2-Под този мъж

Допълнителна глава към

Бичуването – гледната точка на Джеси

Не усещам болката от камшика. Няма го жиленето или пробождането, когато кожата се свързва с гърба ми. Единствената болка, която изпитвам, е в сърцето ми. Това е осакатяващата агония на провала – провала в защитата на единственото нещо в живота ми, което има стойност.

Пиенето щеше да вкочани това мъчение, но също така щеше да причини още болка... още провал. Едва мога да дишам от вината, която изпитвам сега. Не мога да се насиля да се изправя пред грешките си – те са толкова много и всичките са потенциални причини, които да прогонят красивото ми момиче.

Знам, че Сара се наслаждава на това. Видях доволния блясък в болните ù очи, когато влезе при мен с бутилка водка, надвиснала над устните ми. Мога да подуша неведението и бягството, което бутилката би предоставила, но мога да подуша и разкаянието, което ще последва.

Да се накажа. Това е единствената ми възможност. Бог знае, че накарах Ава да преживее достатъчно. А има какво още да узнае. Ето защо ми беше толкова лесно да оставя бутилката, да сваля тениската си и да падна на колене. Това ми дава и възможност да се моля.

Въпреки състоянието си на транс знам, че това никога няма да е достатъчно, но нямам представа какво да правя. Не знам как да се променя, как по чудо да стана достоен за любовта ù. Може би няма надежда за мен. Може би винаги ще провалям всичко добро, което се появи в живота ми. Може би това е моето наказание – Бог ми дава за кратко да усетя какъв може да бъде животът ми, като знае, че ще го съсипя и ще остана още по-празен и изгубен отпреди.

Или може би един ден ще направя нещо в живота си както трябва.

Мисля, че чувам гласове. Или сънувам?

Гърбът ми се извива рязко и главата ми отлита назад, когато кожата отново среща плътта ми. Изгубил съм способността да говоря, всъщност да издавам какъвто и да е звук. Така че какъв е този звук? Отнема ми едва част от секундата, за да осъзная. Силен вик. Изплашен.

Това е моят ангел.

Отмятам глава нагоре и откривам Ава, вкопчена в борба с Джон. Тя крещи, дърпа се и го удря.

– Ава? – едва оформям едничката дума, която обикновено изпълва сърцето ми с щастие. Само звукът на името ù отнема от мен цялата болка. Но не и сега. Тя застива, когато чува шепота ми, лицето ù се обръща към мен. Страданието и болката, гравирани върху красивите ù черти, ме осакатяват. Тя е тук. Как?

Извиква към мен и мъртвите ми мускули се задвижват. Нуждата ми да стигна до нея е отчаяна. Но нищо не се движи. Краката ми са като желе, а умът ми още е частично замъглен. Тя ме оглежда, дребното ù тяло се свива и тя пада на пода в краката на Джон.

– Ава? – Най-после шибаните ми крака ме слушат и успявам да се изправя. Мамка му, чувствам се по-вбесен, отколкото би могло да постигне каквото и да е количество водка. Надявам се всичко това да е лош сън, но когато разтърсвам глава и успявам да фокусирам, сърцето ми забавя ударите си. Тя ридае. Гледа ме с чиста агония, бликаща от тези зашеметяващи очи. – Исусе, не! – Тръгвам напред, но нещо ме задържа. Отнема ми няколко отчаяни мига да осъзная какво. – Разкарай се от мен! – Направо избутвам Сара и бързам към моето момиче. – Ава, бебче. Какво правиш тук? – Падам на пода до нея и опипвам лицето ù, за да мога да видя очите ù. Когато ги срещам, намразвам това, което откривам в тях – още болка. Колкото повече се приближавам, колкото повече гледам, толкова повече се усилва болката.

Ава ме избутва и аз я изпускам от ръцете си. Паникьосвам се.

– Ава, моля те! – Тя избутва и Джон и изчезва през вратата. Силата ми изглежда се връща, когато виждам как отново бяга от мен. Вдигам се на крака. – Мамка му!

Джон ми хвърля загрижен поглед, като преценява следващия ми ход. Няма нужда да пита. Едрото му тяло бързо се понася по коридора и аз го следвам.

