Тайната на Валантайн

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Дълго обсъждахме нещата и стигнахме до конкретно решение.

Нито Маркъс, нито Джеймс показаха с каквото и да било, че са изненадани от съобщението на Спиърс. Джеси обаче попита:

— И какво е това решение, до което сте стигнали?

— Господин Баджър, ако обичате, бихте ли обяснил вие как стоят нещата?

Баджър подаде на всички по още едно парче от вкусния си плодов пай, докато Сампсън наливаше портвайн. После се прокашля и каза, докато се настаняваше на масата в трапезарията:

— Става дума за онази жена, Валантайн, и за изчезналата колония на остров Роаноук. Ти възбуди мисловния ни апетит с доста пикантни подробности към цялата бърканица, Джеси, и ние смятаме, че тази история с изчезналата колония всъщност е много интересна. Може би истински интересното ще дойде едва по-късно, но човек трябва да го открива още в началото. Ние точно това и правим.

— Само като си помисли човек — каза Маги и деликатно отхапа парченце от своя пай, — че една млада жена, живяла преди толкова време, сега ни изпраща послание през вековете. И при това тя е прабаба на онзи зъл пират.

— Това определено доказва, че изчезналата колония е оцеляла — обади се Маркъс. — Щом като тази Валантайн е родила деца и потомците й са оцелели, другите, или поне част от тях, може също да са останали живи.

Вниманието на дукесата беше приковано от креслото в стаята, което, както беше заявила, сигурно е стояло в стаята на Джеймс — огромно, удобно кресло с облегалки за главата, но дяволски погрозняло с този парцалив и избелял брокат. Ушите й обаче се наостриха, когато чу да се говори за Окракоук и за някаква изчезнала колония.

— Какво за тази Валантайн, Баджър? Не чух добре.

— Джеси ни напомни, че била забравила за дневника на Валантайн, така както беше забравила всичко за дневниците на Черната брада. Стария Том й разкрил, че дядо му бил докопал отнякъде с мръсните си ръце всички тези книжа. Бил запазил дневника на Валантайн само защото го намирал за доста чудат, а пък и нали все пак му била родственица.

— Точно така — каза Джеси. — Стария Том ме оставяше да му чета на глас част от дневника на Валантайн. Благодарение на него знам доста за това как са живели в тази колония. Сигурна съм, че онова, което им се е случило, трябва да е описано някъде към края на дневника. Мисля си, че мога дори да се прочуя, ако публикувам нейния дневник и представя своите изводи.

— Това също го обмисляхме, Джеси — отвърна Спиърс. — Дори само заради него си заслужава да се направи нещо. И все пак — всичко по реда си. Онова, което искаме да направим сега, е първо да стигнем до остров Окракоук и да изровим всички дневници. После ще открием местонахождението на съкровището. Ти пък можеш да продължиш с проучванията си, а ние ще ти помогнем да ги огласиш пред обществото. Мисля, че вече всички сме почти готови да тръгнем на път с някой кораб. В края на краищата не става дума за кой знае колко голямо разстояние.

Маги се развесели и Сампсън лекичко я потупа по красивата й ръка.

— Има още четири парчета плодов пай. Кой би искал да ги изяде? — предложи Баджър.

— Аз съм съгласна с идеята да тръгнем на път — каза дукесата, като се приведе да си вземе още едно парче. — Е — добави тя, — може би не точно утре, но съвсем скоро. Първо аз и Джеси трябва да поръчаме всички мебели, които са необходими за къщата. Когато се върнем, всичко вече ще е почти готово. О, забравих, че някой трябва да се погрижи и за розите. Вече помолих Томас да поразпита, за да ти намери градинар, Джеймс. Не мога да гледам цветята ти така раздърпани и неугледни, а се боя, че няма да имам достатъчно време, за да се погрижа сама за тях.

