2-Под този мъж

Тридесет и първа глава

Бързо преминавам покрай тоалетните, препълнения бар и ресторанта. Няма да мине много време, преди да тръгне да ме търси, така че трябва да съм бърза.

Стигам фоайето и се качвам по стълбите, като взимам две наведнъж, обикалям площадката и пренебрегвам злобните погледи на жените.

И тогава я виждам.

Тя говори с няколко други жени, без съмнение за събитията от последния час. Все още е издокарана в кожения костюм и камшикът все още е в ръката ù. Приближавам се, спирам зад нея и другите жени замлъкват веднага. Очевидно любопитна какво е довело до този рязък край на разговора, тя се обръща с лице към мен. Изражението ù е надменно, примесено с болно удоволствие. Кръвта ми кипва още повече, когато тя застава отпуснато пред мен и започва да върти камшика в ръката си.

– Ти си ми изпратила съобщението от телефона на Джон – обвинявам я спокойно.

Тя почти се усмихва.

– Не знам за какво говориш.

– Разбира се, че не знаеш – поклащам глава невярващо. – Също така ти си ме пуснала да вляза в деня, в който открих общата стая.

– И защо бих направила това? – пита тя наперено.

– Защото го искаш – отвръщам. Гласът ми е изненадващо спокоен, като се има предвид, че се чувствам способна на убийство и че се треса. Погледите на другите жени прогарят кожата ми и аз ги оглеждам внимателно. – Всички вие го искате.

Никоя от тях не казва и дума. Те просто стоят там, наблюдават ме и вероятно очакват следващия ми ход.

Сара обаче не може да сдържи устата си:

– Не, момиченце, ние вече сме го имали.

Удрям.

Юмрукът ми се свива, полита и се спира в напомпаното ù с ботокс лице. Тя залита, губи равновесие на високите си токове и пада на задника си. Аз не спирам. Хващам косата ù по най-неподобаващия за възпитана дама начин и я изтеглям нагоре, блъскам я в стената и я хващам за гърлото. Изненадани възгласи изпълват площадката, после настава тишина, а единственият звук, който се чува, е дишането на Сара.

– Докосни го само още веднъж, независимо дали той го иска, или не, и аз няма да спра, докато не потроша всичките ти кости. Разбра ли ме?

Тя се опулва. Чувствам как трепери под ръката ми.

– Разбра ли ме? – крещя думите в лицето ù. Изгубила съм контрол.

– Да – цвърчи тя тихичко и започва да се извива в здравата ми хватка. Спряла съм ù въздуха.

Пускам я и тя се срива на пода в кожена купчина, диша тежко и се хваща за врата. Аз треперя от гняв, но се обръщам да огледам зашеметените физиономии на многото присъстващи, които изумено мълчат. Няма нужда да казвам нищо повече. Бях съвсем ясна със Сара и всички останали видяха на какво съм способна. Обръщам се и продължавам по пътя си, като треперя неконтролируемо и дишам тежко. Достигам до основата на стълбите към общата стая и се поколебавам за няколко секунди, но си спомням думите на Джеси и побягвам нагоре, подкрепена единствено от адреналина и решителността, които препускат по вените ми.

Влизам в слабо осветената стая, пренебрегвам няколко сцени, които се разиграват пред мен, и се опитвам да се абстрахирам от еротичната музика, която достига до слуха ми. Не съм тук, за да се възбуждам. Насочвам се вдясно и се оказвам на мястото, на което искам да бъда.

Двама мъже говорят тихо, докато някаква жена облича бельото си. В момента, в който се приближавам, те се обръщат към мен, а разговорът секва напълно, когато съм до тях. Един от мъжете ме поглежда предпазливо, а другият ми хвърля одобрителен поглед и устните му се разтягат в мрачна усмивка. Събувам обувките си, издърпвам тениската през главата си, хвърлям я на пода и разкопчавам дънките си.

– Ела да поиграем, сладурче – казва провлачено един от мъжете и тръгва към мен.

– Стив, остави я – предупреждава другият. Определено знае коя съм. Хвърлям му мръсен поглед и той поклаща глава.

– Тя иска да играе, нали, сладурче? – Тъмните му очи блестят към мен.

– Това е момичето на Джеси, Стив. Не си струва – опитва се да го убеди приятелят му, но Стив явно е взел решение и не иска да му се казва какво да прави, което ме устройва напълно.

– Всичко е позволено при секса в имението – остроумничи Стив и се ухилва. – Какво мога да ти предложа, сладурче?

– Сериозно, Стив, тя е важна за него.

– Тя е важна, така ли? Сега ще бъде важна и за мен. Уорд никога не е отказвал да дели.

