Тайната на Валантайн

ВТОРА ГЛАВА

Имаше пълнолуние. Времето в края на март беше меко. Само лек нощен бриз шумолеше между първите пролетни листа на старите дъбови дървета, които ограждаха алеята до фермата на Уорфийлд.

Джеймс си тананикаше една английска песничка, която дукесата беше съчинила предната година, докато се носеше в галоп върху гърба на Соубър Джон — кон, толкова сив, колкото и изящната калаена купа в средата на масата в неговата трапезария, а също и не по-малко здрав и издръжлив. Дукесата, която всъщност беше графиня Чейс и английска представителка на фамилията Уиндам, сякаш никога не се изчерпваше откъм идеи. Но това, помисли си той, беше съвсем разбираемо, като се имат предвид идиотщините на Джордж IV и всички политици, които я подхранваха с такъв екстравагантен материал. Беше лесно запомняща се песничка. Той се усмихна, като си представи как Маркъс Уиндам, граф Чейс и съпруг на дукесата, ревеше с цяло гърло в банята нейните песнички, карайки прислужниците смутено да изхвърчат от огромната господарска спалня в „Чейс парк“ и да избухват в лудо кикотене.

Джеймс леко потупа Соубър Джон по шията. Вече на двадесет години, този жребец беше опората в конефермата на Джеймс. Децата на Соубър Джон се състезаваха по дългите четири мили отсечки от Масачузетс чак до Кентъки. Соубър Джон беше чистокръвно, яко и стабилно животно, чиято издръжливост беше прочута по хиподрумите. А сега, слава на милостивия Бог, вече се прочуваше и като разплоден кон.

Ярката лунна светлина меко обливаше бялата дървена ограда, която заедно с дъбовите дървета ограждаше алеята от главния път до самата голяма къща. Развъдникът за разплодни и състезателни коне, „Уорфийлд“, беше огромен, доходен и добре поддържан. Джеймс му се възхищаваше и се молеше един ден и „Маратон“ да стане толкова преуспяващ. Особено много му харесваше цялата тази бяла ограда, която се точеше и точеше, докато накрая се губеше някъде в мрака зад горичка от дъбови дървета. Можеше само да предполага колко би му струвало да поддържа в бяло тая проклета ограда.

Когато Джеймс дръпна юздите на Соубър Джон пред конюшните, един млад чернокож роб се втурна към него, за да поеме поводите.

— Почисти го добре, Джеми — нареди Джеймс и подаде монета на момчето.

— Продай ми Соубър Джон.

— Остави тая работа, Оливър. — Той протегна ръка и се ръкува с възрастния мъж. Неговата коса беше по-червена и от тази на хлапачката, но за разлика от нейната беше толкова прошарена, че приличаше на четката за коса на Джеймс. Очите му бяха светлосини — за разлика от очите на хлапачката, които бяха влажнозелени, подобно на цвета на мокри лишеи край локва мръсна вода в средата на мочурище. — От днешните надбягвания имаш четирима победители и всичките са деца на Фрайър Тък. А пък онази двегодишна кобилка, Мис Луиз, ще те прави победител години наред и няма да допуска злополуки. Соубър Джон не ти е нужен.

— Ако имах Соубър Джон, направо щях да те разкарам от бизнеса, момче.

— Надявам се, че тази мисъл не те оставя нощем да заспиш.

Оливър дълбоко въздъхна:

— Остарявам. Достатъчни са ми болките, които не ми дават мира нощем. Ех, пусто, че не мога пак да съм на твоите години! Щях да открадна Соубър Джон, да те предизвикам на дуел и да ти пръсна гърлото с един куршум. Сега вече съм прекалено стар и нищо друго не мога да направя, освен да вия като старо куче.

— Старо куче, което обича бордо.

Оливър Уорфийлд се ухили и в предната част на устата му се видя един потъмнял зъб, който скоро щеше да стане за вадене.

— От твоите коне е имало трима победители — не е никак лошо за млад човек като тебе, с незначителен опит и умения. Щяха да бъдат и повече, ако твоят жокей, Редкоут, не си беше счупил крака.

— Това нямаше да се случи, ако оня нахалник от конефермата, Ричмънд Рай, не се беше опитал да го отмести встрани с едно шибване на камшика и така да го запокити право в едно дърво.

— Ами тогава им давай пистолети на твоите жокей, Джеймс. Знаеш ли, че някои собственици го правят? Хайде да влезем, момчето ми. Искам си моето бордо. Искам да се насладя на злорадото си ликуване. Джеси ме подготви да ти го върна заради това, че днес си се опитал да я блъснеш от коня.

