Тайната на Валантайн

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Изкълченият му глезен й осигуряваше временен отдих. Джеси знаеше, че той искаше да прави секс с нея. Божичко, точно преди обяд, беше й го казал с такъв развратен смях… Но начинът, по който трябваше да го извършат, сигурно щеше да бъде такъв, че тя направо щеше да остане като гръмната. Погледна Джеймс и реши, че той едва ли ще има наглостта сега да я помоли за подобно нещо. Е, жалко за пропуснатата възможност.

И тъй като Джеймс я познаваше прекалено добре, той само въздъхна тежко, стисна й ръката и пак въздъхна. Джеси му се ухили.

— Глезенът ми ще оздравее съвсем скоро — успокои я той.

— Ще бъде чудесно, скъпи.

— Ето, това е моята Джеси.

Но той беше имал желанието да укрепи онова, което вече бе постигнал. Ако се минеше прекалено дълго време, можеше пак да види онова изражение на слисване върху лицето й. Не му се искаше тя пак да се отдръпне, да се скове върху или под него. Ех, по дяволите! Зигмунд и Харлоу му бяха помогнали да се качи по стълбите. Сам Харлоу го помоли да му бъде нещо като камериер и след като му свали дрехите, го сложи в леглото.

Джеси не беше изявила желание да направи това вместо него, пък и Джеймс не мислеше да я моли. Дори не знаеше дали изобщо й е минала подобна мисъл през главата. Да правиш любов след съответната подготовка беше едно, а да събличаш мъж с глезен, подут като пъпеш — нещо съвсем друго.

Глезенът му щракаше от болка, коремът му не се чувстваше особено комфортно от опита на госпожа на Катсдор да имитира граховата супа на Баджър, а той самият беше отегчен — вечерта бавно се точеше и разговорът между него и Джеси беше изтлял само до непрекъснати въпроси за крака му, следвани от неговите троснати отговори. Трябваше да си признае, че тя се грижеше за него, наистина, но изкълченото все още адски го болеше и това го правеше ужасен пациент.

Когато накрая си легна и се зави до гърдите, а Харлоу напусна спалнята му, той извика:

— Можеш вече да влезеш, Джеси. Целият съм увит в одеяла и чаршафи, всичко отблъскващо е покрито с изключение на проклетия ми крак.

Тя влезе през страничната врата. Носеше съвсем семпъл халат, който вероятно беше принадлежал на старата Джеси. Дали се страхуваше, че той ще се нахвърли върху нея, ако е облечена в някой от копринените халати на новата Джеси? Сигурно.

Той я изгледа внимателно, за да види дали нямаше някакво очакване в очите й.

— Тук до мен ли ще спиш?

— Притеснявам се, че мога да се обърна върху теб или неволно да те изритам по болното място.

— Мен това не ме притеснява. Искам да останеш тук.

Тя започна да клати глава и той бързо добави:

— Може да имам нужда от теб през нощта.

Тогава Джеси бавно кимна. Той затвори очи, когато тя му вмъкна още една възглавница под крака, докосвайки леко с пръсти големия му пръст и питайки го:

— Сега по-добре ли е?

— Кое да е по-добре?

Тя въздъхна:

— Джордж ме предупреди, че ще ми бъде трудно да се оправя с теб. Когато преди няколко години един кон ритна татко в крака, аз бях единственият човек, който стоеше до него. Мама каза, че той така или иначе ще се отрови от собствената си жлъч, независимо дали се грижи за него или не.

— Аз не искам да бъда такъв. Защо си облякла този отвратителен халат?

— За да не те измъчвам, Джеймс. Ако облека някоя от дрехите, които ми подари Маги, ами ти тогава направо можеш да си счупиш глезена, за да се добереш до мен. Не искам да ми тежи на съвестта подобно нещо.

Той преглътна тежко.

— Искаш ли да ти разкажа една история?

— Не, много съм уморена. Предпочитам да си легна. О, насмалко да забравя. Доктор Рейвън каза, че трябва да изпиеш още една лимонада с лауданум.

Той реши, че ще е добре да не се противи. Не искаше да лежи буден с тези дяволски болки в крака и да слуша как Джеси диша до него толкова близо, че да може да я докосне, да я прегърне. Не, по-добре беше да потъне в забравата на съня.

Той спа непробудно през цялата нощ. Джеси се будеше често и се заслушваше в него. Той обаче не се събуди от болки.

На другия ден глезенът му беше в много по-добро състояние.

— Може би утре — отбеляза той на закуска между хапките от препечени филийки и яйца — ще съм в състояние да яздя Бертрам.

