Тайната на Валантайн

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Джеймс остана толкова изненадан, че се спъна в трикракото столче пред креслото, залитна и за малко не се просна на пода. Той размаха ръце, за да запази равновесие, после застана на място, като си търкаше пищяла, ругаеше столчето и гледаше втренчено към жена си. Джеси седеше по турски в средата на голямото легло и разресваше косите си, като разливаше водопад от червени къдрици почти до корема си.

Беше чисто гола.

Гъстата й коса закриваше бялото й тяло като голям шал. Когато тя вдигна ръка, той успя да зърне през косите й едно прекрасно пространство от бяла кожа точно над лявата й гръд.

Джеймс се разтрепери. Тези мимолетни появявания на бяла кожа, която зърваше само за миг тук или там, биха подлудили всеки мъж, и особено мъж, който бе станал съпруг само преди три месеца и който не беше докосвал жена си цели два дни от страх да не предизвика някой от онези кошмари с проклетия Том. На Джеймс му се прииска да скочи върху нея веднага, още в същия миг.

— Боже мой… — Той направи крачка напред.

— Здравей, Джеймс — отвърна Джеси с широка усмивка. — Каква приятна топла вечер, нали?

— Да, и съм много доволен от това. — Той направи още една крачка към леглото.

Тя отметна едно гъсто валмо коса назад от тялото си, за да може старателно да разреши накъдрените краища точно над пръстите си. Докато се занимаваше с това, тя попита:

— Джеймс, ще ме любиш ли, ако ти обещая, че няма да сънувам Стария Том?

— Ами — започна той бавно, — просто се питам дали не е голям риск отново да ти доставям удоволствие. Мисля, че са свързани — удоволствието и твоите кошмари. Макар че ти нямаше никакви лоши сънища първите два пъти, когато правихме любов. Не, не бива да рискувам. А пък и как можеш да ми обещаеш, че няма пак да сънуваш онзи ужасен сън? — Джеси не отговори. Джеймс направи още една крачка, после още една. Не можеше да свали очи от нея. — Мога ли аз да разреша косата ти?

— Щом искаш — отвърна тя и му подаде четката с дръжката напред, сякаш му подаваше шпага. — Желая те, Джеймс. Няма да сънувам онзи мъж. Аз също искам своя дял удоволствие.

Той седна до нея. Белите й бедра се притиснаха в неговите. Тя все още седеше по турски. Той можеше да плъзне ръце нагоре по бедрата й и да ги обвие около кичурите огнени къдрици. Нямаше нищо, което да му попречи да направи това, да я докосва нежно, да я подготвя за интимната им близост. Тя наклони глава към него. Той се загледа в цялото това море от лъскава коса и й предложи:

— Защо още сега не си я вържеш на кок?

Тя се засмя, обърна се към него и нежно докосна с пръсти лицето му:

— Седя тук вече цели петнадесет минути и се разресвам. Ръцете ми са уморени от държането на това проклето нещо. Наистина ли я искаш на кок, Джеймс?

— Да, искам да я прибереш от тялото си. Изобщо не съм си представял, че имаш толкова много коса. Тя покрива прекалено голяма част от теб. Вържи я високо отзад на главата си.

— Ако ми подадеш фуркетите от тоалетката, ще го направя.

Той беше толкова близо до бялата й плът, толкова близо до нейните красиви устни, корем и бедра, че не му се искаше да помръдне. Но все пак го направи, донесе дървените фуркети и й ги подаде. После се съблече за отрицателно време, подскачайки нетърпеливо на един крак, за да се измъкне по-бързо от ботушите си.

Когато отново погледна към Джеси, нейните ръце бяха вдигнати над главата и придържаха огромната й коса, а тя беше съвсем, съвсем бяла и гола. Стори му се, че ще се изпразни само при тази гледка.

— Гърдите ти са станали по-големи — каза той и се приближи към леглото.

