глас. — Няма нищо, всичко е наред, Джипсъм.

— Всъщност не всичко е наред, Джипсъм. — Гласът на господин Фийлдинг преливаше от любезност. — Мис Джеси дойде с мен в моята очарователна малка бърлога. Защо не седнеш? Ти си един от помощниците на Джеймс в конюшнята. Много добре умееш да се оправяш с конете, той ми е казвал. Да, седни ето там. Е, събрахме се почти цяла компания, нали? Джеси, ти какво ще кажеш? Да го убия ли, или да го изпратя обратно при Джеймс, за да може планът ми да започне да действа?

— Не го убивайте. По-добре го върнете при Джеймс.

— Мислех да му напиша съобщение, но може би ще е по-добре да те изпратя теб, Джипсъм. Да, обаче ти знаеш къде се намира тя. Какво да направя тогава?

— Защо изобщо ви е притрябвало да ме криете? Просто двамата с вас ще отидем до мястото, където е съкровището. Джипсъм пък ще доведе Джеймс. Тогава ще си отделите от съкровището такава част, каквото поискате, и ще ни оставите на мира.

— Правиш нещата да изглеждат толкова прости, момичето ми. Но дали наистина е така? Е, добре. Джипсъм, слушай ме сега внимателно, защото животът на твоята господарка зависи от идеалното изпълнение на моите заповеди.

Пет минути по-късно Джипсъм се шмугна под клоните на дъбовете и се изгуби от погледите им.

— Джеси, какво ще кажеш за това най-после да ме заведеш до мястото на съкровището?

— Комптън Фийлдинг? Собственикът на книжарницата? Онзи учен мъж, който свири на цигулка и говори френски не по-зле от мен? Същият Комптън Фийлдинг?

— Да, сър. Той реши да не ме убива, а да ме изпрати обратно при вас.

— Значи така — каза бавно Джеймс, благодарен за момента, че той и Джипсъм бяха сами, както сам Джипсъм беше поискал. — Аз и ти взимаме своите прътове и отиваме при тресавището. Той ще доведе Джеси там. Ще извадим съкровището и той ще си вземе, каквото поиска. После ще ни остави на мира.

— Аха. Той ми каза да ви предам колко сте му бил задължен, дето бил спасил два пъти живота на мис Джеси. Господин Джеймс?

— Да?

— Този човек твърди, че ви харесва, ама аз на него му нямам вяра. Май нещо му хлопа. — Джипсъм се потупа отстрани по главата и завъртя очи.

— Значи Джеси била добре? Сигурен ли си?

Тя се беше забъркала в някаква ужасна каша, но Джипсъм не искаше повече да тормози господаря си, затова бързо каза:

— Тя е съвсем добре, господин Джеймс. Съвсем добре.

— Хайде тогава да тръгваме. И нито дума — на никого.

Преди да излезе от къщата, Джеймс мушна един малък пистолет в ботуша си. Нищо друго не му оставаше. Колкото и да беше странно, той не забеляза никого наоколо, затова успя да се измъкне, без да му задават въпроси. Не му беше приятно да върши това зад гърба на останалите, но просто не виждаше друг избор. Не можеше да рискува живота на Джеси, нито пък живота на бебето. Джеймс знаеше какво е страх, беше го изпитвал в доста солидни дози, но никога не беше изживявал такъв страх като сегашния. Ако Комптън Фийлдинг поиска, Джеймс беше готов да му даде цялото проклето съкровище. И какво от това, по дяволите, нима то беше толкова важно! За него единствено Джеси имаше значение сега. Тя имаше дързостта и безстрашието на най-добрите му чистокръвни жребци, а това го притесняваше дори още повече. Ами ако се опита да избяга от Комптън Фийлдинг? Той си я представи дори как се нахвърля върху него. Това направо смрази кръвта във вените му.

Тази работа, мислеше си той, докато крачеше редом до Джипсъм надолу по издълбания от коловозите път, беше действително твърде неочакван къч. Честно казано, той вече не можеше да си представи своето съществуване без Джеси. В живота имаше наистина странни завои и превратности. Но не това го притесняваше. Най-много се ужасяваше, когато нещата излизаха извън неговия контрол, както сега например.

— Здравей, Джеймс. Джипсъм все пак те доведе, а? Наблюдавах те, докато идваше насам. За късмет в момента ей там има една височинка — поне докато бурите не я заравнят — и щях да видя, ако водеше някой от останалите с тебе. Ти обаче не го направи. Така просто спаси собствения си живот и живота на Джеси.

