Тайната на Валантайн

ТРЕТА ГЛАВА

— Кажи нещо, момиче! — Оливър лекичко я потупваше с ръка по бузата.

Тя издаде още един слаб стон, който обаче не можа да заблуди Джеймс нито за миг. Той заговори с глас, изпълнен с типичната английска арогантност, защото знаеше, че това ще я предизвика да се нахвърли върху него:

— Наистина, Джеси, кажи най-после нещо. Аз и баща ти искаме да се върнем при нашето бордо. Твоето прекъсване беше съвсем ненавременно, знаеш ли? Ако не се вдигнеш, просто ще ми се наложи да излея върху тебе това ведро с вода. То би трябвало да те направи малко по-пъргава. Слушай, Оливър, не виждаш ли нещо зеленикаво и лъскаво в тая вода? Дали пък това на повърхността не е тиня?

Джеси Уорфийлд отвори очи, колкото и да не й се щеше. Успя да удържи на изкушението да лисне ведро с вода в лицето на Джеймс Уиндам. Искаше й се да може да изчезне, но не й оставаше нищо друго, освен да си понесе последствията.

— Добре съм, папа. Беше лошо падане, но просто само се замаях за кратко време. — Тя трогателно се усмихна на баща си.

— Ти си си замаяна още по рождение — уточни Джеймс и протегна ръка към нея.

Тя се вкопчи в дланта му и го остави да я измъкне от хранилката със сено. После започна да изтупва дрехите си.

— Подслушваше ли ни? — попита Оливър. — Вярно ли е това, което твърди Джеймс?

Тя взе да се изтупва още по-усилено.

— Хайде, Джеси, разбира се, че ухото ти е било залепено върху тавана на канцеларията. Навярно си искала да чуеш дали няма да издам някоя състезателна тайна.

— Всъщност — каза Джеси и се изправи, за да гледа Джеймс право в очите — ти нямаш и пукната състезателна тайна, която би могла да ме заинтересува. Аз знам повече за надбягванията, отколкото ти, Джеймс.

— Джеси, Джеймс се съгласи, че може и да е късоглед, но той е млад.

— За какво говориш, папа?

— Нима не помниш? Нали ми каза, че не искаш да се омъжваш, защото всички мъже били егоистични, късогледи свини.

— Ти ме чу да се съгласявам, че съм късоглед, Джеси. Чула си всичко. Я сега да поосвежиш паметта ми. Говорихме ли за теб и за множеството твои недостатъци?

Тя сведе поглед и той се вторачи в нея. Не му се наложи да навежда много главата си, защото тя беше висока, тия нейни крака бяха дълги почти колкото неговите.

— Какво, по дяволите, имаш върху лицето си?

Оливър се вгледа в нея отблизо:

— Да, наистина, Джеси, какво е това нещо но целите ти бузи и по носа?

Тя рязко закри лицето си с длани и отстъпи крачка назад, при което се блъсна в хранилката със сено и отново падна в сламата, размахвайки ръце.

Джеймс се разсмя, кръстоса ръце на гърдите си и каза:

— Струва ми се, Оливър, че твоята дъщеря тук се опитва да прикрие луничките си с някаква маска, дето я знаят само жените. Но пък това ме кара да се чудя, дявол да го вземе, как тогава тя е научила рецептата.

— Слушай, Джеймс, Джеси е жена. Ето, сега си спомням, че само преди месец тя не можа да участва в едно надбягване, защото…

Гласът на Оливър Уорфийлд изведнъж рязко секна. Неговата дъщеря с мъка се измъкна от хранилката със сено и без да каже и дума повече, избяга от конюшнята, оставяйки зад себе объркания си и смълчан баща и притихналия Джеймс Уиндам.

— Е — обади се след малко Оливър, — я ми кажи за граф и графиня Чейс. Как мислиш, дали някога ще дойдат в Мериланд?

Джеймс не само изглеждаше объркан, но и вътрешно се чувстваше така. Неочакваното падане на Джеси през покрива го беше развеселило и го бе накарало да усети някакво много мъничко, но искрено съжаление към нея. Когато баща й се опита да й се притече на помощ, той я накара да се почувства още по-смутена. На всичкото отгоре я бяха хванали с оная гадост по лицето. Беше му замирисала на краставици.

— Какво, Оливър? А, моите английски братовчеди. Точно сега са се натоварили с твърде много задължения. Дукесата роди второ дете, още едно момченце, само преди три месеца. Кръстиха го Чарлз Джеймс. Аз съм му кръстник. Тъмнокос е като баща си, но пък има тъмносините очи на майка си. Сега всъщност, като ти заговорих за това, се сещам, че и Маркъс има тъмносини очи.

