Тайната на Валантайн

ПЕТА ГЛАВА

Шапката на Джеси, много стар подарък от нейния баща, пазеше добре лицето й от дъжда, но останалата част от тялото й бързо стана по-мокро и подгизна повече и от мъха под водопада на Езекия.

Яздейки с приведена глава, с две трети от своето тяло Джеси се чувстваше нещастна, а с останалата една трета — вбесена. Все едно, да върви по дяволите този Джеймс!

Но да върви по дяволите за какво? Какво й беше направил? Нищо, и тъкмо заради това тя го проклетисваше.

Когато чу цвиленето и тропота от копитата на няколко коня, идващи към нея, младата жена дръпна юздите и спря Бенджи.

„Наближава полунощ. Кой освен мене може да е навън в това окаяно време?“

Тогава чу мъжки гласове. Те се препираха, ругаеха дъжда, ругаеха, че са изпортили съдружниците си, ругаеха кобилата, която тормозеше коня, яхнат от някой си Били.

Въпросният Били крещеше:

— Тая гнусна проклета кобила още е разгонена! Да пукнеш дано, ма’ни се веднага от мойто бедно дърто момче! Той е прекалено стар за так’виз кат’ тебе, а и твойта кръв освен т’ва е синя, не си обикновена и петниста кат’ моя дърт юнак те тука.

Каква беше тая проклета кобила?

— Затвори си плювалника, Били! — изкрещя му в отговор другият мъж. — Дръпни по-яко напред, щото и ние с тебе го загазихме. Само ги погледни, и на двамата им се иска да се натиснат те тука, баш на пъто, в целийо тоя дъжд. Ама че мръсни копелета.

Джеси чу силно цвилене на кон, после мъжът, Били, изрева още по-силно. Тя чу влажно и глухо тупване. Конят му сигурно го беше хвърлил, за да се добере до кобилата.

Тя тихо цъкна на Бенджи да продължи напред, като същевременно го дърпаше встрани по затревения край на пътя. Стигна до един завой и веднага го накара да спре.

Там стоеше Суийт Сузи и хапеше един кон, чийто ездач седеше по средата на пътя, мокър и кален, и цветисто ругаеше. Конят — обикновеният кон, който принадлежеше на Били — услужливо се опитваше да й се качи.

Ако Джеси не беше разбрала, че тези мъже са откраднали Суийт Сузи от фермата на Джеймс и че навярно бяха много опасни, тя щеше да се изсмее при вида на Суийт Сузи и коня на Били, които се хапеха взаимно и въртяха очите си, а мокрите им гриви се развяваха, когато се вдигаха един срещу друг под проливния дъжд.

Другият мъж се опитваше да дръпне коня от Суийт Сузи, като в същото време крещеше на Били да си вдигне задника, за да му помогне. Но не му провървя много. Конят на Били изглеждаше непреклонен в намерението си да се качи върху Суийт Сузи. А и кобилката изглеждаше твърдо решена да постигне същата цел.

Джеси осъзна, че това беше нейният шанс. Повече никога нямаше да й се удаде подобна възможност. Тя нададе пронизителен писък, подкара Бенджи в бесен галоп и го насочи право между двата коня, като едва не отнесе Били, отчаяно мъчещ се да излази на четири крака встрани от пътя й. Конят на Били се откъсна от другия мъж, прескочи една канавка и се втурна през полето край пътя. Джеси грабна поводите на Суийт Сузи и забоде пети в хълбоците на Бенджи.

Той изпръхтя и се втурна напред. На Суийт Сузи това й хареса и тя сама изпръхтя, след което ритна нагоре със задните си крака и се впусна да догони Бенджи.

Джеси чу как мъжете зад нея се разкрещяха да им върне коня, нарекоха я „крадец“ и тя се разсмя на глас.

Сега единственото, което й оставаше да направи, беше да стигне до фермата на Джеймс, преди да са се опитали да я догонят. Не искаше и да си помисля какво щеше да й се случи, ако наистина я настигнат. Молеше се мъжът да не изостави своя съучастник. Били. Щеше да им отнеме известно време, докато хванат коня на Били, „доброто дърто момче“.

Тя беше само на около три мили от „Маратон“. Ако останеше обаче на пътя, можеха и да я хванат. Когато Бенджи сви зад един завой, го насочи встрани от пътя, към една брястова горичка, и с мъка затегли Суийт Сучи след него, защото пътечката беше много тясна. Накрая стигнаха до езерцето Гимпсъм, което сега преливаше над бреговете си от силния дъжд. Беше трудно и доста опасно, но тримата го прекосиха. От другата страна на езерцето имаше поле със сено, заобиколено от дъбови дървета. Суийт Сузи беше не само разгонена, но и гладна. Джеси не спираше да й обяснява, че Бенджи ще направи за нея всичко, което поиска, само ако продължи да тича след него, без да се спира, за да яде. Суийт Сузи помръдваше с опашка и тичаше.

