2-Под този мъж

Четиринадесета глава

Наближава шест и започвам да разчиствам бюрото си. Всички други са си тръгнали, така че аз трябва да проверя офиса и да заключа. Кейт спира „Марго Джуниър“ и аз скачам вътре.

– Какво става между теб и Сам? – изстрелвам незабавно, щом се настанявам и слагам колана. В раздразненото ми състояние завистливо се дивя на удобството на новия ван на Кейт.

– И аз се радвам да те видя. – Включва се в трафика.

– Хайде! Изплюй камъчето! Какво става между теб и Сам?

Свива рамене.

– Нищо.

Извъртам очи с драматична въздишка.

– Нищо. Разбира се.

– Какво ще носиш на големия купон? – пита в очевиден опит да ме отклони от разпита.

Простенвам вътрешно. Дали ще ходя изобщо?

– Не знам. Джеси трябва да ме заведе на пазар.

– О? Така ли? – размишлява. – Възползвай се добре от парите!

– Не очаквам вечерта с нетърпение. Не съм ходила в имението от миналата неделя и онази кучка с нацупените устни ще бъде там – оплаквам се. Облягам се на седалката и мисля за всички други неща, които предпочитам да правя утре вечер, а сега, след като Джеси явно ми е доста бесен, ентусиазмът ми не се е повишил. Аз трябва да съм бясна. Той има много да обяснява за загадката на Микаел.

– Но вече знам на колко години е.

Кейт се ухилва и ми хвърля поглед.

– На колко е години и как разбра?

– На трийсет и седем. Вързах го с белезници за леглото и го изтезавах, за да каже.

Кейт избухва в смях и аз се присъединявам. Предполагам, че е доста смешно.

Паркираме пред стария ми апартамент и виждам бялото BMW на Мат. Сърцето ми потъва, но все пак бях наясно, че той ще е тук, за да ме пусне.

– Искаш ли да дойда? – пита Кейт.

Обмислям въпроса няколко секунди, но решавам, че вероятно е най-добре, ако изчака в „Марго Джуниър“. Кейт е свирепа, когато реши, а в случая единственото, което трябва да направя, е да вляза вътре, да съм учтива и да изляза.

– Не, аз ще се справя. – Отварям вратата на вана и излизам. Чувствам все по-силно гадене.

Качвам се по стълбите и натискам звънеца на апартамента. Гледам нагоре към сградата и неочаквано се чувствам тъжна, че вече не живея тук.

– Здрасти! – чува се щастливият глас на Мат в домофона.

– Здрасти! – казвам колкото мога по-нормално. Не искам да навлизам в дружески разговор с него. Все още съм бясна, че е имал нахалството да звъни на родителите ми.

– Ще ти отворя.

Чувам как механизмът на вратата се освобождава и поглеждам назад към Кейт. Махвам ù леко, за да ù покажа, че влизам. Тя вдига палец и ми сочи телефона си. Кимвам в знак, че съм разбрала, и влизам в антрето.

Поемам си успокоително дъх, докато изкачвам стълбите, и се настройвам. Не трябва да споменавам обаждането до родителите ми и не трябва да се въвличам в разговор.

Когато стигам горе, виждам входната врата леко отворена, затова се разтърсвам и влизам право вътре. Не затварям вратата – не планирам да се задържам дълго. Поглеждам в кухнята и в дневната за Мат, но не го виждам никъде, затова се отправям към спалнята и откривам нещата си, натрупани в сакове и кашони. Не намирам Мат и събирам няколко чанти в ръце, но когато се обръщам, за да изляза от стаята, виждам, че стои в рамката с чаша червено вино в ръка. Носи бежовия си костюм. Винаги съм мразела този костюм, но не съм му го казвала. Тъмната му коса, както е обичайно за него, е разделена настрани и е сресана прилежно.

– Здрасти! – казва с прекалена усмивка.

– Търсих те – обяснявам, докато вдигам саковете. – Кейт чака с колата си. Ще сваля тези. – Не мога да сбъркам враждебността, която предизвиква споменаването на името на Кейт, но аз не обръщам внимание и тръгвам целенасочено към вратата. Спирам, когато Мат не прави никакъв опит да се дръпне от пътя ми.

– Извинявай! – учтивостта ми ме съсипва.

