Тайната на Валантайн

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Джеймс влетя в гостната и завари госпожа Катсдор да удря шамар на някаква млада жена, която не беше виждал никога преди. После тя се нахвърли и върху барона. Какво, по дяволите, правеше неговият тъст тук? И коя беше тази млада особа, която си съдираше гърлото от писъци?

— Вие, сър — изкрещя госпожа Катсдор, — вие сте виновен за това! Не трябваше изобщо да ви пускам в къщата. Вие сте зъл, много зъл човек. Моята господарка няма абсолютно никаква вина за смъртта на дъщеря ви, но въпреки това вие продължавате да я тормозите и дори се опитахте да я нараните. О, мили Боже, само я погледнете!

Гневният глас на барона направо проглуши ушите му.

— Тая проклета кучка! Тя ме удари по главата… Мръсен номер, който обаче трябваше да очаквам, като се има предвид, че не е дама. Ах, ако можех, бих я…

Джеймс видя Джеси да лежи просната до камината. Само след миг вече беше коленичил до нея и опипваше растящата подутина отзад на главата й. Сложи два пръста върху пулса на шията й. Беше силен и равномерен, слава на Бога. После бързо опипа ръцете и краката й. Май че нямаше нищо счупено.

Той затвори очи за миг, за да се успокои, за да запази самообладание срещу този нескрит изблик на омраза от страна на бившия му тъст и при положение, че съпругата му лежеше в безсъзнание до камината. После бавно се изправи. Катсдор, Бог да благослови преданото й сърце, стоеше плътно до барон Хюс — делеше ги единствено изящният сребърен поднос за чай, който баронът беше подарил на дъщеря си като сватбен подарък, един от многото му подаръци, между които включително и „Кандълторп“.

— Млъкни, която и да си ти! — заповяда Джеймс на младата жена, която току-що отново изпищя, притискайки длан към бузата, по която я беше ударила госпожа Катсдор. Гласът му, нисък и сърдит, моментално прикова вниманието й. Тя си затвори устата и се вторачи в него, пребледняла и уплашена.

— Но тя се опита да убие чичо Линдън…

— Нали не е успяла, тогава какво? Която и да си ти, сядай там и не мърдай!

Джеймс се приближи към барона.

— Госпожо Катсдор, благодаря ви, че така добре се справихте с тези двамата. Кажете, моля ви, на Харлоу веднага да тръгне към Йорк и да доведе доктор Рейвън. Госпожа Уиндам си е ударила главата. Пулсът й е равномерен, слава Богу, а изглежда, че няма и нищо счупено. Но има подутина на главата, която бързо се разраства.

— Джеймс, аз нямах намерение да й причиня нищо лошо — обади се барон Хюс и отстъпи леко назад при вида на ужасния гняв, който се четеше в очите на зет му. Никога преди не беше виждал Джеймс така бесен. Това го порази, такъв гняв, и то само заради тая уличница, тая никаквица, тая гнусна американка.

— Разбира се, че сте искали да й причините зло — каза Джеймс, доволен, че гласът му прозвуча така сдържано. — Чуйте ме добре, Линдън, знам, че все още скърбите за Алиша. Аз също. Знам, че Алиша ви липсва. На мен също ми липсва. Смъртта й беше трагична, но не бяхме в състояние да я предотвратим. Тя е мъртва, Линдън, и пак нито вие, нито аз можем да направим нещо, за да го променим. Минаха повече от три години, сър, и аз се ожених повторно — за жената, която съм избрал по мой вкус, не по ваш.

— Чух какви слухове се носят, Джеймс — трябвало е да се ожениш за нея, защото те била прелъстила. Тази особа не струва нищо. Тя е уличница. Но аз доведох Лора за теб. Само я погледни, Джеймс. Тази красавица е дъщеря на брат ми. Името й е Лора Фротингил. Ще ти донесе и зестра. И нея тая стара вещица удари, и на нея ти заповяда да мълчи. А аз я пазех за теб. Само я погледни, Джеймс. Тя е дама. С такава красива светлокестенява коса, с такава стройна фигура. Тя ще краси дома ти, ще ти даде наследници… А умът й, той понякога направо светка. Може би писъците й са малко пронизителни, но всяка дама прави това от време на време. Но тази, дето лежи тук, тя не те заслужава. Погледни я отново, ако можеш, Джеймс, след като вече си видял Лора. Само й погледни червената коса. Толкова грозна и просташка е такава коса, пък и прекалено къдрава, не такава мека и дълга, като косата на Лора. И на всичкото отгоре тя плуваше гола в езерото. Не, не Лора ами оная там. Само една уличница може да прави това, само една уличница ще се сети да ме удари но ушите, за да я пусна.

