2-Под този мъж

Единадесета глава

– Здравей, цветенце! – Патрик излиза от кабинета си, докато заемам мястото си. – Подранила си тази сутрин. – Сяда на ръба на бюрото ми и ме дарява с обичайното си сумтене, докато бюрото изпълнява обичайното си протестиращо скърцане. – Какво имаш да ми кажеш?

– Не много – отвръщам и включвам компютъра. – Имам среща с господин Ван дер Хаус по обяд, за да прегледа скиците ми.

– О, добре! Ами господин Уорд? Чувала ли си се с него?

Усещам как лицето ми се облива в горещина, докато се обръщам към компютъра.

– Ами... не, не съм сигурна кога се връща от пътуването си – отговарям и се моля да остави нещата така.

– Минаха почти две седмици, нали? Чудя се какво го задържа – казва и подозирам, че шефът ми се мръщи, но не мога да погледна, за да потвърдя.

Кашлям.

– Наистина не знам.

Патрик се надига от бюрото ми и то отговаря с дълго скърцане.

– Между другото, Сали се чувства зле. Няма да идва днес – казва и се връща в кабинета си.

Сали е болна ли? Това не ù е присъщо. О! Снощи беше втората ù среща. Или е минала много добре и тя се е направила на болна, за да палува в леглото цял ден с господин Тайнствен, или е минала много зле и се е направила на болна, за да се тръшка в леглото с кутия кърпички. Виновно подозирам, че е второто. Горката Сал.

Отпускам се в стола си с дълга въздишка, но после подскачам, щом чувам от чантата ми да се носи „Ангел“. Мили Боже! Очевидно се е освободил. Няма да отговоря. Оставям го да се иззвъни, но веднага започва да звъни отново. Този път е нормалното звънене. Взимам телефона от чантата и отговарям на обаждането на госпожица Куин.

– Добро утро, госпожице Куин! – поздравявам весело.

– Здравей, Ава! Моля те, нека е „Рут“! Просто проверявам. Успя ли да задействаш нещата вече?

– Да, подготвила съм график и таксите за услугите ми, Рут. И също така съм скицирала няколко идеи, които ще ти пратя.

– Прекрасно! – възкликва. Толкова е ентусиазирана. – Нямам търпение да ги получа. Как продължаваме от този момент нататък?

– Ако нямаш възражения срещу таксите ми, на базата на скицираните идеи можем да започнем да правим проекти.

– Страхотно! Толкова съм развълнувана!

Усмихвам се. Очевидно е.

– Добре, ще ти пратя графика, таксите и скиците до края на работния ден. Дочуване, Рут!

– Благодаря, Ава – отвръща и затваря, а аз веднага се захващам да сканирам скиците. Обичам да работя с хора, които влагат толкова страст в домовете си, колкото влагам и аз.

Става десет и вече съм прекарала в офиса три часа и съм свършила планини от работа.

Извъртам се в стола, за да отида да направя кафе, и едва не получавам гърч, когато пред мен се озовава моят арогантен Бог, който гледа надолу към мен с вдигнати коварно вежди. Красивото му лице се разтегля в обичайната му дяволита усмивка. Умът ми моментално вдига тревога. Джеси изглежда дяволски страхотно в сивия си костюм, с бледосинята риза, отворената яка и без вратовръзка. Брадата му не е бръсната от два дни. Очите ми са доволни, но умът ми препуска в несигурност.

– Колко е прекрасно да те видя, Ава – казва спокойно, докато протяга ръка. Ръкавът на сакото му се вдига и разкрива златния „Ролекс“.

„Мамка му!“

Изстивам, когато виждам колекция червени следи по китката му, които „Ролексът“ изобщо не скрива. И това е ранената му ръка. Стрелвам стреснат поглед към него и той кимва за потвърждение. Умствено наритвам глупавия си задник из целия офис. Наранила съм го. Чувствам се ужасно. Не го обвинявам, че е бесен.

Поставям ръка в неговата, но не стискам. Не искам да го нараня още повече.

– Толкова съжалявам – прошепвам думите тихо, изпълнена с угризения. Неразумното ми желание да разбера възрастта му го е белязало. Наистина много ще загазя.

– Знам – отговаря студено.

