2-Под този мъж

Двадесета глава

Стоя пред огледалото, което достига до пода, и се взирам в себе си, а стомахът ми е на възли. Косата ми е изсушена на лъскави бухнали вълни, гримът ми е естествен и нежен и аз съм облечена в роклята. Чувствам се невероятно, но нервите ми са опънати до крайност. Не съм сигурна дали това е заради мястото, на което отивам, или защото се тревожа невероятно много, че Джеси няма да хареса роклята.

Обръщам се пред огледалото, за да видя голия гръб, който като че разкрива дори повече, отколкото изглеждаше в магазина. Дали ще побеснее? Той почти получи сърдечен удар заради дълбоко изрязания гръб на лятната рокля.

Издухвам косата от лицето си, слагам прости обици от бяло злато – дантелата няма да понесе нищо повече – и прехвърлям гланца и пудрата в портмонето при телефона. На вратата се чука и сърцето ми се присъединява към вързалия се на възли стомах.

– Ава! Скъпа, трябва да тръгваме – казва той спокойно през вратата. Не прави опит да влезе и този малък жест, прибавен в допълнение към неговия нежен, несигурен глас, ми казва, че вероятно също е нервен. Защо? Нормално би нахлул без внимателно чукане или сладки приказки.

– Две минути – отговарям. Гласът ми е висок и треперлив. Пръскам се с любимия си парфюм на „Келвин Клайн“. Не следва нетърпеливо боботене и заповеди да си размърдам задника. Той просто ме оставя да си овладея нервите.

Няколко пъти си поемам успокояващо въздух, взимам чантичката си и изправям рамене. Не е добре. Аз съм глупаво нервна. Трябва да се изправя пред членовете на имението. Онези жени дадоха ясно да се разбере, че не съм добре дошла, и не мога да си представя, че ще променят мнението си само защото съм облечена в дизайнерска рокля или пък защото официално се водя приятелка на Джеси.

Въздъхвам дълбоко, повдигам полите на роклята, за да се насладя на обувките си, и поемам към вратата и към върха на стълбите.

Когато стигам до откритото пространство, чувам тихите хипнотизиращи звуци на „Нощи в бял сатен“ на „Муди Блус“, които се носят от вградените колони. Усмихвам се на себе си. И тогава го виждам.

Спирам се на най-горното стъпало и се опитвам да овладея дишането си. Все едно отново го виждам за първи път. Той изглежда невероятно в черния си костюм, снежнобялата риза и черната вратовръзка. Избръснат е и мога да видя цялата му красота, а косата му е обърната на една страна с помощта на малко гел. О, Господи, ще трябва да отбивам много атаки тази вечер.

Той все още не ме е видял. Движи се бавно, пъхнал ръце в джобовете на панталоните, и гледа в краката си. Нервен е. Моят уверен, властен бивш плейбой е нервен. Гледам мълчаливо как сяда, сплита пръсти и започва за кратко да върти палците си един над друг, а след това става и продължава да върви напред и назад. Усмихвам се на себе си. Сякаш усетил, че съм наблизо, извърта глава към мен и аз получавам директна фронтална гледка към моя поразително красив мъж в целия му блясък. Дъхът ми спира и аз стискам парапета на стълбите, за да се успокоя.

Очите му се разширяват.

– Исусе! – произнася и аз пристъпвам от крак на крак под неговия втренчен поглед. Очите ни се срещат и той бавно тръгва към стълбата. Бих тръгнала надолу, за да го срещна, но глупавите ми крака са се вкочанили и никакво убеждение не е в състояние да ги накара да помръднат. Може би ще му се наложи да ме свали на ръце.

Той се качва по стълбите и през цялото време не отделя очи от моите, а когато стига до мен, протяга ръка с лека усмивка. Аз си поемам дълбоко въздух, сграбчвам роклята си и поставям ръка в неговата, като му позволявам да ме поведе надолу. Краката ми са много по-стабилни сега, след като той ме държи.