Той ми се усмихва, после отпива наперено от виното си и се отдръпва едва забележимо, оставяйки ми място, колкото да се промъкна покрай него и да сляза долу при Кейт. Щом ме вижда да излизам от сградата, тя изскача от вана и изтичва да отвори задната врата.

– Това беше бързо – казва и поема чантите от мен.

– Беше ми събрал нещата – отговарям и кимвам към саковете с вдигната вежда.

Кейт се усмихва доволно.

– Много цивилизовано.

Връщам се в апартамента и грабвам още няколко сака, като си мисля колко по-бързо би станало, ако Кейт ми беше помогнала, но ако и тя дойде, ситуацията със сигурност ще се превърне в анархия. А след като и Мат не ми предлага помощ, аз се влача напред-назад и сама нося притежанията си.

– Колко още? – пита Кейт, докато поставя деветия и десетия сак във вана.

– Само още един кашон – казвам през рамо. Най-добре да е опаковал всичко, защото не искам да идвам отново.

Връщам се обратно горе и грабвам последния кашон. Обръщам се, за да изляза бързо, но Мат е блокирал пътя ми.

– Ава, може ли да поговорим? – пита с надежда.

Присвивам се.

– За какво да говорим?

– За нас – отвръща. Махва с ръка между нас двамата.

– Мат, няма да променя намерението си – казвам толкова сигурно, колкото мога, но преди да осъзная какво става, той се озовава върху мен и се опитва да натика езика си в гърлото ми. Пускам кашона и използвам цялата си сила, за да го избутам от себе си. – Какво правиш, по дяволите? – изпищявам.

Диша тежко за малко, а после ми се намръщва.

– Припомням ти защо ни е добре заедно.

Аз се смея. Истински смях, идващ от стомаха ми. Той ми напомня. Какво? Какъв тъпак е? Моля ви! Напомняне в стила на Джеси колко не ни е добре.

– Все още ли се виждаш с някого? – пита.

– Това не е твоя работа.

– Не, но родителите ти се интересуваха.

Вдишвам дълбоко, за да се озаптя и да не му залепя един шамар. Дори няма да го уважа с отговор.

– Махни се от пътя ми, Мат! – казвам. Изключително горда съм, че удържам гласа си равен.

– Тъпа крава!

Опулвам очи. Зашеметена съм. Знаех, че у него има гадна жилка, но наистина ли е необходимо да ме обижда? Причернява ми от яд.

– Да, все още се виждам с някого. И знаеш ли какво, Мат? Той е най-добрият мъж, когото съм имала.

Смехът му е лукав, заслужаващ шамар.

– Той е буйстващ алкохолик, Ава. Знаеше ли това? Вероятно е пиян до припадък всеки път, когато те чука.

Залитам и наглата усмивка на Мат се разширява. Мисли, че съм шокирана, защото току-що ми е пуснал бомбата с алкохола. Не съм. Шокирана съм, защото знае нещо за мъжа, с когото се виждам. Как?

Искам да изтрия самодоволната усмивка от лицето му с един бърз удар.

– Е, дори когато е залян, чука по-добре, отколкото ти си успявал и в най-добро състояние.

– Жалка си – изръмжава.

– Не, Мат. Наваксвам си за четири години скапан секс с теб.

Лицето му увисва леко. Не знае какво да каже. Навеждам се да взема кашона от пода и вирвам глава, когато чувам тропота на тежки стъпки по стълбите.

„О, мамка му!“

– Ава! – реве Джеси.

Надеждата да оставя Мат и учуденото му изражение в миналото си, без да произтекат особени сътресения, вече е загубена. Откъде знае, че съм тук? Ще убия Кейт, ако тя ме е издънила.

Той минава като булдозер през вратата и мисълта, че съм го виждала в най-ядосаното му състояние, е напълно заличена от ума ми. Той е бесен и аз съм истински уплашена. Не за себе си, а за Мат. Джеси изглежда способен на убийство.

Поглежда право в мен и аз клюмвам под горещия му, свиреп поглед.

– Какво правиш тук, мамка му?

Треперя неудържимо и мълчаливо се чудя откъде знае къде съм. Но не смея да питам, затова стоя със здраво стисната уста.

– Отговори ми! – изревава.

Трепвам. Очевидно е какво правя тук. Джеси няма нужда от моето потвърждение и сигурно е видял саковете във вана на Кейт.