Джеймс беше дълбоко натъжен.

— Мисля, че просто не ми остава нищо друго.

Той въздъхна тежко, пристъпи напред и заби юмрука си в лицето на барона. Барон Хюс се сгромоляса, без да издаде и звук дори.

Лора пак се разпищя, но моментално спря, когато видя госпожа Катсдор тичешком да влиза в гостната с вдигната ръка. После тихичко и невярващо изхленчи:

— Джеймс, но вие го убихте само защото е ударил жена ви…

— Стига глупости, Лора. Нали нямаш нищо против да те наричам „Лора“? Не мислиш ли, че „госпожице Фротингил“ ще изглежда прекалено церемониално при такива безумни обстоятелства?

— Разбира се. И без това щеше да ме наричаш Лора, ако се беше оженил за мен… Съжалявам, че се държах като глупачка. Но за мен беше такъв шок цялото това насилие. Не допусках, че може да се случи нещо подобно, кълна се. Чичо ми ме покани да дойда с него на гости в „Кандълторп“ и аз се съгласих. На Алиша не й харесваше тук, но бях любопитна да видя къде сте живели, пък и да се запозная с теб, това е всичко. Не знаех, че е намислил да убива жена ти.

— Няма нищо. Надявам се, че повече няма да те виждам, Лора. — Той й кимна, а после каза: — Благодаря ви, госпожо Катсдор, за помощта. А сега ще занеса Джеси горе и ще я сложа да си легне.

— Тези двамата ще ги изхвърля веднага, щом „благородният“ барон тук дойде на себе си. Вие, госпожичке, се погрижете за чичо си. Тъкмо ще има с какво да се занимавате, вместо да пищите като побъркана.

Докато носеше Джеси нагоре по широкото стълбище, Джеймс се питаше какво ли беше имала предвид Лора Фротингил, като каза, че на Алиша не й харесвало тук? Тя винаги беше изглеждала щастлива в „Кандълторп“, докато не му съобщи, че носи негово дете. Не искаше обаче точно сега да мисли за това.

Джеси беше като мъртва в ръцете му, главата й висеше безжизнено на рамото му, а косата й се полюшваше половин метър надолу. Бяха минали поне десет минути, откакто си беше ударила главата. Защо ли вече не идваше на себе си?

Джеймс не преставаше да трие лицето й с влажна, хладна ленена кърпа. Вече беше минал почти половин час, а тя все още лежеше в несвяст. Имаше нещо лошо. Той си спомни за един жокей, когото преди около две години, го ритна кон в главата. Пулсът му беше бавен и отмерен, точно като на Джеси, и всички бяха сигурни, че не е нещо сериозно. Само дето той никога не се събуди. Джеймс усети как стомахът му се сви на топка, беше толкова уплашен.

Накрая стана от леглото й и отиде до прозореца. От доктор Рейвън нямаше и следа. Тъмни облаци се струпваха на изток. Не след дълго щеше да завали. Обърна се и видя как Джеси помръдна лявата си ръка, свивайки я в юмрук.

— Джеси? — Стори му се, че ще се пръсне от облекчение. — Джеси? — извика той отново и се надвеси над нея.

Очите й останаха затворени. Главата й се раздвижи натам-насам върху възглавницата. После тя произнесе съвсем отчетливо:

— Боли ме главата. Това, което стана, не беше никак забавно. Този човек е просто ужасен.

— Е, да, такъв е. — Тя отново притвори клепачи.

Той се надвеси над нея, разтърси я и изкрещя в лицето й:

— Джеси!

