Тайната на Валантайн

ОСМА ГЛАВА

Балтимор, Мериланд Април, 1822

Когато Джеймс я видя да излиза от един магазин за рокли, той се почуди какво, по дяволите, можеше да прави Джеси Уорфийлд точно в такъв магазин. После й махна с ръка. Когато я настигна, я покани в „Балбъни“, за да хапнат още сладолед. Не знаеше защо го направи, но го направи. Може би защото и двамата бяха загубили на последните надбягвания.

И въпреки това радостта на Джеси беше смущаващо нескрита. Двамата обсъждаха надбягванията и се оказаха в рядкото положение да си съчувстват един на друг. Когато Джеймс й поръчваше втора купичка сладолед, той все още не й беше направил нито една злонамерена забележка.

В този момент господин Парвис, дългогодишен журналист от „Федерал Газет“, влетя в салона, като крещеше:

— Току-що са намерили Алън Белмонд, прострелян през устата!

— О, Боже! — възкликна Джеси. — Тогава той значи е мъртъв, господин Парвис?

— Джеси, ти ли си това тук? Да, той е по-мъртъв и от скумрия, уловена в Патапско и отлежала цяла седмица по доковете. Задната част на главата му е изхвръкнала. Горката му малка женичка го намерила в една от стаите за конски амуниции.

— Не мога да си представя Алън да се застреля сам — отбеляза безизразно Джеймс.

— Прав сте — каза господин Парвис, като потриваше ръце. — Някой го е убил.

Потресена, Джеси си мислеше за нейната сладка Алис — крехка, плаха и нерешителна. Но въпреки това Джеси винаги я беше харесвала, може би защото Алис никога не е изричала и една лоша дума за това, че тя участва в надбягвания с коне и че носи мъжки бричове. Именно Алис й беше казала за смеската от краставици за избелване на луничките. Джеси си представи Алън Белмонд с изхвръкнала задна част на главата и насмалко не се изповръща в сладоледа си в синята купичка на „Балбъни“.

Ослоу Пени каза:

— Джеси, ти се притесняваш за Алис Белмонд. Ще я видиш утре и ще можеш да се въртиш около нея, колкото поискаш. Сега обаче престани с въздишките и плачевната физиономия. Точно така. Просто си дъвчи тая сламка, нахлупи си шапката над лицето, за да пазиш тая твоя хубава бяла кожичка, и слушай историята за котарака Грималкин.

— Слушам, Ослоу — Джеси придърпа старата си опърпана кожена шапка над очите, облегна се назад в една купа сено, сви колене и продължи да дъвче една дебела сламка.

— Нали помниш, че всички чистокръвни коне произхождат от три, и само от три жребци:

— Да, от Байърли Търк, Дарли Арабиан и…

— Годолфин Арабиан. Точно така, Джеси. А сега мълчи и слушай. Годолфин Арабиан се родил още през 1724 година. Да, но другар на Годолфин Арабиан не бил нито някой помощник от конюшнята, нито неговият пият стопанин или дори някое магаре. Ами бил котаракът Грималкин. Този проклет петнист котарак яздел на гърба му, изправен на задните си крака, страшно горд и самодоволен, с източен врат, и оглеждал света, сякаш бил истински принц. Котаракът ядял до него, прокарвал нокти през гривата му, за да не се сплъстява, и спял провесен на врата му. Никой не можел да проумее защо този кон и този проклет котарак били толкова неразделни, но това било самата истина. Но ето че след време се случило така, че котаракът Грималкин умрял.

— И конят полудял — продължи унесено Джеси. — Отказвал да яде по цели дни. Не допускал никой да се приближава до него. Все повече слабеел и губел сили. После сякаш възстановил нормалното си състояние, но не било съвсем така. Не допускал никаква друга котка до себе си. Опитвал се дори да убие всяка котка, която за миг му се мерне пред очите. Казват, че когато умрял го погребали под вратата на конюшнята до котарака Грималкин. — Джеси отметна глава назад. — Това е прекалено хубава история, Ослоу. Струва ми се, че ти сам си я съчинил.