Мат мъдро стои назад и държи устата си затворена. Бил е потърпевш от яростта на Джеси и преди.

– Казах ти, мамка му! Не му звъни и не идвай! Казах, че Джон ще го направи! – нарежда и размахва ръце като побеснял. – Върви и се качвай в шибаната кола!

Чувам как от устните на Мат се изплъзва хихикане и му хвърлям поглед. Той гледа към мен и в очите му проблясва болно задоволство. Това ме изкарва от релси. Няма да стоя тук и да ми се крещи, особено пред бившия ми приятел, който е тъпак. Грабвам кашона и изфучавам от апартамента, като благодаря на всичко свято, че Джеси не влезе няколко секунди по-рано.

– Целунахме се – чувам самодоволния глас на Мат, а после и непогрешимия звук от юмрука на Джеси в лицето му.

Готова съм да се разплача. Мат не знае ли кога да млъкне, мамка му? Тежките стъпки на Джеси са плътно след мен, докато излизам на улицата. Виждам Кейт. Сам е тук... О, Джон също.

Голямото момче се обляга на роувъра си с големите слънчеви очила на място. Както винаги, изглежда заплашително, но лицето му е напълно безизразно. Кейт крачи до вана си, а Сам стои отстрани и изглежда малко разтревожен. Наистина ли е необходимо всички да са тук? С поглед ù казвам: „Недей!“, докато приближавам. Тя взима кашона от мен.

– По дяволите, Ава! – прошепва, докато хвърля кашона във вана.

– Ти ли каза на Сам, че съм тук? – питам кратко.

– Не! – изписква. Вярвам ù. Не би ми причинила това.

– Джон! – Джеси крещи, докато излиза от сградата. – Сложи нещата ù в роувъра! – Разтърсва възстановяващата се ръка и ме пронизва безпокойство. Скапан идиот! Не можа ли да използва лявата си ръка? И после отбелязвам отношението му към мен.

„Нещата ù?“

– Остави, Джон! – изкрещявам и Джон спира. – Няма да тръгна с него. Кейт, хайде! – Поемам към пътническата седалка на вана на Кейт, но когато стигам до вратата, поглеждам и виждам, че Сам е сложил ръка на рамото на Кейт. Тя поглежда към Сам и той леко поклаща глава, после Кейт поглежда отново към мен. Виждам, че се разкъсва.

– Вземи саковете, Джон! – прогърмява Джеси от стълбите.

– Остави ги! – крещя.

Виждам, че Джон въздъхва раздразнено и поглежда към Джеси за напътствие, но сигурно решава, че моят гняв е по-малкото зло, защото започва да прехвърля нещата ми в роувъра. Може да ги вземе. Това не значи, че отивам. Качвам се във вана на Кейт и напълно разярена се тръшвам на седалката.

За по-малко от две секунди вратата е отворена.

– Вън! – гласът му трепери от ярост. Изобщо не ми пука.

Грабвам дръжката и дръпвам вратата, но Джеси ме спира.

– Джеси! Просто си го начукай!

– Езикът!

– Начукай си го! – крещя. Гърлото ми е предрало, а гласните ми струни имат потребност от малко спокойствие. Никога не съм крещяла толкова много. Треперя от ярост. Как се осмелява? Как се осмелява да се държи така, и то след всичко, което изтърпях с него?

– Внимавай с шибания език! – повтаря, навежда се и ме сграбчва.

Боря се с него, но силата ми, сравнена с неговата, е жалка. Той ме вади от „Марго Джуниър“ и ме изправя с гръб към себе си, докато аз упорито се боря да го избутам. Хваща ме с ръка през кръста и ме вдига от земята. Понася ме към колата си, а аз ритам и пищя като тригодишно дете.

– Пусни ме!

– Затвори си мръсната уста, Ава! – изтърсва, което само ме насърчава да се боря с него още по-упорито. Ужасена съм, че ме влачи така насред Нотинг Хил пред шокираните погледи на най-добрата ми приятелка, на нейното гадже и на Джон. Искам да крещя до небесата. Боря се и се опитвам да отлепя ръката му от тялото си.

– Престани да правиш сцена, Ава!

Вдигам глава и виждам много минувачи, спрели насред улицата, за да гледат драматичните събития, които се разиграват пред очите им. Отказвам се от борбата, но главно защото съм напълно изтощена. Оставям го да ме натъпче в колата си, но размахвам ръце към него, когато се опитва да закопчае колана ми.