— Така е — отвърна тя гордо. — Знаеш ли, че винаги си уголемен, когато решиш сам да свалиш дрехите си? Само се погледни: толкова твърд и толкова огромен… Ако вече не знаех, че си добил форма специално за случая, щях направо да се уплаша.

Джеймс не можеше да се удържи повече. Той почти скочи върху Джеси. Виждаше меката плът между бедрата й, която беше разтворена, разтворена само за него — червените къдрици я покриваха и в същото време го подканяха.

— Нали нямаш нищо против, че съм такъв космат и толкова различен от теб?

Тя се подсмихна лукаво и започна да върти косата си около лявата ръка.

— Аз съм като козе мляко — дълги и широки равнини от козе мляко и гърди, които не представляваха нищо, преди да зачена от теб. Но твоето тяло, Джеймс, е с по-сложен пейзаж — толкова долини и била, и красиви валма от косми тук и там, а краката ти са здрави и силни. Виждам мускулите ти, когато се движиш с гъвкавата си походка. Аз нямам такива твърди коремни мускули като теб. Толкова обичам да докосвам тялото ти и особено стомаха ти, е, също и други места.

— Много други места — уточни той.

— Да, много други…

Той притвори очи. Значи тя обичаше да го докосва? Той потръпна отново. Опипа стомаха си с пръсти. Стори му се, че беше права за мускулите, макар че никога не се беше замислял за това. Тя харесваше да го докосва точно там. На него му се прииска да й даде целия си живот, за да го докосва навсякъде, където пожелае.

— Зърната на гърдите ти са потъмнели. Преди бяха бледорозови. Сега са с по-наситен цвят. Искам да ги усетя с устни, Джеси.

— О, не мислех, че си толкова наблюдателен.

Тя беше възбудена поне толкова, колкото беше и той. Колко време трябваше, за да се върже една коса на кок? Във всеки случай не толкова, за колкото го правеше тя, досети се той, докато беше опрял крака в страничната част на леглото.

— Джеси, ти просто ме измъчваш. Откога си го намислила всичко това?

— Още откакто стомахът ми се успокои преди вечеря. Тогава се досетих, че ти ме лишаваш от удоволствие само заради кошмарните ми сънища. Баджър ме погали по главата — беше доволен, че не изповръщах вкусните овнешки бъбреци, които беше приготвил.

— Не си връзвай косата на кок, Джеси. Просто я разпусни по гърба си, точно така. Хайде сега легни по гръб. Искам да те гледам.

Знаеше, че й отне властта над положението, но просто не можеше другояче. Така неудържимо я желаеше, че щеше да се пръсне, ако не влезе в нея колкото се можеше по-бързо. Но преди това трябваше да й достави друг вид удоволствие. Засега реши да прогони от съзнанието си призрака на Стария Том. Тя беше негова съпруга и го желаеше. Той нямаше да й откаже. Скоро, много скоро щяха да тръгнат за Окракоук. Усети се, че мислеше повече за това как да я отърве от онова привидение, отколкото за съкровището на Черната брада. Но беше необходимо да проникне до самото дъно на мистерията, която я тормозеше.

Той протегна ръка и нежно я положи върху корема й. После започна да я поглажда. Коремът й все още беше плосък, но тялото й бе толкова меко и той продължи да я гали, разтвори пръсти, за да докосне тазовите й кости и се наведе да целуне едно местенце, което беше оградил с пръсти. Плъзна ръце малко по-надолу, докато дланите му се спряха върху къдравите червени косъмчета. Целуна я, после я погали с език. Чудеше се колко ли време щеше да издържи така, без да умре. Пръстите му я помилваха и разтвориха едновременно. Той вдигна глава и се загледа в тази нежна, набъбнала плът.

— Ти си най-красивото женско създание на света — призна й той, а топлият му дъх погали плътта й. И макар че едва бе започнал да я докосва, тя цялата се изви нагоре.

Той се засмя тихичко и прилепи устни към нея.

— Джеймс!

— Х-м-м — отвърна той, без да вдига глава.