— Мисля, че е невъзможно.

— Кое?

— Да блъснеш Джеси. Според мен тя си слага лепило на панталоните. Затова ще ми трябва да избия и седлото.

Джеймс последва Оливър Уорфийлд в просторната канцелария, която той беше пристроил в единия край на огромната конюшня. Стаята беше осветена от четири лампи. Въздухът миришеше на кожа, коне, сено и ленено масло. Джеймс пое дълбоко въздух. Обичаше тези миризми, цял живот ги беше обичал. Оливър му посочи с ръка към широк черен кожен стол. Тогава той извади бутилката, отвори я и напълни до горе чашите и на двамата.

— За твоята победа — каза Джеймс, макар че трудно преглъщаше точно тези думи. Оливър, старото копеле, добре знаеше това.

— Моята победа. — Мъжът дрънна чашата си в тази на Джеймс и я изпи до дъно. — Имаше ли много хора днес на надбягванията? Наложи ми се да си тръгна доста рано. С всяка измината година тая моя пуста подагра става все по-отвратителна.

— Доктор Данси Хулахан сигурно би казал, че бордото няма да ти е от полза.

— Ами тогава се опитай да побеждаваш по-често.

— По дяволите, ще излезе значи, че аз съм виновен за твоята подагра, така ли?

— Е, не, думата ми беше за твоето проклето бордо. Единственото, което трябва да правя, е да побеждавам, и ти веднага се появяваш да ме натъпчеш с него.

— Да, обаче те тъпча с най-доброто бордо.

Оливър Уорфийлд се ухили и отново вдигна чаша:

— Да вдигнем тогава едно за моята пуста подагра и за твоето проклето, превъзходно бордо. Та значи, момчето ми, имаше ли много народ днес на състезанията?

— Бая. И доста жени, което е добър знак. Пуританите правят всичко възможно да обявят конните надбягвания извън закона, но не мисля, че тук ще успеят. Прекалено голяма е нашата банда от грешници.

— Имаш право. Ей, хубаво е човек да си позлорадства. Така винаги се чувствам по-добре. А пък един прекрасен слънчев ден като днешния никога не е пречка за повечко посетители. Ще ми се да бях останал до края на надбягванията.

— Бая кокали, на кого ли не, се изпотрошиха и това оживи атмосферата. Виж, Оливър, аз само лекичко сбутах Джеси — започва да откровеничи Джеймс, като се приведе напред и обгърна с шепи тумбестата чаша за коняк. — Наистина не съм се опитвал да я блъсна от седлото. Просто исках да посмачкам ухилената й физиономия.

— Тя обаче твърди друго, Джеймс, но пък и винаги е била склонна да се настройва зле срещу тебе. Не знам защо това момиче не може да те понася. Не че нещо се опитва да се прави на по-морална, не, не и моята Джеси. Но тя не те харесва още откакто се познавате. Колко време стана вече? Поне шест години. А беше такова едно малко хлапе…

— Тя никога през живота си не е била малка. Още когато беше на четиринайсет, не спираше да тича с дългите си крака и да плямпа с голямата си уста.

— Е, това за устата й може би е вярно — съгласи се Оливър. — Но тя те победи съвсем справедливо.

Джеймс наля още бордо и на двамата.

— За твоята победа — повтори той, защото съзнаваше, че още преди края на вечерта тези думи ще отзвучат като забравен жален припев. Само милостивият Бог знаеше колко много бордо ще му трябва на Джеймс, за да издържи до края на вечерта.

— Толкова много победи през всички тези години — зарея се в спомените си Оливър и поразхлаби шалчето си. Той знаеше, че годините му даваха правото от време на време да изпада във философски настроения, особено пък пред Джеймс, който беше млад и неопитен. Във всеки случай, да побеждаваш беше по-добре, отколкото да философстваш. А пък да правиш и двете, беше най-хубавото, което човек можеше да си пожелае. — Ти, разбира се, знаеш, че конефермата „Уорфийлд“ съществува още от началото на осемнадесети век, когато моят дядо е положил началото й. Когато той слязъл от парахода от Бристол, цялата му собственост представлявала един състезателен кон, а самият той бил мършав като щека от това, че изповръщал дори и червата си през дългото пътуване. Но пък преливал от младежки оптимизъм. — Оливър Уорфийлд отпи голяма глътка и въздъхна. — И така от баща на син, от баща на син… Само какво чистокръвно мъжкарско родословие, нали?