Тя го погледна, но образът му беше някак неясен и странно трептеше над нея с размазани очертания. Русата коса ограждаше лицето му — лице на ангел, толкова нежно и хубаво, с къдрици, през които струяха лъчи светлина. Умряла ли беше? На небето ли се намираше? Но неговите очи със сигурност бяха зелени, като малкото, което се намираше точно до конюшнята в конефермата на баща й. Всички знаеха, че ангелите имат сини очи, а този ангел имаше зелени очи, които хипнотизираха този, който ги погледне, и го караха да се чувства невероятно щастлив, невероятно спокоен… Да, очите на този ангел бяха зелени, нежни и хубави, със зелената дълбина на безкрайно пространство от разлистени летни дървета. Тя попремигна, за да го види по-ясно:

— Джеймс? Това ти ли си? Не, не си ти, нали? Аз съм умряла и ти си ангел. Ето защо се рееш така над мен. Ти си толкова красив ангел… но аз не искам да умирам и да оставя Джеймс даже и заради теб. Ужасно ме боли главата…

— Щом те боли главата, значи не си умряла — отвърна й един скучен глас, който със сигурност не можеше да принадлежи на ангел. — Разбираш ли какво ти говоря?

— Да — тя се опита да вдигне ръка, за да пипне главата си, но не успя. Две сълзи се търкулнаха надолу по бузите й. — Ти си тук, толкова красив и неясен, с тази руса коса и зелени очи… Просто не знам какво да мисля.

— Значи аз съм този, който сега знае повече. Не, не мърдай, Джеси. Знам, че боли, сладка моя. Но просто се опитай да лежиш неподвижно. Сега вече по-ясно ли виждаш?

— Малко по-добре. Ти не си ангел, но ме нарече „сладка моя“. Изобщо не бях чувала, че на ангелите им е позволено да се държат така интимно. Харесва ми. Никой никога преди не ме е наричал „сладка моя“.

Той постави влажната кърпа на лицето й и сърцето му се сви от мъка. Никой никога не я бил наричал „сладка моя“? Това вече наистина не можеше да го проумее. Та тя действително беше сладка, чиста, невинна и любеща…

— Не, аз не съм ангел. Ако се съмняваш в думите ми, просто попитай моята майка. А точно в момента ти наистина си мила и сладка. Бих казал, че ако си останеш същата като сега, ще бъдеш сладка, докато си жива. Това облекчава ли ти главоболието?

— Да — прошепна тя и пак затвори очи.

Джеймс беше достатъчно умен, за да не я оставя отново да задряма.

— Джеси, хайде, събуди се. Не искам да си размътваш мозъка. Събуди се.

Той започна с лъжичка да налива чай в устата й, за да я държи будна. След около половин чаша на нея й стана страшно лошо. Той държеше главата й, докато тя повръщаше.

— Изплакни си сега устата. Точно така. По-добре ли е вече?

Тя успя да кимне, но сега болката беше станала остра и нетърпима, сякаш някой блъскаше с чук в тила й.

— Аз нараних ли онзи ужасен барон?

— Да, успяла си, все пак. Но той все още не си беше взел урок, затова трябваше и аз да го прасна по муцуната. Проснах го като мъртъв върху френския килим, който ми е сватбен подарък от семейство Хоксбъри. Надявам се, че госпожа Катсдор се е погрижила Зигмунд да ги изпрати далеч извън границите на нашето имение…

— Той е много нещастен човек.

— Може и така да е. Това обаче не му дава правото да се опитва да те убива.

— Започна да ме души, но аз използвах един трик, на който ме е учил Ослоу още преди много години. Първо се отпуснах като мъртва, после го ударих с всички сили по ушите.

— Добре си го подредила, Джеси, браво на теб. Съжалявам, че не дойдох по-рано.

— Той има ли съпруга?

— Да. Тя не беше много близка с дъщеря си. Видях я миналата пролет в Тътли, докато си купуваше някакви панделки в един шапкарски магазин. Мисля, че се зарадва, като ме видя. Винаги съм смятал, че е възпитана и приятна жена. Сигурен съм, че тя не знае нищо за тия негови подвизи. — Джеймс дърдореше глупости, но знаеше, че трябва да я занимава, за да я държи будна. — Мисля, че накрая си избра една зелена панделка, която била „почти като цвета на очите ми“, както тя самата каза, когато я видя.

— Ти наистина имаш хубави очи, Джеймс. Дукесата ми разказа как с изключение на теб всички по-важни членове на фамилията Уиндам имали сини очи. Според нея твоите зелени очи внасяли нещо по-различно и забавно.