Думите му предизвикват гадене в стомаха ми и към гърлото ми потича жлъчка. Виждам как другият мъж хваща ръката на жената и я издърпва с предупредителен поглед. Този Стив е нахален и самоуверен, но не по привлекателен начин. Не че има значение. Не планирам да се целувам с него.

Отивам до стойката на стената и избирам най-страшно изглеждащия камшик, който мога да намеря, а след това се обръщам и му го подавам със спокойни ръце. И най-малката съпротива би ме разколебала, но това е единственият начин да покажа на Джеси колко откачено е поведението му. Лицето на мъжа се разтяга в широка усмивка, когато приема камшика и прокарва очи по полуголото ми тяло. Свалям дънките, отивам към висящата златиста рамка и вдигам ръце над главата си.

– Без докосване, само удари. Силни – отсичам. Тонът ми е решителен. Аз съм категорична. Не се страхувам и нямам колебания.

– Силни? – пита той.

– Много силни.

– Ами сутиенът ти? – пита и се вглежда в гърдите ми.

– Сутиенът остава.

– Добре тогава – кимва и бавно приближава към мен, като пъха дръжката на камшика в задния си джоб, после идва до мен и стяга ръцете ми с белезниците на рамката.

– Стив, най-добре да спреш – обажда се друг глас.

– Не се бъркайте! – отсичам.

– Чу я, тя го иска. – Стив поглежда към мен с премрежен поглед, изпълнен с похот, след което започва да ме обикаля отзад.

Сърцето ми започва да думка тежко в гърдите и аз затварям очи, като си повтарям думите на Джеси отново и отново:

„Това не е възможно. Това не е възможно. Това не е възможно.“

Изчиствам съзнанието си от всичко, освен от тези думи, музиката притихва и аз се подготвям за собственото си наказание – наказание за това, че съм превърнала Джеси в отчаяно подобие на мъж, че съм го принудила да се нуждае от алкохол, че съм го довела до невротично състояние... и съм го накарала да си причини това.

Чувам го, преди да го усетя. Бърз, рязък удар прорязва въздуха и камшикът жили гърба ми. Изкрещявам.

„По дяволите!“

Ударът праща остра и продължителна болка по цялото ми тяло и краката ми омекват. Държа очите си затворени. И в този момент ми хрумва, че не се разбрахме за броя на ударите. Задържам дъха си и стискам зъби, когато вторият удар се стоварва на гърба ми. Мислено се моля да не извикам и да изтърпя боя.

Стягам се в очакване на следващия удар и когато той идва, отпускам тялото си и увисвам безпомощно на рамката. Завися изцяло от милостта на този непознат. Четвъртият, петият и шестият удар идват през равни интервали, аз вече знам кога да очаквам следващия и съм напълно отдалечена от ставащото. Нямам представа какво има около мен, чувам музиката като че от огромно разстояние, а гласовете около мен стихват. Единственото нещо, за което имам сетива, е времето между всеки удар и плющенето във въздуха, преди кожата да достигне до плътта ми. Навярно губя съзнание. Не съм сигурна. Вече дори не се стягам.

Още един удар се впива в мен, аз потрепвам, гърбът ми се извива, а главата ми увисва назад.

– Неееееее!

Този рев, който познавам толкова добре, ме връща в настоящето, в момента, в който поредният удар изплющява по гърба ми. Изпъвам се изненадана и металните белезници тропват силно над главата ми. Не мога да отворя очите си. Главата ми е тежка, тялото ми е безжизнено, а до ръцете ми не достига никаква кръв.

– Исусе! Ава, не! – Гласът му е висок, но пречупен. Тялото ми започва да трепери леко и аз усещам ръцете му около себе си. – Джон, освободи ръцете ù. О, Боже, не, не, не, не, не!

– Копеле!

– Джон, по дяволите, свали я долу! Ава! – Той звучи ужасен. Сграбчва ме и започва да ме гали. Усещам как някакви огромни ръце правят нещо несръчно с моите. Имам чувството, че това продължава вечно, но вероятно са минали само няколко секунди, преди тялото ми да падне като олово. Аз увисвам в ръцете му. – Ава? О, Боже, моля те! Ава? – Някак отдалеч долавям, че ме местят.

И тогава усещам болката.

„О, мили Боже!“

Имам чувството, че плътта ми гори, а болката се разнася по всяко едно нервно окончание по гърба и по задника ми. Той ме носи нанякъде, а аз дори не мога да говоря, за да му кажа да спре. Никога не съм изпитвала подобна болка.

