Тайната на Валантайн

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Граф Чейс попита своя камериер, който съзерцаваше ласкаво спящия Чарлз:

— Спиърс, имаш ли представа какво могат да означават всичките тия небивалици за Черната брада? Джордж Рейвън не успя да измисли почти нищо свястно. Той човекът си няма и въображение, така че колкото и да въртеше и да сучеше, накрая все стигаше до онзи ужасен тип, Черната брада, как той се бил върнал в съзнанието на Джеси след десет години.

Спиърс се прокашля и заобяснява с плътния си глас:

— Пиратът Черната брада е прякорът на мъж, носещ името Едуард Тийч. По всичко личи, че именно той е в предните позиции на цялата ситуация — ако ме разбирате какво имам предвид.

— Не, не разбирам, но това на теб никога не ти е пречело. Продължавай, Спиърс.

— Милорд, аз разговарях по-обстойно с доктор Рейвън. Изглежда, че Джеси не е имала просто халюцинации. Явно тя си спомня ужасяващи подробности от своето минало — подробности, които като момиче не е искала да запомни. Очевидно тя е легнала болна непосредствено след това ужасно преживяване, а на сутринта се е събудила и вече не е имала никакъв спомен. Господин Баджър е съгласен с мен, че едно дете просто трябва да забрави, за да оцелее. Госпожа Маги обаче смята, че треската с висока температура в детството на Джеси е причината тя да забрави всичко. Сегашният удар по главата, според госпожа Маги, е върнал паметта й за случилото се.

— А какво мисли Сампсън? — попита дукесата и разгърна в скута си малката, изящно скроена ризка, която според съпруга й щеше да бъде съсипана от лигите на Чарлз само час след обличането й.

— Когато му поискахме мнението по този въпрос, господин Сампсън каза, че според него онова, което било важно, е госпожа Джеси да ни разкаже повече за този тип, Черната брада. И тогава, да го вземели дяволите, сме щели да разберем каква е неговата връзка с онази ужасна случка от детството й. Както знаете, господин Сампсън обикновено не зачита каквито и да било странични обстоятелства и кара право към целта.

Внимателно заслушана в тези размишления, дукесата не трепна дори когато котката Езми скочи в скута й, сви се на кълбо в средата на ръкоделието й и започна да се мие. Тя само спокойно погали Езми, която започна така силно да мърка, че събуди Чарлз, а той погледна първо към баща си, после Спиърс и сърцераздирателно се разрева.

— Предполагам, че младият господар е готов за следобедното си хранене — каза Спиърс.

— Той е едно истинско малко гадинче — отвърна Маркъс. — Дукесо, аз ще взема тая проклетница Езми, ако ти би искала да се погрижиш за него.

— Нямам друг избор — каза дукесата и се изправи. — Американските представители на фамилията Уиндам ще пристигнат съвсем скоро, Спиърс. Тогава ще получим отговори на всичките ни въпроси. — После добави, поглеждайки съпруга си: — Скъпи мой, боя се, че Езми изобщо няма намерение да лежи кротко, докато ти я галиш.

Сложил котката вече в своя скут, Маркъс я гледаше вторачено, докато тя съсредоточено драскаше краката му.

— Да-а, съпругата и котката… — отбеляза философски той, сякаш на стаята, докато потриваше Езми под брадичката. — Почти никога не мога да различа драскотините на едната от драскотините на другата.

— А пък ти, уважаеми — каза спокойно дукесата, докато се навеждаше да вземе ревящия, си син, — почти никога не успяваш да усетиш кога си на ръба да вбесиш някого.

Маркъс избухна в смях и избута Езми, която фучейки, се изправи върху краката му, впи за последно нокти в тях и леко скочи на земята.

— Аз има още да ти лазя по нервите, дукесо — каза той. — Единственото, което искам, е да смъквам тази твоя ведра и спокойна фасада поне по веднъж седмично. Ще бъда доволен и само на една малка случка седмично.

— Дукесата, милорд — Спиърс се изправи изопнато и надуто, като гледаше под око седналия си господар, който се хилеше точно като чревоугодник в стая, пълна с лакомства, — сега ще даде на сина ви да бозае. Тогава…

— „Да бозае“, Спиърс? Мили Боже, та това звучи направо библейски.

— Маркъс — обади се дукесата, докато люлееше Чарлз в ръце, — много се съмнявам, че ти би познал нещо, цитирано от библията, даже и да ти го пъхнат точно под носа.