— Не се притеснявайте, дукесо — взе думата Джеси. — Сега, когато Джеймс и аз получим моята зестра, ще можем да си наемем дори трима градинари. Непременно ще се погрижа, когато следващия път дойдете в Америка, всичко да е така, както сте свикнала да го виждате във вашето имение.

— Джеймс — обади се Маркъс и косо погледна към последното парче плодов пай, — има ли изобщо някаква нужда от нас? Нямаш ли усещането, че за нас двамата ще е най-добре да си вземем багажа и да се върнем в Англия? Че дамите ще могат съвсем сами да се погрижат за всичко?

— Джеймс е много необходим за моето щастие — лукаво изрече Джеси и погледна към съпруга си, който й се усмихна дяволито.

— Мила Джеси, не точно това имах предвид, но може би аргументът ти е достатъчно сериозен.

— Какво ми остава тогава, Маркъс? — Джеймс успя да отмъкне последното парче пред погледа на графа. — Явно моята съпруга ще залинее без мен, ако само тя и дукесата се отправят на пътешествие.

— Никога не бихме ви оставили да се оправяте сами. Прекалено опасно ще бъде за вас — обади се дукесата, приведе се напред и подпря нежните си лакти върху бялата покривка.

— Поръчайте тогава всичко, дукесо — каза Джеймс, и после ще тръгнем. Но първо утре вечер ще отидем на бал при семейство Бланчард, организиран в чест на нас двамата с Джеси. Там всъщност започна всичко, когато Джеси се стовари от едно дърво върху мен… след като, разбира се, вече беше простреляла Мортимър Хаки в крака.

— О, Боже! — възкликна Джеси. — Как мислиш, Джеймс, дали този ужасен тип също ще бъде там?

— Ако е там — отвърна Джеймс, протегна крака напред и ги кръстоса, като междувременно сладострастно сдъвка последното парче и го преглътна — и ако пак ме поглежда заплашително, ти, скъпа моя, можеш направо да го застреляш в градината на Бланчард.

За изненада на всички Джеси не се разсмя заедно с тях. Тя съвсем сериозно кимна с глава и успокоително потупа мъжа си по ръката.

— Няма защо да се притесняваш от Хаки. Той сигурно ми има страх още откакто го прострелях в крака.

Джеймс само завъртя очи. Спиърс каза:

— Точно така, Джеси.

Маркъс също се обади:

— Баджър, сигурно не си се сетил да скриеш поне още едно парче от плодовия най? Джеймс се оказа доста лош домакин. Той напъха последното парче в устата си.

Баджър дари графа със същия умилителен поглед, с който често се обръщаше към Антъни, повдигна крайчето на някаква салфетка и извади изпод нея още едно последно парче.

Бланчард много обичаха Джеймс, но не и неговата майка, така, както изпитваха дълбоки симпатии към Оливър Уорфийлд, но не и към съпругата му или към дъщеря му Гленда. Те с удоволствие решиха да приемат Джеси, още повече когато госпожа Бланчард се увери, че тя вече не носеше панталони и не миришеше на коне. Всъщност съпрузите бяха истински зарадвани, че в дома им се появиха някакви по-интересни хора, и за това господин Бланчард нареди от избата да се изнесат повече бутилки с шампанско.

Той потри мускулестите си ръце:

— Джеймс, тя е чудесно момиче, само погледни тази красива коса. Никога преди не съм забелязвал даже, че има коса. Ами нейните, така де, другите й женски части изглеждат толкова съблазнително, което е огромна промяна, трябва да ти кажа.

Джеймс прие всичко просто развеселено — само се усмихваше и кимаше с глава.

