Тайната на Валантайн

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Гленда Уорфийлд се беше втренчила право в чатала на Джеймс Уиндам. Джеймс обаче в момента беше погълнат от най-задълбочен разговор с Алън Белмонд. В този тъмнокос, мургав мъж Гленда никога не се зазяпваше, защото той я плашеше с тъмните си, мрачни очи. Тя не можеше да понася кльощавата му, припряна женица Алис, която, колкото и да беше странно, се възхищаваше на Джеси и непрекъснато възхваляваше нейната независимост. Впрочем, с това тя само предизвикваше отвращението на Гленда.

Тя продължаваше все така вторачено да фиксира Джеймс. Ако само се задържи достатъчно дълго с поглед, вперен в него, накрая той щеше да се обърне и тя сигурно щеше да забележи изблик на страст в очите му, но заедно с това и болка от невъзможността да утоли страстта си.

Но Джеймс не се обърна прекалено дълго време. Направи го чак накрая, когато зет му, Джиф Попълтън, го поздрави. Той срещна за миг погледа на Гленда, кимна й бегло с глава и после се заслуша в нещо, което му каза Джиф.

Гленда не остана доволна. Тя беше на осемнадесет, доста хубавичка, с млечнобели, сочни гърди. Мъжете обичаха да гледат гърдите й — беше го разбрала още преди две години, когато бюстът й наедря. Сред момчетата от конюшнята настъпваше шумно вълнение всеки път, когато Гленда се появяваше наоколо. А тя го правеше доста често, още от деня, в който навърши шестнадесет и жадно започна да проверява въздействието си над всяко мъжко същество.

Но защо Джеймс Уиндам не проявяваше никакъв интерес? Той сигурно си даваше сметка, че ако се ожени за нея, най-накрая ще може да прибави конефермата „Уорфийлд“ към своите собствени владения.

— Няма никаква логика.

— Кое, миличка?

— О, мамо, просто си помислих, че Джеймс Уиндам има повече основания да ми направи предложение, отколкото да ме пренебрегва.

— Права си — каза Поршия Уорфийлд и се смръщи при тази несправедливост. — Няма никаква логика. Озадачаващо е. Долната ти риза изобщо я няма, скъпа. Ела с мен до женската стая и ще ти я оправя. Нали не искаш другите дами да те мислят за разпусната?

— Добре, мамо — отвърна Гленда и послушно излезе след майка си от голямата гостна на Попълтън.

Докато се изкачваха към втория етаж по широките стълби от черешово дърво в дома на Попълтън, Поршия Уорфийлд поверително каза на дъщеря си:

— Успях да го измъкна от баща ти — Джеймс бил женен за англичанка. Баща ти искаше да спре дотук, но аз не го оставих на мира. Накрая съвсем се предаде, когато му заявих, че ще му позволя да си избере за вечеря, каквото пожелае. Жената, за която Джеймс се оженил, била дъщеря на барон и много млада. Умряла при раждане още през първата година от брака им. Би могло да се предположи, че той все още страда, поне дотолкова, доколкото изобщо един мъж е способен да страда, когато умре жена му. Разбира се, той не е бил с нея чак толкова дълго. Детето също умряло с нея. Предполагам, че това да загуби наследника си, би угнетило един мъж, но доколкото разбирам, вече са минали поне три години, откакто се е случило. На Джеймс вече му е време да се отърси от това безразлично отношение, което е възприел към всички хубави момичета в Балтимор.

— Той си има любовница. Не му е нужно никое от тези хубави момичета, докато не стане готов да се ожени, за да му осигурят наследник.

— Любовница ли? — Госпожа Уорфийлд замълча за миг и прехапа устни. — Защо аз не съм чувала нищо за това? Коя е тя, Гленда? Не че ти трябва да знаеш каквото и да било за такива неприлични истории, но все пак, коя е тя?

— Госпожа Максуел.

— Кони Максуел? Боже мой, та тя трябва да е най-малко на тридесет и пет! Вече от толкова години е вдовица… Сигурна ли си, миличка?

— О, да. От Маги Хармън научих, че баща й ги е видял двамата заедно в нейната градина как се целували и смеели, а правели също и разни други неща. Баща й казал на майка й, че изчезнали зад един огромен розов храст и смехът им спрял.