– А, господин Уорд! – нахлува в ушите ми веселият глас на Патрик, докато самият той приближава към бюрото ми. Пускам ръката на Джеси. – Колко се радвам, че ви виждам. Тъкмо питах Ава дали е чула нещо от вас.

– Господин Питърсън, как сте? – пита Джеси и му показва пълна, разтапяща усмивка, обичайно запазена за жени.

– Много добре. Как беше бизнес пътуването ви? – пита Патрик.

Очите на Джеси се врътват към моите, а после се отправят към Патрик.

– Обезпечих придобивките си – отговаря напълно спокойно. – Получихте ли депозита, който направих?

Лицето на Патрик светва.

– Да, разбира се. Благодаря. – Забелязвам, че не казва на господин Уорд, че е прекалено много за първоначално авансово плащане.

– Добре. Както казах преди, нямам търпение да задвижим нещата. Моето неочаквано пътуване ни забави малко.

– Разбира се, сигурен съм, че Ава ще ви оправи. – Патрик поставя ръка на рамото ми с привързаност и очите на Джеси веднага скачат на нея.

– Сигурен съм, че ще го направи – казва тихо, а погледът му все още е фиксиран върху ръката на Патрик.

Патрик е на шестдесет години, има посребрена коса и е с около трийсет килограма наднормено тегло. Със сигурност Джеси не може да се чувства заплашен от моя шеф, който е като мече за гушкане, нали?

Той поглежда отново Патрик.

– Щях да питам Ава дали би искала да се присъедини към мен за късна закуска, за да прегледаме някои неща. Не възразявате, нали?

Последната част определено не беше въпрос. Той гази.

– Разбира се – чурулика Патрик щастливо. Забелязвам, че не ме пита.

– Всъщност имам среща по обед – казвам пискливо. Соча страницата в новия си дневник, на която липсват големите черни черти от перманентен маркер, поставени от Джеси върху всеки ден в предишния ми дневник. Искам да забавя този сблъсък колкото е възможно повече. Изобщо не се чувствам удобно с лукавото изражение на красивото му лице. Но тогава той зърва новия ми дневник и се намръщва, а един мускул на челюстта му започва да трепти диво.

„Да, смених го!“

– Това е чак по обед – посочва Джеси и аз се свивам. – Няма да те задържам дълго – добавя с дрезгав, обещаващ глас, който също съдържа частица заплаха.

– Ето, готово – казва Патрик, докато върви към кабинета си. – Радвам се, че се видяхме, господин Уорд.

Седя и почуквам с нокът предните си зъби като обезумяла, докато се опитвам да измисля начин да се измъкна. Няма, а дори да имах добра причина, просто щях да отлагам неизбежното. Буквално треперя в обувките си, докато гледам към мъжа, когото обичам неизмерно.

– Ще тръгваме ли? – пита Джеси, докато пъха ръце в джобовете. Взимам телефона от бюрото и го пъхвам в чантата си, а също и папката от „Лайф Билдинг“. Ще трябва да отида направо в „Роял Парк“ за уговорката с Микаел след „срещата“ ми с Джеси.

Отваря ми вратата и Том влиза, преди да имам възможност да изляза. Очите му се опулват шокирано, когато вижда кой е до мен.

– Господин Уорд! – изломотва. Изглежда нелепо да се обръща към Джеси толкова учтиво. Излизал е на питие и танци с него.

– Том – Джеси кимва абсолютно делово.

– Имам работна среща с господин Уорд – казвам. Накланям глава настрани и го стрелвам с предупредителен поглед. Чувам как Джеси се смее леко.

– О, разбирам. „Делова“ среща, а? – Том се хили. Бих могла да го сритам в пищялките. А когато ми намига пресилено, решавам, че когато отново го видя, ще го сритам наистина. Излизам забързано на улицата и съм облекчена, че съм далеч от офиса и че няма възможност да бъда издадена, но съм нервна, задето съм се оставила на милостта на Джеси. Не се заблуждавам, че само защото сме на публично място, няма да ме прикове към най-близката стена в първия удобен момент.