Не усещам краката си, но те се движат бързо. Гледам как гърбът ù изчезва в дамската тоалетна и тичам след нея, а Джон след мен. Звукът, който ме посреща, пробива дупка в корема ми. Тя повръща.

– Ава! – Би трябвало нежно да я подмамя да излезе от кабинката, но страхът ми расте с всяка секунда. Тропам. – Ава! Отвори вратата! – Чувам преместване, но вратата не се отваря. – Моля те! – Удрям от безсилие глава във вратата. Дланите и гърдите ми са притиснати в дървото, сякаш това ще ме приближи малко към нея. – Ава, моля те! Отвори вратата!

Нищо.

– Кой те пусна вътре? – Нямам намерение да удрям вратата от гняв. – Мамка му! Кой я пусна вътре, по дяволите?

– Джеси, не съм я пускал. Не бих я пуснал да влезе. – С голямата си длан Джон прави успокояващи кръгове по рамото ми. Няма нужда да гледам лицето му, за да разбера, че е откровен.

И двамата поглеждаме към вратата, когато Кейт връхлита вътре. Красивото ù лице се обръща към нас.

– Какво става? Мамка му! Джеси, какво се е случило с гърба ти?

– Нищо. – Мамка му! Не искам целият шибан свят да разбере за провалите ми.

– Недей да ми говориш така! Къде е Ава? Какво се е случило? Ава?

Трепвам от суровия ù отговор, но не съм в положение да ù се противопоставя. Заслужавам много повече от рендосване от най-добрата приятелка на Ава. Заставам до нея при вратата.

– Тук е. Не иска да излезе. Ава? Моля те, Кейт, изведи я оттук! – Тропам отново по вратата без никаква полза. Тя няма да излезе, докато съм тук. Знам го, въпреки че не искам да си го призная.

– Джеси! Кажи ми защо се е заключила тук и защо ти кървиш отвсякъде? – смелата приятелка на Ава ме цапардосва с въпрос, който не мога да избегна.

– Ава видя нещо, което не трябваше да вижда – отвръщам. Неясен съм и вдигнатата вежда на Кейт потвърждава, че вече знае това. – И полудя. Трябва да я видя. – Паниката ми се усилва с всяка секунда, в която не мога да стигна до Ава.

– Ако си я наранил, Джеси... – крещи Кейт – Ава?

– Не! Не е така. – Прокарвам ръка през косата си. Какво ще правя, по дяволите?

– А как е тогава? Тя е там и повръща. Ава! – Кейт леко почуква по вратата. – Ава, хайде! Отвори вратата!

– Ава! – крещя. Ще разбия шибаната врата, ако трябва.

– Джеси, просто се махни!

– Не!

– Тя очевидно няма да излезе, докато си тук. Хей, голямото момче. Разкарай го оттук!

– Джеси? – Джон започва да дърпа ръката ми. Боботенето му е по-нежно от обичайното, но в тона му определено се усеща предупреждение. Може да съм гадно копеле, когато искам, но съм виждал Джон в действие и въпреки че знам, че ще го накарам да се изпоти, нямам нужната физическа сила. Ще ме смаже с палеца си. – Ела да те оправим, тъпо копеле!

Неохотно оставям Джон да ме изведе от дамската тоалетна и се надявам, че отсъствието ми ще насърчи Ава да излезе. Поглеждам Кейт умоляващо. Позволявам ù да види, че съм смутен. Тя никога няма да разбере, но още по-лошото е, че знам, че Ава също няма да разбере.

Джон направо ме завлича обратно в кабинета. Усещам втренчените погледи на членовете. Мъжете вероятно са доволни да ме видят в такова шибано състояние заради една жена и сигурно мислят, че съм си получил заслуженото. И са прави. Жените вероятно горят от желание да ме утешат, да откъснат ума ми от проблемите ми. Няма да се получи. Ако изгубя тази жена, само едно нещо ще може да отнеме болката. И съм повече от подготвен да го направя.

Джон избухва, щом вратата на кабинета ми се затваря. Стоя пред извисяващата му се фигура и приемам тирадата, която заслужавам.