Тя имаше толкова сладък вкус — вкусът на Джеси и на уханния сапун, който използваше. Страстта вече го побъркваше, но той знаеше, че трябва да се въздържи още малко. Ами ако все пак влезе в нея точно сега, само този път? Не, трябваше да изчака, трябваше да направи всичко както трябва. Не разбираше обаче как беше възможно сега да я желае дори повече, отколкото я желаеше преди три месеца.

Гърбът й се изви нагоре, той усети как пръстите й се вкопчиха в косата му, в раменете му и тя шепнеше с тих, пресипнал глас:

— О, моля те, Джеймс, моля те, моля те…

Тогава той натисна по-силно и започна да я дразни с език, прониквайки все по-навътре. Когато плъзна средния си пръст в нея, тя извика. Този вик го накара доволно да изстене. Тя беше тясна и пръстът му започна да я разпъва. Той стенеше, а тялото му се повдигаше на резки тласъци.

Когато усети как удоволствието я взриви цялата, на него му се прииска да извика от радост. Той продължи да я тласка, като се наслаждаваше на нейното удоволствие и знаеше, че скоро, съвсем скоро ще влезе вътре в нея и тогава тя ще бъде тази, която ще му дава и ще се наслаждава на страстта му.

Когато накрая тя попритихна, той вдигна глава, усмихна й се и каза:

— Ето сега, Джеси.

В следващия миг беше между краката й и я държеше вдигната нагоре. Искаше му се да влезе в нея изведнъж, целия, но се постара да не избързва и с всеки следващ внимателен тласък навътре усещаше огромно съпротивление, което сигурно означаваше болка за нея. Но не можеше, не искаше да спира, вече не, за нищо на света. Накрая проникна в нея целият. Най-сетне. Легна върху нея, подпрян на лактите си, и я попита:

— Джеси, как се чувстваш така?

Тя отвори очи.

— Много хубаво, Джеймс. Винаги ми е много хубаво да те усещам. Сякаш си част от мене. Всъщност, ако това наистина е така, тогава искам завинаги да си част от мене.

Тя повдигна бедра, обви крака около гърба му и той се отдаде на страстта си. За негова безкрайна изненада, резките му и силни тласъци я накараха да потрепери под него и той усети тези вибрации около собствения си орган — те го всмукваха още по-навътре, притискаха го още по-плътно. Той протегна ръка между телата им, докато все още беше в състояние да мисли, и отново я докосна там. Тя извика силно и той продължи да я масажира с пръст, за да може отново да й достави огромно удоволствие. Когато тя стигна до своята кулминация, той също се изпразни.

— О, скъпи… — целуна го Джеси по рамото и го притисна към себе си. — Скъпи, скъпи мой…

Той я целуна по ухото.

— Джеймс, преживях удоволствието два пъти. Това сигурно не е много нормално.

— Добре, повече няма да правя така.

Тя го захапа по носа.

— Не съм се смутила чак толкова.

Тя се намръщи шеговито, сключи ръце зад гърба му и го притисна с все сила до себе си. Той беше много тежък и й беше доста трудно да диша нормално, но сега това нямаше значение.

— Всички ли жени могат да получат такава награда, каквато получих аз тази нощ?

— Не.

— Значи съм по-специална?

Той я близна по възглавничката на ухото.

— Един мъж трябва да прави нещата както трябва — каза той и пак я гризна по ухото. — Някои мъже просто не ги интересуват усещанията и желанията на партньорката им, други пък не знаят какво да направят, а тъй като жените рядко са наясно с това какво точно им доставя удоволствие, не се получава нищо. Можеш ли да си представиш да прекараш всичките ти останали нощи с мен, без да ти доставя абсолютно никакво удоволствие? Или то да бъде непълно?