Пушечният изстрел така стресна Джеси, че тя насмалко не падна от гърба на Бенджи. Извърна се назад и видя, на около петдесетина метра зад нея само единия мъж. Били го нямаше. Дявол да го вземе!

Преди да успее да се сниши над коня, се чу втори изстрел и за нейно най-голямо изумление я улучи. Момичето усети студена тръпка в едната страна на главата си, нищо повече. Щом не чувстваше нищо друго, тогава сигурно не беше сериозно. Добре поне, че тоя идиот улучи нея, а не Суийт Сузи. Тя извика:

— Бенджи, бягай, дявол такъв! Бягай!

Не трябваше да пада. Не трябваше да умира, иначе всичко щеше да бъде загубено.

Джеси се притискаше към гривата на Бенджи и държеше поводите на Суийт Сузи. Повече не се чуха изстрели. Тя предположи, че мъжът накрая се е усетил, че може да улучи Суийт Сузи, а това със сигурност щеше да провали плановете му за кобилата.

Дъждовни капки потекоха по едната й буза и влязоха в устата й. Тя ги облиза и усети, че това не беше дъжд. Беше нещо сладко и лепкаво, със странен метален вкус. Беше кръв, нейната кръв. Започна да й се гади й да й се завива свят. В същия този момент, в който прие, че е била застреляна, и то не на шега, Джеси усети как тъпа болка прорязва главата й. О, не… Трябваше да бъде добре — достатъчно добре, за да стигне до „Маратон“.

След малко видя тучните пасища на конефермата точно и ред себе си. Гъсти купчини от брястови дървета бяха пръснати из полето. Виковете на мъжа се приближиха още повече. И тогава Джеси разбра, че ще успее само ако може да издържи докрай. Тя откара Бенджи право пред входната врата на Джеймс, разпръсквайки пред себе си поне дузина мъже. Когато най-после видя Джеймс, втурнал се надолу по широките стълби, дръпна юздите на Бенджи.

— Какво, по дяволите, правиш ти тук, Джеси?

— Здравей, Джеймс. Доведох ти Суийт Сузи.

Тя се олюля на седлото.

— Мътните да те вземат, какво става с теб?

В този момент той вече стоеше до Бенджи. Погледна нагоре към ездачката му и издърпа юздите на коня от стиснатата й в юмрук ръка, за да ги подаде на един от помощниците в конюшните му.

— Ослоу, ти вземи Суийт Сузи и провери дали всичко с нея е наред. Ей, хлапе, какво ти има?

Томас донесе запален фенер, който разпръсна призрачна жълта светлина в дъжда.

— Боже мили, какво е това на лицето ви, госпожице? — извика Томас, като завираше фенера в гърдите на Бенджи. Раздразнен, конят рязко се измести встрани, отметна силно глава назад и Джеси полетя от гърба му.

Джеймс я улови в последния миг. Тя се отпусна тежко в ръцете му.

— Донеси лампата, Томас.

— Господи, какво е станало с малкото й наперено личице?

— Защо моята Суийт Сузи е в ръцете на Джеси Уорфийлд? — изкрещя Алън Белмонд, тичайки от къщата. — Не ме интересува, че е момиче, ще я пратя в затвора. Тя непрекъснато пълни главата на Алис с разни идеи, които изобщо не подхождат на жена, а вижте я пък сега какво е направила. Тя е просто един крадец. Ако проклетият й баща си мисли, че може да праща дъщеря си да му върши мръсната работа, тогава той е…

— Замълчи, Алън — каза много кротко Джеймс, с тон, който рядко използваше. Това беше едновременно рязък и тих, сърдит и много спокоен тон. Изумен, Белмонд млъкна. Джеймс притисна момичето по-близо до себе си. Все още беше в съзнание, но то бавно гаснеше. Той се обърна към Алън Белмонд и добави: — Мисля, че са стреляли по нея.

Не можеше да повярва, че гласът му звучеше толкова спокойно.

— Тя е ранена! Нека да влезем вътре й да видим какво й е състоянието. Без съмнение тя ще ни каже как е станало така, че Суийт Сузи е в нейни ръце.

Той я вдигна на ръце и я притисна към гърдите си, за да я предпази от дъжда колкото се може по-добре. Старата шапка падна от главата й. Преди да влезе в гостната, изобщо не беше усетил, че дванадесет души разтревожено се притискаха зад гърба му.