– Ти, глупаво копеле! – вика. Ечащият му глас ме запраща назад една стъпка. – От всички скапани жалки неща, които си правил, това обра шибания медал. – Той ме смушква леко в рамото, но е достатъчно, за да се олюлея. – Казах ти, по дяволите! Стой далеч от шибаното пиене! Това не значеше да го замениш с камшик. – Вдигам поглед и гледам как сваля очилата си. Нещо, което прави само когато иска другият да оцени колко е вбесен. Наистина е вбесен. Очилата се насочват към мен. – Ти си най-лошият си враг, Джеси.

– Знам – съгласявам се тихо. Нямам защита, нямам нищо, което да направи положението приемливо. Но ще опитам.

Главата на Сам се пъхва през вратата и той ни прекъсва. Усмихва ни се нервно, извинява се за прекъсването, а после тихо напуска.

Джон отново гледа към жалкото подобие на мъж пред себе си.

Аз.

– Казах ти да си облечеш ризата, да се върнеш при момичето и да оправиш нещата, а не да се търкаляш в шибаното си самосъжаление и да се присъединиш към Сара в шибаните ù садистични гадости. Бъди мъж, тъпо копеле! – възкликва и вдига ръце от безсилие. – И никога не се съмнявай в моята охрана!

– Тогава как е влязла тя, мамка му? – крещя. Думите на Джон ми напомнят тази малка мистерия.

– Нямам никаква шибана идея, но ще разбера, помни ми думите!

Искам да крещя още, когато уж небрежното посещение на Сам в кабинета ми бързо се врязва в объркания ми мозък.

– Мамка му! – изругавам, избутвам Джон и се втурвам по коридора. Той ме проверяваше. Искаше да е сигурен, че не съм на пътя, и го правеше с определена цел.

Пердаша обратно през имението до вратата на дамската тоалетна. Спирам, когато откривам Ава да стои и да ме гледа, сякаш е очаквала пристигането ми. Между очите ни преминава тихо разбиране, докато се изучаваме един другиго. Кейт остава тихо отстрани. Не съм подготвен да бъда разубеден, затова отивам напред, вдигам Ава и бързо напускам тоалетната. Докато вървя към кабинета си, държейки Ава на сигурно място в ръцете ми, усещам най-невероятното успокоение. То изобщо не подлежи на описание и в този момент осъзнавам, че всяка дума, която последва, трябва да е важна. Аз ще направя така, че всичките ми думи да са важни.

Кракът ми затваря вратата на кабинета и аз се настанявам на дивана. Държа Ава близо до себе си и се опитвам с всички сили да не трепна, когато кожата докосва възпалената ми плът. Вкочанеността избледнява и е заменена от парене, а пулсът ми най-сетне започва да се успокоява. Лицето ми инстинктивно търси нежната кожа на врата ù. Миризмата на косата ù ме успокоява малко. Но сълзите ù – не.

– Моля те, не плачи! Това ме убива.

– Защо? – казва. Тихият ù въпрос достига ушите ми и ме хваща неподготвен. Това е въпрос, който трябваше да очаквам и който има нужда от отговор.

– Обещах ти, че няма да пия – изричам. Отговорът ми е слаб. Вероятно събирам кураж да ù дам отговорите, които търси и от които се нуждае. Да ù кажа какъв провал всъщност съм. Моля се тихо на Бог за прошка.

– Искаше ли да пиеш?

– Исках да спра.

– Погледни ме! – казва тя сурово, но не мога да я погледна. Не мога да се изправя пред болката, която ù причиних. – По дяволите, Джеси, погледни ме! – Тя се размърдва. Опитва се да ме измъкне от страхливото ми скривалище. Изсъсквам от болка и тя спира. – Три – спокойният ù глас ме кара да се вкочаня. Това е единствената дума, която ще доведе до отговорите по-бързо, отколкото ми се иска. Трябва да подредя мислите си, да подбера думите, които ще кажа. Тя използва собствената ми манипулация срещу мен. – Две.

– Какво ще стане на нула? – питам и вече знам отговора.

– Ще си тръгна.

Вдигам бързо глава. От потвърждението боли по-силно, отколкото мислех.

– Моля те, недей!