Той сграбчва брадичката ми и придърпва лицето ми към своето.

– По-добре стой мирна, мамка му! – Зелените му очи преливат от ярост, докато се взирам в него непокорно, преди да отдръпна лицето си. Седя на топлата черна кожа и се опитвам да си поема дъх. Виждам как Джеси се връща при Джон, Кейт и Сам. Говорят, но нямам никаква представа за какво. Главата на Джеси се отпуска и виждам как Кейт поставя ръка на рамото му. Шибана предателка! Защо той получава всички съчувствия и успокоение, когато аз съм тази, която току-що беше отвлечена от шибан маниак?

Джон клати глава и потупва Джеси по бузата с кокалчетата на ръката си, но той се дръпва назад грубо. По устните на Джон прочитам „успокой се“ и гледам как Джеси се отдалечава, размахвайки ръце във въздуха, а след това отново започва да скубе чорлавата си коса от безсилие. Джон пак клати глава и този път знам, че казва „копеле“.

Добре! Това е признак, че Джон е съгласен с мен. Мисля, че Джон каза „гадни качества“. Не можеш да станеш много по-гаден от това. Джеси е извън себе си.

Гледам през прозореца, когато се качва в колата, пали и изфучава по пътя, залепвайки ме назад в седалката. Нормалното му шофиране е достатъчно плашещо. Не чакам с нетърпение това пътуване.

– Откъде знаеше, че съм тук? – питам. Не откъсвам очи от гледката, която прелита покрай прозореца ми.

Чувам как трепва, докато завива, и с периферното си зрение виждам, че разтърсва ръката си.

– Няма значение.

– Има значение. – Обръщам се и гледам намръщения му профил. Все още е красив звяр. – Справях се добре, преди да се появиш ти.

Извърта глава към мен. Срещам втренчения му поглед със същата свирепост, която ми предлага той.

– Побеснял съм, мамка му. Целуна ли го?

– Не! – изпищявам. – Той се опита да ме целуне и аз го избутах. Тъкмо си тръгвах. – Мускулите на челото ме болят от толкова много мръщене.

Подскачам, когато удря волана.

– Никога не ми казвай, че съм властен и че прекалявам, чуваш ли?

– Ти си ненужно властен.

– Ава, за два дни хванах двама мъже, които се опитват да се вмъкнат в гащите ти. Бог знае за случаите, когато не съм бил там.

– Не бъди глупав! – присмивам се. – Въобразяваш си неща. – Напълно съм наясно, че не си въобразява. – Откъде познаваш Микаел?

– Какво? – сопва се.

– Чу ме. – По захапването на долната му устна познавам, че мисли усилено.

– Аз купих панорамния апартамент, Ава. Откъде мислиш, че го познавам.

– Той сметна, че е много интересно, когато му казах, че се виждаме от около месец. Защо?

Главата му се извърта рязко към мен.

– Защо говориш с него за нас, мамка му?

– Не говорех, той зададе въпрос и аз отговорих. Защо мисли, че е интересно, Джеси? – настоявам. Усещам, че губя контрол. Извръщам поглед от него и се опитвам да поема въздух няколко пъти.

– Този мъж те иска, довери ми се!

– Защо? – изкрещявам. Обръщам лице отново към него, но той отказва да ме погледне.

Удря волана отново.

– Иска да те отнеме от мен.

– Но защо?

– Просто го иска!

Отскачам назад в седалката си, шокирана и недоволна от уклончивия му яростен отговор. Този разговор няма да ни отведе доникъде. Джеси трябва да се успокои, аз също. Ще задам въпросите си, когато не изглежда така, сякаш може да вкара юмрук през прозореца.

Паркира пред „Луссо“ и аз излизам от колата, преди да е изключил двигателя. Забелязвам Джон, който отбива на паркинга, докато влизам във фоайето. Напълно пренебрегвам Клайв, който излиза иззад бюрото си. Отправям се право към асансьора.

Очаквам Джеси да спре вратата, за да не се затвори, и да се качи, но той не го прави. Очевидно е стигнал до заключението, че и двамата трябва да се успокоим.

Излизам от асансьора и вадя ключа от страничния джоб на чантата си, за да си отворя. Тръшвам вратата зад себе си и хвърлям чантата на пода ядосано.