На госпожа Бланчард й се искаше да излее неудържимо целия си възторг, но изпитваше страхопочитание пред дукесата — тази великолепна английска графиня, която спокойно би могла да бъде и кралица, с цялата си грация и изящество. А пък беше и така болезнено красива, че джентълмените в града щяха направо да се избият кой да застане по-близо до нея. Да не говорим пък за съпруга й — истински граф! И той беше братовчед на Джеймс. Бланчард бяха слушали за английските Уиндам, разбира се, но да ги видят сега тук, в собствения им дом в Балтимор, това наистина надминавани всички очаквания. Госпожа Бланчард беше сложила длани на гърдите си и прехласнато слушаше изискания и фин глас на дукесата. Домакинята на бала преливаше от гордо самодоволство, защото знаеше, че всяка жена в Балтимор и околностите щеше да разбере за нейното блестящо постижение — да посрещне в дома си такива изискани гости. Което всъщност си беше и истинската причина да уредят това парти.

Госпожа Бланчард горещо се молеше Уилхелмина Уиндам да закъснее. Всъщност в молитвите й за миг се прокрадна пожеланието Уилхелмина просто да си изкълчи глезена, когато се качва в каретата си, или може би дори да… си го счупи.

Нямаше обаче чак такъв късмет, защото чу звучния глас на Уилхелмина да отеква още от входните стълби. Изглежда беше пристигнала почти по едно и също време със семейство Уорфийлд. Дано обаче Гленда да не бъде с тях. Дано.

Джеймс изобщо не се изненада, когато видя Гленда, изправена сковано до своята маминка. Роклята й, както и по-рано, определено разкриваше прекалено щедра част от бюста й. Ако трябваше да си признае истината, тя изглеждаше доста хубавичка, но не с онази хубост, която го привличаше него. Отдавна беше открил, че сега го привлича красотата на Джеси. Той пое дълбоко въздух, напъха студената длан на Джеси под лакътя си и каза:

— Добър вечер, Оливър, госпожо Уорфийлд, Гленда. — Това бяха най-ведрите и учтиви думи, които можеше да изрече, поне засега.

— Дойдохме тук, защото баща ти настояваше да го направим.

— Всъщност — обясни Оливър уж тихичко, но все пак достатъчно високо, че да го чуят всички присъстващи — аз исках да дойда сам. Убеден бях, че така ще прекарам по-приятно.

— Ти можеш да дойдеш с мен, татко, и да си налееш пунш с шампанско. — Джеси хвана баща си под ръка и двамата се измъкнаха по посока на купата с алкохол. Джеймс се ухили след нея, а после погледна как дукесата снизходително прие неговите тъща и балдъза. Гленда дори направи реверанс. Дукесата лекичко кимна с глава в знак на одобрение.

Засега всички се оправяха идеално с положението. Що се отнася до Маркъс, той държеше под око майката на Джеймс, която с устрем влетя в огромния салон, подмина госпожа Бланчард само с едно хладно кимване и се насочи право към дукесата.

Маркъс веднага побърза да застане на пътя й:

— Чарът е нещо много полезно, ако човек умее да го използва. Не сте ли съгласна с мен, драга госпожо?

Уилхелмина се закова на място, рязко придърпа полата си по-настрани от дукесата, която стоеше на по-малко от метър от нея, погледна графа в очите и кокетно му се усмихна:

— Моят скъп баща често ми казваше, че съм надарена с повече чар от когото и да било другиго сред хората, които познавал.

„О, това вече, помисли си Маркъс, загледан във все още красивото й лице, в което имаше нещо от чертите на Джеймс, наистина е възможност, за която не съм се сещал.“ Сигурно обаче и на никой от нейните познати не му беше хрумвала подобна идея.

— Надявам се да се насладя на целия ви чар и на невероятното ви обаяние тази вечер, госпожо. Ако ли пък това не стане, тогава ще се замисля дали изобщо съм достоен да ви проговоря повече.