— Не, той не я е съчинявал, наистина.

— Джеймс, какво изобщо правиш тук?

— Питър ми каза, че вие двамата си разказвате разни невероятни истории.

— Тя е страшно разстроена за горкичката Алис Белмонд. Не разбирам защо, след като сега момичето просто се е отървало от негодника си съпруг. Исках малко да я поразвеселя. И успях.

— Добре. Слушай, Джеси, недей да се разстройваш. Тази шапка не съм я виждал, май?

— Намерих я в един сандък на тавана. Има нужда само да се поизчисти и дооформи малко. Харесва ми.

— Действително е шапка с фасон: пази ти носа от слънцето. Струва ми се обаче, че надушвам миризма на нафталин. Колко старо е това нещо, Джеси?

— Мисля, че е била на дядо ми.

Той се загледа в шапката още за миг, поклати глава и каза:

— Дошъл е Гордън Дикенс, съдията. Иска да разговаря за Алън Белмонд. Гордън е разбрал, че тук са ставали сериозни размирици само няколко дни преди да убият Алън, и че Белмонд толкова е побеснял, че е поискал още същата вечер да си отведе Суийт Сузи. Джеси, защо си потриваш гърлото? Защо стана по-бяла дори от корема на моята котка?

— Нали аз го заплаших, Джеймс, и то пред свидетели. Ти почти насила трябваше да ме дръпнеш от него. Мислиш ли, че ще ме обесят?

— Не. Аз наистина ли те дръпнах от него? Странно, че не си спомням нещата точно по този начин. Хайде, елате с мен и двамата. Данси Хулахан е тук — струва ми се, можем да кажем, че всички герои от драмата са тук.

Гордън Дикенс мразеше чая, защото мащехата му го беше карала да пие чай, докато не се напикае в гащите. „Идеално наказание за устато малко момченце“, казваше тя с огромно задоволство, докато накрая той не се удържаше. Сега мразеше дори да гледа как някой друг пие това гнусно нещо, защото от него отново му се приискваше да се облекчи. Едва се сдържаше, докато гледаше как Джеси Уорфийлд пие този ужасен чай, но знаеше, че е длъжен да го направи. Беше тук, за да изпълни дълга си. Трябваше да бъде нащрек. Необходимо беше не само да изслушва думите на всеки, но и внимателно да изучава израженията на лицата им. Баща му винаги му беше казвал: „Винаги можеш да видиш вината, изписана върху лицето на някой мъж или жена, стига да знаеш какво и как да гледаш“. Не беше много сигурен какво точно означаваше това, но умееше да наблюдава внимателно. Точно сега не можеше да мисли за младата си чувствена жена, която лежеше в тяхното легло, топла, гола и разчорлена. Той преглътна и си наложи да се върне към задълженията си. Погледна момичето, което пиеше чай, Джеси Уорфийлд, после — Данси Хулахан, и накрая — Джеймс Уиндам.

— Да ти предложа една кифла с масло, Гордън?

— Не, Джеймс, благодаря ти. Искам да чуя какво се е случило, след като Джеси Уорфийлд е довела кобилата обратно тук. Да, Томас, влез и ти. Ти също си бил сред тук присъстващата компания онази нощ, нали?

— Не беше точно компания за веселба, господин Дикенс — каза Томас със строго изражение, защото знаеше, че това си беше сериозна работа. — Горката мис Джеси беше цялата в кръв, а господин Джеймс я носеше. Не, хич даже не беше за веселба.

— Не това имах предвид. Разкажи ми какво се случи.