— „Дукеса“. Винаги съм си мислел, че това е доста странно име.

— Нейният съпруг й залепи това име още когато тя беше на девет, а той на цели… четиринадесет години. Тя беше много сдържана още тогава, разбираш ли — изключително хладнокръвна и спокойна във всякакъв критичен момент. И все още е такава, освен по отношение на Маркъс. Той изпитва страхотно удоволствие да се държи невъзпитано и нахално и обича да постъпва така най-вече, когато е при нея. Това буквално я влудява. Понякога дори я кара да повиши тон с една октава, което, съвсем не е в стила й.

— Тя пише песнички, нали така ми беше казал? Въпреки че е богата и че е графиня?

— Да, и е доста добра в това отношение.

— Но това е мъжка работа.

Джеймс го погледна изненадан.

— Сигурно. Всъщност никога преди не съм се замислял за това. То си е част от нея, дарба, която тя притежава и която всички считат за съвсем естествена — или поне сега вече я приемат за такава.

— Точно както моята Джеси има дарба за конете — каза Оливър. — Мнозина приемат нейната дарба като нещо съвсем естествено. — Той побутна Джеймс обратно към канцеларията си. — Имаме да си допием още малко от твоето бордо.

— Ами, в моята чаша е останала само глътчица — каза Джеймс натъжено. — Какво добро изобщо могат да ти направят едни краставици?

Два дни по-късно Соубър Джон оплоди Суийт Сузи. Ослоу наглеждаше помощниците в конюшнята как се оправят и с жребеца, и с кобилата, които вече цяла седмица бяха разгонени.

— Време е — беше казал Ослоу. — Нея вече я проверих и видях, че й е време. Соубър Джон също е готов.

Прилепена към конюшнята, бараката за оплождане беше широка и чиста. Всеки от петимата помощници знаеше какво точно трябва да прави. Копитата на Соубър Джон бяха увити с мек памук, за да предпазят Суийт Сузи от нараняване. Самата тя беше внимателно придържана, докато Ослоу направляваше Соубър Джон как да се справи със своята задача. Възбуден от миризмата на кобилката, конят настървено се метна върху задницата й. За миг настъпи объркване. Едно от момчетата не беше чак толкова опитно и Суийт Сузи му се изплъзна. Тогава останалите момчета накараха Соубър Джон добре да се съсредоточи върху своето задължение, което той продължи да изпълнява с огромен ентусиазъм.

Ослоу отведе разтреперания Соубър Джон обратно в неговото отделение, като му обясняваше, че е страхотен и че ще получи допълнителна порция овес заедно със сеното. Поддържането на добро тегло при жребците беше много важно по време на размножителния период. Соубър Джон щеше да получи и допълнителна кофа с люцерна.

Що се отнася до Суийт Сузи, Джеймс ласкаво я потупваше по потния врат и бавно я водеше към заградената ливада пред конюшнята, за да я остави да се разхлади под сянката на три масивни дъбови дървета. Тя дишаше тежко и все още не се държеше стабилно на копитата си. Той й даде три ведра с прясна вода, заглади козината й с четка и тя доволно изпръхтя в дланта му.

Накрая Алън Белмонд я беше довел и доста неохотно беше платил на Джеймс таксата за жребеца. Алън си беше купил малка конюшня със състезателни коне на юг от Балтимор, след като се бе оженил за Алис. Имаше един период, когато искаше да сключи брак с Ърсюла, но тя не прояви никакъв интерес към него. Пък и нейната зестра не беше достатъчно голяма за Алън. Тяхната майка обаче имаше желание Алън Белмонд да й стане зет и това бе довело до пререкания, които пък станаха причина през следващите дни съседите им безочливо да се подхилкват пред Джеймс.

Той се надяваше, че Суийт Сузи ще роди едно първокласно жребче на Белмонд. Това щеше да издигне репутацията на Соубър Джон и на конефермата му. Джеймс даде морков на Суийт Сузи, потупа я по задницата и каза:

— Това ти е вторият път със Соубър Джон. Нещо отвътре ми подсказва, че си бременна. Само единадесет месеца, момичето ми — говореше й той, крачейки към портата на заградената ливада, — и ти ще станеш майка.

Тъй като това жребче щеше да й бъде първо, Джеймс знаеше, че трябва добре да я наблюдават, когато наближи да ражда в началото на следващата година.

Той се върна при къщата — нова, голяма сграда в английски стил от ранния XVIII век, оградена отпред от ябълкови, сливови и черешови дървета, които сега бяха пищно окичени с цвят. Откъм западната страна на къщата пък имаше красива розова градина. Томас, икономът на имението се грижеше за огромната зеленчукова градина, която се намираше зад къщата.