Уилхелмина беше сразена. Тя добре разбра, че той не се шегуваше, а заплахата му беше доста тежка. Искаше й се да се надуе пред всичките си съседи заради това, че всъщност беше родственица на тази знатна двойка, но в същото време имаше желание да удари в пода проклетата дукеса. Явно нямаше да стане. Освен това всичките й съседи тук се смятаха едва ли не за най-щастливите хора поради това, че са в обкръжението на тая проклета авантюристка и на графа. Тя дълбоко пое въздух, решена тази вечер да не обижда дукесата. Нямаше да обижда и новата съпруга на сина си, макар че това щеше да й бъде още по-трудно. Не искаше обаче да загуби очарователния граф и приятните си разговори с него.

— Ще изтанцуваме ли един валс, милорд? — усмихна се Уилхелмина и приглади глупавите, дебели къдрички пред ушите си.

— Разбира се — отвърна галантно Маркъс. — Но всеки джентълмен танцува първо със съпругата си.

— Ти си един любезен дявол с лицемерен прав — прошепна дукесата на съпруга си, докато той я въртеше в прегръдките си под звуците на бързата музика, която се изпълняваше в строг три-четвърти такт от малък оркестър в дъното на залата.

— Ще бъда разочарован от себе си, ако тя не си наложи някакви задръжки тази вечер и отпусне езика си да бълва всякакви глупости. — Графът целуна съпругата си по нежното й ухо, като продължаваше да я върти в големи, широки кръгове. — Ще се окаже, че не е имало полза от моята, хм, сдържана заплаха. Моли се това да не стане, дукесо. Ще пострада имиджът ми на голям дипломат в собствените ми очи.

Дукесата едва си поемаше въздух, когато прихна да се смее на съпруга си. Нито един от двамата не забелязваше, че всички гости ги бяха заобиколили в кръг и ги наблюдаваха с интерес.

— Е — отбеляза госпожа Бланчард самодоволно, — те са почти кралски особи. Съвсем естествено е, че трябва да танцуват перфектно. Не мислите ли, че дори смехът на графинята е съвършен? Ах, пък двамата са и толкова красиви… Тя — в тази тъмносиня коприна, и той — с неговото великолепно вечерно облекло. Чудя се какво й е на Уилхелмина. Тя има невероятното щастие, че е свързана с тях, а изглежда така, сякаш е глътнала бастун.

— Тя винаги изглежда така — отвърна господин Бланчард. — Що се отнася до графа, той е дяволски добър мъж, въпреки че е англичанин. Но мисля, че човек не може да не си признае, когато види превъзходството на някой друг.

Госпожа Бланчард изгледа съпруга си така, сякаш си беше загубил ума. Тя беше безкрайно благодарна, че Уилхелмина Уиндам не беше организирала бала в чест на английските аристократи и новата й снаха. Така че тази привилегия сега беше нейна. Тя се обърна да поздрави Комптън Фийлдинг и неговата майка, Елайза.

— А — каза Фийлдинг, след като вече се беше поздравил със семейство Бланчард, — виждам, че Джеймс и Джеси са тук. Радвам се, че те се ожениха. Доста изненадващо наистина, но хубаво събитие.

— Аз също бях много изненадана — намеси се Елайза Фийлдинг. — Винаги съм си мислила, че Джеймс я приема единствено като сестра. Джеси е такава сладурана! Спомням си, че когато беше малка, се опитвах да я убедя да взима уроци по цигулка при мен, но нея я влечаха само конете. Колко красива е станала сега…

Джеймс и Джеси танцуваха по-спокойно. На Джеймс не му се искаше да рискува с по-бърз ритъм, защото можеше да я види позеленяла и накрая всичко щеше да свърши в градината на Бланчард, където тя щеше да повърне цялата си вечеря. Не изгаряше от желание да вижда и онова ужасно дърво, което навремето беше изсипало Джеси право върху него.

Почти половината от празненството беше минало, когато Джеймс успя да обърне внимание на сестра си Ърсюла, Джиф и Алис Белмонд. Той прегърна сестра си, потупа силно зет си по широките му рамене и ласкаво каза на Алис:

— Изглеждаш чудесно. Как се чувстваш?

Алис му се усмихна уверено и мило. Тя се радваше, че се е оженил за Джеси и сподели това с него.