— Изобщо не си въобразявай, че това ще стане. Няма да ти го позволя, Джеймс.

— Ще остана тук до късно тази вечер и чак тогава мога да тръгна. Преди няколко години Франсис, графиня Родърмир, работеше с един архитект в Йорк и двамата изобретиха нещо като преносвач за коне. Чрез него конят може да пристигне съвсем отпочинал на състезанието, а не изтощен от изминаването на целия път дотам.

— Много умна идея, наистина. — Джеси остави вилицата си и се приведе напред. — Как изглежда това нещо?

— Един съвсем малък покрит фургон, който се тегли на смени от два коня. Ти само завързваш поводите на коня за страничните прегради, за да не мърда, и потегляш. Горната задна половина на фургона е открита, така че вътре влиза предостатъчно свеж въздух.

— Божичко, как само ми се иска да видя това нещо! Значи жена е дала идеята за него?

— Да. И противоположно на общите очаквания, нейният съпруг изобщо не остана ужасен, че точно на нея, на съпругата му, е дошла тази идея, а не примерно на него. На всички разказва за това изобретение. Вече видях няколко такива фургона да се движат по тукашните пътища.

— Иска ми се да бях по-умна, тогава може би и на мене би ми хрумнала тази идея.

— Ти си достатъчно умна. Стига говори глупости. Аз мислех да си направя един-два такива фургона, за да мога да участвам и в по-далечни надбягвания с коне, да речем в Северна Каролина или във Вашингтон сити.

— О, Джеймс, би било наистина чудесно! Спомням си, че някога водехме по надбягвания местните понита около Окракоук. Знаеш ли, чудя се защо, но не сме ходили в къщата в Окракоук още откакто бях малко момиче. Сигурно на татко просто му е писнало да слуша как майка мърмори, че там все я хапели някакви насекоми. Те хапеха също и Гленда, но не Нелда и мен. Не мислиш ли, че е странно?

— Чувал съм да казват, че разните там буболечки обичали да хапят само сочни месца.

— Дукесата сигурно би хвърлила чинията си с грах по Маркъс, ако той й изтърси подобно нещо.

Харесваше му как тези нейни висулки се къдреха отпуснато надолу и почти докосваха яката на бледожълтата й рокля. Тази сутрин Джеси блестеше, свежа и сияйна.

— Носиш ли бельо под тази рокля сега, когато не съм в състояние да ти направя нищо?

Тя с трясък изпусна вилицата си в чинията. Сведе поглед към жълтеникавата купчина с яйца. После срамежливо си призна:

— Не.

Очите му почти се кръстосаха. Болезнените пулсации в глезена му бяха нищо в сравнение с внезапния страстен порив в слабините му.

— Значи ти изтезаваш един болен човек, така ли?

Тя наклони глава на една страна и му се ухили с такава закачлива усмивка, че ако Гленда би могла да я види, сигурно без колебание щеше да се опита да я имитира.

— Мислих с какво мога да ти доставя удоволствие днес. Реших, че ще те поразходя с каретата. Ще отидем на обяд у Маркъс и дукесата. Какво ще кажеш?

Той си представи как глезенът му ще се друса цели два часа до „Чейс Парк“, а после още други два обратно до „Кандълторп“, но все пак кимна.

— Чудесно — каза тя, подхвърли салфетката си на масата и стана.

Само час по-късно Джеймс беше удобно настанен в каретата, а кракът му — подпрян върху възглавници, които бяха здраво привързани с въжета. Никакво друсане, значи.

— Тази идея ми хрумна от конския фургон на Франсис. Нали се сещаш, да завържеш поводите на коня, за да не мърда?

Той само поклати глава и се отпусна назад, а Джеси изцъка два пъти с език на Фантъм, неговия великолепен сив жребец, и той потегли в тръс.

Но тази сутрин така и не отидоха в „Чейс Парк“. След около тридесет минути път те забелязаха двама ездачи пред себе си. Това бяха дукесата и Маркъс, които идваха да видят покосения господар на „Кандълторп“.

Сред смеха, въпросите за глезена на Джеймс и коментарите за изобретателния начин на Джеси да държи болния крак неподвижен, Фантъм внезапно се изправи на задните си крака и се опита да отскубне поводите от ръцете на Джеси.

Джеймс рязко издърпа поводите от нейните ръце, едва-едва успя да се изправи и започна да изпълнява някаква много странна серия от движения — първо накара Фантъм да отиде рязко вляво, после безмилостно го издърпа надясно. Направи това цели три пъти. Накрая конят въздъхна тежко и застана покорно по средата на пътя, извърнал глава към страничния жив плет.