Когато стигаме в основата на стълбището, той спира и се извръща към мен, като прокарва поглед по облеченото ми в дантела тяло. Той се разхожда бавно зад гърба ми и аз затварям очи, молейки се да не съм направила огромна грешка с моя смел избор на рокля с гол гръб. Чувам как вдишва рязко, а после топлите му пръсти докосват врата ми. Той бавно ги прокарва по гръбнака ми и завършва в основата на гърба ми. Имам чувството, че стотици иглички се забиват в голата ми кожа. После усещам горещия му дъх върху кожата си, когато целува центъра на гърба ми. Топлите му устни ме карат да се отпусна физически.

Той бавно ме заобикаля, минава пред мен и улавя погледа ми.

– Дъхът ми спря – мърмори той и с трепереща ръка ме хваща за кръста и ме придърпва към себе си. Поема устата ми нежно, като че съм дантелата, в която съм облечена.

Всичките ми възли и стегнати нерви се отпускат. Сега единственото, за което остава да се тревожа, е безкрайната опашка от жени, които ще се хвърлят в краката му. Той се отдръпва и притиска хълбоците си в корема ми. Свидетелството за силната му възбуда е ясно доловимо. Би ли ме накарал да се съблека? Навярно не и сега.

– Наистина харесвам роклята ти – казва той с лека усмивка. – Не я изпробва. Щях да запомня, ако го беше направила. – Той поглежда към дрехата с възхищение. – Винаги в дантела – повтаря думите си и впива поглед в мен. – Заради мен ли я избра?

Кимвам леко, а той отстъпва, прибира ръце в задните си джобове и започва да дъвче долната си устна, а зъбните колелца се въртят бясно, след което кимва многозначително... одобрително.

Оглежда ме от долу до горе и погледът му се спира на моите очи.

– Така както аз избрах това за теб – изрича той, вади ръка от джоба си и аз виждам нежна платинена многопластова верижка да виси от пръста му.

Едва не се задавям, когато я съзирам. Това е същото бижу, което видях на витрината на бижутерския отдел, покрай който минахме със Зоуи тази сутрин. Тя ми го посочи и то ме омагьоса на мига с пластовете платина и с огромния квадратен диамант, който висеше в края. Едва не получих инфаркт, когато прочетох малкото картонче с цената.

Очите ми отскачат към неговите.

– Джеси, това колие струва шестдесет хиляди! – ломотя. Не съм се объркала. Преброих нулите неколкократно.

Изведнъж ми става горещо, щом премествам поглед от Джеси към люлеещия се диамант, който все още виси от пръста му. Той се усмихва и минава зад гърба ми, събира косата ми и я премята през рамото ми. Сърцето ми галопира бясно в гърдите ми, когато той надява колието през главата ми и го оставя да виси на гърдите ми. Имам чувството, че е окачил огромна тежест на врата ми. Започвам да се треса.

Ръцете му се плъзгат по гърба ми и той го закопчава, а след това плъзва длани по раменете ми и целува основата на врата ми.

– Харесва ли ти? – шепти в ухото ми.

– Знаеш, че ми харесва, но... – подхващам. Посягам нагоре и докосвам диаманта. На мига ми се приисква да взема кадифена кърпичка и да изтрия отпечатъците си от него. – Зоуи ли ти каза? – Усещам гадене. Знам, че технически тя е търговец, но да каже на Джеси, че съм напълно прехласната от неприлично скъпо диамантено колие, е възползване от ситуацията. Шестдесет хиляди! За Бога!

– Не, аз помолих Зоуи да ти го покаже – отговаря. Той ме извръща в ръцете си и прокарва върховете на пръстите си по колието, а после и надолу към центъра на гръдта ми. – Ти си безумно красива – казва и целува устните ми меко.

Той я е помолил? Смея се нервно.

– На мен ли говориш, или на диаманта?

– Всичко е за теб – казва той и повдига вежда. – Винаги си била само ти.

Смехът ми утихва светкавично.

– Джеси, ами ако го загубя, ами ако... – Устните му ме принуждават да замълча.

– Ава, млъквай! – отсича. Той нежно премята косата на гърба ми. – Застраховано е и е подарък от мен. Ако не го сложиш, ще се ядосам до безумие. Ясно?

Тонът му не предполага да споря с него, но аз съм напълно объркана и дори по-нервна отпреди.

Поемам си дълбоко въздух и слагам ръце на гърдите му.