— Само я погледни, Джеймс. — Тя посочи Джеси, която разговаряше с Комптън Фийлдинг. — Тя е красива и толкова по-различна от онова девойче, което беше. Странно, че никой от нас не е забелязал какво се крие под онези стари оръфани шапки, които тя имаше навика да носи. Или всичко е станало по магически начин, когато си сложил венчалната халка върху пръста й?

— Джеси си е все същата, Алис, само външно е малко по-различна. Тя е просто прекрасна.

Алис остана изненадана, като чу Джеймс да говори с такава гордост за жена, независимо че ставаше дума за собствената му съпруга. Джеси се беше променила, беше станала истинска красавица. Алис се надяваше, че по душа тя си бе останала все същата.

— Според мен, Джеймс — каза Джиф, — твоят избор на съпруга е много добър. Надявам се, че тя все още може да язди коне, независимо от промяната, която е настъпила в нея.

Ърсюла попита:

— Вярно ли е, че Джеси е бременна? Мама непрекъснато говореше за това, но доста злобничко, както си я знаем.

— Да. Можете и за това да ме поздравите.

— Значи тогава все пак си успял да я обезчестиш — укори го Алис.

— Не, Алис, Джеси не е бременна чак толкова отдавна, а само някъде отпреди два месеца, по наша обща преценка. Трябва да се обадя на доктор Хулахан да дойде в „Маратон“, за да я прегледа.

— О, ето я и Нелда — каза Алис. — Извинете ме, Джеймс, Ърсюла. Но аз и Нелда трябва да се уговорим за утре, когато заедно ще пием чай. — Алис им помаха с ръка и се отдалечи.

Джеймс погледна към сестра си:

— Искаш ли да направим едно кръгче, Ърсюла?

Когато излязоха на дансинга, Джеймс спокойно я завъртя в ритъма на танца и я заприказва:

— Знам, че се чудиш защо се ожених за Джеси. Но както винаги, искаш да изчакаш подходящ момент, за да зададеш въпроса си. Ти си невероятно търпелива, Ърс. Никога и не си се оставяла мама да ти налага волята си и да те тормози. Искрено се надявам Джиф да те е оценил добре.

— Джиф е умен човек, Джеймс. Естествено, че ме цени. — Сестра му дяволито се усмихна. — Я ми кажи сега, ти защо се ожени за Джеси Уорфийлд, твоята съперничка в надбягванията?

— Ако трябва да бъда откровен, ожених са за нея, защото го исках. Съвсем проста и обикновена причина. Тя е прекрасно момиче. А и двамата споделяме много общи интереси, както сама отдавна си разбрала.

— Аз не се притеснявам даже и да не науча цялата истина, Джеймс. Но на майка от това направо й присяда, не може да си намери място. Искрено се надявам да не се нахвърли върху Джеси, разярена и от това, че красивата дукеса се е върнала от Англия заедно с не по-малко красивия си съпруг.

— Ако го направи, ще ми се наложи да те извикам на помощ, за да й затворим устата.

Ърсюла се разсмя с плътен, звучен смях, точно както се смееше и съпругът й.

— Ще трябва и двамата да си пожелаем голям късмет — отвърна тя и се надигна на пръсти, за целуне брат си но бузата.

— Хей, Комптън — каза Джеймс, след като върна сестра си на Джиф, — хайде ела да пийнем по едно бренди и да си поговорим за „Сид“. Прекрасна пиеса. Ти обаче си ученият тук, кажи ми доколко е достоверна.

По настояване на Джеймс двамата разговаряха на френски.

— Ако от време на време не упражнявам френския си, говорните ми мускули престават да функционират както трябва — каза той и се разсмя. Известно време те си поговориха за пиесите на френските драматурзи и това им достави безкрайно удоволствие. Накрая, след кратка пауза, Джеймс попита: — Комптън, случайно да знаеш дали нашият съдия, господин Дикенс, е открил нещо за смъртта на Алън Белмонд?