Старата Бес извика:

— Господин Джеймс, само погледнете клетото й личице! С цялата тая кръв… Горкото детенце. Какво ли се е случило?

Джеймс се вторачи в косата над слепоочието й, сплъстена от дъжд и кръв, и в кървавите струйки, които се стичаха надолу но бузата и по рамото й.

— Томас, моля те, незабавно намери и доведи доктор Хулахан! Кажи му, че Джеси е ранена от куршум. А ти, Бес, ми дай одеяло. Тя е подгизнала до кости.

Джеймс просто стоеше там, в средата на своята гостна, и държеше Джеси Уорфийлд в ръцете си. Не такъв си беше представял завършека на тази вечер. Разбира се, това, че намери Алън Белмонд тук да пищи за откраднатия си кон, също не влизаше в сметките му. Какво правеше, все пак, Суийт Сузи при Джеси? Той се премести, за да застане пред камината.

— Мога да си стоя на краката, Джеймс.

— Млък! Макар да тежиш повече, отколкото е необходимо за една жена, мога да издържа поне още няколко минути.

Тя се опита да се измъкне от ръцете му.

— По дяволите, спри! Да не си мръднала повече. Не искам кръвта ти да тече по моя килим.

— Господин Джеймс, ето ви едно хубаво одеяло.

Всъщност нямаше полза от това и Джеймс го знаеше.

Тя беше по-мокра от него самия. Докато я увиваше в одеялото, той си мислеше, че тя може да получи възпаление на белите дробове. За свое облекчение обаче видя, че кървенето вече беше отслабнало, слава на милостивия Бог.

— Ела с мене, Бес, трябва да я измъкнем от тия подгизнали дрехи, иначе тя наистина ще се разболее само за да ми направи напук. Мисля, че за това не е нужно да чакаме доктор Хулахан.

Той автоматично се насочи към своята спалня. В следващия момент обаче се обърна и я отнесе в най-хубавата си спалня за гости.

— Аз ще се погрижа за момичето, господин Джеймс. Вие самият също трябва да се преоблечете. Милостивият Бог знае, че сте почти толкова прогизнал, колкото горкичката мис Джеси. Аз ще се погрижа за нея, не се притеснявайте.

Когато след около седем — осем минути Джеймс почука на спалнята, старата жена му каза да влезе.

Джеси беше покрита до раменете с три одеяла. Бе облечена и в една от неговите чисто нови пижами, която беше закопчана чак до гърлото й. Откъде ли я беше измъкнала Бес? Косата на ранената беше разпиляна по цялата възглавница, а старата Бес нежно притискаше една влажна кърпа към раната й, точно над лявото слепоочие. Слава Богу, че куршумът не бе минал през лицето й. Беше истински куршум. Той разбра това още от първия миг. Направо си беше изкарал ангелите. Но тя беше в съзнание и това беше добър знак, защото рана в главата и загуба на съзнание можеше да означават смърт. Тази мисъл го накара да потрепери. С облекчение видя, че очите на хлапето бяха бистри и ясни, а не замъглени от болка и смущение.

Джеси го гледаше как се приближава към леглото. Косата му беше разчорлена, ризата му — небрежно закопчана, а той самият изглеждаше разтревожен. Дали заради нея? О, не, по вероятно беше загрижен за Суийт Сузи.

— Аз ще те заместя, Бес. Ти слез долу да чакаш доктор Хулахан.

— Дадено, господин Джеймс.

Джеси видя как жената се наведе, взе си желязната тенджерка и излезе от спалнята. Тогава каза:

— Тази стая има нужда от малко пооправяне. Тапетите са толкова стари, че… О-о-ох!

— Съжалявам. Няма да ти навреди, ако се опиташ да си затвориш устата поне за известно време. Стой мирно, искам да видя колко лоша е раната.

Тя стисна зъби и затвори очи.

— Боли.

— Да, предполагам. Куршумът е съдрал скална ти. Точно заради това ти тече кръв като на прасе. По дяволите, хлапе, стой мирно. Не се дърпай от мен и само да си посмяла да заспиш.

В този момент той видя сълзите, които се стичаха изпод затворените й клепачи. Това не му се понрави много, но и не знаеше в случая какво точно трябва да направи:

— Извинявай, Джеси, няма да те докосвам повече. Доктор Хулахан трябва съвсем скоро да бъде тук.

С края на меката кърпа той леко докосна бузите й, за да изтрие сълзите й. Чувстваше се като пълен глупак.