— Спиърс — каза Маркъс, — ти изглеждаш така надут от ярост, че още малко, и ще се пръснеш. Кога най-сетне ще разбереш, че дукесата няма изобщо никаква нужда от твоето покровителство? Защо не вземете да се разкарате от тук? Оставете ме на спокойствие с тая проклета котка.

Дукесата се разсмя, притисна своя син към гърдите си и излезе от стаята. Спиърс, все още с високо вдигната глава, се измъкна плътно зад нея.

Баджър подаде на Джеси изящна чиния от севърски порцелан. Тя погледна в нея и устата й се напълни със слюнки:

— Твоите кифли, Баджър, със сметанов крем… О, Господи, това е прекрасно! Главата ми даже и да мисли да ме боли, сега вече със сигурност ще се откаже.

— Тези кифли са известни със своя възстановителен ефект — обясни Баджър, погледна Джеси в очите и й кимна, след което се обърна да сервира и на останалите.

Дукесата наля чай. Джеймс погледна към Маги, която този следобед беше облечена в бледожълтеникава рокля — наистина твърде скромно за Маги, което обаче я правеше да изглежда апетитна като сметановия крем на Баджър. Сампсън стоеше зад нея, положил леко лявата си ръка върху рамото й. От време на време Маги погалваше ръката на съпруга си.

— Всъщност — Джеси погледна към мъжа си с престорена скромност — Джеймс е много по-ефикасен като цяр от каквато и да било кифла. Извинявай, Баджър, но ти казваш самата истина.

Джеймс се задави. Сампсън го тупна силно по гърба.

— Повече да не сме чули подобно нещо — отсече Спиърс, но не беше намръщен.

Днес Джеси изглеждаше като екзотично цвете до Маги. Косата й беше разпусната, защото оплитането би й причинило главоболие. Тя се спускаше гъста и буйна около лицето й, което все още беше доста бледо и това притесняваше Джеймс. Тя обаче дълго време го беше молила да дойде с него до „Чейс Парк“, преди да била станала „мека и бездейна като пухената й възглавница“, както сама се беше изразила.

— Е, след като всички се подкрепихме за предстоящите разкрития — каза Маркъс, като сладострастно дояде последната хапка от своята кифла, — време е вече да разберем повече за този тип Черната брада, Джеси. Ти не си казала абсолютно нищо на горкия Джордж.

— Негова светлост е напълно прав — отбеляза Спиърс с маниера си на фин и изискан дук. — Доктор Рейвън е прекрасен лекар, но му липсва въображение.

Графът изсумтя.

Спиърс леко се прокашля:

— Той не събира достатъчно подробни сведения за нещата. Джеси, надявам се, че ти ще ни разкажеш всичко.

Джеси огледа един по един тези хора, които я бяха приели и се бяха държали толкова мило с нея, бяха я напътствали и се бяха отнасяли с нея като с близък човек, всъщност бяха я харесали и искаха тя да е щастлива. Тя не можа да се сдържи и избухна в сълзи.

— Джеси!

Джеймс, невероятно уплашен, че тя нямаше да може да понесе онзи ужас от детството си — какъвто и да беше той, — само след миг беше вече на крака. Той седна до нея, на стола, и я притисна към себе си.

— Недей, сладка моя, няма нищо. Това е само от главата ти и от всички онези ужасни спомени. Не е нужно да казваш нищо, ако не желаеш.

— Джеси — предложи Баджър — има нужда от малко коняк. Господин Сампсън, бихте ли й сипали една прилична доза? Това ще я накара да се почувства по-леко и ще я стопли.

Джеймс пое от протегнатата ръка на Сампсън чаша, в която беше налято от най-хубавия коняк на Негова светлост, и нежно я притисна към бузата на Джеси:

— Хайде, изпий го. Щом Баджър казва, че имаш нужда, за да ти олекне, значи е така.

Тя отпи една прекалено голяма глътка. Стори й се, че течността направо прогори стомаха й и така се разкашля, че лицето й почервеня като косата й, а тя изрече хрипливо:

— Баджър, та това е опасно. Как мъжете изпиват огромни количества от него и пак оживяват, за да пият още?

— Мъжете — отвърна Спиърс и погледна бегло към графа — имат забележителни адаптивни способности. Това им помага да оцеляват дори когато мозъците им не функционират нормално. Отпий само още една малка глътчица, Джеси.