– Шибан мъж! – ругая на себе си.

– Здравей! – казва един тих глас.

Вдигам поглед и виждам побеляла жена на средна възраст, която стои пред мен. Предполагам, че трябва да съм разтревожена от тази странна жена в апартамента на Джеси, но съм прекалено ядосана.

– Коя си ти, по дяволите? – изтърсвам злобно. Жената леко се присвива и едва тогава забелязвам кутията с полировка за мебели и бърсалката в ръката ù.

– Кати – казва тя. – Работя за Джеси.

– Какво? – питам нетърпеливо, но тогава гневът, който доминира цялото ми същество, отстъпва, за да позволи на малкото късче информация да попие.

„О, мамка му!“

Вратата зад мен се отваря. Обръщам се и виждам Джеси да влиза. Поглежда мен, после жената, която стои пред двама ни.

– Кати, вероятно трябва да си тръгваш. Ще говоря с теб утре – казва спокойно, но все още усещам гнева в гласа му.

– Разбира се. – Оставя полировката и бърсалката на страничната масичка и сваля престилката си, която сгъва бързо, но грижливо. – Сложих вечерята във фурната. Ще бъде готова след трийсет минути! – Вдига една чанта от пода и пъха престилката най-отгоре. Бог да я благослови, усмихва ми се, преди да тръгне. Това е повече отколкото заслужавам.

Джеси я целува леко по бузата и потрива рамото ù утешително. Гледам как тя излиза във фоайето и виждам Джон и Клайв да пренасят чантите ми от асансьора. Това е загуба на време, защото няма да остана тук. Отивам в кухнята и дръпвам вратата на хладилника с надеждата, че някоя бутилка вино може магически да е намерила пътя си към него. Горчиво съм разочарована.

Тръшвам вратата на хладилника и изфучавам от кухнята нагоре по стълбите. Дори не мога да погледна Джеси в момента. Когато влизам в спалнята, тръшвам още една врата. Стоя и се чудя... Сега какво? Трябва просто да изляза – да дам и на двама ни малко време да се успокоим. Всичко стана прекалено силно, прекалено бързо. Отровно е, осакатяващо.

Въздишам уморено и безутешно отпускам глава в ръцете си. Усещам как в очите ми се събират сълзи, а в гърлото ми се оформя буца. Влюбена съм до уши в мъж, който има най-необуздания характер и предизвикателното държане. Но в другия край на спектъра той е най-любящият, най-чувствителният и най-покровителственият мъж във вселената. Ако Джон е прав и Джеси е такъв само с мен, трябва ли да сме заедно? Ще умре от сърдечна недостатъчност, преди да навърши четирийсет години, и вината ще бъде моя. Джеси в добри моменти е невероятен. Но в лоши – непоносим.

Мислех, че съм започнала да откривам това, което трябва да знам, но с течение на времето разбирам все по-ясно, че не съм. И изглежда няма да разбера скоро... освен ако не питам Микаел...

Вратата отхвърча и Джеси нахлува вътре. Изглежда така, сякаш го е ударил ток. Видимо трепери и главната артерия на врата му се издува. Държи нещо в ръката си.

– Какво е това, мамка му? – Изглежда така, сякаш може да се възпламени всеки момент. Намръщвам се, но тогава осъзнавам, че държи лист със списък на полети. Патрик сигурно го е пъхнал в чантата ми.

Господи, сега вече загазих.

Чакай малко!

– Ровил си в чантата ми? – питам. Шокирана съм. Не знам защо, но той нахлува в личното ми пространство през цялото време. Не изглежда засрамен или готов да се извини. Просто размахва хартията пред лицето ми, докато гърдите му се повдигат и спадат.

Избутвам го и се спускам надолу по стълбите. Чувам, че ме следва – тежкото му дишане почти заглушава енергичните му стъпки. Вдигам чантата си от пода и я отнасям в кухнята.

– Какво правиш, по дяволите? – крещи той. – Не е там, тук е. – Пъха листа под носа ми. Тупвам чантата на кухненския плот и започвам да ровя в нея.

Нямам представа какво търся.

– Няма да ходиш в шибаната Швеция, нито в Дания, нито където и да е, мамка му! – крещи. Гласът му е по средата между гнева и страха.

Поглеждам го. Да, определено има страх.

– Не ми бъркай в чантата! – изсъсквам думите през собствения си гняв и го гледам обвиняващо.