Вървим напред един до друг, докато стигаме „Пикадили“. Не знам къде отиваме, но не изоставам. Той не прави никакъв опит да поеме ръката ми и не говори. Ставам все по-неспокойна с всяка изминала секунда. Поглеждам нагоре към него и откривам лицето му напълно безизразно. Той не отвръща на погледа ми, въпреки че знам, че знае, че гледам към него.

– Извинете, колко е часът? – пита го зряла делова дама.

Джеси вади ръка от джоба си и поглежда часовника. Трепвам при вида на белязаната му китка. Ръката му все още е ожулена от удара по колата, а аз добавих и охлузвания към тази травма.

– Десет и петнайсет – отвръща. Показва ù усмивката, запазена само за жени, докато жената се разлива на тротоара пред него.

Жегва ме остро чувство за притежание, докато тя излива благодарностите си. Вероятно е по-близо по възраст до Джеси, безсрамната никаквица! Никой не може да ме убеди, че няма телефон, който да погледне, а и защо не попита плешивия, потен, дебел бизнесмен пред нас? Извъртам очи и чакам Джеси да поеме инициативата и да тръгне. След като е отделил няколко мига да поразява жената със зашеметяващата си усмивка, продължава напред, а аз го следвам. Поглеждам назад и виждам жената да гледа през рамо. Колко отчаяна и безсрамна може да бъде една жена? Но после се смея на себе си. Аз съм не по-малко отчаяна, когато става дума за Джеси, и определено съм напълно безсрамна.

Пресичаме улицата и приближаваме „Риц“. Смаяна съм, когато вратата се отваря за нас. Джеси ми дава знак да вляза. В „Риц“ ли ще закусваме?

Не казвам нищо, докато ме води към ресторанта, а салонният управител ни настанява на най-неприлично величественото място. Това изобщо не е в стила на Джеси и определено не е в моя.

– Два пъти яйца по бенедиктински върху хляб, капучино с двойно кафе, но без шоколад, и силно черно кафе! Благодаря – поръчва Джеси и подава менюто на сервитьора.

– Разбира се, сър – казва той, взема моята изискана платнена салфетка и я полага в скута ми, после повтаря същото грижливо изпълнено движение с Джеси и се оттегля. Зяпам околното обкръжение, пълно с възпитани, богати хора. Чувствам се неудобно.

– Как върви денят ти? – пита Джеси небрежно и в гласа му няма и следа от емоция. Това само увеличава безпокойството ми. Въпросът ме връща отново към мрачното му присъствие от другата страна на претенциозната маса. Той маха салфетката от скута си и я поставя на масата. Лицето му е безизразно, докато ме гледа.

Какво трябва да кажа, по дяволите? Още няма десет и половина, а денят ми вече е много специален. Дотук открих възрастта му, използвах вибратор, вързах го с белезници за леглото и го зарязах там, а сега сме на късна закуска в „Риц“. Това не е обичайната ежедневна програма.

– Не съм сигурна – отговарям честно, защото имам чувството, че ще последват още няколко специални неща, които мога да добавя към списъка.

Свежда очи, така че дългите му мигли падат като ветрила върху скулите му.

– Да ти кажа ли как върви моят?

– Ако искаш – прошепвам. Не мога да скрия нервността в гласа си. Дори не съм уверена, че Джеси няма да направи сцена в най-шикозния хотел в Лондон пред най-шикозните хора в Лондон.

Обляга се назад в стола си и забива в мен мощния си зелен поглед.

– Моят сутрешен крос беше провален от малка предизвикателна изкусителка, която ме върза с белезници за леглото ни и ме изтезава за информация. После ме заряза безпомощен и отчаяно нуждаещ се от нея. – Започва да си играе с вилицата пред него, а аз клюмвам под втренчения му поглед. Той си поема дълбоко дъх. – Накрая стигнах до телефона, който тя беше оставила на ето толкова разстояние от ръката ми – показва, като свива палец и показалец. – А после чаках един от служителите ми да дойде и да ме освободи. Пробягах двайсет и два километра, като постигнах личен рекорд за време, за да прогоня част от натрупаното напрежение, което тя ми създаде, а сега седя, гледам красивото ù лице и имам желание да я наведа върху тази красиво подредена маса и да я чукам до следващата седмица.

Ахвам от грубите му думи, изречени без никаква загриженост насред „Риц“. Боже, какво ли мисли Джон за мен? Надявам се, че се е смял. Изглежда Джон намира реакциите и поведението на Джеси към мен за доста забавни.