— Само си лежи, без да мърдаш. Точно така. Не се движи и се опитай да се отпуснеш. И не заспивай. Не заспивай!

Тя отвори очи и се вторачи в него:

— Суийт Сузи все още е разгонена. Тя искаше конят на Били да й се качи.

— Това можеш да ми го обясниш и по-късно. Отпусни се, Джеси, и…

— Знам. „Не заспивай“. Аз не съм глупачка, Джеймс. Няма да заспя, не и когато съм с рана на главата.

Тя отново притвори очи, но болката й не намаля. Сякаш пулсираше с едно тъпо туптене, което бързо преминаваше в страшно главоболие. Как можеше да се отпусне, когато й се искаше да заплаче и да се сгуши на кълбо?

— Този тип беше такъв глупак, че стреля по мен, без да се замисли, че можеше да улучи Суийт Сузи. Всъщност накрая май тъкмо това го спря — страхът да не рани нея. А тя искаше дори и Бенджи. Трябва да я държиш настрана от жребците, Джеймс.

— Добре.

Тя въздъхна, усмихна му се вяло и загуби съзнание. Това го изплаши до смърт. Тя не трябваше да губи съзнание. Не точно сега. Божичко, може би това не беше само една повърхностна рана на скална? Ами ако…

— Джеси? Джеси, събуди се! Това не ми харесва. Хайде, събуди се.

Той разтърси раменете й, но главата й тежко се отпусна върху възглавницата. Джеймс продължи да ругае. Той все още ругаеше и й нареждаше да се събуди и да не му изкарва акъла, когато вратата на спалнята се отвори и доктор Хулахан прекрачи прага. Всъщност този човек никога не крачеше, той ситнеше, с малки, ситни стъпчици. Беше около тридесетгодишен, към метър и шейсет на ръст. Почти цялата му глава беше покрита с избеляла руса коса, а сините му очи гледаха косо надолу. От тия негови ситни стъпчици на Джеймс му се прииска да го фрасне по главата, но беше толкова облекчен да го види, че само скочи от леглото и каза:

— Бързо, Данси, улучили са я с куршум. Одраскан е само скалпът, но продължава слабо да кърви. Току-що загуби съзнание, а знам, че това не е на добро. О, Господи, бързо!

— Всичко е наред, Джеймс. Само се мръдни настрани, друго не искам. Дай ми малко повече пространство.

Данси Хулахан можеше и да ситни, но гласът му беше така плътен и успокояващ, както гласа на епископ Морган във Вашингтон. Освен това беше ловък и способен — две неща, необходими както за хората, така и за конете. Джеймс го наблюдаваше как опипва леко около раната, после се навежда и прилепва ухо до гърдите на Джеси. После премери пулса й, разтвори с ръка очите й и погледна зениците.

— Тя идва на себе си. Джеси? Хайде, момичето ми, събуди се и престани да изкарваш акълищата на твоя домакин.

Тя простена и отвори очи. Джеймс видя, че болката беше затъмнила зелените й очи почти до черно, и каза:

— Не можеш ли да й дадеш малко лауданум, Данси?

— Не точно сега. Раните в главата крият непредвидими опасности… Ти знаеш това. Тя ще може да понесе болката, но се съмнявам, че ще й понесе да стане мъртва. Дръж се, Джеси. Разбираш ли какво ти говоря?

— Естествено, да не съм глуха.

Доктор Хулахан се разсмя с плътен, благ смях, който щеше да подхожда повече на мъж с ръста на Джеймс.

— Добро момиче. Виж, сега ще трябва да отрежа косата ти върху раната. Ще остане малко голо петно, но ти имаш толкова много коса, че то няма да се вижда. — Той извади бръснач от черната си кожена чанта. — Джеймс, накарай Бес да ми донесе малко гореща вода. Ще ми трябват също превръзки и чисти бели ленени кърпи.

Това беше най-дългият час в живота на Джеймс. Джеси плачеше, но не издаде нито звук. Само лежеше на мястото си със здраво стиснати клепачи, свила ръце и юмруци от двете си страни. Когато доктор Хулахан обръсна косата над раната, Джеймс беше този, който потрепери. Джеси не помръдна. Данси захвърли на пода дългите кичури мокра коса. Тя беше извадила невероятен късмет. Ако мъжът, който бе стрелял по нея, я беше улучил само няколко милиметра по-наляво, сега щеше да бъде мъртва.

И всичко това — само за да спаси живота на Суийт Сузи. Искаше му се той самият да я убие заради това, че беше поела такъв необмислен риск.

