Тайната на Валантайн

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Давай, Джиг! Ти можеш, момче, давай! — Джеси се протягаше напред, за да гледа как нейният любим шестгодишен състезателен кон напряга сили, за да излезе напред още в началото.

— Лоша постъпка от твоя страна, Джеси — изкрещя нейната свекърва достатъчно високо, за да бъде чута сред останалите викове. — Ти вече си Уиндам, не Уорфийлд. Онзи кон е на баща ти.

— О, Господи, каква луда надпревара! И то само на четвърт миля. Давай, Консол, Давай, момче!

Баща й се намръщи и я подръпна за ръката:

— Преди малко викаше за Джиг. Сега крещиш за коня на Уиндам. За кого си всъщност, Джеси?

— Давайте и двамата! Давайте! По-бързо, Джиг! Дръпни напред, Консол, точно така, ти можеш!

Джеймс яздеше Консол, но изоставаше. Другите жокеи тежат една торба мокри дрехи, би казал Джеймс и би изругал, след което обикновено допълваше, че може да победи само ако ги разстреля. Но въпреки това се стараеше, приведен плътно над гърба на Консол и обгърнал шията му с ръце.

Джеси не можа да се сдържи и изкрещя с цяло гърло:

— Джеймс, ти ще успееш! Смушкай силно Консол с шпорите! На него това му харесва!

Консол получи две остри смушквания и полетя напред като гюле от оръдие — за най-голяма изненада на поне двеста човека, които бяха заложили против него. Джеймс просто беше прекалено едър, за да спечели бързо надбягване като това. Неговите приятели винаги потриваха ръце, когато яздеше той, защото знаеха, че спокойно могат да заложат срещу него.

Този път той спечели, но благодарение на Джеси. Консол се втурна през финалната линия с цяла дължина пред Джиг от конюшните „Уорфийлд“. Облян в пот и ухилен като грешник пред пълна стая с пуритани, Джеймс скочи от коня, подаде юздите му на Ослоу и закрачи триумфално към своята съпруга, която стоеше там, пребледняла като платно, и го гледаше втренчено.

— Какво, по дяволите, е станало? Чух те, Джеси, и посмушках малко Консол. Виж, че се получи! — Той я целуна силно и така я притисна в прегръдките си, че тя остана без въздух, а после се обърна и не пропусна да потупа баща й: — Е, Оливър, мисля си, че след като Маратон победи и на останалите три надбягвания днес, ще трябва да се разходиш до нашата къща с голяма бутилка шампанско под дясната ти ръка и с много поклони и любезности към мен, победителя. Можеш да поздравиш и Джеси — съпругата на победителя.

Джеси го подръпна за ръкава.

Джеймс се обърна към Консол, който дишаше тежко, но изглеждаше доволен от себе си.

— Само го погледнете. Какъв храбрец!

— Джеси беше права — на него наистина му трябваше малко смушкване с шпорите. А после насмалко не ме остави зад себе си, така бързо полетя напред.

Ухилен до уши, той потриваше доволно ръце и продължаваше да се въодушевява от неочакваната си победа. От устата му неудържимо се лееха красноречиви описания за това колко прекрасен бил конят му и как Оливър просто трябвало да почерни Джеймс с полагащата му се бутилка шампанско. Джеси пак го подръпна за ръкава. Той се извърна към нея:

— Какво има, любов моя? Може би искаш да целунеш твоя всепобеждаващ герой?

Тя каза много бавно, като отчетливо произнасяше всяка дума:

— Джеймс, мисля, че нашето бебе е тръгнало.

Той се втренчи в нея с празен поглед:

— Но, Джеси, на бебето му остава поне още една седмица. Не си ли спомняш? Ти ми каза, че за теб ще бъде добре да дойдеш на състезанията днес, че имаш нужда да излезеш на чист въздух и да тренираш малко дробовете си, като викаш за нашите коне. Не, сигурно нещо си сбъркала. Нали ти не беше тази, която се дереше за конете на баща ти? Ти не би направила подобно нещо.

— Направи го обаче — осведоми го веднага майка му, — но аз побързах да й напомня как трябва да се държи.

Внезапно Джеси изпъшка тежко и обви ръце около големия си корем.

— О, Боже! — извика Оливър Уорфийлд. — Джеймс, тя не може да роди първото ми внуче тук, на състезанията. Дяволите да те вземат! Какво си направил с моето малко момиченце?