– Не го пускай да си иде! – чувам. Гласът на Джеси е приглушен, но аз знам за кого говори и през мъглата в ума ми осъзнавам, че вероятно съм осъдила Стив на смърт.

Трябва да спра това. Аз го помолих да ме нашиба, въпреки че в момента се чудя защо го направих. Наистина съм напълно луда. И в този момент си спомням какво ме доведе дотук. Той може би няма да е толкова нетърпелив да си причинява това, ако знае, че ще последвам примера му.

Откачената ми страна и разумната ми страна спорят в главата ми, но аз чувам оглушителните стъпки на Джеси и смаяните ахвания, докато ме носи през имението.

– Какво става по дяволите! – Шокираният глас на Кейт е далечен. – Джеси?

Той не отговаря. Всичко, което чувам, е ниското боботене на Джон някъде в далечината в бъркотията, която съм причинила. Не ми пука. Някаква врата се затръшва и няколко мига по-късно усещам как диванът потъва под него, когато той ляга с мен в прегръдките си.

– Глупаво, глупаво момиче – хлипа той с дрезгав глас. Усещам как заравя глава във врата ми, вдишва аромата на косата ми и гали като обезумял главата ми. – Откачено, глупаво момиче.

Насилвам очите си да се отворят и гледам празно в гърдите му. Толкова много ме боли, но не изпитвам никакво желание да помръдна или да дам глас на своето неудобство. Чувствам се успокоена, все едно се нося някъде отстрани и наблюдавам тази шокираща сцена отдалеч. А ако опитът ми да накарам Джеси да ме разбере се провали? А ако той отново накаже себе си? Не мога да понеса всичко това още веднъж и не само защото изпитвам пълна агония. Не бих могла да понеса да видя коленичилия Джеси да приема удари от Сара или от когото и да е другиго, ако трябва да сме точни. Не че някога ще мога да забравя тази картина и ще я изтрия от ума си. Тя ще бъде запечатана там завинаги.

Не знам колко дълго седим в тишина, аз – взираща се в далечината и напълно отчуждена от ставащото, и Джеси – плачещ, заровил лице в косата ми. Имам чувството, че минават часове, може би повече. Загубила съм всякаква представа за времето и за действителността.

На вратата се чука.

– Какво? – казва. Гласът на Джеси е накъсан и нисък и той подсмърча няколко пъти.

Вратата се отваря, но аз не знам кой е. Очите ми се реят в пространството толкова дълго, че вече ми се струва, че не са в орбитите си. Някой се приближава и оставя нещо на масата пред нас, но който и да е, не говори и напуска мълчаливо, а вратата на кабинета се затваря почти безшумно.

Джеси помръдва леко под мен, аз вдишвам рязко и болезнено и той замира.

– О, Боже! – звучи отчаяно. – Бебче, трябва да те преместя, трябва да видя гърба ти.

Поклащам глава леко и притискам лице в голите му гърди. Ще боли ужасно, когато ме премести. Искам да отложа момента колкото е възможно по-дълго. Собственият му гръб е кървава каша, но той лежи на него заради мен. Вероятно изпитва доста сериозна болка.

Въздиша и отпуска брадичката си върху главата ми.

– Защо? – грачи той и целува главата ми. – Не разбирам.

Ако можех да говоря, бих го запитала същото.

– Ава, трябва да прегледам гърба ти. – Той отново се раздвижва и болката ме прерязва, но аз стисвам очи и му позволявам да седне, като се настанявам в скута му.

Гравитацията ме удря в стомаха и внезапно усещам гадене, стомахът ми се свива, а тялото ми трепери, което само усилва болката още повече. Прегъвам се надве в скута му.

– Боже, Ава! – възкликва. Полага ръка на гърба ми в инстинктивен опит да ме успокои. Горещият допир ме разтърсва, аз изкрещявам и в този момент стомахът ми решава, че, да, има още нещо, което би могъл да върне. Повръщам по целия под.

– Мамка му! Ава, съжалявам. О, по дяволите! – Той издърпва косата от лицето ми и внимателно се опитва да ме хване по-здраво. – Мамка му! Мамка му, Ава, какво си направила? – стене. Гласът му ми подсказва, че гърбът ми сигурно изглежда по-лошо, отколкото го чувствам. Отчаяно се опитвам да овладея повдигането и да намаля болката. – Сега ще те преместя, ясно? – Той ме хваща под мишниците и става. Аз пищя. – Не мога да те повдигна, без да те докосвам – казва. Мърмори няколко проклятия и се опитва да ме пренесе на другия диван, без да докосва гърба ми.

Краката ми все още са меки и нестабилни. Никога не съм си представяла това.