Сервитьорът оставя кафетата ни, кимваме му с благодарност и той се оттегля отново.

Вдигам своята елегантна (вероятно солидна) сребърна лъжичка и започвам да бъркам кафето си.

– Имал си изпълнена със събития сутрин. – Поглеждам нервно нагоре и виждам, че се опитва да потисне усмивката си. Иска да се засмее, но иска и да ми е ядосан и от това се чувствам много по-добре.

Накрая въздъхва.

– Ава, никога повече не ми причинявай това!

– Ти беше ядосан до лудост – изричам. Въздъхвам дълго и облекчено и се разпадам в жълтия си трон.

– Аз бях много, много повече от ядосан до лудост, Ава – отвръща. Вдига ръце и започва да разтрива слепоочията си, сякаш се опитва да се отърве от спомена.

– Защо?

Спира насред разтриването.

– Защото не можех да те докосна – казва, сякаш съм тъпа. Сигурно е видял обърканото ми изражение, защото сваля ръце от челото си и поставя лакти на масата. – От мисълта да не мога да те докосна изпаднах в паника.

– Аз бях в стаята! – изтърсвам твърде високо. Оглеждам се бързо наоколо, за да съм сигурна, че не съм привлякла вниманието на изисканата клиентела.

Джеси ми се мръщи.

– Не беше в стаята, когато излезе!

Навеждам се през масата.

– Излязох, защото ти ме заплаши. – Това определено не е разговор за лукса на „Риц“.

– Да, защото ти ме ядоса до лудост – отсича. Опулва очи към мен. – Кога взе тези белезници? – пита обвиняващо, докато дланите му удрят масата. Дрънченето кара другите посетители около нас да замълчат.

Облягам се назад в трона си и чакам да продължат разговорите си.

– Когато си тръгнах от работа вчера. Ти малко провали плана ми с твоето наказателно чукане – мърморя сърдито.

– Внимавай с езика! Аз ли съм провалил плана ти? – пита невярващо. – Ава, нека ти кажа: никъде в моите планове не беше написано, че ще ме вържеш и че ще завися от твоята милост. Така че ти провали моя план.

И двамата прекратяваме всички приказки за планове, наказателно чукане и белезници, щом сервитьорът се приближава с храната ни. Поставя я първо пред мен, после пред Джеси, извъртайки чиниите така, че поднесеното (което изглежда повече като изкуство) да е в най-добрата позиция, да му се възхищаваме, преди да го нападнем с ножовете и вилиците си. Усмихвам се с благодарност.

– Това ли е всичко, сър? – пита сервитьорът.

– Да, благодаря.

Сервитьорът се отдалечава от масата и ни оставя да се върнем към нашия неуместен разговор.

Забивам нож в чинията си. Блюдото изглежда прекалено добро за ядене.

– Трябва да знаеш, че твоята изкусителка е извънредно доволна от себе си – казвам замислено, докато обвивам устни около най-вкусното парче тост с пушена сьомга и холандски сос.

– Обзалагам се – отвръща Джеси и вдига вежди. – Тя знае ли колко лудо влюбен съм в нея?

Разтопявам се на място. Аз съм в „Риц“, ям най-невероятната храна и през масата гледам най-унищожително красивия мъж, който някога съм виждала – моя най-унищожително красив мъж. Целият мой. Отново се грея на слънцето на Седмото небе на Джеси.

– Мисля, че знае.

Той отново забожда хапка от чинията си.

– По-добре е не само да мисли.

– Тя знае.

– Добре.

– Какъв е проблемът все пак? – питам. – Трийсет и седем години са нищо.

Хвърля поглед към мен. Изглежда почти засрамен.

– Не знам. Ти си в средата на двайсетте, а аз съм в края на трийсетте.

– И какво? – продължавам. Наблюдавам го внимателно. Наистина има комплекс за възрастта си. – Това тревожи теб повече, отколкото тревожи мен.

– Може би – казва. Опитва се да стане сериозен. Виждам, че е облекчен от липсата на загриженост от моя страна. Поклащам глава и се връщам към ястието. Моят арогантен плейбой е несигурен, но аз го обичам още повече заради това.