Тя отпи, усети как я облива топлина и въздъхна.

— Вече чувстваш ли се готова да разкажеш на всички ни за онова далечно лято?

Тя кимна и внезапно придоби смутен вид:

— Бях съвсем малко момиче, на не повече от десет години, ако не се лъжа. Семейството ми имаше къща в Окракоук. Това е един остров върху оскъдно парче земя на север от бреговете на Северна Каролина, който е част от така наречените преградни острови, тъй като предпазват брега на континента от атлантическите бури. През лятото това е красиво място — много слънчево, с дълги и широки крайбрежия. Водата винаги оставаше хладна, но човек можеше да плува, ако му стигаше смелостта. Много диви коне скитаха навсякъде из преградните острови и повечето хора вярваха, че те са доплували до брега от един потънал испански галеон някъде през шестнадесети век. Хората, което живееха там, опитомяваха някои от тях.

През лятото на 1812 аз непрекъснато прекарвах дните си по крайбрежието, ровех се за миди и плувах, докато кожата ми съвсем почернееше. Майка ми все ме заплашваше, че ще ме завърже за леглото. Там беше и този човек, който обитаваше една колиба точно на самия бряг. Всички го наричаха „Стария Том“. Аз пък го наричах „господин Том“. Не знам дали наистина е бил чак толкова стар, но тъй като бях съвсем малка, на мен той ми изглеждаше не само стар, но и престарял.

— Ау, всичко това е адски интересно, Джеси — обади се гласът на Антъни иззад пианото в ъгъла на гостната стая, — но кажи нещо и за Черната брада.

— Антъни — спря го майка му с ведрия си и спокоен глас, — иди при баща ти, за да сложи ръката си върху устата ти. Повече няма да прекъсваш Джеси, става ли?

— Ръката на татко е много голяма, мамо.

— Той ще внимава да не закрива носа ти, за да не се задушиш. Нали ще внимаваш, Маркъс?

— Щом не го удавих в езерото, макар че тогава имах доста по-сериозно предизвикателство…

Антъни отиде до баща си и чинно застана до него, след което се вторачи в Джеси с очакване.

— Антъни, оказа се, че Стария Том бил правнук на Черната брада. Черната брада бил зъл човек, непрекъснато ми го повтаряше с възхищение и страхопочитание Стария Том. Да, според думите на Стария Том той бил най-ужасният, най-грубият и най-безмилостният от всички пирати. Обирал, убивал и тиранизирал всичко живо в Карибско море, както и всички градове, които имали нещастието да бъдат основани край реки или край океана.

— Чудя се дали това наистина е вярно, Джеси — изкоментира Спиърс. — Нали му дадохме амнистия на този мерзавец?

— Да, явно е било точно така, още през 1718 Черната брада подписва документ, с който се отказва от пиратството и се заселва в Окракоук. В селото имаше развалини, за които говореха, че били от замъка на Черната брада. Дали обаче на това място наистина е имало замък? Не знам. В Окракоук има също и едно място, което се нарича Дупката на Тийч — канал, който минава съвсем близо до селото. Години наред Черната брада докарвал корабите си там, за да ги каринира.

— Джеси, какво означава „да ги каринира“?

Маги съвсем делово започна да обяснява на любопитния малчуган:

— Мастър Антъни, когато един кораб се каринира, той се изкарва на брега и се обръща на една страна, за да му се направи ремонт и да се почисти заедно с всичко останало, което има да се прави по него.

Сампсън погледна изненадано съпругата си:

— Ти пък откъде знаеш това, скъпа?

Тя премигна с очи и каза с невинен като на монахиня глас:

— Имаше един моряк, с когото се запознах точно преди да спася живота на господин Баджър в Плимут. Та той, хм, ми беше разказвал най-различни неща за корабите и други подобни.

— Така си и помислих — каза Сампсън. — В моята съпруга — заяви той на цялата компания — откривам неподозирани дълбини.

— Их! — възкликна Антъни, докато гледаше как Сампсън се наведе и целуна ръката на Маги. — Разкажи ни и други интересни неща, Джеси.

— След като подписал документа, той живял известно време в замъка. Изпил всичкия си ром, непрекъснато тормозел своите хора, но скоро и това му омръзнало. Той толкова се отегчил, че отново хванал по лошите пътища. По това време в Окракоук живеели съвсем малко хора, само няколко кормчии, и той тормозел и тях.