Лицето ù се отпуска. Негодуванието изглежда изчезва от думите ми. Нямах намерение да я карам да се чувства виновна. Тя се премества така, че да ме яхне. Ръцете ù внимателно ме обгръщат.

– Кажи ми какво искаше да спреш!

– Да те наранявам.

– Не разбирам. Бих предпочела да пиеш.

– Не би – възразявам. Иронична усмивка се появява на устните ми. Тя наистина няма представа.

Сяда назад, решена да срещне очите ми. Не мога да ù откажа.

– Бих предпочела да те видя, след като си изпил половин спиртна фабрика, само не и това.

Отпускам глава.

– Довери ми се, Ава, не би.

– Да ти се доверя? Джеси, чувствам се предадена. – Внезапно се вдига от тялото ми и загубата на меките ù извивки върху твърдите ми мускули е непоносима. Опитвам се да я върна, но съм отблъснат. Това прерязва душата ми. – Не си тръгвам – изстрелва и ме кара да прибера ръцете си шокирано.

Започва упорито да обикаля кабинета ми. Обичайната мила гледка как потупва нежно предните си зъби, когато е замислена, изобщо не ме успокоява. Безпокойството ми не намалява, когато Ава се отпуска на отсрещния диван и демонстративно остава далеч от ръцете ми. Бавно оформям думите в главата си – думи, които да обяснят или да я накарат да се почувства по-добре, но все още не мога да ги подредя напълно. Не съм сигурен откъде да започна. Не мога да направя нищо, освен да гледам как въздиша и как започва да разтрива успокоително слепоочията си. Искам аз да направя това. Искам да направя всичко, което мога, за да я накарам да се чувства по-добре.

– Има ли още нещо, което трябва да знам?

Опитвам се да скрия напрежението в тялото си.

– Какво например?

Възмутеният поглед на лицето ù е оправдан.

– Не знам, ти ми кажи! – вдига ръце към тавана. – Защо да предпочета това пред пияния Джеси?

Стискам зъби и се облягам напред, опитвайки се да намаля разстоянието между нас. Подпирам лакти на коленете си и копирам опита на Ава да облекча болката в главата си, като разтривам слепоочията си.

– Пиенето и сексът за мен вървят ръка за ръка – казвам думите, които ще започнат да разкриват тайните ми.

– Какво значи това?

– Ава, наследих имението, когато бях на двадесет и една. Можеш ли да си представиш един млад мъж да получи това място и цял куп готови да му се отдадат жени? – Никога не съм се чувствал по-разкаян за егоистичния ми живот.

– Имаш предвид „топването“? – вмята. Гласът ù е тих и предпазлив. Тя вече започва да разбира всичко.

– Да, топването. Но всичко това е минало. – Сядам по-напред. – Сега съм само твой. – Тя трябва да разбере това. Може да ù помогне да приеме останалото.

– Значи си пил и си чукал?

– Да, както казах, пиенето и сексът вървят ръка за ръка. Моля те, ела тук!

Пренебрегнат съм.

– Значи не пи, защото щеше да поискаш да правиш секс?

– Не се доверявам на себе си, когато пия, Ава.

– Смяташ, че ще скочиш на най-близката жена ли?

Още една иронична усмивка се откъсва неволно от устните ми.

– Не мисля. Не бих могъл да ти причиня това. – Бих могъл да се пронижа заради нахалството си и да ù спестя нуждата да се разправя с този откачен задник повече.

Веждите ù се вдигат.

– Не мислиш?

– Това не е риск, който бих искал да поема, Ава.

„Вече не е“ – добавям тихо на себе си.

– Пия твърде много и губя контрол, а жените ми се хвърлят с желание. Виждала си го.

– Не изглеждаше способен на нищо миналия петък.

– Да, това не е моето нормално пиянство, Ава. Бях решил да се докарам до безсъзнание. – Мамка му, как ще направя това, по дяволите?

– Значи обикновено поддържаш кротко ниво на пиянство, а след това правиш много секс с много благосклонни жени? Никога ли не си пил, когато си спал с мен?

Не мога да го направя без допир, затова избутвам настрани масата, която ми пречи да падна на колене пред Ава.