– Наистина не знам какво да кажа – гласът ми леко трепери, както и тялото ми.

– Би могла да кажеш, че ти харесва. – Устните му се извиват в ъгълчето. – Би могла да кажеш „благодаря“.

– Наистина ми харесва. Благодаря! – изричам. Протягам се и го целувам.

– Ти си повече от добре дошла, скъпа. Въпреки че колието не е толкова хубаво, колкото си ти. Нищо не е по-хубаво от теб. – Той маха ръцете ми от гръдта си. – Моята работа тук е свършена. Хайде, накара ме да закъснея – добавя. Насочва ме към предната врата и изключва музиката, след което взима ключовете и ме повежда към асансьора. Забелязвам, че стъклото е било оправено.

Вратите се отварят, влизаме вътре и виждам как набира кода. Джеси поглежда към мен и ми намигва.

– Ти си абсолютно красив – казвам замислено, протягам се и прокарвам палец по долната му устна, за да обърша червилото си. – И целият мой.

Той сграбчва ръката ми и целува върха на пръста ми.

– Само твой, бебче.

Минаваме през фоайето на „Луссо“, а Клайв ни оглежда внимателно и зяпва леко. Ръката на Джеси е здраво разположена около рамото ми и аз знам, че това е знак, че иска да бъда до него тази вечер, в което няма нищо лошо, защото нямам намерение да го оставям сам дори за миг.

Той ми помага да се кача в колата и тръгваме към имението с висока скорост. Аз съм причината да закъснее за собственото си парти, но не изглежда много разтревожен. Често хвърля поглед към мен и се усмихва леко, когато го хващам да ме гледа.

Полагам длан на твърдото му бедро и се отпускам напълно, когато той слага ръка върху моята и ме стиска успокоително. В момента съм невероятно влюбена в него и си давам сметка, че за първи път очаквам тази вечер с нетърпение. Забавният Джеси е излязъл да си поиграе и в този малък отрязък от време мога да видя безгрижния мъж, за когото всички продължават да ми говорят, но е напълно ясно, че той е такъв само когато нещата стават по неговия начин, когато правя каквото ми е казано и когато той получава каквото иска. Но аз съм изключително щастлива и доволна, когато е такъв. Определено съм на Седмото небе на Джеси.

Не се изненадвам да видя Джон на стълбите на имението, когато паркираме. Джеси ми помага да сляза от колата и ме повежда към входа, където Джон наставлява дузина мъже в униформи на лакеи. Джеси подхвърля ключовете си на Джон, който ги хваща и ги подава на един от лакеите, добавяйки точни инструкции да мести астъна само при крайна необходимост.

Махам с ръка на Джон и той ми се усмихва широко и ме възнаграждава с блясъка на златния си зъб, докато минаваме. Той е в обичайния си черен костюм, но с тази разлика, че сега е заменил черната риза с бяла и е сложил черна папионка. Очилата все още са си на мястото и той все така изглежда хладнокръвен.

– Ето те най-сетне! – паникьосаният глас на Сара е първото нещо, което атакува ушите ми, след като влизаме в имението. Тя си пробива път към нас с малки крачки, облечена в тясна червена сатенена рокля, която би могла да се определи по-скоро като втора кожа, ограничаваща сериозно движенията ù. Вероятно се е изляла в дрехата. Ако досега е имало някакво съмнение относно гърдите ù, то вече е напълно разсеяно. Те са повдигнати от роклята без презрамки и ако Сара отпусне устни, би могла да ги целуне.

Тя спира близо до Джеси и ми отправя критичен поглед. Обхождането с поглед завършва пътя си на моя врат, което не е изненадващо – колието трудно би могло да бъде пропуснато, но тя не е привлечена от красотата му. Няма начин. Явно премисля кой ми го е дал и съдейки по нейното раздразнено, напомпано с ботокс лице, вероятно е стигнала до вярното заключение. Инстинктивно вдигам ръка и сграбчвам диаманта, сякаш го пазя от нейните очи. Тя ми хвърля завистлив поглед, а после прокарва очи по облеченото ми в дантела тяло. Изправям рамене и се усмихвам сладко.