Джеймс знаеше съвсем точно всичко, което трябваше да се направи, но не му позволиха да свърши абсолютно нищо. Още щом постави Джеси на тяхното легло в „Маратон“, доктор Хулахан, който вече ги чакаше, го дръпна настрани:

— Ти не си лекар… ти си съпруг. Разкарай се оттука, Джеймс! Това не е място за тебе.

Но Джеси прошепна с изсъхнали и напукани устни от виковете, които вече не можеше да сдържа:

— Джеймс, не ме оставяй… Ти ми обеща, че няма да позволиш да ми се случи нищо лошо.

Джеймс погледна доктор Хулахан и седна на леглото до своята съпруга:

— Няма да продължи дълго, Джеси. Просто се хвани за ръката ми и я стискай, когато болките започнат. Всичко ще свърши бързо, кълна ти се.

— Откъде можеш да знаеш колко време ще продължи, Джеймс? — вбесен го попита доктор Хулахан. — Ти не си никакъв лекар. Може и да помагаш на кобилите, когато се жребят, но това е нещо много по-различно. На Джеси това й е първо дете. Поне още двадесет минути няма даже да е започнало. А може да трае часове, дори дни. Ами че аз съм имал първо раждане, което продължи цели четири дни.

Джеси изпъшка, като чу това.

— Не говори такива неща, да те вземат дяволите! — извика Джеймс и се обърна към него. — Ти ще ни изкараш акълите и на нея, и на мене. Най-добре ще е просто да си вършиш работата. Не го слушай, Джеси. Слушай ме мен. Аз съм твой съпруг и знам какво говоря. Данси го бива да прави шевове, но иначе не разбира чак толкова много. Той просто се перчи с онова раждане, което продължило четири дни. Ти обаче ще родиш съвсем лесно и всичко ще свърши бързо.

— Това хич не ми е приятно — изплака Джеси и затвори очи, когато усети как ръцете на доктор Хулахан я опипаха между краката и по корема.

Тогава започнаха контракциите и сега вече тя нямаше да се трогне даже ако цялото население на Балтимор се изсипеше в нейната спалня и започнеше да коментира позата й със свити и разкрачени крака. Болката беше ужасна, невъобразима. Беше сигурна, че направо я разпори надве. Четири дни? Не, това не можеше да бъде възможно. Никое човешко същество не би могло да изтърпи подобни болки четири дни.

— Няма да мога да издържа това, Джеймс — каза тя задъхано през стиснати зъби. — Мама не ми е казвала, че ще бъде толкова ужасно. Иска ми се ти да си на моето място, Джеймс, не аз. Защо, по дяволите, не може да си ти?

Доктор Хулахан изсумтя, както беше застанал между краката й:

— Джеймс няма да издържи, Джеси. Само след една серия от контракции той ще бъде жалка гледка. Жените са много по-добри за тази работа. Мисли си за красотата на това изживяване, мисли си как Бог е отредил тъкмо вие, жените, да бъдете носителки на живота и продължителки на поколенията, мисли си колко си благословена…

Тя така изпищя, че насмалко не се преобърна от леглото.

— Затвори си проклетата говорилня, Данси! — Джеймс почти се развика. — Не, не ти, Джеси. Ти можеш да си крещиш, колкото пожелаеш. Справяш се много добре. С каква честота са болките й, Данси?

— Очевидно стават все по-учестени. Аз правя други неща, Джеймс, не измервам честотата на болките й. Ако чак пък толкова те интересува, измервай си ги сам.

— Вече почти е излязло, любима — започна да я насърчава Джеймс, — почти е излязло. Точно така, напъвай, колкото можеш по-силно.

За най-голямо удивление на доктор Хулахан точно двадесет минути по-късно Джеси роди момченце.

— Просто не мога да повярвам — каза лекарят, като хвана новороденото за петите и му удари една здрава плесница по малкото задниче. То се разврещя, при което Джеймс и Джеси се усмихнаха. — Това изобщо не съм го очаквал. Сигурно си поставила някакъв рекорд, Джеси. Ще пиша до медицинските издания, за да ги уведомя. Разбира се, те ще си помислят, че ги лъжа само за да си увелича репутацията. Джеси, ще имаш ли нещо против да дойдеш с мен и да свидетелстваш, че действително съм изродил детето ти само за двадесет минути?