След като беше измъкнал всички възможни факти от всеки един от тях, Гордън Дикенс поглади мустаците си, вторачи се в Джеси и каза:

— Доколкото разбирам, ти и Джеймс Уиндам сте съперници. Винаги съм залагал на Джеймс, но ти го побеждаваш в поне половината от случаите, което със сигурност не е най-правилното от твоя страна. Виждал съм те да се опитваш да го блъснеш с коня си, виждал съм те да риташ с крак към него, виждал съм го и него да се опитва да те отклони в канавка. Вие сте врагове, Защо тогава ще защищаваш него и ще заплашваш Алън Белмонд? Защо изобщо ще си правиш труда да спасяваш тази кобила? Това не е била твоя кобила.

— Аз обичам Суийт Сузи. Тя е прекрасна. Предполагам, не сте намерили двамата мъже, които я откраднаха? Или който и да било там, който ги е наел да я откраднат?

Гордън Дикенс през тези дни беше прекалено зает с женитбата си и с изучаването на страхотните удоволствия на брачното легло, за да се занимава с този проблем, но си премълча за това. Сети се как беше прекарал ранните часове на тази утрин и от спомена го обляха топли вълни на задоволство. На кого му пукаше за някакъв си скапан кон, когато Хелън лежеше там и го чакаше, усмихваше му се и протягаше ръце към него?

— Все още не съм попаднал на никакви следи — отвърна той с глас, леден като балтиморски пролетен дъжд. Как смееше това проклето момиче да го разпитва? — Не отговори на въпроса ми, Джеси Уорфийлд.

— Нямаше значение, че Суийт Сузи принадлежеше на Алън Белмонд, който не беше много приятен човек. Щях да се опитам да спася Суийт Сузи, дори и да беше собственост на Мортимър Хаки, една наистина презряна твар. Както и да е, Алън Белмонд дразнеше всички, крещеше най-различни обвинения по адрес на Джеймс — абсолютно безпочвени обвинения — и аз поисках да го ударя.

— А може би вместо това си го застреляла?

Джеймс, който се беше облегнал на полицата на камината, внезапно се хвърли напред и се надвеси застрашително над Гордън Дикенс. Сграбчи го за яката и го разтърси:

— Това е най-нелепото нещо, което е излизало някога от твоята уста! Само я погледни — побеляла е като платно от страх. Добре си мери приказките, иначе аз ще те накарам да го направиш.

— Джеймс, не разбираш ли, че аз просто си върша работата? Тя наистина го е заплашвала. Обича да се прави на мъж, възможно е да използва и пистолет като мъж и…

С желанието единствено да отвлече вниманието на Джеймс, когото виждаше, че изгаря от нетърпение да забие юмрука си в лицето на Гордън, доктор Хулахан бързо изстреля:

— Предполагам, не знаете, че Алън Белмонд някога искаше да се ожени за Ърсюла Уиндам, сестрата на Джеймс?

Джеймс рязко се извърна към него и се опули така, сякаш му бяха пораснали рога:

— Е да, но той не се ожени за сестра ми, така че аз не съм имал никаква причина да го убивам. Откъде, по дяволите, знаеш за това, Данси!

— Съпругата на господин Белмонд се разболя скоро след като се бяха оженили. Тогава тя беше и много потисната, бледа и все с насълзени очи. Сподели с мен, че той започнал да я отбягва почти веднага след женитбата им, че дори на няколко пъти я бил наричал Ърсюла в моменти на, хм, на нежност.

Джеймс се обърна и се загледа в Данси Хулахан. После пусна Гордън Дикенс, разсеяно изтупа предницата на сакото си и леко го бутна обратно на стола му.

— Предупреждавах Алис да не се омъжва за него — заговори Джеймс. — Той се ожени за Алис Стодър напук на Ърсюла, която се омъжи за Джиф. Предполагам, се е надявал, че ще я накара да ревнува. Само че не се получи. Той не искаше да повярва, че тя не желае да се омъжва за него, че предпочита Джиф Попълтън. А и Алис също не ми повярва. — Той погледна Гордън Дикенс право в очите. — Ще трябва да измислиш как да държиш всичко това зад зъбите си, Гордън. Абсолютно всичко, ясно ли е? А и ти също, Данси. Е, да, добре разбирам защо го изрови и го изплю точно преди малко. Ето, вече съм се овладял и няма да удуша Гордън, поне в следващите пет минути. Запомнете, всички вие тук, че цялата тая работа няма нищо общо с убийство на Белмонд.