– Вече съм тук – боботи Джеси и ме притегля към себе си. Влизаме в бара и намираме Марио да инструктира екипа си. Барът е утроил размера си и аз установявам, че сгъваемите врати, които делят бара от ресторанта, са отворени и между двете помещения са разположени високи маси и столове.

– Ето, седни! – казва той, повдига ме на един стол на бара и вика Марио, а след това сяда срещу мен.

Сара сочи към листата в ръката си:

– Може ли да обсъдим...

– Сара, дай ми една минута! – Джеси я прекъсва, без да сваля очи от мен. Бих могла да го целуна. – Какво искаш за пиене?

Усещам леда, който се разнася от Сара, докато тя стои там и чака Джеси да ме обслужи, преди да ù обърне вниманието, което тя изисква. Трябва да помисля какво да избера. Може ли да пия алкохол? Джеси каза, че няма проблем, щом той е наблизо.

Марио се появява. Изглежда доста елегантен с бялата жилетка и папионката. Косата му е сресана настрани, а мустаците му са грижливо подрязани. Той се усмихва широко и си спомням сочния коктейл, който ми направи по-рано днес.

– „Гордостта на Марио“, моля! – ухилвам му се.

Той се смее силно.

– Да! – възкликва и започва да се мотае край бара. – Господин Уорд?

– Само вода, моля – отговаря Джеси и се накланя към мен за целувка. Усещам как очите на Сара пробиват дупки в мен, така че, разбира се, се подчинявам и му позволявам да прави каквото иска. Не че имам нужда от Сара, за да го направя. Той постига всичко – когато и където избере.

– Слоу джин, Марио – отсича тя кисело, а после продължава да пуфти, докато Джеси ми се наслаждава. Той не храни никакво уважение към тази жена и аз се чувствам все по-добре по тази причина. Тя дори не е заплаха.

– Джеси, наистина имам нужда от теб в кабинета – настоява.

Той изръмжава и аз си пожелавам той да я среже.

– Сара, моля те! – скърца със зъби Джеси и застава пред мен. – Скъпа, искаш ли да останеш тук, или предпочиташ да дойдеш с мен?

Не гледам към нея, но знам, че току-що е извъртяла очи, и въпреки че с удоволствие бих я подразнила още, се чувствам напълно щастлива с Марио и неговия чудесен коктейл.

– Тук ми е добре. Ти върви!

Той взима водата си и залепва устни на слепоочието ми.

– Няма да се бавя – казва, тръгва и оставя Сара буквално да подтичва на нейните двайсетсантиметрови токчета, за да е в крачка с него, но не и преди да се наведе през мен, за да вземе джина си от бара и да ми се озъби. Пренебрегвам я и приемам собственото си питие от усмихнатия Марио.

– Благодаря, Марио – отвръщам на усмивката му и отпивам, като въздишам благодарно.

– Госпожице Ава, може ли да кажа колко великолепно изглеждате тази вечер? – казва той и се усмихва доволно, а аз се червя леко.

– Марио, може ли да кажа колко дяволски прекрасен изглеждаш ти тази вечер? – отвръщам. Повдигам чашата си към дребния италианец, към когото съм много привързана.

Той залива бара с гръмогласен смях, а после очите му се втренчват в диаманта, който виси на врата ми, и отново се насочват към моите с повдигане на вежда.

– Той ви обича много, много, да?

Повдигам притеснено рамене. Внезапно се чувствам неудобно с този приятелски настроен италианец. Не искам всеки да мисли като Сара.

– Това е просто колие, Марио. – Колие, което струва шестдесет хиляди, да, но няма нужда някой да знае това. Повдигам ръка и го сграбчвам отново. Трябва да проверявам дали е там дори когато усещам тежестта му.

– Виждам, че и вие също обичате господин Уорд много – усмихва се той и допълва чашата ми. – Това ме прави щастлив.

Звукът на счупена чаша го разсейва и той отива да провери, като размахва ръце и крещи нещо на италиански.

Седя щастлива на бара и гледам как персоналът се приготвя за вечерта. Чашите се пълнят с шампанско, барът се бърше многократно, а Марио крещи нареждания, сочи тук и там и инструктира барманите. Малкият италианец е перфекционист и прави всичко както трябва. Голямата стая изглежда великолепно подредена, всичко е съчетано точно и с голямо внимание към подробностите. Висящите ниско полилеи блещукат изискано, като разпръсват мека прасковена светлина: думите чувствен и възбуждащ идват в ума ми незабавно, думи, които съм чувала и преди.