Комптън поклати отрицателно глава.

— Не, само се мотае насам-натам, след което бърза да се мушне в леглото при новата си съпруга. Никога преди не съм виждал по-влюбен човек. Е, може би и ти влизаш в същата сметка, Джеймс. Наблюдавах те как поглъщаше с очи Джеси тази вечер. Но пък жена ти наистина изглежда прекрасно.

— Влизам в сметката на безумно влюбените? — попита Джеймс с лека изненада. — Аз действително държа на Джеси и Бог ми е свидетел, че се наслаждавам на всички удоволствия, които може да получи един мъж от брака.

— От тебе би могло да стане добър дипломат — засмя се Комптън. — На Джеси хареса ли й последният дневник, който й дадох?

— Да. В действителност с тези дневници се получи едно много странно стечение на обстоятелствата. Няма да ми повярваш, ако ти кажа какво си спомни тя. — Джеймс замълча за момент, замисли се леко намръщен, после спокойно продължи: — Е, това няма значение. Ще ми разкажеш ли за твоя последен цигулков концерт, Комптън? Съжалявам, че го изпуснах.

Джеймс любезно се заслуша в обясненията му. Когато обаче мерна Джеси през стаята, той й се усмихна. Тя оживено спореше за нещо с Маркъс, но щом видя мъжа си, радостно му помаха с ръка.

Когато Комптън свърши с описанието на своя концерт, Джеймс пак го върна на темата за Алън Белмонд:

— И Гордън все още няма никакви предположения? Няма човек, когото да подозира?

— Така е, вече ти казах.

— Мортимър Хаки не е досаждал на Алис, нали, Комптън?

— Поне аз не съм чувал за такова нещо. Но разбрах, че Джиф го държал под око. Нали знаеш, че той се занимава с всичките банкови дела на Алън.

Джеймс се почуди какво ли беше намислил Мортимър. От собствен опит беше наясно с това, че хора като него не се отказваха лесно. Същото каза и на своя зет няколко минути по-късно, когато успя да го хване насаме:

— Много ти благодаря за тази закрила, Джиф. Аз самият чувствам някакво задължение да покровителствам Алис. — Той поклати глава замислено. — Значи Гордън и пред теб не е споменал абсолютно нищо?

— Нищо, което да е пряко свързано със смъртта на Алън. Но ми каза например, че един от неговите пристанищни плъхове, както той ги нарича, му подшушнал, че Белмонд стоял зад онази злополука с Джеси — когато един тип се опитал да я прегази. Очевидно Белмонд е наел някакъв престъпник да свърши тази работа. Не мога да разбера защо, но явно е било така.

Джеймс се опули изумено към Джиф. За първи път чуваше за тази злополука.

— Какво било станало с Джеси? Някой насмалко не я бил прегазил? Никога не ми е споменавала нито дума за това, да я вземат мътните! — Той се извърна, откри с поглед веднага къде беше съпругата му, но този път изобщо не й се усмихна. Джеси премигна към него изненадано.

— Мислех си, че знаеш. По някакъв начин Гордън разбрал, че Алън бил наел човек за тази работа. Той ме попита дали мога да се сетя някаква причина, поради която Алън да желае смъртта на Джеси — вие вече бяхте заминали за Англия. Аз му отвърнах, че не мога да се сетя за нищо друго, освен за факта, че тя винаги го биеше на състезанията. Беше спасила и Суийт Сузи от онези крадци. Доколкото си спомням, той изглеждаше доста доволен от нея тогава, докато тя не го заплаши, че ще го заколи, след като той пък те беше заплашвал теб.

— Това са глупости, а аз ще й дам да разбере! — Джеймс прокара пръсти през косата си и рязко се обърна. — След малко пак ще си поговоря с теб, Джиф.