– Не, Ава. Никога не съм бил под влиянието на алкохол, когато съм бил с теб. Нямам нужда от него. Алкохолът блокира чувствата ми, кара ме да забравя колко празен беше животът ми. Не ми пукаше за нито една от жените, с които съм спал. За нито една. И тогава се появи ти и всичко се промени напълно. Ти ме върна към живот, Ава. Не исках да се докосвам до алкохола, защото ако започна, може да не успея да спра, а аз не исках да изпусна нито един миг с теб – аз съм копеле. Отчаяно, безнадеждно копеле.

Виждам как сълзите се оформят в кафявите ù очи. Не съм сигурен колко по-зле може да стане.

– Правил ли си сънлив секс с някоя друга?

Изобщо не успявам да скрия раздразнението си от глупавия ù въпрос и въздишам шумно.

– Не.

– Ами вразумяващо чукане? – продължава. Изглежда свирепо.

– Ава, не! Никога не ми е пукало достатъчно, нито пък ми се е искало да начукам на някоя някакъв разум. – Намирам краката ù и ги стискам уверяващо. Не очаквам да подейства, но съм готов да опитам всичко. – Ти си единствена.

Ръцете ми са избутани настрани и тя става.

– Значи казваш, че ако в четвъртък беше пил водка, щях да те намеря да чукаш Сара, а не просто да си говориш мило с нея, докато тя седи на бюрото ти?

Какво? Сара ли? Тя луда ли е? Скачам и отивам към нея. Хващам здраво дребното ù тяло.

– Не! Не ставай глупава!

– Не мисля, че съм глупава. Достатъчно лошо е да се тревожа, че пиеш. Не знам дали мога да понеса и допълнителната тревога, че когато си пиян, искаш да чукаш други жени. – Тя губи контрол. Язвителните ù думи ме карат да отскоча назад от изненада, въпреки че нямам правото да се изненадвам.

Също така нямам право да я укорявам за лошия ù език... но все пак го правя.

– Би ли внимавала за шибания език? Не ме кара да искам да чукам други жени. Просто ме кара да искам да чукам.

– Тоест, най-добре е, за да съм сигурна, да бъда наблизо, когато пиеш, така ли?

Боже, да, трябва. Но вече е твърде късно.

– Няма да пия. Кога ще започнеш да ме слушаш, жено? – реагирам. Вече и аз губя контрол. Планът ми тези думи да имат смисъл бързо се разпада. – Нямам нужда от алкохол. – Боя се, че може да стисна твърде силно, затова я пускам, отдръпвам се от нея и прекосявам кабинета, опитвайки се да се успокоя. – Имам нужда от теб! – Това мое изявление е бързо контрирано.

– Имаш нужда от мен, за да замениш пиенето и чукането.

Откъде измисли това, по дяволите? Нуждая се от нея, за да дишам. Това е достатъчно просто.

– Ти ме манипулираш.

– Не те манипулирам – защитавам се шокиран, но знам, че наистина го правя. Постоянният допир, неразумните искания и начинът, по който я зашеметявам, когато телата ни са съединени. Това са все начини да я задържа, но също така да я държа в безопасност.

– Напротив, правиш го. Със секс. Вразумяващо чукане, напомнящо чукане... Всичко това е манипулация. Аз имам нужда от теб, а ти използваш това срещу мен.

– Не! – крещя. Размахвам ръце и запращам отровата, заради която съм на това ужасно положение в живота си, с трясък на пода. Силният звън на счупени бутилки и чаши затихва и аз откривам, че отново държа здраво ръцете ù.

– Имам необходимост да се нуждаеш от мен, Ава. Не мога да го кажа по-просто. Колко пъти трябва да ти го повтарям? Докато ти се нуждаеш от мен, аз ще се грижа за себе си. Просто е.

– И как боят с камшик се вписва в грижата за себе си? – крещи тя.

Косата ми понася жестоко наказание, когато я дръпвам свирепо.

– Нямам никаква представа. – Имам. Отчаяние. Безнадеждност. Мъка. Страх. Това са четири причини, а още не съм свършил.

– Аз наистина имам нужда от теб, но не така. – Поражението в гласа ù ме тревожи още повече, затова поемам ръцете ù нежно.