Джеймс погледна към жена си.

— Добре ли си?

— Да, Джеймс.

— Чудесно. Чуй ме сега, Комптън. Можеш да вземеш и цялото съкровище на Черната брада — все ми е едно. Трябва да разбереш обаче, че тук може и да няма нищо. За двеста години се случват много неща. Възможно е съкровището, ако действително е било прикачено за баласта, да се е откъснало и да е потънало. Възможно е някой вече да го е извадил преди нас. А възможно е и никога всъщност да не е било тук.

— Съвсем скоро ще разберем. Ти и Джипсъм, натопете вашите прътове в тая гнусотия. И внимавай, Джеймс. Аз наистина мога да я убия. Нямам какво да губя, помни това.

— Възнамерявам само да проверя дали тук изобщо има съкровище — отвърна Джеймс. — Ако има, вземи си сам, каквото поискаш, и ни се махни от главите.

— Винаги съм те смятал за разумен човек. Ти си млад, но умееш добре да премисляш нещата. Джеси пък е тъкмо твоята противоположност. Намери ми това съкровище, Джеймс, иначе няма да остана никак доволен.

Джеймс хвана дългия прът с кука накрая и го потопи в тъмната, воняща тиня. Почти веднага напипа първия камък.

— Камъните са тук.

Опипа около първия камък, после премести кукичката към следващия, след това — към другия до него. Имаше огромно количество камъни, пръснати на безразборни купчини по дъното. Трудно му беше да разбере дали опипваше всички поред, а беше наясно с това, че Комптън Фийлдинг губеше търпение и сигурно смяташе, че Джеймс се опитва да го измами по някакъв начин.

— Ето! — извика той. — Май напипах нещо. Да, верига, която е омотана около един от камъните.

Той се молеше металните връзки на веригата да се окажат здрави, като се имаха предвид всичките ужасни приливи и бурите, които минаваха над острова и променяха целия пейзаж само за часове.

Джеймс усещаше такова облекчение, че му идеше да крещи.

— Ела тук, от тази страна, Джипсъм. Сега е моментът и двете куки да се включат заедно. Ако намерим метално сандъче на края на тази верига, то ще бъде тежко. Надявам се прътовете да се окажат достатъчно силни, за да го измъкнат.

Двамата натопиха прътовете още по-дълбоко, внимателно опипвайки навътре в тинята. Джеймс вече започваше да се чуди дали онзи злодей Черната брада не беше завързал веригата за камъните само като една грандиозна подигравка, когато неговата кукичка удари на нещо метално.

— Намерих го!

Беше бавна и досадна работа. Трябваше да наместят добре куките си под металното сандъче и бавно да го измъкнат на повърхността, като се молят прътовете да са достатъчно силни, за да не се строшат на две под тежестта на сандъчето и на блатната кал. Не можеха и да рискуват, като освободят веригата от камъка, защото ако загубеха опора, съкровището щеше да потъне вдън земята. Бавно, много бавно и внимателно, те измъкваха ковчежето нагоре. Беше по-тежко дори от коня, който падна върху Джеймс по време на едно надбягване. Тогава той бе имал късмета да се отърве само с три счупени ребра. Ако сега обаче се провалеше, нямаше да има такъв късмет. Щеше да бъде мъртъв. Джеси и бебето — също. Нито за миг не се съмняваше в това.

Внезапно сандъчето се изплъзна от пръта на Джипсъм, после се измъкна и от куката на Джеймс й отново се свлече в тинята. Джеймс изруга, после веднага се извърна:

— Не прави нищо, Комптън. Ей сега пак ще го измъкнем. Чакай, Джипсъм. Напипвам нещо. Да, веригата е усукана поне три пъти около още един от камъните. Добре че имаме по-голяма дължина на веригата, иначе никога няма да можем да изгребем тая тиня върху сандъчето.

— Знам, че не ти се подхлъзна, Джеймс, ами Джипсъм. Страх ли те е, момче? — Комптън Фийлдинг много внимателно се прицели и гръмна. Когато куршумът гръмна в калната земя под краката му, Джипсъм отскочи назад и падна в тресавището, размахвайки ръце. Само миг след това тинестата вода се затвори над главата му.

— Дяволите да те вземат, Комптън! — За част от секундата Джеймс реагира, сграбчи човека за ръката и моментално го измъкна от тресавището. — Той ми трябва, глупако проклети!

Джипсъм застана прав, с провиснали рамене, целият разтреперан и покрит с тиня.