Храним се в мълчание, а сервитьорът редовно проверява всичко ли е наред. Щом свършваме, разчиства чиниите бързо и Джеси иска сметката.

– Е, кога ще пазаруваме дрехи тогава? – пита и отпива от кафето си.

Не мога да спра дългата гневна въздишка, която се изплъзва от устните ми. Забравила съм за това и знам, че ако му откажа, бързо ще бъда изхвърлена от Седмото небе на Джеси. Свивам рамене.

– Петък по обяд?

Бръчката му се връща на позиция.

– Това е в последния момент, не мислиш ли?

– Ще намеря нещо. – Довършвам най-страхотното кафе, което някога съм пила.

– Запиши ме в дневника си за петък следобед... за целия следобед!

– Какво? – усещам как веждите ми се смръщват.

Джеси вади купчина банкноти от портфейла си и слага пет двайсетачки в подвързаната с кожа папка, която сервитьорът току-що е оставил. Сто лири за закуска?! Това е новата ми рокля!

– Запиши си среща за петък следобед с господин Уорд! Например към един. – Зелените му очи танцуват от задоволство. – Ще пазаруваме и няма да бързаме да се приготвяме за партито.

– Не мога да запазя целия си следобед само за една среща! – изтърсвам невярващо. Господин Неразумен се е върнал.

– Можеш и ще го направиш. Плащам му достатъчно. – Става и идва от моята страна на масата. – Трябва да кажеш на Патрик, че живееш с мен. Няма да вървя на пръсти около него още дълго.

Ставам, приемам подадената ми ръка и го оставям да ме изведе от ресторанта. Не, той няма да стъпва на пръсти. Просто ще продължи да гази наред.

– Това ще ни постави в неудобно положение – опитвам се да го вразумя. – Той няма да се впечатли, Джеси. И не искам да мисли, че се мотая, вместо да работя, когато имам делови срещи с теб.

– Изобщо не ми пука какво мисли той. Ако не му харесва, ще се оттеглиш – казва и продължава напред, влачейки ме след себе си.

Да се оттегля ли? Аз обичам работата си, обичам и Патрик.

– Ти ще го прегазиш, нали? – казвам предпазливо. Моят мъж е като носорог.

Лакеят му подава ключовете от колата и Джеси му пъхва петдесетачка. Петдесетачка! Само за паркирането и връщането на колата? Наистина много хубава кола, но все пак.

Джеси се обръща към мен, докосва с длан бузата ми и потрива нос в моя.

– Приятели ли сме? – Ментовата му свежест ме удря като булдозер.

– Да – признавам, но ако съдя по разговора от последните няколко минути, няма да сме приятели още дълго. – Благодаря за закуската.

Усмихва се.

– Моля. Къде отиваш сега?

– „Роял Парк“.

– Близо до Ланкастър Гейт? Ще те закарам. – Прилепва плътно устни към моите и притиска таза си напред нежно.

Ахвам.

Не може да го прави пред „Риц“! Чувам как се смее на моето смайване, след което ме дръпва към колата. Лакеят ми отваря вратата и аз се усмихвам мило, преди да се кача. След като се пъхва зад волана и стисва коляното ми бързо, Джеси изфучава в сутрешния лондонски трафик с обичайната си тревожна скорост.

– Какво да кажа на Патрик? – питам и се обръщам да го погледна. Толкова е красив.

– Какво? За нас ли? – стрелва ме с поглед. Бръчката му е отново на мястото си.

– Не, за нашата делова закуска. Какво сме обсъждали?

Свива рамене.

– Кажи му, че сме се договорили за таксите и че искам да дойдеш в имението в петък, за да приключим с проектите!

– Правиш го да изглежда прекалено просто – изричам. Въздъхвам и се облягам на седалката, докато гледам към парковете.

Джеси поставя ръка на коляното ми и стисва.

– Бебче, ти го правиш да изглежда прекалено сложно.

Джеси набива спирачки пред хотел „Роял Парк“ и махва на доволно изглеждащия лакей, който се приближава, за да вземе колата.

– Ще те видя у дома. – Слага длан на тила ми и ме дръпва към себе си за едно продължително сбогуване. Позволявам му да ме целуне, без да ме е грижа за лакея, който стои наблизо и зяпа с копнеж колата на Джеси.