— Интересно — отбеляза госпожа Уорфийлд. — Не казвам, че Кони е стара вещица, но пък и не е такова невинно създание като тебе, миличка. Вярно, трябва да призная, че си е запазила фигурата. А и предполагам, че все още има доста хубавичко лице — заради тая нейна руса коса и толкова бяла кожа често ми се е приисквало да я застрелям. Е, да, Джеймс е мъж, така че изобщо не съм изненадана. Но скоро ще му се наложи да си намери съпруга. Сигурно вече наближава тридесетте.

— Джеймс е на двадесет и седем — каза Гленда, а гласът й прозвуча някак потиснато. — Само преди три седмици навърши двадесет и шест. Това не е чак толкова много за един мъж, мамо.

— Напълно достатъчно е, за да започне скоро да остарява. Не се мръщи, мила, това ще набръчка ангелското ти челце.

— Може би, когато Джеймс реши да се ожени, той ще иска пак да е за англичанка. Нали знаеш, неговият братовчед е граф, а това вече е почти кралско потекло. Той може да се ожени за която си поиска.

— Защо изобщо ще му е притрябвала друга англичанка? Първата не е изкарала и до края на годината. Макар акцентът му да подсказва, че у него има нещо английско, той е само наполовина англичанин, и то без съмнение това е по-лошата му половинка, оная половинка, която все още страда, макар и не чак толкова, че да не си гледа мъжките удоволствия. Баща ти ми довери, че Джеймс ще бъде тук през останалата част от годината. Това ти осигурява бая голям период от време, Гленда. Но слушай, мила, има и други млади господа, на които можеш да се спреш.

— На кого, мамо?

— Емерсон Маккадъл да речем. Симпатичен млад мъж с много богат баща.

— Той има лош дъх.

— Какво от това? Остави го да те целува по бузите, а пък ти през това време сдържай своето собствено дишане.

— Но Емерсон е адвокат. Той не се интересува нито от конни състезания, нито от развъждане на коне. Какво би могъл да направи с конефермата и с конюшните?

— Тъкмо в това е проблемът. Що се отнася до Джеймс Уиндам, навярно той скоро ще се възстанови. Кони Максуел може и да му омръзне. А и годинките й ще да започнат да я издават, макар че не бих разчитала много на това. Ти ще танцуваш с него тази вечер. Е, хайде тогава да не издърпваме долната ти риза прекалено нависоко. Съгласна ли си, мила?

Джеси се заизмъква назад, към храсталака. Беше готова да се закълне, че Джеймс гледаше право към нея. Но това беше невъзможно! Той беше вътре, облян от светлините на лампите. Можеше да види само черната нощ и четвъртинката луна точно над цъфналите ябълкови дръвчета от лявата й страна. Тя чу как четиримата музиканти в отдалечения край на гостната засвириха валс. Макар и да нямаше представа как се танцува, тя обичаше валса, мелодията, усещането, от което й се приискваше да се върти наоколо в широки кръгове и да се смее, да се смее…

Тя се промъкна обратно и погледна през прозореца. Видя как Джеймс хваща ръката на Гленда и я понася в бързия ритъм на мелодията. После той се приведе, за да чуе нещо, което му казваше Гленда, и се усмихна. Джеси не си спомняше Гленда някога да е успяла да я разсмее. Видя как майка й отива и застава до Уилхелмина Уиндам, майката на Джеймс и Ърсюла. Ърсюла и съпругът й сега танцуваха под звуците на валса и си разменяха усмивки с Джеймс. Там беше и Джиф, който подвикваше нещо. Последва още смях. Скоро целият дансинг се изпълни с валсиращи двойки. Даже и господин Орнак, дебел като огромна пълнена мида, препускаше щастливо със своята слабичка съпруга.

Джеси леко докосна бузи с върха на пръстите си. Добре — сместа от краставици се беше втвърдила точно колкото трябва. Тази сутрин беше разглеждала лицето си много внимателно. Мостът от лунички над носа й беше станал по-светъл, сигурна беше в това. Тя помириса въздуха. Джеймс беше прав. Наистина миришеше на краставици. Не беше лоша миризма, но определено беше необичайна.