— Какво беше всичко това? Как смееш, Джеймс, да ми взимаш така поводите! Защо? Какво стана?

Маркъс се протегна и потупа Фантъм по шията.

— Добро момче — каза той, а после се обърна към Джеси: — Джеймс постъпи направо като крадец. Той купи Фантъм за по-малко гвинеи, отколкото дукесата харчи за чифт ръкавици.

— Да — продължи мисълта му неговата съпруга. — Той почти го открадна, като го взе на безценица от оня земевладелец, дето щеше да го ликвидира, защото насмалко не премазал племенника му. Впрочем той беше едно противно малко хлапе, което май си заслужаваше да бъде премазано.

— Горкичкият Фантъм има този навик да вижда двойно — разсмя се Джеймс. — Когато Маркъс и дукесата спряха конете си точно пред нас, Фантъм е видял четири коня с четири ездача и е решил, че е време да тръгва. Опитвал съм най-различни хитрости, но чак накрая открих правилното решение. Държа главата му обърната или леко надясно, или наляво. Така той не може да вижда конете и да удвоява броя им.

— Явно има ефект — каза Маркъс. — Е, след като аз и дукесата изминахме целия този път, хайде да се върнем в „Кандълторп“ и там ние ще се опитаме да ви забавляваме.

— Значи сте знаели за глезена на Джеймс? — попита Джеси, като внимателно наблюдаваше мъжа си, докато той обръщаше Фантъм в обратна посока. Маркъс и дукесата не тръгнаха пред тях, ами застанаха с конете си от двете страни на каретата, и дукесата, с присъщото й чувство за хумор, започва да разказва:

— Джордж Рейвън идва вчера в „Чейс Парк“. Причината е в Антъни, който решил, че котката на Маркъс, Езми, става за чудесно другарче на Чарлз в леглото и я сложил до малкото си братче. Езми, която току-що била излапала цяла пъстърва за обяд, се сгушила до спящия ми син. Чарлз се събудил и се разпищял като бесен, когато видял физиономията на Езми само на сантиметър от лицето му. При тези кански викове бавачката му, Моли, се втурнала към него да види какво става, но паднала, ударила си лошо главата и загубила съзнание. Сега вече е добре, само дето има ужасно главоболие. Маркъс беше принуден да понакаже Антъни.

— И ти какво му направи, Маркъс? — попита Джеймс.

Графът погледна изкосо жена си, след което смутолеви:

— Смачках му задника от бой, накарах го да се извини на Моли, а после го пратих в стаята му и казах на Спиърс, че поне четиринадесет часа не трябва да му разрешават нито да яде, нито да играе.

— После обаче излязохме, така че Спиърс би могъл да промени наказанието на Антъни по свое усмотрение — отбеляза дукесата. — Ти много добре се справи, скъпи. Струва ми се, че дори Спиърс остана поразен от твоята твърдост.

— Радвам се, че не съм там да гледам какво прави Антъни — каза графът. — А тая работа с теб, Джеймс, как точно се случи?

— Джеймс даваше очистително на Клотилд. Тя обаче не го хареса.

— Няма животно или човек, които да харесват тая гадост — намръщи се Маркъс. — Така ти се е падало, Джеймс.

Дукесата внимателно свали шапката си за езда — красива вещ с яркочервена панделка върху черна основа — и удари с нея съпруга си по ръката.

— Да не мислиш, че на една жена ще й бъде приятно да пострада така?

— Аз имах предвид всеки, който дава такива лекарства, включително и жените.

— Ха!

След като последвалата словесна атака утихна, Джеймс усети, че глезенът му всъщност отдавна не се беше обаждал.

Дукесата и Маркъс не си тръгнаха от „Кандълторп“ същата вечер. След вечеря те накараха госпожа Катсдор просто да занемее при тяхната възхвала на варения джолан и сладкиша от сливи, които беше приготвила. Четиримата до късно пяха песничките на дукесата и играха вист.

Същата нощ, както Джеймс си лежеше по гръб в тяхното легло, подпрял крак върху три възглавници, а Джеси тъкмо се готвеше да угаси свещите, той изведнъж се извъртя, докъдето можеше, и й изтърси:

— Джеси, искаш ли да опиташ нещо малко по-различно?

— Какво?

— Може би няма да имаш нищо против да ме целунеш поне малко?

— Не знам, Джеймс — отвърна тя и застана над него, обзета от голямо любопитство. — Може би няма да е много разумно. Ти доста лесно губиш контрол над ръцете си, когато ме целуваш.