Гордън Дикенс нервно си играеше с вратовръзката.

— Аз трябва да изпълня своя дълг. И все пак съм съгласен с теб, Джеймс, че никое от тези неща няма каквато и да било връзка със злополучната смърт на този мъж.

Джеси се обади:

— Кой мислиш, все пак, че е убил господин Белмонд, Джеймс?

— Нямам ни най-малка представа. Както ти сама каза, Джеси, той не беше особено приятен човек. Слушай, Гордън, Алън Белмонд имаше двама партньори в бизнеса. Между тях тримата май имаше сериозна борба за надмощие. Ти проучил ли си този въпрос, например?

— Да. И тримата са се ненавиждали един друг. Взаимно са се обвинявали в злодеяния, злоупотреби и мошеничества. — Гордън Дикенс се изправи с мрачно изражение. — Истинска каша. Надявах се виновният да бъде някой от вас. Така всичко щеше да е толкова по-просто.

— Е, няма що, благодарим ти, Гордън — саркастично отбеляза Данси Хулахан.

— Да не забравяме и конните надбягвания — обади се Ослоу. — Господин Белмонд участваше в залаганията по пистите, и то с големи суми, както съм чувал, но не винаги си плащаше, когато губеше. Носят се и слухове, че на миналогодишното първенство за балтиморската купа бил виновен за отравянето на Рейнбоу — четиригодишен чистокръвен кон, чийто баща беше Белъргон, а майка му беше кобилата Медли. Конят, на който Алън заложил, спечелил, така че и той спечелил, при това много пари. Но това, разбира се, са само недоказани неща.

— Всичко е недоказано — каза Гордън Дикенс и въздъхна. — Дори светът е недоказан — добави той философски, пак въздъхна и се изправи. Поизпъна жилетката на сакото си. Беше му широка. Значи беше отслабнал. Но се чувстваше много добре. Знаеше, че това се дължи на всичките онези неща, които вършеше нощем и рано сутрин.

— Дяволите дано да му бяха взели очите на Белмонд! — Той огледа всички с мрачно раздразнение. — Защо просто не се беше хвърлил с коня си от оная скала, когато прескачаше препятствието на Милър? Тогава щеше да е нещастен случай и с това всичко щеше да приключи.

Госпожа Уилхелмина Уиндам здраво стискаше сина си под ръка:

— Сега пък кой ли е дошъл при горкичката Алис? Но ти ще се отървеш от този посетител, който и да е той, Джеймс. Ние с теб вече сме тук и затова само ние сме тези, които могат да предложат съчувствията си на бедната вдовица. Някои хора са досадни направо като гризачи.

Джеймс беше дошъл до градската къща на Белмонд, която се намираше на Сейнт Пол Стрийт, за да предложи на Алис каквато и да било помощ. И тук беше намерил майка си — тя току-що слизаше от ландото, което й беше купил преди три години. „А, моето мило момче“, беше казала тя и му бе позволила да й помогне да слезе на земята, след което го бе хванала под ръка.

— Ти казала ли си на Алис, че ще я посетиш?

— Разбира се, че не, но това няма значение. Иди да се погрижиш за тези посетители, Джеймс.

Нейните гости бяха Гленда и Джеси Уорфийлд.

Слабичка прегърбена женица ги въведе в голямата гостна на Белмонд. Облечена в светложълта муселинена рокля, Гленда се беше настанила удобничко върху канапето. Джеси стоеше изправена до Алис, положила ръка върху превитите рамене на вдовицата. Пак беше облякла една от захвърлените рокли на сестра си — светлосива вълнена рокля, която я правеше да изглежда като млада монахиня, облякла одеждите на игуменката. Както и предишната рокля, тази също й беше прекалено къса и доста широка в бюста. Джеймс я чу да казва:

— Алис, от мисис Партридж разбрах, че не си яла почти нищо. Хайде сега, ето ти тук да си хапнеш малко кифлички. Да ти ги намажа ли с масло и ягодово сладко?