Най-накрая с него се заели британците. Лейтенант Мейнард настигнал кораба му и се опитал да го залови. Казват, че цели няколко часа пиратът отчаяно се сражавал. Бил получил двадесет пробождания с нож, гърлото му било почти прерязано. Имал и няколко огнестрелни рани, но въпреки това продължавал да се сражава, докато просто вече не му останала никаква кръв. Моля да ме извиниш, Антъни, но британците отрязали главата му и я провесели през носа на кораба.

Спиърс се прокашля.

— Господин Даниел Дефо писал, че тялото му било хвърлено през борда и че обезглавеният труп три пъти предизвикателно обиколил кораба, преди да потъне в морето.

— Той ядял ли е хора, Джеси?

— Мисля, че не, Антъни, но е прерязал доста гърла. Има една история, която на теб сигурно ще ти хареса. Говори се, че веднъж техният кораб, „Отмъщението на кралица Ана“, попаднал в безветрие. Всички страшно се отегчили — наоколо не се виждали други кораби, които да плячкосват и унищожават. Тогава Черната брада, пиян от изпития ром, извикал: „Слушайте, хайде сами да си направим наш собствен пъкъл и да видим колко ще издържим!“ Те занесли долу в трюма гърнета със сяра, затворили капаците и седнали върху камъните, които използвали за уравновесяване на кораба. Черната брада издържал повече от всички останали. Един от неговите хора му извикал, че имал вид на човек, който е слязъл направо от бесилото. Тогава Черната брада бил изръмжал, че следващия път ще си играят на бесилки, за да видят кой ще може да виси най-дълго на въжето, без да се задуши.

— Откъде знаеш тези истории?

Джеси примигна, втренчена в нещо, което единствено тя самата виждаше.

— Те бяха в дневника на Черната брада. Аз непрекъснато ги четях и препрочитах. Сега просто си ги спомних.

— Разкажи ни още истории, Джеси — каза Антъни, който се беше измъкнал от баща си, за да се сгуши до нейното рамо.

— По-късно ще ти разкажа и други истории, Антъни. Най-важната от тях е за съкровището на Черната брада. Стария Том вярваше, че има съкровище и че ключът към съкровището е някъде из дневниците на Черната брада. Може би затова Стария Том ми разрешаваше да чета само откъси от двата дневника на Черната бра да, които имаше — онези части с историите, нищо друго. Той ми показа също и два други дневника, които неговият баща, Самюъл Тийч, бил писал, но не ми се доверяваше чак толкова, че да ме остави да прочета някой от тях. Имаше и още един дневник, толкова стар, че хартията му беше така пожълтяла, та се боях да я докосвам. Според Том той бил писан от прабабата на Черната брада, а щом бил писан от жена, и то много преди да се роди Черната брада и да зарови своето съкровище, той не бил важен. Аз обаче бях успяла да прочета половината от този дневник преди деня, в който се случи всичко. Беше изключително интересен, но нямаше нищо общо със съкровището. За това ще ви разкажа по-късно. Да, и после се случи другото. — Тя вдигна брадичка и каза с ясен глас: — Той се опита да ме изнасили. Аз се отскубнах от него и хукнах да бягам. Когато ме догони и ме повали на земята, вече бях стиснала камък в ръката си. Той рязко ме вдигна и ме разтърси, и тогава аз го ударих с все сила по главата. Това го уби. Ужасена, събрах всичките дневници накуп, увих ги в една мушама и ги зарових. Сигурно все още са там. Спомням си, че го сънувах през първите няколко години, след като се случи това. После сънищата изведнъж престанаха, докато Джеймс и аз се оженихме и започнахме да…

Джеймс допълни с трудно скривана горчивина:

— Изглежда, че нашата брачна интимност е възвърнала сънищата й. Това е ужасно. Удоволствието да бъде последвано от такъв кошмарен спомен…

— Съкровище значи, а Джеси? — прошепна Антъни, с очи, потъмнели от вълнение. — Ама съвсем истинско съкровище?

— Да, съкровище. — Джеси усети, че всички в стаята са вторачили погледи в нея. Тя бавно поклати глава. — Има и още един дневник, написан от Черната брада, до който се е добрал някакъв човек на име Червеноокия. Стария Том се запознал с него в Монтего Бей в Ямайка. Червеноокия го бил търсил да се срещнат. Казал му, че притежава третия дневник на Черната брада и че ако ги съберат и трите заедно, ще научат къде си е заровил съкровището Черната брада.