Гласът му прозвуча направо отчаяно:

— Знам, но се надявах, че може би ще имаш желание да следваш напътствията ми, за да направим нещо повече от едното целуване. Би могла, хм, ами да, с две думи казано, би могла да седнеш върху мен и…

— Да седна върху теб? Защо, за Бога, трябва да седя върху теб, Джеймс?

— Не просто да седиш. Това няма да свърши никаква работа освен ако не мислиш да си четеш книга. Не това искам аз от тебе. Не, ти просто ще ме хванеш с ръце и…

Тя го гледаше така, сякаш очакваше мъжът й да я завърже на уред за изтезания и да започне да я измъчва. Той се опитваше да печели време, но вече губеше търпение.

Тя пък съжаляваше, че не знаеше какво точно трябва да направи. Той я караше да застане върху него? Никога не беше виждала кобила върху жребец. Все пак може би в идеята му се криеше нещо интересно, но не и с този негов подут глезен. Не, трябваше да се изчака, да му се не види дано! Тя започна да си подсвирква, духна свещите и се пъхна до него. Прииска й се леглото да беше малко по-широко. Така усещаше топлината му, усещаше всяко негово помръдване. Когато ръката му я докосна, тя леко изохка.

— Хвани ме за ръката, Джеси — помоли той и тя го направи.

Заспа, докато разтриваше мазола на палеца му.

Джеймс остана буден повече, отколкото му се искаше. Странно защо, но си беше мислил, че Джеси ще има по-голямо желание да опита нови начини в любенето. Преди тя винаги беше нагла и безочлива, по-самоуверена, отколкото е редно за една жена, жадна за нови преживявания. Винаги го дразнеше, подиграваше му се, биеше го на надбягванията и го пазеше от Гленда.

Но ето че сега изобщо не изяви желание да седне върху него. А не беше глупава. Сигурно можеше да се досети какво трябваше да прави. Не беше му хрумвало дори, че ще му се наложи да се тормози и с една стеснителна Джеси.

Глезенът му пулсираше болезнено. Лауданумът постепенно започна да му действа и накрая го приспа, за което той беше безкрайно благодарен.

Около обяд на следващия ден Баджър пристигна с фургон, натоварен с храна, която спокойно щеше да стигне за цялото село на юг от „Кандълторп“.

Вместо този факт да притесни или ядоса госпожа Катсдор, тя изглеждаше така, сякаш сам Всевишният беше дошъл да я посети. Непрекъснато възклицаваше възторжено, притиснала ръце към едрия си бюст, и превъзнасяше ястията, които той беше приготвил и донесъл.

— О, господин Баджър, ами че това патешко рагу е просто невероятно! А пък чесновият сос, който сте направил за него, той пък какво чудо е! Само като помирише човек този прекрасен пресен босилек. О, и пудинг с боровинки, любимият на господин Джеймс. Вие сте толкова способен, сър, истински гений, просто цар, просто…

— Моля, моля, госпожо Катсдор — охлади емоциите й графът, — Баджър така или иначе вече е цар и господар на кухнята в „Чейс Парк“. Бих предпочел обаче да не бъде провъзгласяван и за цар на цялата къща.

В интерес на истината Баджър нямаше никакви претенции да бъде господар в цялата къща, макар че нямаше нищо против да даде някои предложения, върху които господин Криттейкър, секретаря на графа, би могъл добре да помисли. Що се отнася до възхвалата на госпожа Катсдор, той я прие съвсем философски. Когато Джеймс влезе, накуцвайки, в преддверието, Баджър каза:

— Донесъл съм нещо много специално за теб, Джеймс. Една лапа, от която глезенът ти ще спадне до нормалното си състояние само за един час. Доктор Рейвън се справя прекрасно със счупени кости, със стомашни болки и с облекчаването на малките досадни женски неразположения, но не разбира нищо от отвари за спадане на отоци. Седни тук, Джеймс. Милорд, моля ви, бихте ли му свалили ботуша, за да мога да му сложа лапата…

Графът повдигна въпросително черна вежда към готвача си, но се подчини и каза:

— Виж само какво правя за теб, Джеймс… Ще трябва да си ми много благодарен.

Миризмата на тази гъста жълта смеска се оказа изненадващо приятна — нещо като захар, смесена с много яйца и сметана. Джеймс се облегна назад, затвори очи и направи следното предложение:

— След като остане един час върху глезена ми, Баджър, ще мога ли да те помоля да ми донесеш една лъжица?