Алис я погледна с такова безпомощно изражение, че на Джеймс му се прииска да я прегърне и погали. Струваше му се, че повечето хора биха имали същата реакция към Алис. Но очевидно не и Джеси. Тя направо го сащиса, като изтърси:

— Слушай, Алис, до гуша ми дойде да те гледам такава. Или сама ще изядеш кифличката, или аз ще ти я натъпча в устата.

Това предизвика усмивка върху бледите устни на скърбящата. Крехките й рамене дори леко се понадигнаха. Тя стреснато вдигна глава, когато мисис Партридж се прокашля:

— О, мисис Уиндам! Джеймс. Моля, заповядайте. — Алис скочи на крака и Джеси знаеше защо. Всеки изпадаше в паника, когато мисис Уилхелмина Уиндам се появяваше на един размах разстояние. Тази жена я плашеше до смърт. В миналото тя успяваше да избегне срещите си с нея, но не и днес. Днес нямаше начин да се избяга от нея.

Уилхелмина погледна към Алис, върху чиито бледи бузи вече се бяха появили трескави червени петна, и каза:

— Вече три дни скърбиш, Алис. Алън Белмонд не заслужава повече от три дни да линееш тук за него, без да ядеш. Смазана си от шока, който си изпитала, когато си го намерила, а не от самата загуба. Слушай, аз също бих искала чаша чай и една от тези пресни кифлички, за които говореше Джеси.

— Да, госпожо — каза Алис и изтича вън от гостната.

Джеси се обади:

— Не знаех, че Алис можела да се движи така бързо. Възхищавам ви се, госпожо.

Уилхелмина погледна за миг Джеси, вдигна важно брадичката си и се обърна към Гленда, която сега седеше на ръба на канапето, цялата нащрек, готова да бъде огледана и оценена.

— Добре изглеждаш, Гленда, но тази твоя рокля е подкъсена твърде много. Освен това прекалено голяма част от бюста ти е изложена на показ. Ето, вземи. — Уилхелмина й подаде една бяла ленена кърпичка. Гленда я взе и се втренчи в нея безпомощно. — Разстели я върху бюста си, скъпа — обясни й с усмивка Уилхелмина.

— Ами ти, Джеси… Да, за да говоря с теб, първо трябва добре да се успокоя. Ти си си такава, каквато винаги си била. Е, поне не миришеш на кон днес. Нямам повече кърпички, иначе щях и на теб да ти дам една, за да си подпълниш нагръдника на тая рокля. Непременно ще говоря с майка ти. Необходимо е да има и рокли, които са шити само за теб.

Джеймс, който вече трябваше да е свикнал със своята майка, след като толкова години я беше наблюдавал в разгара на нейните акции, едва не се задави от раздразнение, когато каза:

— Мамо, мисля, че трябва да седнеш. А, ето я и мисис Партридж с чая и кифличките. Точно така, вземи си две. Слушай, Алис, престани да припкаш натам-насам. Искам да разговарям с теб. Ела с мен в кабинета на Алън, моля те.

Кабинетът на Белмонд беше тъмна стая с тежки кожени мебели, тъмнокафяв мъхест килим и стени, покрити с книги, за които Джеймс знаеше, че мъртвият никога не ги беше отварял приживе. Джеймс лекичко притисна с ръка Алис Белмонд, за да я сложи да седне на един стол, после приклекна пред нея и хвана нейните бели ръце със своите.

— Майка ми е грубиянка, Алис, но е права. Алън беше негодник. На твоите плещи остава едно голямо имение. Има и хора, които зависят от теб.