Пит се появява с поднос канапета.

– Ава, изглеждаш чудесно – отбелязва и ми поднася подноса. – Искаш ли едно?

Долавям невероятния аромат на пушена сьомга и забелязвам малки, тънки питки, намазани с крема сирене.

– А, Пит – слагам ръка на стомаха си, – стомахът ми все още е пълен от обяда. – Нямам представа как ще се справя с трите ястия на вечеря. Сигурно ще спукам роклята.

– Ава, та ти едва докосна обяда си – поглежда ме той невярващо и продължава по пътя си. – Приятна вечер!

– И на теб, Пит! – отговарям, но веднага осъзнавам, че е тъпо да пожелавам приятна вечер на човек, който ще трябва да работи здраво. Обаче е прав. Не си изядох обяда, защото загубих апетит, когато Сара се появи, и вероятно това е причината да не съм гладна и сега.

Обръщам се отново към бара и откривам, че чашата ми е била допълвана. Оглеждам се за Марио и го виждам как реди някакви столове от другата страна на бара. Той улавя погледа ми и ми се усмихва хитро, а аз вдигам чашата си и му се мръщя. Той не обръща внимание на цупенето ми и продължава да мести столовете. Ще трябва да внимавам. Вече съм изпила две чаши от славната смес на Марио, а нямам никаква идея какво съдържа. Не мога да си позволя да припадам, след като хората започнат да пристигат.

– Ава!

Подскачам до права позиция в момента, в който развълнуваният писък на Кейт ме удря странично.

– Леле! – Тя се заковава пред мен, а очите ù ще изскочат от орбитите си. – Мамка му!

– Знам – смотолевям. – Вцепенена съм от ужас от проклетото нещо. Би трябвало да е в сейф. – Започвам отново да си играя с колието, а Кейт плясва ръката ми и самата тя го сграбчва.

– Боже! Това е нещо сериозно – казва тя, пуска диаманта и се отдръпва, за да ме погледне. – Само се виж! Някой е бил много глезен днес.

Смея се. Мисля, че това, което получих днес, е далеч от глезенето.

– Ами ти? – отвръщам, хващам ръцете ù и ги отдръпвам настрани. – Харесва ми роклята ти. – Карам я да се завърти. Както винаги, изглежда прекрасно. Пременена е в дълга зелена рокля, а кичурите червена коса, събрани високо на главата ù, изглеждат невероятно. – Искаш ли питие? Трябва да опиташ това! – Взимам чашата си от бара и я повдигам. – Ето, седни! Къде е Сам?

Тя се намества на стола и извърта очи.

– Той не би позволил на някой лакей да паркира колата му. Мисли, че са идиоти, които не могат да се справят с мощта на карерата. – Тя се смее. – Къде е Джеси?

Усмивката ми изчезва.

– Сара го замъкна някъде. – Поглеждам часовника и забелязвам, че го няма вече повече от час. – Както и да е, нямаше как да не забележа една конкретна карера с една конкретна червенокоска в нея да паркира пред имението снощи – казвам спокойно, докато отпивам от питието, и следя реакцията ù над ръба на очилата.

Моята огнена червенокоса приятелка ми хвърля един поглед.

– Да, Ава. Ти вече подчерта този факт – казва тя надменно. – Дай ми това питие!

Поклащам глава, но не настоявам.

– Марио? – викам и той махва, че е разбрал, идвайки. – Това е приятелката ми Кейт. Кейт, това е Марио.

– Да, познаваме се. – Кейт се усмихва на Марио.

– Как си тази вечер, Кейт? – пита Марио и я дарява с една от неговите мили и топли усмивки.

– Ще бъда по-добре, когато ми дадеш един от тези – тя сочи към чашата ми и Марио се усмихва, след което отива да донесе каната с „Гордостта на Марио“.