Джеймс беше купил къщата преди три години от Бумър Банкс, когото заловиха, че е злоупотребявал със средствата на обществен фонд за водни ресурси. В сделката бяха включени и две дузини роби. Джеймс незабавно ги освободи, но те всички продължиха да живеят при него. Той похарчи буквално всичките си пари за построяването на нови колиби за онези измежду тях, които бяха семейни. Осигури им и зърно за градините и качествен дървен материал за мебели. След като приключи с всичко, не му бяха останали никакви средства. Прогнилите тапети в гостната стая на къщата все още го караха да се вбесява, подовете бяха изподраскани, а пък през дупките по някои канапета и столове грозно стърчеше подплънката от конски косми. Кухнята беше по-стара и от най-старата американска мелница на река Патапско. Добрата Бес обаче знаеше как да накара всичко в нея да работи. Нужникът се беше развонял така ужасно, че на всеки, на когото му се налагаше да мине покрай него, започваше да му се гади. Ето защо Джеймс беше накарал всички да увият по една кърпа около лицата си, след което заедно бяха закопали стария нужник под два метра пръст и бяха построили нов.

След това прекръсти фермата с името „Маратон“ — за да изтъкне своите познания по латинска и гръцка култура, както беше отбелязал тогава неговият братовчед Маркъс, потупвайки го с длан по бузата. През последната година Джеймс все повече удължаваше престоите си в Балтимор. От време на време дори се размисляше дали да не продаде своя конеразвъдник в Йоркшир, но после само поклащаше отрицателно глава на самия себе си. Той обичаше „Кандълторп“, обичаше Англия и английските си роднини. Не, нямаше да изостави нито единия от домовете си.

Джеймс мина откъм източната страна на конюшнята, като автоматично си прехвърляше задачите, които вече беше свършил тази сутрин, и премисляше онова, което му оставаше да направи в следобедните часове. Изведнъж се закова на място, защото долови гласа на Ослоу — нисък и плътен, хипнотизиращ всеки, който го чуе. Джеймс моментално наостри уши.

— Ами да, Диомед бил победителят на залаганията в надбягванията за тригодишни коне в Англия, в Епсъм, още през 1780 година. Но после славата му замряла, защото не спечелил повече нито едно състезание, изобщо нищо свястно вече не могъл да направи. Тогава го дали за разплод в един конезавод, но и там пак се провалил — загубил плодовитостта си. Довели го тук през 1800 година, нали разбираш, купили го за спекулативни цели. И знаеш ли какво се случило, мис Джеси? Нашият чудесен американски въздух и добра американска храна, нашите американски кобили извършили чудо с този стар кон. Той възвърнал своята сила и оплодил почти всяка кобила във всеки щат. Да, ако Диомед беше мъж, щеше да е страхотен Казанова. Диомед е прадядото на американския състезателен кон. Той няма равен на себе си, казвам ти. И никога няма да има, запомни ми думите, мис Джеси.

— Боже мой, Ослоу! Ами че аз си спомням, когато той умря. Тогава бях малко момиченце, още през… Кога точно беше?

— През 1808. Велико старче беше той. Хората, които оплакваха неговата смърт в старата колониална земя, навярно са били повече от ония, които скърбяха за Джордж Вашингтон.

Тя се разсмя — чист, сладък, продължителен смях, почти толкова дълъг, колкото кльощавите й крака.

Джеймс се отклони към входа на конюшнята и завари Ослоу покачен върху един варел. В нозете му беше приседнала Джеси с кръстосани крака и със сламка в устата. Овехтяла стара шапка стоеше отметната назад върху главата й, а гъстата й червена коса стърчеше от фибите и провисваше от двете страни на лицето й. Беше облечена в опърпани дрехи, каквито носеха всички момчета в конюшнята в дни за миене на конете, а вълнените й панталони бяха толкова стари, че на коленете й висяха издути като торби и се усукваха около глезените й. Но все пак му се стори, че луничките над носа й бяха изсветлели. А и устните й вече не бяха напукани.

— Е, Джеси — обади се той, — какво беше онова нещо, дето го използваше за лицето си? Стори ми се, че ми замириса на краставици.

— Кое нещо? — попита Ослоу, като кимна за поздрав на Джеймс.

Той обаче поклати неодобрително глава:

— Значи й разказваш за Диомед?

— Не съм използвала нищо. Просто обичам да ям краставици. Джеймс, ти виждал ли си някога Диомед?

— Само веднъж, когато бях малко момче. Баща ми ме заведе заедно с брат ми на хиподрума и той беше там — велико старче, точно както го нарече Ослоу. Стоеше там като крал и ние всички отидохме и му се поклонихме. Беше голямо представление. Да не искаш да ми кажеш, че си мъкнеш насам-натам краставици, за да ги ядеш?