– Легни по корем! – Той ме пуска на дивана по корем, а аз слагам ръцете под главата си като възглавница. – Ава, не мога да повярвам, че направи това. – Той коленичи до дивана и повдига стъклена купа с вода и бутилка с лилава течност. Изсипва течността във водата, взима памук и къса малко парче, след което го потапя в течността и го изстисква леко. – Това ще щипе, скъпа, но ще бъда нежен. – Той се появява в моето зрително поле и аз повдигам очи с известно усилие, за да срещна неговите, които са като зелени езера на страданието.

Взирам се невиждащо в него, мускулите ми отказват да работят.

Той свежда устни към моите и ме целува нежно. Това е първият път, в който не се налага да се боря с реакцията на тялото си към неговия допир. Той поклаща глава, оглежда гърба ми и рязко си поема дъх. Внимателно откопчава сутиена ми и го оставя да се разтвори настрани. Мекият памучен тампон се плъзга по кожата ми и аз имам чувството, че е бодлива тел. Проплаквам.

– Съжалявам – казва той. – Много съжалявам.

Извръщам лице към ръцете си и стискам зъби. Джеси се опитва да промие раните ми, като често сменя тампона, топи го в топлата течност за всяко болезнено намазване и псува при всяко мое потрепване.

Когато чувам как избутва купата по масата, облекчено изпускам дъха си. Извръщам лице назад и виждам, че първоначално лилавата течност сега вече е червена и в нея плуват използвани памучни тампони. Той се надига, взима бутилка вода и отново кляка пред мен.

– Можеш ли да седнеш?

Кимвам и започвам болезнения процес по надигането до седнала позиция на дивана, а Джеси проклина и пърха около мен. Сутиенът ми пада в скута ми и аз вяло се опитвам да го върна.

– Остави го! – Той притегля ръцете ми и ми подава водата. – Отвори уста! – Лишена от мисъл, приемам двете хапчета, които слага на езика ми. – Пий!

Бутилката е като къс олово в ръката ми, когато я повдигам към устата си. Той вероятно вижда, че се мъча, защото поставя пръсти в основата ù, за да ме облекчи, и аз с удоволствие изливам ледената вода в пресъхналата си уста. Джеси отива до бюрото си, взима ключовете и телефона си и ги пъха в различни джобове, след което навлича тениската си и се връща при мен.

Той взима дрехите ми от облегалката на дивана и кляка пред мен.

– Ще те прибера у дома – казва, отваря дънките при краката ми и ме потупва по глезена, а после ми помага да ги вдигна.

После мести поглед от тениската към голите ми гърди и се намръщва леко. Мисълта, че нещо може да докосва кожата ми, ми причинява гадене, но няма как да изляза оттук и да вляза в „Луссо“ гола от кръста нагоре.

– Може ли да опитаме? – Той издърпва висящия сутиен от ръцете ми, след което разпъва деколтето на тениската и я надява през главата ми.

Започвам да повдигам ръце, за да улесня Джеси, но сълзите потичат от очите ми в момента, в който правя това усилие. Клатя глава като луда. Боли твърде много.

– Ава, не знам какво да правя – изрича. Звучи отчаяно, но отдалечава дрехата от тялото ми. – Моля те, не плачи! – казва и целува челото ми, а сълзите продължават да се стичат по лицето ми. – О, по дяволите! – Той изсулва тениската от главата ми и я мята на дивана. – Ела тук! – казва, навежда се, пъха ръка под дупето ми и ме повдига с една ръка. – Обвий крака около кръста ми и сложи ръце на врата ми! Внимавай! – Правя бавно и внимателно каквото ми казва. – Добре ли си? – пита.

Кимвам и скръствам крака на гърба му, а той издърпва косата ми и поставя ръка на врата ми, като ме държи здраво, но без да ми причинява повече болка. Гърдите ми са притиснати към неговите, гърбът ми е напълно изложен, но изобщо не ми пука. Той се отправя към вратата и пуска врата ми, за да отвори, а след това отново го обхваща с ръка.

– Добре ли си, бебче? – пита, докато върви по коридора към лятната стая. Кимвам във врата му, но съм много далеч от добре. Чувствам се така, все едно съм била на слънце, а кожата ми е изгоряла напълно и е оголила плътта ми. – Джон! – крещи Джеси. Чувам множество ахвания, които звучат много по-шокирани, отколкото бяха на влизане.

– Как е момичето? – чувам наблизо ниския глас на Джон.

– Как ти изглежда, по дяволите? Вземи един чаршаф от склада.

– Ава? – измъченият глас на Кейт достига до ушите ми. – О, мамка му! Какво си направила, глупава краво?