Разбира се, че се познават. Виждали са се тук. Но колко пъти? Марио се връща с каната, но аз слагам ръка върху моята чаша, когато се опитва да я допълни отново, и му хвърлям игрива предупредителна усмивка. Той повдига рамене, мърмори нещо на италиански и потиска усмивката си, явно се опитва да изглежда засегнат.

– Къде е любовта?

И двете се извръщаме и виждаме Сам, който стои с разтворени крака и протегнати ръце на входа на бара. Той изглежда изненадващо елегантен, особено в сравнение с обичайните му размъкнати дънки и тениска. Приглажда сакото си и танцува към бара уверено, като подвиква за бутилка бира, докато се приближава. Той може да е облечен официално, но косата му е в обичайния си вид: рошави къдрици. Хитрата му усмивка и трапчинката се открояват още по-силно.

– Дами! Може ли да ви кажа колко невероятно изглеждате и двете в тази прекрасна вечер? – Той докосва бузата ми с устни, а след това възнаграждава Кейт с драматична мокра целувка. Тя го избутва със смях.

– Къде е моят човек? – пита той, докато оглежда бара.

Искам да го поправя, че Джеси е всъщност моят човек, но се страхувам, че може да попадна в опасна територия.

– В кабинета си е – казвам и отпивам още една глътка. Внимавам с алкохола, но това нещо е вкусно и може да се превърне в заплаха.

Час по-късно барът пращи по шевовете, а Джеси все още не се е върнал. Щастливо бърборене изпълва въздуха на фона на мелодичен джаз. Всички мъже изглеждат чудесно във фракове и костюми, а жените са направо невероятни във вечерни рокли. Не мога да пренебрегна факта, че очевидно съм тема на разговор за много групи, особено женски, които не успяват да скрият интереса си. Това, което ме тревожи най-много, е моят необуздан ум, в който се върти въпросът с колко от тези жени е спал Джеси. Това е потискаща мисъл, но не съм сигурна, че някога ще се отърва от нея.

Отпивам предпазливо от третия си коктейл. Дрю пристигна и изглежда не по-различно от всеки друг път, добре облечен и изискан. Издишам и се отпускам, когато усещам две големи длани да се отпускат върху бедрата ми, както и прекрасния свеж аромат на вода и мента, достигащ до носа ми.

Брадичката му се отпуска на рамото ми.

– Пренебрегнах те.

Извивам врат, за да го погледна.

– Да, така е. Къде беше?

– Не можех да помръдна и две крачки, без някой да ме спре. Вече съм изцяло твой, обещавам. – Той се притиска към гърба ми и се накланя, за да се здрависа с момчетата и за да целуне Кейт по бузата. Мога да гарантирам, че тези, които са го спирали, са били жени. – Добре ли са всички? – пита той и маха на Марио за още вода.

– Ще бъдем, когато мине вечерята – ухилва се Сам и чука с бутилката си тази на Дрю.

– Десет и трийсет – казва Джеси твърдо. Той ме сваля от стола и сяда на моето място, след което ме дръпва на скута си и пъха лице във врата ми. Сам и Дрю си хвърлят неодобрителни погледи, а Кейт отказва да ме погледне и така само задълбочава моите подозрения и загриженост.

– Искам да те положа на бара и бавно да сваля всичката дантела от теб – шепне в ухото ми Джеси и притиска скута си към задника ми. Стягам се и мълчаливо се моля да млъкне, преди да съм се подчинила и сама да съм се покатерила върху бара. – Какво има под роклята?

– Още дантела – казвам тихо с усмивка, а той изстенва в ухото ми.

– Направо ме убиваш – изрича, захапва леко ухото ми и причинява тръпки по цялото ми тяло.

– Трябва да спреш – предупреждавам го доста неубедително. Ще му отнеме седмица да ме измъкне от тази рокля и след това да ме напъха обратно в нея. Всъщност вероятно въобще няма да му трябва толкова много време. Той ще загуби търпение и ще я съдере и при това положение няма да я обличам отново.

– Никога – отвръща, езикът му е в ухото ми и аз затварям очи с въздишка.

– Престанете! – Кейт закачливо удря рамото на Джеси. – Пусни я долу!

– Да, ограничаваш нашите сексуални нужди, но няма проблем да седиш тук и да галиш своето момиче – оплаква се Сам.