Тя въздъхна и отново се загледа вътре. Броеше стъпките и се полюляваше в такт с музиката. Когато тя спря, видя как Джеймс заведе Гленда обратно при майка им, която все още говореше на госпожа Уиндам. Отдръпна се от прозореца, когато един тъмен облак скри лунната светлина. Тъй като познаваше балтиморското време, Джеси знаеше, че всеки момент можеше да завали. Изправи се и изтупа дупето и краката си. Тогава разпозна гласовете на Джеймс и неговия зет, Джифорд Попълтън, които излизаха през отворените остъклени врати.

— Казвам ти, че я видях с нос, залепен за прозореца.

— Абсурд, Джиф. Прекалил си с тоя твой пунш. Ти му слагаш ром, нали? Какво, по дяволите, може да прави хлапачката тук?

Джеси замръзна на мястото си. Божичко, трябваше да се измъкне веднага! Двамата наближаваха, слизаха надолу по стълбите, които водеха от остъклените врати на балкона надолу към градината. Тя се сниши на длани и колене и запълзя между ниските розови храсти, които ограждаха целия път до градинската порта. Трябваше само да не се отделя от земята и да продължава да пълзи. Но се спря, когато чу Джеймс да пита:

— Гленда Уорфийлд зяпа ли те в чатала, Джиф?

Джиф се изсмя:

— Чувал съм, че тя се заглежда в чатала на всеки мъж. Започнала да го прави преди около година, така поне ми каза Ърсюла. Гленда, да ти призная, доста честичко се упражняваше и върху мене, когато пристигнахме от Бостън в края на януари. Беше си бая ми ти преживяване… Доколкото разбрах, вече била станала малко по-дискретна. Тоест, сега не се заглеждала в онова място на всеки срещнат, а само на мъжете, за които смята, че биха могли да се оженят за нея. Да не би сега ти да си опитал този сочен поглед?

— Да. Беше доста смущаващо.

Джиф отново се засмя:

— Джеси Уорфийлд сигурно ще го научи от сестра си, щом седеше тук и гледаше през прозореца.

— Мисля, че си се побъркал, Джиф. Това е прозорецът, нали? Няма никаква Джеси.

— Сигурно ни е чула да говорим и се е изпарила. Да, трябва да е минала през задната порта на градината, която излиза на Шари Стрийт. Хващам бас на каквото поискаш, че там я е чакал вързан кон.

— Е, вече няма как да го докажеш. Тя е изчезнала. Чудя се обаче защо все пак хлапачката е била тук, ако изобщо е била.

Гласовете постепенно заглъхнаха и Джеси отново започна да диша. Ако Джеймс беше излязъл през проклетата задна порта, щеше да види Бенджи, привързан за един шубрак точно до нея. Тя потрепери, след като само за миг си представи цялото унижение, ако я бяха разкрили. Не трябваше да прави това втори път.

Изтича приведена до портата и се измъкна навън.

Джеймс стоеше край голямата остъклена врата на балкона.

— Боже мой — каза той на себе си, докато палеше пура. — Джиф беше прав. Но какво е правила тя тук?

Той се зачуди дали е била поканена. Сигурно. Но и за миг дори не можеше да си я представи с нещо друго, освен с опърпани панталони и с онези нейни развлечени ризи и палта. Не, тя не би могла да приеме покапа, която изисква от всяка жена да е истинска дама. Загаси угарката с крак, обърна се изведнъж и се отправи към конюшните.

— Това шосе има нужда от малко ремонт, не мислиш ли, Джеси? Ето, Лайлак4 например се е препъвала тук поне десетина пъти.

Тя едва не падна от Бенджи, толкова се стресна. Сигурно беше яздил в тревата встрани от пътя.

— Джеймс! О, Боже, какво правиш тук?

— Видях те и тръгнах след теб. Не повярвах на Джиф, когато ми каза, че те забелязал със залепен нос на прозореца да ни наблюдаваш. После излязох на балкона и те видях, че се измъкваш през задната порта. Защо беше там, Джеси?

— Не съм била.