— Винаги съм мечтал да бъда по-различен и по-забавен. Ако ми позволиш, ще се опитам да те забавлявам до края на дните ни.

Чак пък такова постоянство й се стори подозрително, но Джеси не можеше да разсъждава над думите му точно сега, след като главата й беше толкова замаяна…

— Още когато госпожа Катсдор ги въведе в стаята, веднага разбрах, че не ми предстои среща с добре настроени посетители. Съжалявам, Джеймс.

— О, стига, Джеси, не си направила нищо лошо. Я ми кажи, мислиш ли, че ще можеш да останеш будна? Още не си много сигурна? Добре тогава, ще ти разкажа една история, която знам от Ослоу.

— Сигурно вече съм я чувала.

— Тогава ще я чуеш пак. Дръж очите си приковани в ангелското ми лице. Гледай ме как ще се рея пред очите ти. Та значи, по всяка вероятност първият чистокръвен кон, който тръгнал от Англия за Америка, бил Бул Рок. Знаеш ли това?

— За толкова невежа ли ме мислиш? Разбира се, че го знам.

— Аха, така значи, ами известно ли ти е кой е бил бащата на Бул Рок?

— О, Господи, главата ме боли ужасно, Джеймс, толкова ужасно, че ми е блокирана цялата памет.

Той я целуна по върха на носа:

— Знам, че те боли главата, но сега използваш това само като извинение. Не можеш да ме заблудиш. Бащата на Бул Рок не бил някой друг, ами самият Дарли Арабиан, роден през 1700, един от тримата родоначалници.

— Глупости. Измисляш си го.

— Не. Видя ли колко бързо те хванах? Не си затваряй очите, Джеси! Чакай да помисля. А, знаеш ли, че Чарлз I, преди да загуби главата си, е спечелил за Нюмаркет първата им златна купа през 1634? По дяволите, Джеси, събуди се!

— Златните купи са хубаво нещо. Аз имам повече златни купи, отколкото ти, Джеймс. Или поне баща ми ги има.

— Не са много повече, а освен това не мисля, че всичките са златни. Всъщност… поне нито една от моите не е.

— Преди няколко години, когато богатството ни доста понамаля, мама накара татко да претопи единствената от чисто злато.

— И кой му я претопи?

За съжаление паметта пак й изневери. Вместо това тя каза:

— Може би тъкмо по тази причина Нелда се омъжи за Бреймън Карлайл. Тя се страхуваше да не обеднеем пак, а той е твърде богат.

Когато доктор Рейвън пристигна, Джеси броеше пръстите върху двете ръце на Джеймс, които той беше вдигнал пред нея.

— Зрението й вече се избистри — обясни Джеймс. — Повърна, но стомахът й е по-добре сега. Съзнанието й все още се колебае, но вече не чак толкова.

— Отлично — каза Джордж Рейвън, направи знак с глава на Джеймс да се мръдне и зае неговото място. — Здравейте, госпожо Уиндам — каза той и повдигна нагоре клепачите й. После леко опипа задната част на главата й. — Доста добра подутина. Харлоу ми каза, че сте си ударила главата в полицата на камината?

Тя кимна.

— На този оток ще му трябва известно време, за да спадне, госпожо Уиндам.

— Моля, наричайте ме просто Джеси. Всички така ме наричат, дори и Антъни. Сигурно и конете биха го направили, ако можеха да говорят.

— Много добре — каза доктор Рейвън, като продължаваше леко да докосва с пръсти подутината. — Знаете ли, дребосъкът Антъни вчера съчини първата си песничка. Майка му просто не може да се нарадва. Всъщност доста остроумна песничка. Разказва за това как баща му изнасял реч в Камарата на лордовете и всички заспали.

— Предполагам, че Маркъс не я намира за толкова остроумна, колкото дукесата — подхвърли усмихнато Джеймс.

— Трудно ми беше да преценя — отвърна доктор Рейвън. — Той грабна Антъни под мишница и му каза, че ей сега ще го хвърли в езерото. Виж сега, Джеси, ето какво ще трябва да правиш през следващите три дни…

— Гадно е, Джеймс.

— Знам. Изпий го.

Тя изгълта кафеникавата течност, приготвена по една от прочутите рецепти на господин Баджър, която им беше казала госпожа Катсдор, и се отпусна върху възглавниците.