Явно, че Стария Том не е носел никакви дневници със себе си, затова се споразумели Червеноокия да дойде в Окракоук, за да събере своя дневник с тези на Стария Том. Стария Том също беше убеден, че ако двамата съберат дневниците, ще намерят съкровището. Същата онази вечер Червеноокия дойде до къщата на баща ми и Окракоук и се опита да ме отвлече, защото очевидно ме е видял, че излизам от колибата на Стария Том до брега. Сигурно по някакъв начин е разбрал, че аз съм го убила. Навярно се е и сетил, че съм заровила дневниците. Трябвало е да ме отвлече, за да му ги дам. Моето куче, слава Богу, ме спаси, но тогава си ударих лошо главата и загубих съзнание. Когато дойдох на себе си след три дни, моите родители ми казаха, че съм имала ужасна треска с висока температура и че едва не съм умряла. Не си спомням нищо от това.

— Не мислиш ли, че Маги беше права? Че единият удар по главата те е накарал да забравиш, а другият ти е върнал спомените? — каза Баджър.

— Не, кошмарите й се върнаха, след като започнахме да се любим. Не искам това да продължава повече. Така Джеси ще загуби всякакво желание да ляга с мен — унило промълви Джеймс.

Антъни обаче си знаеше своето. Той подскачаше от крак и едва изчакваше възрастните да замълчат:

— Радвам се, че си убила онзи ужасен човек, Джеси, но това не е толкова важно. Важното е съкровището на Черната брада. Знаеш ли, че аз още не съм бил роден, когато мама и татко са намерили другото съкровище, наследството на Уиндам?

— Е, тогава това ще бъде твоето първо търсене на съкровище, Антъни. Мисля, че то съществува, може би някъде около Дупката на Тийч. Трябва само да се върнем там и да изровим дневниците на Черната брада, за да открием къде е заровена цялата плячка. Но дори и тогава може да не открием ключа към загадката, защото нямаме третия дневник. Моят баща ми каза, че мъжът, който се опита да ме отвлече, Червеноокия, щял да лежи в затвора, докато стане на деветдесет години. Затова си мисля, че ще трябва да се оправим само с двата дневника на Черната брада.

Спиърс се надигна:

— Аз попрочетох някои неща за този тип, Черната брада, и открих, че през 1811 един бостънски театър е представил спектакъла „Пиратът Черната брада“. Пълна измислица, естествено, не можах да открия почти никакви правдоподобни описания за него, с изключение на това, че англичаните са го смятали за шотландец, а пък всички останали — за англичанин. Ние всички обаче сме съгласни с Джеси, че този тип, Стария Том, е бил пропаднал и гаден мръсник. Но той явно е притежавал дневниците. Джеси ги е видяла.

— Сега вече знаем какво точно да правим — включи се Маркъс. — Тъй като и дукесата от доста време вече иска някъде да пътува, това е идеалната възможност. Ще направим пътешествие до това място Окракоук и ще открием съкровището на Черната брада.

Маги с въодушевление допълни:

— Точно така. Не сме намирали съкровище вече повече от седем години. Време е да си размърдаме мозъците и да открием още едно. Мисля, че този път бих си пожелала една рубинена огърлица. Какво ще кажеш, Сампсън?

— Ще изглеждаш прекрасно с нея, скъпа моя.

— Аз мога да ви изненадам е някои ястия по местни рецепти — обади се Баджър. — Доколкото съм чул, Джеси, вашите готвачи, които живеят близо до крайбрежието, приготвят така наречената супа от рапани, в която се слагат картофи и моркови. Просто ястие, но може доста да му се услади на човек, ако е измайсторено както трябва. Аз ще ви го направя, когато стигнем в Окракоук.

— О, Маркъс — дукесата замечтано премрежи поглед, — още едно търсене на съкровище и супа от рапани, приготвена от Баджър… Това някакъв вид риба ли е, Баджър?

— Не, това е вид раковина, дукесо, а месото на мекотелото отвътре е онова, което се вади и се прави на супа.

— Аз имам няколко такива раковини — каза Джеси на Антъни. — Можеш да ги вземеш, за да си играеш с тях.

Дукесата продължи:

— Ще пътуваме до Америка. Ще посетим „Маратон“ на Джеймс. Ще се запознаем с родителите на Джеси. О, Боже, ще трябва да видим и майката на Джеймс!