Тя не каза нищо повече. Когато той се метна на седлото на своя кон, Джеси вече я нямаше. Но тя яздеше дванадесетгодишния Бенджи, добродушен и бавен, затова само след няколко минути Лайлак вече препускаше редом до нея. Джеймс се приведе и отбеляза:

— Още малко, и шапката ти ще хвръкне. Ама то пък, нали косата ти е винаги сплъстена, нищо чудно и да я задържи.

Тя не го погледна, само бързо притисна длан върху главата си.

— Всъщност тази мекица ми прилича на някоя от старите шапки на Ослоу. Може би той ти я е подарил, след като вече е станала толкова стара и жалка, че се е отказал да я носи.

Тя светкавично се извърна към него и ако устните й в този момент можеха да се навият на фунийка, сигурно щеше да го направи. Изглеждаше по-вбесена дори от Джеймс през онази сутрин, когато Гранд Мастър беше захапал неговото рамо вместо кобилата, на която трябваше да се метне.

— Върви по дяволите! Не съм длъжна да разговарям с теб, Джеймс. Махай се!

Бенджи забави ход. Джеймс знаеше, че Джеси няма да юрне бедното старо добиче по пътя. Скоро и двамата вече крачеха с нормален ритъм, но Бенджи леко се задъхваше. Лайлак тръсна глава и изпръхтя.

— Кобилата ти се държи точно като теб — отбеляза Джеси, вторачила поглед точно между ушите на Бенджи. — Противна и припряна. От Англия ли си я докарал?

— Да не би да не харесваш английския ми акцент? — попита той, като провличаше всяка дума с възможно най-високомерното британско произношение, което можеше да постигне.

— Звучиш като педераст.

Джеймс рязко дръпна юздите на Лайлак и кобилата се отмести встрани:

— Какво каза?

— Добре ме чу какво казах.

— Откъде, по дяволите, знаеш тази дума. Никоя жена не я произнася, още по-малко пък знае какво означава тя.

Джеси бавно се обърна и го изгледа. Луната беше точно зад нея, очертавайки старата й шапка и сплъстените й червенокоси кичури, които висяха от двете страни на лицето й.

— Аз не съм глупачка. Просто чета много — бавно произнесе тя.

— Въпросът тогава е, какво четеш?

— Всичко. А в случая съм съгласна, че педераст съвсем определено е дума, подходяща за мъже.

Джеймс се плесна с ръка по челото:

— Направо не мога да повярвам! Наближава полунощ. Ние сме в Балтимор, което означава, че може да ни завали всеки момент, и ти знаеш какво е педераст. Не, по-лошо дори, нарече мен, че съм такъв.

— Наистина звучиш като такъв, когато говориш с тоя идиотски акцент. Правиш го, за да изглеждаш по-важен, за да се различаваш от нас, колониалните заселници. За да ни караш всички да се чувстваме по-долу от тебе. И защо? Защото братовчед ти бил някакъв проклет английски граф. Искаш всички да забравят, че и ти самият си половин колонизатор. Ти си измамник, Джеймс.

Искаше й се да шибне Бенджи и да препусне с него в галоп, но знаеше, че не може да го направи.

— Измамник ли? Ами ти, хлапачко? Ти, с твоите мъжки дрехи, с косата ти на вещица, която се влачи надолу по гърба ти. Приличаш на някой от ония хулигани, които мятат камъни по прозорците горе, във Фелс Нойнт. Не, ти не си дори и измамница. Може би баща ти те е сбъркал. Ти си жена само защото тялото ти веднъж месечно те подсеща за това. — Той не обърна внимание на нейното изръмжаване. — Та значи, я ми обясни какво правеше тази вечер на празненството на сестра ми?

Тя беше така безмълвна, както тъмните облаци над главите им.

— Е? Не можеш ли да си отвориш устата? Толкова ли е възмутително онова, което трябва да чуя?

Тя потрепна и той продължи да я тормози:

— Мога да се обзаложа, че знам за какво си била там. Разглеждала си всички мъже. Сигурно си се опитвала да откриеш някой с ръст, близък до твоя, за да можеш да се намъкнеш в дома му и да откраднеш част от дрехите му. Само милостивият Бог знае, че майка ти никога няма да разреши да си купуваш мъжки дрехи. Този път познах, нали, Джеси?

Беше я притиснал натясно. Тя се бе клела пред себе си, че никога няма да му позволи да я разобличи, но той успя. Винаги успяваше, когато си го поставеше за цел.