– Ще я прибера у дома. – Джеси не се спира при никого, дори и при Кейт. – Тя е добре. Ще ти се обадя.

– Джеси, тя кърви.

– Знам, Кейт. Мамка му, знам. – Усещам как гръдта му се надига под мен. – Ще ти се обадя! – Кейт не казва нищо повече, но чувам Сам, който я успокоява. Обикновено веселият му глас е изпълнен със загриженост.

Разбирам, че се приближаваме до фоайето, защото чувствам хладния въздух по гърба си. Усещането е добре дошло.

– Джеси, приятел, не знаех.

Спираме рязко и настъпва тишина, всички загрижени разговори спират напълно, когато чувам гласа на Стив. Стискам Джеси с всичката сила, която събирам, и той потрива врата ми с носа си.

– Стив, може би трябва да благодариш на всичко свято, че тя в момента е в ръцете ми, защото ако не беше, чистачките щяха да чистят остатъците от теб цяла година. – Гласът на Джеси е убийствен, а сърцето му блъска диво.

– Аз... Аз... – Стив започва да заеква. – Не знаех.

– Никой ли не ти каза, че е моя? – очевидно изненадан пита Джеси.

– Аз... Аз предположих... Аз...

– Тя е моя! – реве Джеси и ме люлее в прегръдката си. Проплаквам от изгарящата болка, която движението му предизвиква. Той се сковава и завира глава във врата ми. – Извинявай – шепти. Чувствам как челюстта му се движи до мен. – Ти си мъртвец, Стив! – Джеси стои неподвижно няколко мига и аз знам, че гледа мъжа с убийствен поглед. Чувствам се отговорна.

– Джеси? – боботенето на Джон нарушава тежката тишина. – Всичко е наред. Има по-важни неща, нали?

– Да. – Джеси тръгва отново и повеят, който вътре ми се струваше приятен, изведнъж остро пронизва гърба ми. Той слиза бавно надолу.

– Ще отворя вратата. – Токчетата на Кейт тропат по стълбите.

– Ще се справя, Кейт.

– Джеси, спри да бъдеш такъв твърдоглав идиот и приеми нечия шибана помощ! Ти не си единственият, който се тревожи за нея.

Той ме притиска към себе си.

– Ключовете са в задния ми джоб.

Ръката на Кейт забърсва дънките ми и тя вади ключовете от джоба на Джеси, а аз се усмихвам вътрешно на моята пламенна приятелка, която брани репутацията си. Отварям очи и я поглеждам.

– О, Ава! – клати тя глава и отключва колата на Джеси с дистанционното.

Той се обръща към имението:

– Всички влизайте вътре! – Не иска никой да ме види. Чувам хрущенето на пясъка под краката на хората, а Джеси продължава да ме държи в обятията си, докато всички влизат вътре. Едва тогава внимателно ме отделя от тялото си. – Ава, ще те сложа на седалката, а ти трябва да се извъртиш с лице към шофьорското място. Ще се справиш ли? – пита той нежно. Отпускам хватката си, за да изразя съгласието си, и той започва леко да ме снишава към колата. – Не се облягай!

Размърдвам се леко на кожената седалка, докато не подпирам облегалката с рамо и не се настанявам с лице към шофьорската седалка. По дяволите, боли. Тогава той намята лек чаршаф върху мен и затваря внимателно вратата, без дори да се опитва да ми сложи колан. Главата ми пада върху облегалката, отпускам клепачи и скоро след това шофьорската врата се затваря и ароматът на Джеси достига до носа ми. Отварям очи и се фокусирам върху зелените му езера, изпълнени с болка.

Той се протяга и гали бузата ми с кокалчетата на ръката си.

– Спри! – нарежда и избърсва поредната сълза, но аз вече не плача от болка. Плача от отчаяние.

Той включва двигателя и подкарва бавно надолу по алеята. Силното ръмжене и лудото каране, с които съм свикнала, са отстъпили място на лекото мъркане на двигателя на DBS-а. Той взима завоите внимателно, натиска нежно спирачките и хвърля поглед към мен на равномерни интервали от време.

Седя неподвижно и се взирам невиждащо в профила на моя красив проблемен мъж и се чудя дали в момента аз може да бъда класифицирана също като проблемна. Разумът ми определено е под въпрос, но съм достатъчно разумна, за да призная това. Бях нормално, здравомислещо момиче. Но вече определено не отговарям на това описание.

Тишината на пътуването към дома се нарушава само от шумовете на двигателя и от пуснатата съвсем тихо песен на „Сноу Патрол“ – „Бягай“.