— Аз съм жена, Джеймс. Не разбирам нищо. Нито пък Алън някога ми е обяснявал каквото и да било. Той винаги казваше, че трябва да ме намира тук винаги, когато пожелае. Твърдеше, че това била единствената ми роля, а също и раждането на деца. Сега него вече го няма. Чувствам се някак смразена. И няма кой да ми каже какво трябва да правя.

— Ти обичаше ли го, Алис?

— Искаше ми се да го обичам, Джеймс. Ти знаеш това. Вярвах, че ще мога да го накарам да забрави Ърсюла, но той така и не успя. Все ми повтаряше, че Ърсюла никога не говори такива глупости като мен. Казваше, че тя никога нямало да хленчи, да се вайка и да се оплаква като мен. Не, от един момент аз престанах да го обичам. Предполагам, че сега Бог ще ме прати право в ада.

— Аз пък мисля, че ти по-скоро беше освободена от ада. Ще надживееш всичко това, Алис, повярвай ми.

— Родителите му вече идваха тук, за да ме осведомят, че бизнесът не бил доходен, че много съжаляват, но за мен нямало никакви пари. Аз и не се интересувам от това, защото баща ми ще се грижи за мен. Той даваше зестрата ми на Алън под формата на малки годишни вноски и Алън се вбесяваше от това. Баща ми вече ми каза, че ще ми продължи годишните вноски и че не било нужно да се омъжвам повторно, ако не го желая.

— Радвам се, Алис. Недей да се притесняваш и за проклетите му съдружници. Адвокатът на Алън, Даниел Реймонд, ще се погрижи за тези злодеи. Може и да не те интересуват парите, но трябва да има някаква справедливост. Чуй ме, Алис, фермата съществува. Мисля, че ще бъде добре за теб да понаучиш някои неща за поддръжката и управлението на една конеразвъдна ферма.

— Тъкмо това чух и от Джеси. Обеща ми, че тя самата ще ме научи.

Това го накара да замълчи за момент. Какво, по дяволите, целеше Джеси?

— Изобщо не съм знаел, че двете сте такива добри приятелки.

— О, да, вече от години. С Нелда и Гленда също. По-рано винаги съм била под непрекъснатото покровителство на мама и татко. После се запознах с Джеси, която беше толкова свободна, която си правеше точно онова, което си поиска, без да обръща внимание, когато майка й крещи по нея, без да се притеснява, че е изгоряла на слънцето или си е скъсала роклята, или пък че я е ритнал кон. Джеси винаги е била смела. А аз винаги съм била страхливка. Но тя твърди, че това може и да не бъде вечно. Че сега вече нямам съпруг, който да ми нарежда как да живея. Мога да правя, каквото си поискам, и да бъда такава, каквато поискам. Тя смята, че из ще успея да се отърва от това чувство на смразеност. И че парите ще ми помогнат да се размразя още по-бързо.

Джеси ли беше казала всичко това? Добре ли беше чул? Джеймс винаги бе смятал, че Алис Стодърт Белмонд беше от онзи тип жени, за които е абсолютно задължително да имат съпруг, за да се грижи за тях, или поне брат, чиято роля той, Джеймс, беше възприел. Затова сега само можеше да я зяпа с ококорени очи. Дали в този тих гласец не беше доловил някаква решителност, която никога преди не беше чувал?

Той каза:

— Джеси не е чак толкова свободна, Алис. Тя все още е момиче. Все още е дъщеря, която живее при баща си. Нейната майка все още я напътства какво да прави.

Сълзи проблеснаха в очите на Алис:

— Значи ти не смяташ, че тя може да ми помогне?

— Не съм казал това. Само ти обяснявам, че не всичко е винаги точно такова, каквото изглежда на пръв поглед. Чуй ме сега, Реймънд и аз ще се срещнем с някогашните съдружници на Алън. След това той ще мине оттук с едни документи, които трябва да подпишеш. Ти само гледай да се храниш повече и да се „размразяваш“, точно както ти е казала Джеси.

— Ами Мортимър Хаки? — попита Алис и лекичко потрепери.