Защо, по дяволите, тя никога не му беше споменавала и думичка за това? Защо и никой друг не му беше казвал нищо? Той се спря на педя разстояние от своята съпруга, а тя го посрещна с широка усмивка и нежен поглед в изумруденозелените си очи.

— Джеси!

— Джеймс, искаш ли пак да танцуваш с мен? Ще ми бъде много приятно. Ти си толкова галантен и…

— Млъкни! Не искам да танцувам с теб. Иска ми се да те удуша. Ела с мен в градината.

— О, Господи… Да не би Мортимър Хаки да е тук? Този път не си нося пистолета, Джеймс. Съжалявам, но го забравих. Сигурен ли си, че искаш да отидем в градината?

Той скръцна със зъби, хвана я за ръката и я затегли през дългата тераса с остъклени врати, която извеждаше на балкон, чиито стълби се спускаха надолу в градината.

— Ще останем тук. Не зная какво ще вземеш да направиш, ако пак отидеш при онова дърво.

— Сигурно пак ще се скрия в клоните му, за да падна върху теб. С удоволствие бих го повторила пак. Защо се мръщиш? Какво, за Бога, става с тебе?

Той я хвана за раменете и я разтърси, но не прекалено силно, защото не му се искаше да й става зле и да повърне вечерята си.

— Защо, по дяволите, не си ми казала?

— За какво става дума, Джеймс? Видях те да говориш с Алис, с Комптън, с Джиф и с толкова още други хора. Какво имаш предвид?

— Джиф ми каза, че Гордън Дикенс, съдията…

— Много добре знам кой е Гордън. Един надут идиот, чийто баща успя да го уреди за областен съдия. Това си е направо за смях и…

— Оказва се обаче, че същият този „надут идиот“ разбрал от негов информатор, че Алън бил наел човек, който да те прегази. Да те прегази с какво? И кога изобщо някой се е опитвал да те прегазва?

— А, това ли било. — Тя сви небрежно рамене. — Истината е, че просто бях забравила за случая. А пък и не мога да твърдя със сигурност, че онзи човек е искал да ме убие. Навярно е бил пиян. Или пък може да е искал да прегази Комптън. Сега пък ти ми внушаваш, че зад цялата работа стоял Алън. Това определено не е за вярване.

— Какво точно се е случило, Джеси?

— Беше миналата зима, Джеймс… или по-точно, миналият март. Вървях надолу по Прат Стрийт и не обръщах внимание на нищо, защото току-що бях видяла Кони Максуел, а знаех, че тя ти беше любовница… е, това всъщност няма значение. Влязох в книжарницата на Комптън Фийлдинг и си купих някаква книга. После той ме изпрати до тротоара и тогава върху мен връхлетя един фургон, теглен от два коня. Ако не беше Комптън Фийлдинг, боя се, че онзи човек сигурно щеше да ми види сметката.

— Какво е направил Комптън?

— Сграбчи ме, без изобщо да се замисля, и ме захвърли обратно към вратата на магазина си. Колата премина на косъм от входа на книжарницата. Според Фийлдинг това едва ли е било по случайност. Човекът шибна конете и след секунди изчезна. Тогава най-вече побеснях от яд, че онзи тип се отнасяше така ужасно с конете. Нито аз, нито господин Фийлдинг разпознахме човека или конете. Всъщност той изобщо не разбира от коне — според него те всички изглеждат еднакво, — но аз мога и въпреки това не ги разпознах. Поне десетина човека видяха случилото се, но никой от тях не успя да си спомни нищо конкретно.

— Защо, по дяволите, Комптън никога не ми е споменавал за това?

— Но откъде изобщо би се досетил, че това може да те интересува?

— Много добре е трябвало да знае, че подобно нещо сигурно ме интересува. Трябваше да ми го каже, да го вземат мътните дано! Все пак онзи с колата не ти ли се стопи поне малко познат?