— Там има поне стотина змии, господин Джеймс… — шепнешком каза той. Беше толкова уплашен, че почти не можеше да говори. — Едната ми се увърте около ръката. Божке!

— Това да ти е за урок друг път да бъдеш по-внимателен, Джипсъм. Хващай се на работа преди да съм ти се ядосал още повече. Следващия път може и да накарам Джеймс просто да те остави вътре.

— Ако убиеш някой от нас двамата — отбеляза хладно Джеймс, макар че му идеше да вкопчи пръсти във врата на Фийлдинг и да го удуши на място, — тогава кой ще ти извади проклетото съкровище?

— Просто ще завържа Джеси, за да не ми избяга, и ще се хвана като втори човек. Предпочитам обаче да не го правя, затова — повече никакви грешки. Хайде, започвайте. Искам си онова, което ми се полага.

Докато си вършеха работата. Джеймс чуваше как Комптън говори тихичко на Джеси, като й обясняваше, че щяло да бъде най-добре нейният безценен съпруг да не му губи съкровището, иначе щял да остане с обезглавена съпруга. Да, просто щял да гръмне главата й на парчета. Това вече вбеси Джеймс до полуда. Той погледна към Джипсъм. Макар че го познаваше от толкова години, никога не беше виждал такава неистова концентрация. Той вонеше ужасно, целият беше покрит с черна тиня, която се беше втвърдила като маска върху лицето му. Но се бореше храбро. Още преди Джеймс да го купи и да го освободи от робство, очевидно той се беше научил как да оцелява и в най-непоносими положения.

Сега вече не трябваше да изпускат безценното сандъче. Джеймс беше освободил от камъка три халки от веригата. Най-сетне.

Джеймс попита съвсем тихо:

— Има ли дръжки сандъчето, Джипсъм? Напипваш ли нещо подобно?

— Не смея да търся дръжка, господин Джеймс, иначе ще взема да изпусна сандъчето откъм мойта страна и той пак ще ме прати в тоя трап.

— Точно така го нарича и Черната брада — обади се Фийлдинг, — „Дълбоко в един трап“. Е, Джеймс, колко още има, докато сандъчето се покаже на повърхността? — Докато говореше, той избута Джеси напред и я докара до самия край на тресавището.

Земята там беше мочурлива, смрадта от гниещата растителност и от блатните газове беше направо непоносима. Тя обаче беше толкова уплашена, че не смееше дори да повърне.

— Успяхме да освободим три халки от веригата, усукана около камъка. Тази дължина би трябвало да е достатъчна, за да измъкнем сандъчето на повърхността, но не мога да бъда сигурен. Имай малко търпение. И за Бога, внимавай Джеси да не падне вътре.

— О, няма да я загубя така лесно, Джеймс, не се притеснявай. Изненадан съм, че не поиска да узнаеш малко повечко около тази история. Възхищавам се на твоята сдържаност и на умението ти хладнокръвно да разсъждаваш. Знаеш кое е най-важното в даден момент. По-късно, Джеймс, ако всичко върви, както аз искам, ще разбереш всяко нещо, което пожелаеш.

Сандъчето се подаде на повърхността. Чу се силен всмукващ шум, когато двамата с Джипсъм успяха да го извлекат върху земята на края на тресавището. Джеймс се втренчи продължително в него, давайки си сметка, че всъщност никога не беше вярвал в съществуването на това нещо.

— Слава Богу — произнесе той накрая. — Извадихме го.

— Отлично! — заяви Фийлдинг, обзет от такова вълнение в момента, че едва дишаше. Също като Джеймс, и той седя няколко мига втренчен в това старо метално сандъче, покрито с воняща тиня. Ключалката беше все още непокътната. — Моето съкровище. Най-сетне онова, за което положих толкова усилия…

— Вие не сте положил изобщо никакви усилия за него — обади се Джеси. — Вие не го заслужавате.

На Джеймс му се прииска да й натъпче устата с нещо, за да я накара да млъкне.

— Няма значение — прекъсна я той бързо. — Твое е, Комптън. Сега обаче ще трябва да го отворим.

Джеймс успя да хване калната, ръждясала дръжка отстрани на сандъчето и с усилия го повлече по хлъзгавата, тинеста трева. Беше си направо голям сандък.

— О, не! — изкрещя Фийлдинг и размаха бясно пищова си. — Проклятие, погледнете само! По него има дупки. Та това е метал. Как изобщо са се появили тези дупки отстрани?