— Само понякога — Джеси рязко се изправи и се изтупа от прахта.

Джеймс забеляза, че вълнените панталони бяха доста стегнати около задника й, и направи физиономия. Джеси видя неговото смръщване и бързо изрече с отбранителния тон на банкер, когото са засекли с ръка в касата:

— Просто останах няколко минути, за да видя Ослоу. Не съм тук, за да те шпионирам или нещо подобно. Ослоу каза, че Соубър Джон е оправил Суийт Сузи.

— Да. Добре мина.

— Бих искала да купя този кон.

— Нямаш достатъчно пари за това, Джеси. И никога няма да ги имаш.

— Когато стана притежателка на собствен развъдник за състезателни коне, ще ги имам. И ще бъда най-известният и най-богатият собственик на състезателни коне в Америка.

Ослоу също се изправи:

— Никак не бих се изненадал, мис Джеси, никак. Хайде сега, бъди добро момиче. Напомни ми някой друг път да ти разкажа за старата проклетница, котката Грималкин. — И Ослоу си тръгна, като си подсвиркваше с уста.

— Откога имаш навика да си дърдориш с Ослоу?

— Познавам го, откакто съм родена. Той е приятел и освен това знае всичко за всеки кон, като се започне от сегашните и се върнем назад — чак до Байърли Търк, Дарли Арабиан и Годолфин Арабиан. Ти знаеше ли, че по бащина линия Соубър Джон произхожда от Годолфин Арабиан?

— Знам. Никога преди не съм те виждал тук. Колко често идваш да го виждаш?

Тя мълчаливо разрови пръстта с ботуш.

— Джеси, не те обвинявам, че шпионираш или че слагаш отрова в овеса на някой от конете.

— По-скоро ще сложа отрова на тебе, отколкото да причиня зло на който и да е кон. Е, добре, идвам тук още от малко момиченце. Когато господин Бумър живееше тук, винаги ми даваше чаша бордо, разредено с лимонада.

— Боже, та това звучи ужасно.

— Така си беше, но той просто се опитваше да ми угоди. Нищо обаче не разбираше от деца. Горкичкия господин Банкс, не стана от него добър престъпник… Беше прекалено добродушен.

— По-скоро беше един хленчещ страхливец, който бе готов да падне на колене пред всеки, само и само да не го предизвикат на дуел. Предпочете тъмницата пред това да застане лице в лице с някой от онези, които беше измамил.

— За мен той не беше хленчещ страхливец.

— Ти нямаше нищо за крадене. Е, хайде стига за това. Предполагам, че не си си счупила нищо при падането?

— Не, само малко се понатъртих. Предната вечер татко беше поправял покрива. Но онова гадно дърво беше изгнило точно там, където си сложих коляното.

— Едва ли обаче си си взела някаква поука от това?

Той отново използваше отвратителния си, провлечен английски акцент, защото знаеше, че това я вбесява. Челюстта й потрепна, рамото й видимо помръдна, но тя не вдигна глава.

— Не, взех си — отвърна тя и накрая го погледна. — Взех си поуката, че първо трябва да проуча един терен, преди да реша да навляза в него.

Той не можа да се сдържи и се разсмя гръмогласно.

— Би ли желала да дойдеш до къщата за чаша бордо?

Тя внезапно доби вид на дете, на което неочаквано са предложили лакомство. Той се стресна от лъчезарната усмивка срещу себе си:

— Е, с лимонада, естествено.

Джеси Уорфийлд бързо се овладя и стана съвсем сериозна. После погледна встрани от него към буренясалата градина:

— Трябва да се връщам у дома, но ти благодаря за любезното предложение. Градината ти е в пълен безпорядък, Джеймс. Трябва да намериш някого да я оправи.

Тя не го изчака да й отговори, просто се обърна и закрачи в обратната посока. Дългите й крака набързо погълнаха разстоянието по чакълената пътека и стигнаха до Риалто, проклетия кон, който беше победил Тинпин. Той я изгледа как потупа животното по муцуната, провери ремъците на седлото и грациозно се метна върху гърба му. Миг след това придърпа шапката над очите си, леко срита Риалто по мускулестите му хълбоци и се понесе надолу но алеята.

Не се обърна назад нито веднъж. Един дълъг кичур червена коса се беше измъкнал изпод шапката и се диплеше надолу по гърба й.

Той беше готов да се закълне, че бе надушил миризма на краставици. Почуди се дали тя не ги носеше със себе си в джобовете — те и без това бяха винаги издути.