— Не. Можем ли вече да правим това всяка нощ? — Тя го целуна по рамото и в същото време го притисна към себе си. — Знам, че се отдръпваше от мен през последните две нощи заради кошмарите, но, моля те, Джеймс, не го прави повече. Ако ли пък продължиш да го правиш, ще настоявам да тръгнем незабавно за Окракоук, а смятам, че компанията ни все още няма готовност за това. И все пак скоро… Ами съкровището на Черната брада? Само си представи! Скъпоценности, цял тон скъпоценности, и всичките ще бъдат наши. Ще станем толкова богати, че ще можем да купим цял Мериланд. — Тя прихна да се смее и той й се ухили.

— Хареса ми как се изсмя сега. Искам до го чувам всеки ден този смях, става ли?

— Става, Джеймс. Ами какво ще правим с нашите майки?

— Просто няма да им обръщаме внимание.

— Твоята майка винаги ли говори такива ужасни неща, а после използва сходни думи, за да излезе, че уж е казала нещо друго?

— Само пред някои хора. Когато преди време всички бяхме в „Чейс парк“, дукесата и Маркъс тъкмо се бяха оженили. Тогава майка ми придоби гадния навик да ги дрънка точно такива на дукесата. Но един ден дукесата започна да й го връща по същия начин. И трябва да ти призная, че доста сполучливо се справяше. — Той въздъхна, а в следващия момент настръхна като ловджийско куче при вида на фазан. Ръцете на Джеси галеха гърба му. После помилваха задните му части. Усети как му се приисква отново да я напълни. Пръстите й се пъхнаха между бедрата му и на него му се стори, че направо ще хвърли топа.

— Знаеш ли какво правиш?

— Мисля, че да, Джеймс. Да, много добре знам какво правя. О, Господи, ти пак започна да се уголемяваш…

— Необходимост, Джеси, просто необходимост.

— Има още една загадка.

Джеймс беше толкова изтощен, че дори не можеше да поеме достатъчно въздух в дробовете си, а само я гледаше с изцъклен поглед. Чудеше се на самия себе си как все някак успяваше да се задържи на лактите си. Този път направо я беше изцедил, но тя не се оплака. А ето че сега в очите й проблясваха възбудени пламъчета, заменили онзи преситен, замъглен поглед, който тя имаше само преди пет минути. Да, жените са невероятно по-различни от мъжете. Тя просто трябваше да му пошепне любовни думи, да потрие изпотеното си тяло в неговото и после веднага да заспи, даже и той да беше вътре в нея и още да не беше спаднал.

Но Джеси преливаше от бодрост. Сякаш цялото това женско удоволствие я зареждаше с нова енергия. На него пък му се искаше да заспи и да не се събужда поне една седмица.

— Каква загадка? — Всъщност изобщо не го интересуваше. Нито пък можеше да издържи буден и минута повече. Той се измъкна от нея и се свлече на леглото, като я притисна до себе си. — Каква загадка? — сънливо попита пак той, като в същото време се опитваше да си спомни за друг момент в живота си, когато е бил толкова преситен, толкова доволен, толкова щастлив. И причината за всичко това беше не някой друг, а Джеси Уорфийлд, предишната хлапачка. Невероятно!

— О, съжалявам, забравих за какво точно мислех. Съзнанието ми се насочи към това, което току-що усетих, Джеймс: как се изплъзваш от мен и как цялата ми вътрешност потръпна.

— Стига вече, Джеси. Аз съм вече на ръба на умирачката. Каква загадка?

— Нали си чувал за изчезналата колония на остров Роаноук?

— Разбира се. Сър Уолтър Роли бил собственик на корабите и главен поддръжник на експедицията. Той оставил колонизаторите недалеч от крайбрежието на Северна Каролина, на остров Роаноук. Било е някъде в края на шестнадесети век.