Когато Данси приключи с превръзките около главата на Джеси, тя придоби толкова трогателен вид, че Джеймс не можа да не се засмее. Той слушаше как лекарят й говори, как я пита колко пръста й показва, кога е рожденият й ден, как се наричат всички коне, с които е препускала през последната седмица. Джеймс се чудеше как, по дяволите, той можеше да знае дали отговорите й бяха верни. Докторът само кимаше с глава.

— Много добре — каза накрая Хулахан. — Нека сега да й дадем малко лауданум, за да може да поспи.

Точно преди да се унесе в сън, Джеси каза:

— Джеймс, мъжете бяха двама. Единият се казваше Били. Конете им бяха червеникавокафяви и поне десетгодишни. Единият кон беше със звезда на челото, а другият имаше отвесна светла ивица над муцуната.

Той не я помоли да му опише мъжете. Съмняваше се, че ще може. Тя говореше повече за двата коня, докато накрая думите й съвсем започнаха да се сливат.

— Достатъчно, Джеси. Хайде сега да поспиш. Ще говорим утре сутринта.

Но той не я остави, докато не видя, че диша равномерно и дълбоко. Придърпа одеялата до брадичката й, угаси свещите и тихичко затвори вратата на спалнята.

Алън Белмонд, доктор Хулахан, Томас, Ослоу и Бес го очакваха в гостната. Старата Бес изглеждаше така, сякаш й се искаше да фрасне по главата Алън Белмонд със своя железен тиган.

— Каза ли ти какво се е случило? — попита Алън. — Призна ли си, че е откраднала Суийт Сузи?

— Напротив, най-безразсъдно е спасила кобилата ти от двама крадци. Не можа да ми опише мъжете, но описа конете, които са яздили. Обикновени коне, и двата кафяви, единият с хлътнал навътре гръбнак, а другият с къс гръб и мускулест. Иначе казано, бил е с кръвта на товарен кон.

— Тя ще си спомни и други неща — обади се Ослоу, — само нека да оздравее горката й глава.

— Дяволско момиче! — вдигна вежди Белмонд. — Не мога да повярвам, че е възможно да се опълчи срещу двама мъже. Просто няма логика.

— Утре ще можеш да й благодариш както трябва — подсказа му Джеймс, — но след като аз хубаво я напердаша.

Томас се прокашля:

— Аз пратих да известят във фермата на Уорфийлд. О, струва ми се, че чувам господин Оливър. Страшно е вбесен, той е…

Оливър Уорфийлд нахълта тежко в гостната на Уиндам, която на слабата светлина на свещите не изглеждаше чак толкова занемарена. Той беше разбрал достатъчно за случилото се, за да остане ужасен.

— Къде е моето малко момиче? Да те вземат мътните, Джеймс, къде е тя? Заведи ме по най-бързия начин при нея да й смъкна кожата, задето е могла да откачи чак толкова. Не мога да повярвам, че е могла да спаси проклетата ти кобила, Алън! Но на кой, по дяволите, му пука за всичко това?

— Дъщеря ти ще се оправи, Оливър — каза Джеймс. — Ако не вярваш на мен, питай доктора.

Данси Хулахан се прокашля, направи една от своите ситни крачки към Оливър Уорфийлд и каза с плътния си, успокояващ тембър:

— Тя спи в момента, Оливър. Стига си се тормозил. Един куршум е закачил главата й, но за щастие е разкъсал само скалпа. Няма никакво сериозно увреждане.

— Е, добре, ако Белмонд няма вина, тогава ти си виновен, Джеймс. Защо не си пазил Суийт Сузи по-старателно? Моето малко момиче можеше да бъде убито, и то само защото си некадърен.

Алън Белмонд не пропусна да вметне:

— Оливър е прав. Всичко е само по твоя вина, Уиндам. Аз поверих моята Суийт Сузи на теб, и виж само какво стана. Да пукна, ако не отидеш в затвора. А може и ти да си наел ония двамата, за да я откраднеш сам.

— Идиот такъв! Да не си посмял да отправяш заплахи и абсурдни обвинения, Алън Белмонд! Джеймс не би откраднал никога нищо. Е, да, разбира се, освен една хубава победа в надбягване, но всеки добър жокей би опитал да направи същото.

Всички рязко се извърнаха, за да видят как Джеси Уорфийлд се вмъкваше с олюляване през вратата на гостната. Беше загърната с черно вълнено одеяло. Чернената й коса се беше сплъстила по гърба и около лицето, щръкнала над дебелата бяла превръзка около главата й. Пижамата на Джеймс от тънък бял лен, ушита от майка му, покриваше коленете й, но само едва-едва.