— Никога преди не бях чувал за хора да се казва „чистокръвно мъжкарско родословие“.

— Все едно, само аз се изложих. Единственото, което можах да направя, е да развъдя дъщери. Три проклети женски. Само това стига, за да ревне човек.

— Но пък си ги направил стабилни и благонадеждни — като кралските кобили на Чарлз Втори.

— Не, не са чак толкова ценни, колкото тези кобили от епохата на Реставрацията.

— Може пък това да е началото на чистокръвно женско родословие, а?

— Едва ли. Пък и каква полза има от момичетата? Те се омъжват, напускат те, променят имената си и наплодяват… бебета, не коне. Не че се оплаквам. Тъкмо това и трябва да направят. Но погледни ги моите щерки! От трите само една има съпруг, а старият Бреймън, Джеймс, е по-дърт и от мене самия. Виждал ли си някога ония негови мършави крака и огромния му търбух? Той като че ли е по-съсухрен и от двегодишен картоф. Тогава аз само неодобрително поклатих глава и казах на Нелда, че е глупачка. Майка й обаче ми заяви да си гледам моята работа, това били конете, а не да се бъркам. Старият Бреймън е богат, няма спор. Но какво тогава може да направи бащата, Джеймс?

— Нелда изглежда щастлива — най-чистосърдечно излъга Джеймс. — Днес я видях. Не се тормози за това, вече е свършено. Радвай се на живота, Оливър. Радвай се на твоите болки и болежки. Ще се появи и някой друг зет. Гленда е красива, с добра зестра и мъжете се тълпят около нея. За какво се притесняваш?

— Нали трябва да мисля и за Джеси…

— Защо? — Джеймс отпи глътка бордо. Чашите бяха стари и нащърбени, но от добро качество. Някога сигурно бяха украсявали голяма и разкошна маса. Дали госпожа Уорфийлд не ги мислеше за отдавна изхвърлени на боклука? — Тя ще надрасне своите глупости. Ще й се прииска да стане съпруга и майка, просто й дай малко време.

— Бедното дете. Тя трябваше да се роди момче. Джеси е точно като мен, толкова е горда, неуморна и твърдоглава. Даже и червената ми коса е взела. Що се отнася до тия лунички по носа, е, госпожа Уорфийлд твърди, че аз съм виновен за тях, защото съм бил оставял Джеси да дивее като жребче в полето още от съвсем мъничко дете.

Джеймс се умълча. И двамата с Оливър знаеха, че една жена не бива да има лунички. Нито пък напукани устни.

Оливър Уорфийлд смръщи дебелите си рижави вежди:

— Джеси не иска да се омъжва. Каза ми го само преди седмица.

Гостенинът му се умълча още повече. Погледна към почти празната бутилка бордо и му се прииска да беше донесъл две.

— Тя каза, че всички мъже са егоистични, късогледи свини.

— Това вече е прекалено, дори и от устата на Джеси.

— Джеси никога не се е старала да се въздържа. Освен спрямо конете, може би.

— Никога не съм смятал, че съм късоглед.

— Ти си млад и естествено, че си късоглед. Нали тъкмо затова Нелда се омъжи за стария Бреймън. Просто й омръзна да те чака. Но това вече е без значение. Бреймън има повече нари, отколкото аз или ти някога можем да спечелим през целия си живот. Само внимавай да не станеш любовник на Нелда. Да, да, Джеймс, аз научавам доста неща. Знам например, че Нелда би искала да си хване някой як и жизнен любовник в леглото, и при това ти си този, когото тя желае. Но какво да направя с Джеси? Точно така, сипи ми още малко бордо. Хубави вина имаш в избата си, Джеймс. По дяволите! Струва ми се, че вече ще трябва да искаме от победения да носи по две бутилки. Ето че тази вечер една не ни е достатъчна. Казвал ли съм ти, че госпожа Уорфийлд обвинява мен за Джеси? Твърди, че не приличала на жена и че аз съм я направил такава. Това, че съм й позволявал да язди по мъжки и да носи мъжки бричове, нямало да я доведе до нищо добро. Непрекъснато ми говори, че съм отнемал женствеността на Джеси. Джеси пък казва, че женствеността била нещо отегчително и че полите били прекалено стегнати. Не искала да ситни превзето насам-натам в обувки, които израняват краката й. Не искала да се държи с мъжете така, сякаш са умни и привлекателни, каквито те изобщо не били. Твърди, че когато се оженят, мъжете затлъстяват и се оригват на масата. Казва, че са тъпанари и че дори не могат да яздят. Не знам какво точно има предвид е всичко това, но такива са й думите. Тя обаче е дяволски добра ездачка, моята Джеси. А пък виж, Гленда е една истинска красавица за теб, съвършената жена. Не си ли съгласен, Джеймс?