— О, Господи, това ще накара и най-пропадналия грешник да се поправи. Та то е по-отвратително дори от оная течност за махмурлука, която тогава ме накара да погълна.

— Господин Баджър твърди, че давал това на Негова светлост винаги когато се чувствал зле — обясни госпожа Катсдор. — Това превръщало Негова светлост в кротко агънце, поне за около час. Щом обаче Негова светлост ставал кротък като агънце, всички в къщата започвали да се притесняват, даже и миячката в кухнята. Ето, сега ще ви дам да хапнете една вкусна и лека супа, госпожо Джеймс.

Джеси изяде супата, прозя се широко и заспа доста рано. Около час след това Джеймс, който си четеше до нея в леглото, внезапно се смрази, усетил докосването на нейните пръсти по корема му. Втрещен, той погледна към нея. Изглеждаше дълбоко заспала. И все пак пръстите й мърдаха, вече се движеха надолу, през окосмяването по слабините му, и още по-надолу, докато не започна леко да го докосва с върха на пръстите си. Той изпусна шумна струя въздух и се усети, че за миг беше спрял да диша, след което се отпусна върху възглавницата. Сега тя го галеше, обвиваше го с ръка и на него му се стори, че ще издъхне от такова неописуемо удоволствие. И тя правеше всичко това в съня си? Докато беше ранена? Ами да, нали беше ударена по главата, ето я причината, тя не знаеше какво прави, тя изобщо не можеше да си даде сметка какво… Той изстена, когато пръстите й го притиснаха малко повече и пак започнаха да се движат, да го докосват, да го галят. Не можеше повече.

— Джеси, трябва да спреш, защото няма да издържа много. О, Господи, това е прекрасно… Не, не спирай, никога не спирай.

— Добре, няма.

Той насмалко не изскочи от кожата си. Просто невероятният шок от гласа й рязко го изтръгна от неистовия напор, който вече го тласкаше към оргазъм.

— Джеси, ах, ти, проклета гадино!

— Да, може и да съм. От много време ми се искаше да ти направя това, Джеймс. Харесва ли ти?

— Ти си болна. Господи, толкова ми харесва… Ти трябва да почиваш. Не бива да ме подлудяваш по такъв начин. Не спирай, Джеси, не спирай… — Той стенеше.

— Не, няма да спирам. Харесва ми да те гледам в този момент, Джеймс. Главата все още ме боли мъничко, но не достатъчно, за да ме накара само да лежа. Искам да те докосвам. Нали нямаш нищо против?

— Но ти си болна. Много ми харесва, Джеси, ако обаче сега не спреш, само ще свърша напразно. Не ми се иска да спираш, но пък от друга страна, ако спреш, тогава ще бъда отчаян само за една-две минути, докато вляза в теб. Тогава всичко отново ще бъде прекрасно и аз няма защо да се спирам.

— Добре, Джеймс.

Той я издърпа върху себе си, отметна нощницата назад през главата й и каза:

— Сложи ме в себе си, Джеси. Точно така, бавно, бавничко.

Жена му преди броени часове си бе ударила главата, а ето че сега го яхваше — бавно, разбира се — и започваше да се движи, което явно й доставяше удоволствие. Той погали гърдите й, пристегна ръце около кръста й, после продължи надолу, докато я напипа, и взе да я гали, а тя започна да диша тежко, да го придърпва още по-навътре в себе си, да се движи върху него, и той каза с ясен глас:

— Джеси, сега ти е време да стигнеш връхната точка, разбра ли ме?

— Сега?

— Да, сега.

— Добре.

Тя изглеждаше поразена, когато отметна назад глава, с тази нейна буйна червена коса, пищно разпиляна по раменете и гърба й. Това отмятане на главата сигурно й беше причинило болка, но той виждаше единствено удоволствието, което трептеше в нея, караше я да вика, да го язди все по-бурно и по-бурно и точно когато тя достигна своя връх, той се потопи във вихъра на собствения си оргазъм.

Тя лежеше върху него, топлият й дъх галеше врата му, а той все още беше в нея.

— Ти беше болна — успя да произнесе той, когато накрая беше в състояние да върже две думи на кръст.

— Но сега съм много по-добре.

— Бих казал, че никога не си била по-добра. Това беше просто невероятно, Джеси.