Той се отдръпва малко и тупва хартията на плота, като продължава да ме гледа кръвнишки.

– Защо? Какво още криеш от мен?

– Нищо!

– Нека ти кажа нещо, жено! – заявява, приближава към мен и навежда лице към моето. – Ще умра, преди да те оставя да напуснеш страната с този женкар – отсича. Вълна от чист ужас минава през гласа му.

– Той няма да идва! – крещя и тръшвам чантата си за допълнителен ефект. Не го знам със сигурност и всъщност подозирам, че ще дойде. Микаел има план и мотив.

– Напротив. Ще те последва там, повярвай ми! Той е неуморен, когато преследва жени.

Всъщност се смея.

– Точно като теб ли?

– Това беше различно! – излайва той. Затваря очи и вдига пръсти до слепоочията си, като че се опитва да освободи малко напрежението си.

– Ти си невъзможен – изстрелвам.

– И защо взимаш витамини? – пита. Намръщва се хубаво. – Бременна си, нали?

Грабвам витамините от чантата си и ги хвърлям по главата му. Той се опулва, прикляква бързо, за да ги избегне, и те се забиват в стената, а после падат на кухненския под. Трябва да си върна контрола. Губя го страшно бързо.

– Купих витамините за теб – крещя. Той ме поглежда, сякаш може да съм откачила. Близо съм.

– Защо? – поглежда шишенцето на пода.

– Ти подложи организма си на тежко изпитание. Забрави ли?

Засмива се.

– Не ми трябват хапчета, Ава. Казах ти. – Тръгва напред, грабва ръцете ми и ме дръпва към себе си. – Не съм шибан алкохолик. Ако пия сега, ще бъде защото ти си ме вбесила до лудост – изкрещява последните думи в лицето ми.

– Обвиняваш мен за всичко това – заявявам. Не питам, защото той вече ми го изкрещя в лицето.

Той ме пуска и се отдалечава.

– Не, не те обвинявам. – Ръцете му се стрелват към косата от безсилие. – Какво още криеш от мен? Делово пътуване с богат датчанин – не спира и ме гледа свирепо. – Приятна визита при бившия?

– Приятна? – заеквам. Мисли, че да се видя с Мат е било приятно? – Ти, глупав, шибан мъж!

– Езикът!

– Разкарай се! – изкрещявам. Той е на съвсем друга шибана планета! Ако ме познаваше толкова добре, колкото твърди, нямаше да хвърля такива глупави намеци наоколо.

– Не мога да съм близо до теб в този момент – крещи той. Стиска зъби и виждам как мускулите на челюстта му трептят. – Обичам те, Ава. Толкова много, но не мога да те погледна. Това е скапано. – Излиза от кухнята.

Входната врата се тръшва, а миг по-късно се чува и страхотен трясък. Изтичвам във фоайето. Джеси не е там, но огледалната врата на асансьора е пръсната на милиони парчета. През умопомрачението си успявам да се зачудя още какво е причинил на нещастната си ръка. После заплаквам. Безнадеждно, хълцайки. Чувствам се напълно безпомощна и тотално загубила контрол. Струва ми се, че той ме изпитва, че проверява дали имам силата да го измъкна от тази пълна каша. А отгоре на всичко се боря с непрестанната дребна мисъл, че аз съм го докарала до подобно състояние. Това не е здравословно.

Връщам се в голямата открита дневна и виждам как всичките ми чанти са подредени в спретната редичка до стълбите. Какво да правя с тях? Да остана ли?

Оставям ги. Не знам какво друго да правя, затова отивам и сядам на един шезлонг на терасата и плача сама – силен, разтърсващ раменете рев с обилни сълзи, докато се опитвам да открия някаква посока. Взирам се в пространството и се чувствам изоставена. Познати чувства, нито едно от които не исках да изпитвам повторно, отново нахлуват в мен. Празнота, загуба, самота и обезсърченост – емоции, които ме бяха пратили в най-долния кръг на ада, докато Джеси не се появи в живота ми. Как стана така, че имам толкова силна нужда от него? Как се случи това с мен? Той си отиде и сега имам доста добра представа как се е чувствал, когато аз му причиних същото. Сякаш огромна част от мен липсва.

Така е.