Той грубо дръпна Джеси на колене до себе си, докато опипваше заключалката в предната част на сандъка. Но не успя да я отвори. Тогава се отдръпна назад и гръмна в нея. Тя се раздроби на множество дребни късчета, които се разхвърчаха в тресавището и безшумно потънаха в тинята.

Той се разкикоти ликуващо и бутна назад металния капак.

— Господи, всичко е покрито с тиня, но ето вижте — скъпоценности и толкова много монети! Слава Богу, че не са изпаднали от тези проклети дупки. Скъпоценностите не ръждясват и не гният. — Той остави пистолета си и зарови до лакти ръце в сандъка.

И тогава изпищя пронизително.

От вътрешността на сандъка изскочи една змия, най-отвратителната змия, която изобщо можеше да съществува… Тялото й беше почти с дебелината на човешки врат, а устата й имаше студен, някак си подпухнал бял цвят — бяло, което приличаше на гранясало, покрито с личинки месо. Змията разтвори уста. Наниз от перли провисна от нея и се проточи от двете й страни подобно на юзда в устата на кон, чиито краища се влачеха. Змията впи поглед в очите на Комптън Фийлдинг. За по-малко от миг отблъсна ръката му с тялото си и впи зъби дълбоко в ризата му. От сандъка светкавично изпълзя и втора змия. Когато тя разтвори уста, от нея провисна огърлица от изумруди — змийската отрова така беше излъскала скъпоценните камъни, че те просто светеха с дълбок и наситен зелен цвят. Влечугото се уви около ръката на Комптън — движенията му изглеждаха така бавни и леки, и толкова плавни… Змията изплю изумрудите и впи зъби дълбоко в задната част на ръката му.

— Комптън, извади си ръцете от този сандък! По дяволите, размърдай се!

Фийлдинг не се помръдваше. Той само пищеше, просто не спираше да пищи. Нова змия, която изпълзя през една от страничните дупки на сандъка, се изви нагоре по гръдния кош на Комптън, леко се промуши под ръката му и злостно го ухапа веднъж, два, три пъти под мишницата, преди да се смъкне надолу и да се скрие обратно в сандъка.

Нещастникът продължаваше да пищи, но пак не се помръдна. Не можеше ли да се движи? Джеймс не знаеше. Той му изкрещя още веднъж да се помръдне, но безрезултатно. После дръпна Джеси по-надалече от този прокълнат сандък, защото една от змиите се насочи към тях с още по-широко разтворена паст. Джеймс смътно осъзнаваше, че са минали само секунди, но те му се сториха цяла вечност.

— По дяволите, Комптън! Махни се от този сандък!

Фийлдинг извърна съвсем леко глава, колкото да може да вижда Джеймс. После каза с тих, уморен и примирен глас:

— Не мога. Само ги погледни, Джеймс. Та те са прояли сандъка само защото са искали да се доберат до съкровището. Виж я тази с перлите, които са се омотали през устата й. Тя дори не ги изплю, преди да ме ухапе. О, Господи, само ги погледни, толкова са много…

Още две змии изникнаха от дълбините на сандъка. Тези нямаха никакви скъпоценности в устите си. Бавно пълзейки, те пролазиха по коленичилия нещастник и все така бавно и спокойно го ухапаха по ръцете и по врата. След това отново се пъхнаха в сандъка, измъкнаха се навън през страничните му дупки и виейки се върху хлъзгавата трева, накрая се шмугнаха обратно в тресавището.

Джеймс трескаво се оглеждаше за пищова на Фийлдинг, когато изведнъж си спомни, че беше напъхал своя в ботуша си. Измъкна го и стреля. Една от змиите, все още омотана около ръката на Фийлдинг, се свлече и потъна обратно в сандъка. Джеймс гръмна пак, макар да знаеше, че от това няма полза, но просто се чувстваше вбесен и безпомощен. Защо Фийлдинг изобщо не помръдваше?

Змиите направо го изяждаха жив. От няколко минути той вече даже не шепнеше, нито пък дори потрепна, когато още една змия излезе и го ухапа. Просто стоеше там, на колене, пред онова прокълнато ковчеже, заровил ръце до лакти във вътрешността му, и се беше оставил змиите да го довършат.

— Джипсъм, бързо отведи Джеси оттук. Може да има още змии. Заведи я на по-безопасно място.

— Аз ще го направя — чу се гласът на Баджър и в следващия момент самият той вдигна Джеси на ръце.

— Да, Джеймс, ние всички сме тук — обади се Маркъс. — Не се ли усъмни в нещо, когато не видя никого от нас, докато ти и Джипсъм напускахте къщата с онези два пръта? Този тип тук май е почти мъртъв. Кой, по дяволите, е той?