– Около шест – потвърждавам, докато целува ъгълчето на устата ми.

Ухилва се.

– Около.

Знам, че не е времето да започвам темата, но ще ме яде през останалата част от деня. Не може да е сериозен, нали?

– Не мога да се оттегля на двайсет и шест.

Обляга се назад в седалката. Тъпите зъбни колелца се задействат. Това ме разтревожва мигновено. Той е сериозен.

– Казах ти, не обичам да те деля.

– Това е глупаво – изтърсвам, което очевидно е грешка, ако съдя по намръщването му.

– Не ме наричай глупав, Ава!

– Не те наричам глупав. Казвам, че амбициозното ти намерение е глупаво – споря тихо. – Никога няма да те напусна. – Протягам ръка и я плъзвам по тила му. Трябва ли му уверение за това?

Прехапва устни, докато се взира във волана на колата.

– Това не пречи хората да се опитват да те отнемат от мен. Не мога да го позволя. – Той обръща измъчени очи към мен. Сякаш някой ме е ритнал в стомаха.

– Какви хора?

Поклаща глава.

– Не определени хора. Не те заслужавам, Ава, но по някакво шибано чудо те имам. Ще те защитавам свирепо, ще премазвам всяка заплаха. – Ръцете му се плъзват по волана и кокалчетата му побеляват от стискане. – Добре, трябва да спрем да говорим за това, защото започвам да се чувствам малко жесток.

Седя и гледам моя красив, невротичен, властен маниак и ми се иска да му дам уверението, от което се нуждае. Думите ми няма да свършат работа. Вече започвам да го осъзнавам.

Разкопчавам колана и изпълзявам през колата, за да възседна скута на Джеси. Майната му на лакея! Дръпвам лицето на Джеси към своето, обгръщам с длани бузите му и отпускам устни към неговите. Той стене и стисва дупето ми, за да ме придърпа по-близо. Искам да ме върне в „Луссо“ още сега, но не мога да вържа Микаел.

Езиците ни бавно се преплитат, въртят се, отдръпват се и се сплитат отново и отново. Копнея за този мъж. Това е болезнен и постоянен копнеж и знам, че той изпитва съвсем същото по отношение на мен.

Отдръпвам се и виждам, че очите му са затворени. Виждала съм това изражение и преди, а последния път беше, когато имаше да ми казва нещо.

– Какво има?

Очите му бързо се отварят.

– Няма нищо – отрича. Приглажда разхлабен кичур от косата ми. – Всичко е наред.

Замръзвам в скута му. Казвал е това и преди и нищо не е било наред.

– Имаш да ми казваш нещо.

– Права си, имам. – Главата му се отпуска и аз усещам гадене. Но тогава очите му отново се вдигат и откриват моите. – Обичам те до полуда, бебче.

Отдръпвам се леко.

– Но не това имаш да ми казваш в момента.

Разтапя ме от удоволствие в скута си, когато ме озарява с усмивката си, запазена само за жени.

– Това е. И ще продължа да ти го казвам, докато ти омръзне да го чуваш. За мен е новост – добавя и свива рамене. – Харесва ми да го казвам.

– Няма да ми омръзне да го чувам, но не го казвай на никоя друга! Не ми пука колко ти харесва да го казваш.

Ухилва се с истинска момчешка, дръзка усмивка.

– Това кара ли те да ревнуваш?

Мръщя се.

– Господин Уорд, да не говорим за ревност! Току-що се заклехте да прегазите всяка заплаха!

– Добре, да не говорим! – Дръпва ме към себе си и извърта хълбоци нагоре, отприщвайки порочно пулсиране в сърцевината ми. – Да си вземем стая вместо това! – прошепва той и отново се усмихва с тези негови проклети, възхитителни устни.

Боричкам се като луда да се измъкна от скута му, за да избягам от разтопяващото му докосване, преди да съм разкъсала костюма му тук и сега.

– Ще закъснея за срещата. – Грабвам чантата и притискам устни за миг към неговите. – Искам да ме чакаш в леглото, когато се прибера.

Отправя ми доволна усмивка.

– Искания ли отправяте, госпожице О’Ший?