Джеси му отправя укорителен поглед.

– Опитай се да ме спреш. Ще затворя още сега и ще я отведа у дома.

– Съсипваш собствения си бизнес – усмихвам се аз и всички започват да се смеят. Чувствам, че Джеси по-рядко хапе врата ми, но вниманието ми е привлечено от жена на входа на бара, която носи кремава рокля. – Коя е тя? – питам.

– Коя коя е? – не разбира. Главата му се отдръпва от врата ми и аз кимам към жената. Тя вероятно е в началото на трийсетте, има черна, подстригана на черта коса и красиви черти. Не бих ù обърнала внимание, но тя ни гледа втренчено и е сама.

Жената тръгва право към нас и аз усещам как Джеси се стяга под мен. Сам и Дрю млъкват веднага, което само ме кара да стана още по-подозрителна. Коя е тя, по дяволите?

Когато наближава нашата група, тя спира и се вглежда в Джеси. Напрежението му е явно доловимо. Поглеждам към Кейт и откривам, че е силно намръщена. Тогава Джеси внезапно ме вдига, става и ме поставя обратно на стола.

– Корал, искаш ли да дойдеш в кабинета ми? – пита Джеси твърде меко и любезно, за да ми хареса. Тя кимва и аз виждам, че очите ù са пълни със сълзи. – Хайде! – Той се обръща към мен, усмихва ми се извинително и я повежда навън, сложил ръка на кръста ù, като ме оставя да се чудя какво става, а аз се опитвам да му внуша мисълта да махне ръката си от нея.

Джон му кимва, докато Джеси и жената минават покрай входа на бара, и продължава да уведомява всеки, че вечерята ще бъде сервирана всеки момент. Гостите се стълпяват на входа на лятната стая, а жените ми хвърлят любопитни погледи, докато минават. Пренебрегвам ги, прекалено заета съм да се чудя какво прави Джеси с тази мистериозна жена.

Тишината, която настъпва в нашата малка група, е нарушена от Кейт.

– Коя е тази? – Тя ми помага да сляза от стола.

Поглеждам към Дрю и Сам и виждам как и двамата свиват рамене, все едно не я познават, но по внезапното им неудобство съдя, че знаят съвсем точно коя е Корал.

– Не знам. Никога не съм я виждала преди – казвам и се мръщя, като следвам множеството хора към лятната стая. – Изглежда обаче Джеси я познава – добавям сухо.

Намираме нашата маса и аз съм повече от облекчена, когато се оказва, че на нея са Кейт, Сам, Дрю и Джон. Не съм доволна, че и Сара е сред нас. Идва и още един мъж, когото не съм виждала досега. Представя се като Найлс – симпатичен е, прилича на гимназист и носи малко дълга безформена коса. Това въобще не е типът мъж, който очаквам да срещна в имението. Но какъв тип мъже идват в имението?

Лятната стая е напълно изпразнена от дивани и масички и на тяхно място са подредени кръгли маси за осем до десет човека. Опитвам се да ги преброя, но загубвам реда на около тридесетата. Цветовете са черно и златно. Чудя се дали това е случайно.

Навсякъде горят свещи и подчертават атмосферата на чувственост. Това беше едно от изискванията на Джеси за разширението и по времето, когато нямах идея какво представлява имението, то ми изглеждаше странно. Сега вече изглежда напълно логично.

Групата е разположена в ъгъла, но докато вечеряме, за музиката се грижат четирима мъже със саксофони. Столът до мен все още е празен. Сара кацва на този до него. Предполагам, че тя е изготвила разпределението на местата и е била вбесена, когато не е имала друг избор, освен да ме настани до Джеси.

Къде е той?

Кейт вдига златиста сатенена чанта и я размахва във въздуха към мен. Това сигурно са подаръците и аз решавам, че няма дори да вдигна моята, но решението ми само затвърждава намерението на Кейт и тя забива нос в чантата, а след това я затваря с опулени сини очи. Сам се опитва да я вземе от нея, но тя го удря, той се оплаква и взима мъжкия черен еквивалент, който е положен на неговото място. Повтаря движенията на Кейт, но не се опулва като нея, а я поглежда и се ухилва от ухо до ухо. Това я кара да посегне към неговата чанта, но той я отблъсква.