Джеси рязко се извъртя на седлото и му изкрещя:

— Исках да видя тебе, да те вземат дяволите, Джеймс Уиндам!

В този момент тя трепереше, защото знаеше, че току-що беше разкрила себе си за пълно унищожение. Чувстваше се гола и беззащитна. Зачака удара. Времето сякаш беше спряло.

Ударът не дойде. Вместо това Джеймс каза:

— Ама че странна работа, хлапе. Защо си искала да видиш мен? Дали защото Гленда е хвърлила око на бедната ми мъжка същност и ти си пожелала да се увериш, че съм достатъчно добър за нея? Че няма да я бия, ако се оженя за нея? О, да видяла си ме да зяпам ония нейни гърди, дето ги излага на показ при всеки удобен случай, и си искала да се увериш, че ще успея да се въздържа?

Джеси го зяпна с отворена уста. Той не я зарови в калта със своите подигравки, а я нарани много повече, отколкото изобщо можеше да си представи. Джеймс просото беше мъж, това е. Мъж, и поради това толкова слабоумен, колкото кучето на майка й, Прити Бой5, което насаме тя наричаше Малоумчо.

Тя продължи да го зяпа втренчено, затова Джеймс се смръщи и каза:

— Е? Гленда е причината, нали?

— Да — хладно отвърна тя. — Да, точно така. Аз се връщам у дома, Джеймс. Няма нужда да ме изпращаш по-нататък. Лека нощ.

С едно цъкване на език тя подкара Бенджи напред. За нейно облекчение Джеймс не я последва. Искаше й се да се обърне, но си наложи да не го прави.

Докато яздеше Лайлак към конефермата „Маратон“, Джеймс се чудеше защо изобщо се забърква в тази каша. Сестра му щеше да бъде много недоволна, че си беше тръгнал толкова рано. Джиф щеше да го ръчка в ребрата и да го дразни по най-противния и лукав начин, гложден от мисълта дали не беше излизал да се срещне с някоя по-специална персона. Като Кони Максуел например, която не беше сред присъстващите тази вечер. Джеймс трябваше да му каже още преди това, че синът на Кони си беше дошъл от Харвард, поради което и двамата щяха да почакат, докато Дани се върне на училище.

Една дъждовна капка го перна по носа. Проклятие! Той сръчка Лайлак да побърза, а тя много повече мразеше да я вали, отколкото да си напряга силите, затова се втурна като вихър към конюшнята си.

Ако Джеси беше загрижена дали от него ще стане добър съпруг за сестра й, значи и другите смятаха, че той й отделя доста специално внимание. Но той никога не го беше правил, по дяволите! Определено не харесваше Гленда. Тя го изнервяше, защото дясната й ръка шаваше по него винаги, когато танцуваха. Дразнеше го и с нейния вперен надолу поглед, и с вечните й приказки да види красивата Англия. Дали през пролетта, дали през лятото, или дори през зимата, това нямаше никакво значение за Гленда. Минутите, през които я бе слушал как рецитира стихове, се бяха оказали най-болезнените и живота му. Тръпки го побиваха при мисълта, че можеше пак да му се наложи да седи тихо и да я слуша как свири на арфа.

Когато наближи къщата, Джеймс беше прогизнал до кости, в лошо настроение и със смътния страх, че Гленда Уорфийлд беше вече по петите му, готова да се нахвърли срещу всеки, който му се противопостави за каквото и да било.

Посрещнаха го адски шум и врява.

Ослоу и десетина от момчетата, които помагаха в конюшнята, се въртяха из огромния двор, забравили за дъжда, и очевидно очакваха него. Старата Бес се щураше наоколо, размахвайки голям черен тиган. Томас стоеше и ред отворената врата, с внушителен вид, кръстосал ръце на гърдите си. Под прикритието на предния навес стърчеше, адски сърдит, Алън Белмонд. Някой беше откраднал Суийт Сузи от ливадата до конюшнята, докато Джеймс е бил на празненството в Попълтън.

„Чуден финал на цялата ми вечер“, помисли си Джеймс, наобиколен от крещящите си помощници и яростно ругаещия Алън Белмонд.