— Съжалявам, дукесо, но последното е просто неизбежно.

— Това си е вече жива неприятност — отбеляза Маркъс. Той се изправи и нервно крачейки, каза на съпругата си: — Това не е нещо, което може да стане за три дни, дукесо. Ще отсъстваме поне три месеца, в най-добрия случай. Пътуването по море винаги крие опасности. Какво ще правим с момчетата?

— Ще се грижим винаги да са в безопасност — обеща Спиърс. — Те обаче трябва да дойдат с нас.

Антъни нададе възторжен крясък и започна да търчи като обезумял из стаята.

— Мастър Антъни — каза Спиърс съвсем тихичко, — ушите на възрастните са прекалено чувствителни, за да бъдат подлагани на такъв тормоз.

Момченцето бързо отиде до мястото, където стоеше баща му — при камината, и се намести до него, без да мърда, точно както и баща му беше застанал съвсем неподвижен. След малко Маркъс пак започна нервно да крачи. Антъни се нареди до него, като упорито се стараеше да върви точно в крак с баща си.

Дукесата каза:

— Ти нали миналата седмица се видя е Алек Карик, Маркъс? Можем да пътуваме до Балтимор на някой от неговите кораби. — Тя се обърна към Джеси: — Барон Карик се ожени за дъщерята на един балтиморски корабостроител точно преди три години. Алек имаше дъщеря от първия си брак, Хали, а сега той и Джени си имат син, Дев Джеймс. Може би фамилията Пакстън ти говори нещо?

— Разбира се. Спомням си, че съм чувала за това как Джени Пакстън се опитвала да управлява корабостроителницата на баща си. Сега, като се върна назад, се сещам, че се говореше и за някакъв англичанин при тях.

— Това е бил Алек. Те прекарват повече време в Англия, отколкото в Америка, но ходят при родителите й поне два пъти в годината. Джени е изключително способна жена. Вместо да пише глупави песнички като жена ми, които само тормозят моя слух на възрастен човек, тя знае как се строят кораби.

Дукесата мило му се усмихна:

— Търсене на съкровище, Маркъс…

— Не съм те виждал с такава мила усмивка откакто ти подарих онзи специален подарък за рождения ти ден миналата година. Помниш ли?

Дукесата не промени изражението си.

— Аз помня всичко, Маркъс. Можеш да не се съмняваш в това.

Графът огледа всички лица около себе си, които го наблюдаваха с очакване. Взря се надолу и към своя син, който беше вдигнал личице към него. Усети тръпката в очите на всички. Усещаше как тази тръпка го гъделичкаше отвътре и него самия.

Той бавно каза, вдигайки Антъни на ръце:

— Може би ще трябва да обмислим това още около година. Какво ще кажеш, Антъни?

— Татко! Не, моля те, недей да правиш така!

Той се разсмя и притисна силно своя син към гърдите си:

— Добре. Ако тръгнем следващата седмица, ще бъде ли достатъчно скоро за теб?

— Молех се да чуя същото и аз — обади се Джеймс.

— Вие всички ще бъдете заедно с нас в тази одисея. Аз също искам да намерим съкровището толкова, колкото и вие, но по-важното за мен е Джеси да се върне в Окракоук и да се опита да унищожи всичките си спомени за онзи Том. Искам тя отново да види старата колиба на брега, да я разгледа добре, да си спомни всяка подробност, за да може после да я забрави по естествен начин и да се справим с този проблем. Иска ми се Маги да е права, че последният удар по главата на Джеси е възвърнал спомените й… Аз сигурно ще успея да я предпазя от нови удари по главата, но сънищата и кошмарите, които я преследват, са извън моя контрол. Искам сънищата й да бъдат свързани с мен, не с онзи демон от миналото. Искам Джеси и аз да можем да се… — Той погледна към Антъни. — Е, разбирате ме какво искам да кажа.

— Естествено — отвърна Маркъс. — Проклета работа! Не мислиш ли, дукесо?

— Редуването на удоволствието и болката? Проклета работа, наистина.

— Макар че — каза Маркъс и очите му лукаво просветнаха — някои хора доста харесват подобно съчетание и…

— Не продължавай, Маркъс.

Графът погледна към сина си, който беше наострил уши, и въздъхна.

— Човек винаги трябва да е безупречен пред малките дивачета.