Качвам се обратно горе и заставам под душа. Стоя векове под струята и разсеяно насапунисвам тялото си. Където и да се обърна, виждам нас двамата с Джеси – на мивката, до стената, под душа. Навсякъде сме заедно. Излизам набързо, внезапно обзета от отчаяно желание да избягам от спомена за интимността ни. Изсушавам косата си и се пльосвам на леглото. Не съм сигурна колко време лежа и се взирам празно в тавана. Минути. Часове. Кожата ми пари и е изопната от изсъхналите сълзи. Може би трябва да се ориентирам по това. Връщам се назад, въпреки че се опитвам да не го правя, към онези случаи, в които сме били разделени и той е пил. Ще пие ли сега? Мисълта кара сърцето ми да запрепуска в болезнен галоп в гърдите ми, като че се опитва да стигне чак до устата ми. Представата за Джеси и алкохол е достатъчна да ме накара да скоча към кухнята, за да си взема телефона.

С влизането усещам уханието на нещо, което мирише наистина добре. О! Изтичвам до фурната и я изключвам. След това грабвам телефона си и избирам Джон.

Ниският тътен на гласа му се процежда по телефона след първото иззвъняване.

– Той е тук, Ава.

– В имението ли? – питам. Толкова съм облекчена, но в същото време се чудя какво прави там.

– Да – казва. В гласа на Джон се усеща съжаление. Това ме кара да се стегна.

– Да дойда ли? – добавям. Не знам защо питам, след като вече се качвам нагоре, за да се облека.

Джон изхъмква в телефона.

– Вероятно е най-добре, момиче. Той отиде право в кабинета си.

Затварям, метвам си някакви дрехи и се отправям към вратата. Ключовете за колата ми. Джеси не ми върна ключовете за колата. Гмурвам се в кашоните с притежанията ми и се моля да открия резервния комплект. Накрая го напипвам.

За нула време се озовавам във фоайето на „Луссо“. Тичам, а токчетата ми потракват бързо по пода. Забелязвам Клайв, коленичил зад бюрото си, но бързо го подминавам, без да кажа и дума. Нямам време за него тази вечер. Горкият човек ще се чуди какво е направил, за да ме ядоса.

– Ава! – чувам да вика след мен. Не бих спряла, но звучи така, сякаш нещо наистина не е наред. Може би тайнствената жена се е връщала.

– Какво има, Клайв?

Той изтичва към мен паникьосан.

– Не може да излизаш!

Какви ги говори?

– Господин Уорд – задъхва се – каза, че не трябва да напускаш „Луссо“. Беше много настоятелен.

– Клайв, нямам време за това. – Продължавам по пътя си, но той сграбчва ръката ми.

– Моля те, Ава! Ще трябва да му се обадя.

Не мога да повярвам. Сега е накарал портиера да играе ролята на затворнически пазач?

– Клайв, не е твоя работа да правиш това – посочвам. – Моля те, пусни ръката ми!

– Е, аз също му го казах, но господин Уорд може да е много настоятелен.

– Колко, Клайв?

– Не знам за какво говориш – казва бързо и намества шапката със свободната си ръка. Не би могъл да изглежда по-виновно дори да опитваше.

Издърпвам ръката си от Клайв и отивам до портиерското бюро.

– Къде държиш номера на господин Уорд? – питам, докато оглеждам високотехнологичните монитори пред себе си. Забелязвам, че мобилният телефон на Клайв също е на бюрото.

Клайв приближава с учудено изражение на лицето.

– Всичко е свързано с телефона през системата. Защо питаш?

– Имаш ли номера на господин Уорд на мобилния си? – питам.

– Не, Ава. Всичко е програмирано в системата. Поверителност за живущите и така нататък.

– Добре – казвам, изскубвам жиците, които свързват телефонната система с компютъра, и ги пускам в оплетена купчина на пода, където се срещат с челюстта на Клайв.

По пътя навън чувам шокираното оплакване на горкото старо момче и изпитвам леко бодване на вина. Това ще бъде поредната сметка, която ще се включи в актива на панорамния апартамент.

Скачам в колата си и веднага забелязвам малка черна кутия на таблото. Знам какво е. Натискам и портите на „Луссо“ започват да се отварят.

По целия път до имението се моля да не намеря Джеси с питие в ръката. Това е първият път, в който се връщам, след като открих какви дейности предлага клубът, но необходимостта да го видя надминава нервността и неохотата, които ме обземат.