— Не бяхме виждали истински злодей от толкова години — каза дукесата, но не направи нито крачка напред. — Не мога да понасям змии. Господи, толкова са отвратителни! Внимавайте, пазете се всички.

— Какво ще правим с този човек? — попита Спиърс.

— Аз също не мога да понасям змиите, дукесо.

— Радвам се, че Маги не дойде с нас — каза Сампсън. — Нямаше да й стане много приятно при вида на тези отвратителни гадини.

— Отдръпни се назад, Джеймс — посъветва го Маркъс. — Остави ме да видя дали не мога да се справя с останалите змии.

Той стреля няколко пъти в сандъка и кимна на Спиърс, който гръмна след него два пъти.

Джеймс изчака. Вече не се виждаше никакво движение, никакви вълнообразни повдигания под онази купчина от скъпоценности и монети. Той успя да отмести Фийлдинг от сандъка. Лицето му изглеждаше страшно — гадно, подпухнало бяло.

— Комптън?

— Да, Джеймс — отвърна той с прегракнал шепот. — Не мога да те видя, но те чувам, макар и слабо. Къде е Джеси?

— Тук съм.

— Моля те, кажи ми какво се е случило с онези колонизатори от Роаноук?

— Когато останали съвсем без храна, отишли при индианците кроатоа. Предполагам обаче, че след това са се самозабравили и са започнали да се държат като господари към същите тези индианци, които им спасили живота. За отмъщение индианците ги продали на испанците. Валантайн била отведена в Испания. По-късно тя се върнала в Англия и се омъжила за някакъв търговец от Бристол. Що се отнася до другите колонизатори, навярно повечето от тях са останали в Испания.

— Благодаря — прошепна умиращият. — Джеси, надявам се да не кажеш на мама, че аз съм убил Алън Белмонд. Тя винаги го е харесвала, защото просто не знаеше, че беше негодник.

— Ще запазя тайната ви — отвърна Джеси.

— Благодаря ти. — Фийлдинг потрепна веднъж и после остана съвсем неподвижен.

Една змия се плъзна нагоре по брега и запълзя с невероятна бързина по мочурливата трева.

— Той е мъртъв — тихо изрече Джеймс. — И всичко — заради това дяволско съкровище.

— Какво ще правим сега? — попита Джеси, като гледаше сандъка с погнуса. Още не беше изрекла тези думи, когато друга змия подаде глава на повърхността, а от дебелата й глава се посипаха монети.

Сампсън вдигна пистолета си и стреля. Влечугото се свлече обратно в сандъка.

— Ужасно е, Джеймс, просто ужасно — повтаряше като в транс Джеси и не можеше да откъсна поглед от сандъчето. — Тези скъпоценности и монетите, всичките са били откраднати от хора, които Черната брада е убивал, за да напълни този сандък. Това е просто нетърпимо…

— Съгласен съм — каза Джеймс и погледна първо Спиърс, после — Баджър, след това — Сампсън, и накрая — Маркъс и дукесата. Всички те бавно кимаха с глави.

— Нека отново да бъде на тинята и на змиите — каза дукесата. — Нека да потъне вдън земята.

Джеймс и Джипсъм заедно подпряха обутите си в ботуши крака върху сандъка и силно го ритнаха. Той се катурна обратно в тресавището и бавно започна да потъва, докато напълно се изгуби под черната повърхност. Една змия от сандъка за миг се издигна над водата, след което отново потъна заедно с него.

Дебели, белезникави мехури бавно се вдигнаха нагоре, разпукаха се и се изравниха с повърхността. Никой не промълви нито дума — всички само гледаха мълчаливо, докато водата отново стана неподвижна.

В дълго проточилата се тишина Джипсъм внезапно се обади:

— Цялото ми тяло ме сърби. Божке, мислех си, че искам да съм богат… Ама не по тоя начин, никогаж по тоя начин.

Внезапно дукесата се наведе и вдигна нещо от мочурливата трева край тресавището.

— Я вижте това — каза тя и без да се замисля, го избърса от полата си. Беше огърлица — изящен наниз от злато. Точно в средата му светеше рубин с тъмночервения цвят на зимен залез. Дукесата отърка рубина в дланта си, след което го вдигна към тях: — Но това е необикновена рядкост…

После го подаде на Джеймс.

— Тук има някакъв надпис. — Той приближи огърлицата към очите си, за да го разчете.

— Какво е написано? — попита Джеси.

— „Валантайн Суон, 1718, Едуард Тийч.“