Хаки беше собственик на малък развъдник за състезателни коне на запад от Балтимор. Той беше дребнав, нечестен и благодарение на такива като него конните надбягвания често си спечелваха лоша слава.

— Какво общо може да има този мошеник в случая?

— Иска да купи фермата. Мисля също, че иска да заеме и мястото на Алън. Откакто убиха мъжа ми, той идва тук поне по пет пъти на ден. И държи ръката ми прекалено дълго, Джеймс, а веднъж дори ме целуна по бузата. Искаше ми се да повърна. Ужасен и противен е този човек.

— Кажи на мисис Партридж повече да не го пуска вътре. Аз самият ще говоря с него, Алис.

Когато се върнаха в гостната, Джеймс чу майка си да крещи така гръмогласно, че можеше да я чуе дори и часовият на другия край на Сейнт Пол Стрийт.

— Няма нищо по-жалко от момиче, което не уважава по-възрастните. Ти, Джесика Уорфийлд, да не си посмяла друг път да ми говориш по този начин! Няма да ми се противопоставяш за неща, за които знам, че са абсолютната истина.

— Но, госпожо, Нелда се омъжи за съпруга си, защото тя сама го поиска. Грешите, като твърдите, че мама я е накарала да се омъжи за Бреймън. Що се отнася до татко, той казваше, че ще му се обърнат червата, ако омъжи собствената си дъщеря за мъж, по-възрастен от самия него. Не, госпожо, Нелда сама си го беше решила.

Уилхелмина Уиндам изсумтя, и то доста грубо, но затова пък децибелите в тона й малко поспаднаха.

— Ти си само едно малко момиче, Джесика. Не разбираш абсолютно нищо. Аз обаче познавам твоята майка. Тя умее да си крои плановете, да заговорничи. Всъщност бая си я бива за тия работи. На доста неща съм успяла да я науча. Тя искаше кофи с пари за Нелда и успя да се лепне за Бреймън. Нелда изобщо нямаше думата в цялата работа. Виж какво, недей да ми противоречиш, иначе ще трябва да разговарям с майка ти за теб. Всъщност направо ще й кажа как точно да се оправи с тебе.

Джеси скочи на крака:

— Гленда, трябва вече да тръгваме. Отивам да се сбогувам с Алис.

— Аз няма да тръгвам никъде, Джеси. Не бъди груба с мисис Уиндам. Ако всичко се подреди така, както е предвидено, тогава тя скоро ще има пълното право да се намесва в нашия живот.

— Това пък какво трябва да означава? — жлъчно попита Уилхелмина Уиндам, обърна се към Гленда и се втренчи в нея. — Знам те аз, Гленда Уорфийлд. Ти си хвърлила око на сина ми. Е, мила моя, ако толкова искаш аз да те командвам, може пък и да се уреди нещо. Често му напомням, че онзи негов прибързан английски брак можеше и да не свърши така трагично, ако ме беше послушал. Да, това никога нямаше да се случи.

Джеймс се обади съвсем тихо от вратата:

— Мамо, време е да им кажем довиждане. Алис е уморена и иска да си почине. Всъщност иска да изяде две кифлички и после да си почине. Хайде да тръгваме.

— Добре, скъпи Джеймс. — Тя рязко се извърна, приглади къдриците около все още красивото си лице и подаде ръка на сина си, макар че в този момент на него му се искаше направо да я удуши. Джеси изглеждате напрегната до краен предел и по-настървена от бясно куче. Гленда тихичко си тананикаше нещо и диплеше плата на своята рокля с меките си бели пръсти.

Джеймс неочаквано предложи на Джеси:

— Би ли искала да те придружа до дома ти?

Гленда моментално се изправи, а кърпичката, която й беше дала мисис Уиндам, падна от пищната й гръд.

— Няма нужда, Джеймс. Джеси и аз ще си тръгнем сами. Приятен ден, Алис.

Тъкмо когато всички излязоха от къщата на Белмонд, пред нея спря каретата на Нелда. Сестрите само си кимнаха една на друга.