– Погледни ме! – Отпуска глава и очите ù срещат моите. – Кажи ми какво чувстваш към мен? Знам какво чувствам аз към теб. Да, имал съм много жени, но с тях съм правил само секс. Безсмислен секс. Без чувство. Ава, имам нужда от теб.

– Как така имаш нужда от мен, след като те карам да си причиняваш това? Ти си по-себеразрушителен сега, отколкото си бил, преди да ме срещнеш. Аз те карам да се нуждаеш от алкохол, не да го искаш. Превръщам те в неразумен, побъркан мъж и със сигурност вече не съм стабилна. Не виждаш ли какво си причиняваме?

Думите ù ме прерязват, въпреки че първата част от изявлението ù вероятно е вярна. Но последната не е. Ние се обичаме, това е. Всичко, което правя, е, защото я обичам.

– Ава!

– И искам да знаеш, че не мога да понасям мисълта, че си спал с толкова много жени.

Поемам си дълбоко въздух. Тихо се съгласявам с нея. Но тогава тя ахва. Изпълненият с ужас звук изпомпва страх директно във вените ми.

– Когато изчезна за четири дни... – думите засядат в гърлото ù. По красивото ù лице се плъзга тревога.

Очите ми се отварят още повече, искам тя да види разкаянието ми. Времето ми изтече.

– Те. Не. Означават. Нищо. Обичам те. Имам нужда от теб.

– О, Боже! – Тя се срива пред мен и започва да плаче от болка. Никога не съм се чувствал по-гадно, по-недостоен и по-отчаян. – Чукал си други жени.

Падам на колене и я хващам здраво, но нежно. Разтърсвам я леко, но не знам с каква цел.

– Ава, чуй ме! Те не означават нищо. Бях влюбен в теб. Знаех, че ще те нараня. Не бих могъл да те нараня.

– Казваш, че не би могъл да ми причиниш това. Забрави да добавиш отново. Трябваше да кажеш, че не би могъл да ме нараниш отново.

– Не исках да те нараня.

– И за да не ме нараниш, реши да чукаш други жени? – Въпросът ù ме оставя без отговор. Питам себе си същото всеки ден, по десет пъти на ден. – Колко?

Трепвам.

– Ава, моля те, недей! Мразя се.

– Аз също те мразя! Как можа?

– Ава, защо не ме слушаш?

– Слушам те и не харесвам това, което чувам. – Тя се раздвижва и се отдалечава. Пресягам се паникьосано към хълбоците ù и поставям глава на корема ù. Емоциите ме завладяват напълно. Тялото ми започва да се тресе.

– Съжалявам. Обичам те. Моля те, умолявам те, не ме напускай! Омъжи се за мен!

– Какво? – реагира. Тонът ù показва колко е шокирана, отвратена. Какъвто изобщо не искам да е. – Не мога да се омъжа за човек, когото не разбирам. – Тези думи ме довършват и ме карат да се срина на пода пред нея. – Мислех, че ти нося спокойствие – продължава. Гласът ù трепери. – Ти ме унищожи за пореден път, Джеси.

– Ава, моля те. Бях съсипан. Загубих контрол. Мислех, че мога да те забравя.

– Като се напиваш и чукаш други жени ли?

– Не знаех какво да правя. – Жалък съм, но само това имам. Съкрушителните тревога, страх и ужас, че е наранена, не са намалели. Никога няма да намалеят. Нито пък болката при мисълта, че мога да я загубя. Но способността ми да бягам от истинската, сурова и силна любов се е подобрила. Извиненията ми, че я напуснах за тези четири дни, никога няма да са достатъчно добри. Страхът у мъж като мен е смешен, но ето до какво ме е свела тази жена. До развалина. Трагично подобие на мъж. Наистина не заслужавам любовта, която тя ми дава. Но съм прекалено голям егоист, за да се откажа лесно.

– Можеше да поговориш с мен – казва тя.

– Ава, ти отново щеше да избягаш.