— Да — каза тя, близна го по врата и се сгуши пак в него. Само след миг вече бе заспала, а той все още беше в нея.

Дълго време остана да лежи така, като галеше гърба й, притискаше я към себе си, масажираше бедрата й.

Старата Джеси, новата Джеси, имаше ли това вече някакво значение? Тя беше просто неговата Джеси.

Не знаеше кога точно заспа, но му се стори, че не бяха минали и три секунди, когато подскочи от пронизителен писък.

Мили Боже, да не би Лора да се беше върнала?

Беше Джеси — тя се мяташе на всички страни, удряше с ръце и крака, пищеше, без да спира, а между писъците се чуваха хрипливи ридания — дрезгави, отвратителни звуци, които направо му изкараха акъла.

Беше се свлякла от него. Той я сграбчи за раменете и започна да я разтърсва, докато тя се поуспокои.

— Джеси — каза той, целуна я и я разтърси още веднъж.

Тя отвори очи, втренчи се в него и пак изпищя.

— Това съм просто аз, Джеймс. Всичко е наред.

— Джеймс?

Божичко, тя пак говореше с онзи детски писклив глас. Той усети как космите по врата му настръхнаха. Същият този детски глас каза:

— Не познавам никакъв Джеймс. Кой си ти? Защо си тук?

— Аз се грижа за теб. Ти падна лошо и си нарани главата.

— О, ти си доктор?

— Да, в момента съм точно това. — Не можеше ли да го разпознае? Нима у нея се беше върнало детето и възнамеряваше да се задържи там?

— Доктор Джеймс… Това ми звучи странно.

— Можеш ли да ми кажеш какво сънуваше? — Той се опитваше да й говори с успокоителния глас на баща, който утешава своето уплашено и объркано дете.

Внезапно Джеси рязко се дръпна от него. Блъсна го в гърдите и одра бузата му преди той да беше успял да прикове ръцете й от двете й страни. В очите й се четеше див ужас, от който, изглежда, не можеше да се освободи.

— Не, не — повтаряше тя отново и отново. — Пуснете ме! Не правете това, то е ужасно, спрете, спрете! — Той чуваше прочувствен детски глас и това го потрисаше, защото излизаше от устата на жена.

Очите му вече бяха привикнали към тъмнината и той още по-ясно видя и ужаса в очите й.

— Нещо ти се е случило, Джеси. Може би нещо, свързано с онзи господин Том?

Тя се дърпаше от него и го гледаше така, сякаш очакваше, че той ще й причини болка или дори че ще я убие.

Джеймс пусна ръцете й. Тя закри с тях лицето си, като че за да се защити, отметна се до самия ръб на леглото, сви крака към гърдите си и се сгуши на кълбо.

— Няма нищо, няма нищо — каза той тихо със същия онзи успокоителен глас, знаейки, че има работа с детето, не с жената. — Ще се оправиш. Лягай сега да спиш. Аз ще бъда до теб. Спи.

Тя заспа, докато ридаеше, напъхала юмрук в устата си. Той се боеше да я докосне, за да не я събуди. Чудеше се, ако все пак я събуди, дали пред него ще бъде истинската Джеси или пак онова ужасено дете.

Той я изчака да заспи дълбоко, след което я придърпа към себе си и я прегърна. Тази нощ тя нямаше повече кошмари. Мислейки върху преживяното чак до сутринта, Джеймс стигна до извода, че тя сънуваше този проклет сън всеки път, след като се бяха любили. Не, не след първите два пъти, когато тя не беше изпитала удоволствие, но след всеки следващ път оттогава насам. Те се любеха и после тя сънуваше този ужасен сън. Удоволствието ли го предизвикваше? Точно тази идея обаче никак не му допадна.

Когато Джеси се събуди на другата сутрин — мрачна утрин с дъжд, който плющеше по первазите на прозорците, и вятър, който блъскаше дъбовите клони в стените на къщата, — тя видя Джеймс да седи до нея. Но вече изобщо не приличаше на ангела, а имаше вид на много угрижен човек.

За първи път кошмарите бяха проникнали и до съзнанието на Джеси. Тя седна изправена в леглото, обърна се към съпруга си и разтревожено каза:

— Джеймс, Том беше много лош човек. Но не става дума само за него. Всъщност всичко е заради пирата Черната брада.