— Не, не бих дошла, Данси — отвърна тя, вторачена в голото бебе, което той държеше в ръцете си, и сякаш изобщо не го чуваше какво й говореше. — Ако нямаш нищо против, искам да кажа.

— Не, мисля, че не — отвърна доктор Хулахан и погледна към бебето, което точно тогава се разрева.

— Гласът му е точно като твоя, Джеймс — разнежи се Джеси.

— Аз пък си помислих, че току-що чух твоя глас, скъпа.

— Всъщност — каза доктор Хулахан, докато почистваше бебето и го увиваше в една мека хавлия — на мене поне ми се стори, че умее да врещи точно като майката на Джеймс.

Час по-късно Джеси вече беше изкъпана и облечена в чиста бяла нощница, а косата й беше сресана и прибрана на плитка. Бебето спеше в люлката до леглото. Тя гледаше как Джеймс наблюдава техния малък, скъпоценен син, а после се навежда и лекичко го целува по челото. След това той се обърна към нея с широка усмивка:

— Ти наистина го направи точно за двадесет минути! Както го гледах, още малко, и Данси щеше да се разплаче, но когато после го подсетих, че сигурно току-що е присъствал на нов рекорд, физиономията му светна. Помоли ме, когато си възвърнеш силите, да обмислиш по-внимателно неговата молба. Боя се, че намеренията му са съвсем сериозни. Той ще остане доволен, ако може да те представи пред колегите си. — Джеймс се смееше и клатеше глава. — Казах му да отиде да се напие по случай този негов успех. — Той се приведе и я целуна по устата. Седна до нея и взе ръката й между своите длани: — Исках да ти го кажа много по-рано, Джеси. Обичам те.

— Боли ме — каза тя, без да поглежда към него.

— Ще се оправиш. Ти не се разкъса, а това е добре. Толкова се гордея с теб! И наистина те обичам. Много те обичам. Усещам любовта си към теб още откакто Джипсъм ми каза, че Комптън Фийлдинг те е взел като заложница. Тогава всъщност осъзнах, че няма да го понеса, ако някога те загубя.

— Казваш ми го само защото ти родих син. Всеки мъж иска да има син, независимо дали говори обратното. Това е предизвикало някакви чувства на благодарност у тебе.

— Откъде ти дойдоха в главата тези глупави мъдрости?

Тя има благоприличието да се изчерви. Все още обаче не поглеждаше към него.

— От твоята майка.

Той се плесна по челото.

— Но аз по същия начин щях да обичам и една дъщеря. Откога, по дяволите, си започнала изобщо да вярваш на приказките на майка ми!

Тя го погледна замислено и прокара ръка по рамото му, по врата, по бузата, където накрая го погали с върха на пръстите си.

— Това ми е за първи и последен път. Кълна се.

— Гледай наистина да е така.

— Той е точно копие на баща си — заяви госпожа Уилхелмина Уиндам на всеослушание в гостната, като гледаше към своя едноседмичен внук. — Брадичката му е красива като тази на Аполон.

— Аз пък мисля, че прилича на моята малка Джеси — каза Поршия Уорфийлд. — Само погледнете тези зелени очи и тази сладка трапчинка. Джеси имаше точно такава трапчинка, но после й изчезна, когато беше някъде около петгодишна.

— Хич не си го измисляй това за трапчинката — пресече я Уилхелмина с нескрито презрение. — Тя никога не е имала трапчинка. Моят Джеймс е този, който действително има трапчинка. Що се отнася до очите, те винаги си сменят цвета, но това миличко детенце няма да си ги промени. То ще има зелени очи — точно като Джеймс, а тяхното зелено е много по-красиво и по-дълбоко, отколкото зеленото в очите на Джеси.

Джеймс гледаше ту майка си, ту тъща си и накрая каза:

— Аз пък мисля, че прилича най-вече на Белини, моя тригодишен жребец, когато току-що се беше родил. — Той избухна в буен и продължителен смях, когато двете баби се обърнаха към него. Гневно възмущение беше сковало всичко онова у тях, което все още не беше сковано от възрастта. — В края на краищата синчето ми също потреперваше така, беше мокро и почти плешиво, но пък имаше най-сладката устица, която непрекъснато отваряше, за да покаже ей такъв език, почти като дланта ми. Също като Белини, когато дойде на бял свят.