– Всички извинения, които ми поднесе, са били, защото съвестта ти те гризе. Не защото си бил пиян или заради имението. А заради това, че си ми изневерявал. Ти каза, че не си го правил откакто си с мен. Излъгал си ме. Всеки път, когато реша, че сме напреднали малко, се натъквам на неочаквани подробности. Не мога да понасям това повече. Не знам кой си ти, Джеси.

– Ава, ти ме познаваш. Прецаках всичко. Прецаках всичко, но никой не ме познава по-добре от теб. Никой.

– Забравяш Сара. Изглежда тя те познава прекалено добре – отсича. Тонът ù е равен, почти обиден. – Защо?

Тялото ми поддава и сядам върху петите си.

– Аз те предадох. Исках да пия, но ти бях обещал, че няма да го направя, знаех какво ще стане, ако го направя.

– И предпочете да те набият?

– Да.

– Не разбирам.

Свеждам поглед, за да не види срама в очите ми. Няма нужда.

– Ава, ти знаеш, че животът ми е бил много шарен. Разбивал съм семейства, отнасял съм се към жените като с предмети и съм взимал неща, които не са мои. Съсипал съм толкова много хора, че чувствам това като наказание. Намерих своето малко късче от рая, но сега изглежда всеки е готов да се отклони от пътя си, за да ми го вземе.

– Ти си единственият, който може да съсипе всичко. Само ти. С пиенето си, с това, че си властен маниак, с това, че чукаш други жени. Ти!

– Бих могъл да загърбя всичко това. Не мога да повярвам, че си моя, Ава. Ужасен съм, че някой ще те отнеме от мен.

– И затова караш жената, която ненавиждам, жената, която иска да те отнеме от мен, да те нашиба?

– Сара не иска да ме отнеме от теб – отричам. Мръщя се, но очевидно Ава не е съгласна, ако съдя по шока, изписан на лицето ù. И знам, че вероятно е права. Можех да не обръщам внимание, преди Ава да се появи с гръм и трясък в живота ми, но вече не.

– Напротив, Джеси, иска. Това, което си причиняваш, е истинска агония за мен. Ти наказваш мен, не себе си. Въпреки всичките гадости, които не спираш да сипеш върху мен, те обичам, но не мога да те гледам да си причиняваш това.

– Не ме изоставяй – изричам. Гласът ми е придобил неочаквано изискващ тон и аз хващам ръцете ù. – Ще умра, ако те загубя, Ава.

– Не казвай това! Водим откачен разговор.

Тя не вижда ли? Дръпвам я на колене.

– Не е откачен. Онзи кошмар, който сънувах, в който ти изчезна, изчезна просто ей така, ми даде представа какъв ще бъде животът ми без теб. – Напомнянето връща всички мъчителни картини. Чернота. Пустота. Невероятна болка. – Ава, това ще ме убие.

– Ако те напусна, това ще бъде, защото повече не бих могла да понеса да гледам как се нараняваш.

– Никога не би могла да разбереш колко много те обичам. – Хващам лицето ù, но тя отново ме избутва. – Нека те докосна! – Паниката се връща отново, а виденията от кошмара ми са прекалено истински.

– Разбирам, Джеси, защото аз се чувствам по същия начин! – този ù вик ме спира да я грабна отново в ръцете си. Как е възможно да се чувства по същия начин? – Въпреки че ти ме съсипа напълно, аз все още те обичам, мамка му, и се мразя за това. Така че не ми казвай, че не разбирам!

– Не е възможно. – По дяволите, тя няма никаква шибана представа. Твърдението ù предизвиква у мен гняв и аз я дръпвам към себе си. – Това просто не е възможно.

Този път не ме избутва. Предала се е. Оставя ме да я докосвам и да я подържа в прегръдката си, преди нежно да се освободи от мен.

– Ще отида да потърся нещо, с което да изчистя раните ти. – Не искам да я пусна, но тя намира отнякъде невероятна сила и успява да се освободи. – Джеси, трябва да те почистя.

– Не си тръгвай заради мен!

– Казах, че няма да те напусна. Бях сериозна. – Излиза и ме оставя на колене, готов да се моля още. Това изобщо не е свършило и въпреки думите ù не съм убеден, че тя може да ме обича толкова силно, колкото аз нея. Как би могла? И няма нищо, с което да може да го докаже.