– Ще ми откажете ли, господин Уорд?

– Никога, но ти помниш кой командва, нали? – Опитва се да ме сграбчи, но аз избутвам бързо ръката му и изскачам от колата, преди напълно да ме е погълнал.

Пъхвам глава отново вътре.

– Ти командваш, но аз се нуждая от теб. Затова... би ли могъл да ме чакаш гол?

– Нуждаеш се от мен ли? – пита той с триумфиращо изражение.

– Винаги. Ще се видим у вас. – Затварям вратата и го чувам да вика: „У нас“, докато се отдалечавам. Усещам чифт очи, които дълбаят в мен, и се обръщам. Лакеят ме гледа с огромна усмивка на лицето. Изчервявам се обилно и побягвам по стълбите на хотела.

Водят ме до същото сепаре, в което се срещнах с Микаел предишния път, а той вече ме чака. Колажите са разположени пред него на масата и той ги изучава. Изглежда по-непринуден днес – сакото му е свалено, вратовръзката е разхлабена, но светлорусата му коса е все така перфектно оформена.

Вдига поглед, щом влизам.

– Ава, много се радвам да те видя отново – казва. Гласът му, с неговия лек акцент, е все така спокоен.

– И аз, Микаел. Получил си скиците ми – кимвам към колажите, докато слагам чантата си на един от големите зелени кожени дивани.

– Да, но проблемът е, че харесвам всички. Ти си твърде добра. – Протяга ръка и аз я поемам.

– Радвам се – отвръщам. Усмихвам се широко.

Пуска ръката ми и се обръща отново към масата.

– Но клоня към тази – сочи скицата в кремаво и бяло, която самата аз предпочитам.

– Това би бил и моят избор. Мисля, че изразява най-добре стремежа ви.

– Така е – съгласява се и ми се усмихва топло. – Седни, Ава! Искаш ли нещо за пиене?

Кацвам на дивана.

– Вода, благодаря.

Кимва на сервитьора при вратата и сяда на дивана до мен.

– Извинявам се за отлагането на срещата. Нещата у дома не се оправиха толкова бързо, колкото бях планирал.

Разводът, значи. Не мога да си представя, че нещата ще минат гладко, ако си богат колкото Микаел. Жена му сигурно се опитва да му измъкне и последното пени. Но не казвам нищо. Подозирам, че Ингрид не е трябвало да ми разкрива толкова много, а не искам да я уволнят.

– Няма проблем, наистина – усмихвам се и отново поглеждам към колажите. – Да разбирам, че клоним към това тогава? – поставям ръка върху скицата в кремаво и бяло.

Микаел се премества напред.

– Да. Харесва ми простотата и топлотата. Ти си много умна. Човек би помислил, че ще изглежда безцветно и студено, но изобщо не е така.

– Благодаря. Всичко е в тъканите и тоновете.

Усмихва се, а сините му очи проблясват.

– Да, предполагам.

Прекарваме няколко часа в обсъждане на срокове, графици и бюджет. С него наистина се работи лесно, което е огромно облекчение. След като отхвърлих поканата му за вечеря, се тревожех, че може да се получи неловко, но той прие мъжки моя отказ и не каза нищо повече.

– Всичко ще бъде от възстановими материали, нали? – пита. Прокарва пръст по скицата на голямото легло с четири колони.

– Разбира се – отвръщам и соча по-голяма част от другите мебели. – Разбирам, че Комисията по горите е сериозна институция в скандинавските страни.

– Така е – смее се. – Всички трябва да дадем своя принос за околната среда. Получихме малко лоши отзиви в пресата след „Луссо“.

Съзнанието ми е залято с картини на дванайсет супермотора и гълтащ огромни количества бензин DBS.

– Така е – съгласявам се.

Обсъждаме още известно време и аз се извинявам, за да използвам тоалетната. Доволна съм колко добре се развива срещата и нямам търпение да се върна в офиса и да започна да работя по дизайна. Застанала съм пред огледалото, разрошвам коса и пощипвам бузите си, след което излизам от тоалетната, пресичам лобито на хотела и се връщам в сепарето.

Но доброто ми настроение скоро е съсипано, когато влизам в залата и едва не се задавям. Какво прави той тук, по дяволите?