— Да, през 1587 година. Имало е повече от стотина колонизатори от Англия, включително жени и деца. Всъщност първото дете, родено на американска земя, била Вирджиния Деър, внучка на Джон Уайт, ръководителя на експедицията. Когато дошло време сър Уолтър да замине от остров Роаноук, колонизаторите помолили Джон Уайт да се върне в Англия, за да се увери, че там не са ги забравили, и за да възстанови запасите им от храна. Малко след това обаче Испания нападнала Англия и така към остров Роаноук не могли да потеглят никакви кораби с помощи и храни. Уайт успял да се върне едва през 1590 година. Когато той и хората му стъпили на острова, там нямало никой. Нито една жива душа. Нямало никакъв знак от тях, нито следа, че са били там. Ако хората са били избити, щели са да останат кости, отломки и развалини, а там нямало нищо. Колонизаторите просто били изчезнали. Та, значи, какво се е случило с колонизаторите от остров Роаноук? Това и до ден-днешен остава загадка. Много мъже са се опитвали да я разрешат и са предлагали какви ли не смахнати теории, но напразно.

— За какво ми го обясняваш всичко това, Джеси?

— Защото аз съм жена, но успях да разреша загадката.

— Какво?!

— Е, все още не съм я разрешила съвсем, но докато успея да го направя, няма да ми се наложи да изучавам всичко така, както са го правили горките мъже през последните триста години. Само ще ми трябва да дочета дневника на Валантайн — това е нейното собствено име, предполагам. Просто навсякъде, където говори за себе си, тя споменава това име. Разбира се, трябва първо да открием всички онези дневници.

— Коя, по дяволите, е тази Валантайн? И откъде изобщо е взела това глупаво име?

— Тя е била една от колонизаторките. А така също и прабаба на Черната брада. Да, добре си ме чул. Очевидно точно тя е предала традицията да се записва всичко в дневници. Щом тази жена е била прабаба на Черната брада, това означава, че е оцеляла, а следователно е възможно да са оцелели и всички останали колонизатори. Когато намерим дневниците в Окракоук, ще прочета докрай нейния дневник и ще разбера какво точно се е случило с колонизаторите. Бях забравила за нея, както бях забравила и за Черната брада. Нейният дневник навярно няма да ни помогне да открием съкровището на Черната брада. Умряла е много преди той да се роди. Но си мисля, че тя веднъж и завинаги ще сложи край на загадката за остров Роаноук. Не е ли вълнуващо, Джеймс?

— Пълни измислици. Този път сексът ти дойде в повече, Джеси. Ти изобщо не мислиш с главата си, щом като се сещаш за такива щуротии като тази допотопна родственица на Черната брада. Просто ти се иска пак да те погаля, да вляза в теб и да те накарам да викаш й да стенеш.

— Е, да, всъщност може и да си прав за последното. — Ненаситницата го обгърна с ръка и той насмалко не скочи от леглото:

— Спри вече, че после ще съжаляваш!

— И как точно мислиш да направиш това, Джеймс? — Тя се приведе над него и го целуна по гърдите.

— Толкова съм уморен, че не бих могъл да те накарам да съжаляваш за нищо точно в този момент, Джеси, но винаги има и утре. Всъщност до утре остават още цели два часа. Просто ми е нужна малка почивка, само за няколко минути. Значи прабабата на Черната брада, казваш? Това вече надминава всичко. И, тя била член на изчезналата колония на Роаноук? Ти съвсем си загубила представа за реалността, момичето ми. Явно твърде дълго вече не си се качвала на кон. Прекалено дълго ти се събра да носиш дамски чорапи и красиви рокли. Тези висулки съвсем са ти разбъркали мозъка. — Не се чу никакъв отговор.

Той едва не се изсмя на глас. Джеси беше дълбоко заспала, все още обвила ръце около него.

Тази нощ кошмарът, свързан със Стария Том, не се появи. Джеймс не спомена нищо за това на другия ден, нито пък Джеси. Може би кошмарите си бяха отишли завинаги. Може би. Но Джеймс не желаеше да рискува. Искаше да отидат до Окракоук, за да може Джеси да си припомни къде се беше случило всичко. После искаше да намери онова проклето съкровище, каквото беше желанието и на всички останали в къщата му.