Джеймс отпъна още една глътка бордо. Не познаваше Гленда добре, но ако съдеше но болезненото отегчение в очите на Ърсюла, когато се срещаше с нея, тя сигурно беше точно толкова разглезена, колкото и прекрасната й сестра. Джеси поне не беше разглезена хлапачка. Беше си чисто и просто една хлапачка. Що се отнасяше до Гленда, тя свиреше на арфа и рецитираше стихове, които сама пишеше. На него специално му беше спестила поезията, но пък му се бе налагало да слуша арфата.

— Всеки мъж би бил щастлив със съпруга като Гленда.

Джеймс изсумтя. Гленда беше дребна и закръглена, с прекрасен бюст, който разголваше много по-свободно, отколкото което и да било друго момиче от неговите познати. От време на време тя фъфлеше глезено като малко дете и това беше редовен повод за клюки из целия Балтимор. Освен това имаше смущаващия навик да гледа втренчено право в чатала на някой мъж. На него веднъж вече му се беше налагало да се скрие зад саксия с палма, когато на едно парти предната година тя го беше зяпнала там.

Той гаврътна наведнъж остатъка от своето бордо. Сладкото, тежко вино пасваше идеално на стомаха му.

— Тук съм, за да ти дам възможност злорадо да се насладиш на победата си, Оливър, а не да те слушам как се опитваш да ме ожениш за някое от останалите ти две отрочета.

— Така е, но един мъж трябва да мисли и за бъдещето. Ако се ожениш за Гленда, ти ще обединиш развъдника за разплодни и състезателни коне „Уорфийлд“ с твоята собствена конеферма „Маратон“. Няма да сбъркаш, Джеймс. Колко голям е развъдникът ти в Англия?

— „Кандълторп“ е малък, на половината на „Маратон“. Граф Родърмир, който притежава…

— Знам всичко за Хоксберите, Джеймс. Тяхна е една от най-добрите конеферми в цяла северна Англия. Чух, че Филип Хоксбъри се бил оженил за шотландско момиче, което било истинска магьосница с конете.

— Да, Франсис е удивително свестен човек. Отношението й към конете е поразително. Те наглеждат работите в моята конеферма заедно със Зигмунд, главния ми конегледач, когато идвам в Америка. Бащата на Соубър Джон е Екстаз от конюшните на Родърмир, който пък е пряк потомък на Годолфин Арабиан.

— Продай ми Соубър Джон.

— Забрави за това, Оливър.

— Сигурно бих могъл да го направя — отвърна Оливър, — но не смятам да те оставя на мира. Дори може да изпратя някое от моите момичета да те поразмекне малко.

— Само не и Джеси. Тя може да ми забие нож между ребрата така спокойно, както си ме гледа. — Джеймс опъна дългите си крака напред и ги кръстоса. После затвори очи и скръсти ръце на гърдите си. Накрая каза: — Ти никога повече няма да ме биеш, Оливър.

— И как стигна до тоя извод, момче?

— Ще разбереш, старче, ще разбереш. — Той отвори очи и подаде празната си чаша.

Оливър Уорфийлд изсумтя със смях и наля последните няколко капки в чашата на Джеймс.

Чу се пукот от счупване на дърво, писък и тъп удар от падане.

Още в същия миг двамата мъже скочиха на крака и изтичаха до вратата на стаята. Втурнаха се през нея, но в следващия момент се заковаха на място.

— Какво става, по дяволите? — Оливър Уорфийлд се беше вторачил в дъщеря си. Облечена като момче, натъпкала червената си коса под вълнено кепе, тя лежеше просната по гръб, с разперени ръце и крака, точно пред вратата, в една хранилка, пълна, за щастие, със сено.

— Джеси! Какво, за Бога, се е случило? Жива ли си, момиче? Да нямаш нещо счупено? Отговори ми.

Чу се само слабо, неясно стенание.

Джеймс просто я гледаше. Той беше наясно с това, че тя е в пълно съзнание, защото клепачите й потрепваха, затова само каза:

— Тя е прекалено голяма гадина, за да се затрие така лесно. И ще ти обясня какво е правила Оливър. Тая хлапачка е била горе и ни е подслушвала. Лежала е по корем, с очи и уши прилепени към пролуките в гредите. Така ли е, Джеси?