— Не. Татко изпрати един от слугите ни да доведе Гордън във фермата. Отнасяше се с мен като с пълен идиот. Добре че господин Фийлдинг и онези другите хора бяха там, иначе сигурно щеше да си помисли, че си съчинявам цялата история. Каза на баща ми, че може би става дума за човек, когото съм победила в надбягвания, и адски се е озлобил от това.

— Джеси, кажи ми нещо повече за онзи проклет човек, който е карал фургона.

— Носеше кърпа върху половината от лицето си. Очите му бяха тъмни и имаше рунтави черни вежди, спомням си това. Носеше стара черна шапка, смъкната точно до веждите му. Беше с работни дрехи. Нищо повече, всъщност.

— Каза ли всичко това на Гордън?

Тя кимна.

— Значи Алън Белмонд е искал да ме очисти? Това е невъзможно. Няма никаква причина. Пък и не съм сигурна, че онзи действително искаше мен да убие. Може да е преследвал Комптън, вече ти казах. Джеймс, хайде да се поразходим из градината.

— Какво? О, не, Джеси. Трябва непременно да говоря с Комптън.

— Значи не искаш и да танцуваш с мен?

— Не. Танцувай с Джиф или Маркъс. Била ли си обект на някакви други нападения, или това е единственото?

Тя поклати отрицателно глава.

Джеймс подпря лакти върху каменния парапет, който ограждаше балкона.

— В това все пак има някаква логика, нали? Ако Алън е стоял зад цялата работа, тогава всякакви опити за покушения върху теб трябва да приключат с неговата смърт. Помисли малко, Джеси. Защо Алън Белмонд е могъл да иска твоята смърт?

— С Алис бяхме много добри приятелки. Може това да не му е харесвало, но пък достатъчна причина ли е да го подтикне към убийство?

— Белмонд винаги си е бил мръсен долен глупак!

— Така е. Що се отнася до това, че съм го биела на конните надбягвания, та аз пет години наред все това съм правила, така че би трябвало да е свикнал.

— Проклятие! Ти все пак трябва да си направила нещо, за да поиска да те убие. Иначе просто няма логика.

— Може би информаторът на Гордън е сбъркал. Това ми се вижда най-правдоподобно като обяснение.

— Възможно е. Хайде сега да влезем вътре. Искам пак да поговоря с Комптън. Ти можеш да танцуваш с безброй мъже тази вечер, защото сега си доста апетитна, с този твой бюст, който се подава така снежнобял като пресен сняг… или пък с тези твои висулки, които направо изкушават човек да си ги навива и навива на пръста, докато не те привлече плътно до себе си… А пък и устните ти са така меки и приканващи…

— Ами твоето внимание не го ли привличам, Джеймс? — Тя има наглостта дори да не се смути от думите му, ами само кокетно взе да примигва срещу него.

Той се приведе и жадно я целуна, после леко погали веждите й с палци.

— Някои жени те гледат доста злобничко тази вечер, забеляза ли?

— Навремето бях свикнала да ме гледат предимно със съжаление. Но сега злобничките погледи ми харесват повече. Дукесата е великолепна. Защо и нея не я фиксират така, както мене?

— Защото е англичанка. Защото е графиня. Защото всички гледат на нея почти като на кралска особа. Тя е екзотична. А ти си Джеси и всички очакват да си раздърпана и небрежна. Но тъй като вече не си, това ги смущава и съвсем обърква представите им. Никой не обича да вижда промени у другите, особено пък от такъв вид. — Той леко потри кокалчетата на пръстите си в откритата част на нейните гърди. Очите му потъмняха.

— Мисля, че си прав — отвърна тя с въздишка и подръпна една от къдриците си. — Майка ми пък твърди, че с този си вид съм й приличала на лека жена.

— Майка ти първо трябва да види накъде е насочен погледът на Гленда, когато забележи мъж пред себе си, и тогава да говори за леки жени. Хайде сега да влизаме обратно вътре, преди дясната ми ръка да е започнала да шава надолу по роклята ти.