— Джеймс, това е пълна глупост! — заяви неговата маминка. — Ще престанеш повече с подобни сравнения.

— Да, Джеймс, моят внук определено е красив. Просто няма съмнение, че е съвършен.

— Вие само почакайте да се разпищи. Тогава ще излезете от стаята със запушени уши — усмихна се Джеси на спорещите. — Всъщност — каза тя замислено, — струва ми се, че вече му е време да си даде сметка, че е страшно гладен.

Всички се загледаха в белия вързоп в ръцете на Джеймс.

Само след миг Тейлър Джеймс Уиндам нададе такъв рев, че кристалните чаши на полицата потрепераха.

Декември, 1825 Йорк, Англия

Денят, в който Джеси Уиндам победи всички

Само след минута Джеси осъзна, че всички жокеи около нея я пазеха от неколцината жокеи от други конюшни. Отпърво й се прииска да им се разкрещи, да ги наругае с всички мръсни думи, които беше научила още като дете в конюшните. После обаче се разсмя. Е, добре, нека тогава да я настигнат. Тя ритна Дорсет по охранените му хълбоци и полетя напред. Вятърът развяваше косите й, въздухът жулеше лицето й и тя усещаше как близо половинтонният кон под нея с все сила блъска копита по пистата. Обожаваше този момент. Господи, толкова й бяха липсвали надбягванията! Тя бързо задмина целия шпалир от жокеи около себе си. Тогава забеляза един от тях с крайчеца на окото си. Знаеше, че никой самоуважаващ се жокей нямаше да я остави така лесно да спечели състезанието. Но тя го победи без усилия и се засмя, когато Дорсет прелетя задъхан през финалната линия. Останалите коне се струпаха в кръг около нея, а жокеите започнаха да мятат шапките си във въздуха и да я приветстват с възторжени викове. Джеймс единствен се приближи към жена си с ядосано изражение.

О, Господи, да не би да беше сляп? Нямаше нищо опасно, освен, може би, ако някой от нейните пазители случайно се беше блъснал в задната част на Дорсет. Тя обаче нямаше да позволи да се случи подобно нещо. Просто защото беше несравнимо по-добър жокей от всички тях.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — Той я прихвана през кръста и я смъкна от коня. — Само се погледни! Косата ти стърчи на всички страни. И тая ужасна шапка — приличаш на някой просяк. Изобщо не знам какво ще правя с тебе, да те вземат мътните!

— Няма ли все пак да поздравиш победителя, Джеймс?

Той изведнъж млъкна, издърпа една от висулките иззад врата й и отстъпи крачка назад.

— Милостиви Боже, дари ме с повече търпение — промърмори той, после свали шапката на Маркъс от главата си, хвърли я във въздуха и извика високо: — Дано нашият син да е такъв чудесен ездач като майка си!

— Я виж, я виж — обади се насърчително дукесата. — Много добре, Джеймс.

— Ще те удуша, само да останем насаме, Джеси. Ти задмина твоите пазители. Остави ги назад да ти гълтат прахта и пет пари не даваш за собствената си безопасност. Ти… — Той се вторачи в нея с влюбен поглед. — Ти, Джеси Уиндам, си великолепна! — После грабна сина си от ръцете на Спиърс. — А ти какво мислиш? — попита той момченцето и го погъделичка по вратлето. — Според тебе дали трябва да удуша майка ти?

Тригодишният Тейлър произнесе с ясен и висок глас:

— Мама ми е казвала, че е най-добрият жокей на света. Дядо ми обясни, че е истина. Тя каза още, че ти също си добър жокей, татко, но си прекалено голям. Мама се надява аз да не ставам толкова голям като тебе.

Джеймс само изпъшка и прегърна Джеси.

— Явно нямам никакъв шанс.

Тя се обърна със светнало лице към него:

— Не е ли прекрасен животът, Джеймс?

— Няма нищо по-прекрасно от него — отвърна той, наведе се и я целуна. Двамата чуха радостни възгласи около себе си. Тейлър нададе такъв рев, че насмалко не повали баща си.

— Доктор Хулахан беше прав — каза Джеси. — Неговото гърло е точно като на майка ти. А с годините то ще става и още по-мощно.