Предястието от миди е сервирано и светкавично ме разсейва от мислите ми. В имението наистина приготвят вкусна храна.

– Е, Ава, казаха ми, че си работила по „Луссо“ – казва Найлс през масата. – Истински подвиг – усмихва се той и повдига чаша към мен.

– Не вреди на портфолиото ми – отговарям небрежно.

– Скромничиш – смее се той.

– Тя е добра – включва се Кейт. – В момента прави разширението горе. – Кейт посочва с вилицата си към тавана на лятната стая с възможно най-неподобаващ за дама маниер.

– Разбирам. Така ли се запознахте с Джеси? – пита Найлс, малко изненадан.

– Да – потвърждавам любезно, но не продължавам нататък. Не се чувствам удобно да говоря за връзката си с Джеси, и то като се има предвид, че каменното лице на Сара е на една ръка разстояние. А въпросът на Найлс ми напомня, че Джеси все още не е тук. – С какво се занимавате? – питам, за да отклоня разговора от Джеси и за да задоволя любопитството си.

Той оставя вилицата си и обърсва уста с кърпичка.

– Доставям стоки на Джеси – отговаря с лека усмивка.

Успявам да се спра и да не задам най-глупавия въпрос, на който съм способна. Мъжът не доставя храна и питиета в имението. Не, Найлс доставя другите крайно необходими неща – крайно необходими за горните етажи на имението. Кимвам с разбиране. Не желая да развивам тази линия на разговор.

Сара използва паузата и пита Найлс как е минало скорошното му пътуване до Амстердам. Благодарна съм ù и бързо отклонявам вниманието си от посоката, в която върви и този разговор.

Взирам се в Кейт, която ми хвърля мръсен поглед, после кимва към Сара и хилейки се, обхваща гърдите си. Опитвам се да не се усмихвам, но не мога да спра и ъгълчетата на устата ми се извиват нагоре от нейното безсрамие. Тя е напълно незасегната от всичко и от всички. Обичам я.

Допивам „Гордостта на Марио“ и приемам чаша бяло вино от сервитьора, като отпивам веднага и се смея, когато Дрю посяга за последната си мида, но тя литва към средата на масата. Той се вбесява на плъзгавата мръсница. Опитва се да я набоде отново, мръщейки се недоволно, докато я гони с вилицата, но накрая се предава и я хваща с ръка. После я хвърля в чинията и оглежда всички на масата. Като се изключи Сара, всички са доволни от неговото малко шоу. Той омеква и става да се поклони, като си възвръща изисканите маниери. Смешното му лековато представление е на мили от резервирания Дрю, когото познавам.

Предястията бързо са отнесени и са заменени със сьомга с гарнитура от цветни зеленчуци. Благодарна съм, че вечерята е сравнително лека. Не бих могла да смеля много повече, при положение че Сара е до мен. Тя не ми казва и една дума по време на вечерята и не разпитва къде е Джеси. Предполагам, че знае. По неин съвет сервитьорът отнася недокоснатия ордьовър на Джеси и изчаква с основното ястие. Ако Кейт не беше тук, в момента щях да се чувствам много раздразнителна.

– Защо не доведе Виктория? – Кейт подмята към Дрю и той го приема без капка изненада.

– Не, тя е сладка, но е странна. – Той отпива от виното и се обляга назад в стола си. – Харесва ми къде съм в момента. – Повдига чашата си и всички се присъединяват към него, включително и аз, въпреки че не съм много щастлива от мястото, на което съм в момента. – И бездруго тя не би ми позволила да я докосна, ако лампите не са изключени.

Почти изплювам виното си върху масата, а след това започвам да се смея наистина силно.

Кейт хвърля салфетката си към мен и аз я сграбчвам и избърсвам виното, което се стича по брадичката ми, но продължавам да се смея.

Дрю ни поглежда една след друга. Лека усмивка стопява леденото му лице.

– А трябва да виждаш какво правиш във връзка с това, което имах наум.

– Спри! – рева в отчаян опит да озаптя кикота си. Поглеждам през масата към Сара и срещам гаден поглед. Устоявам на убийственото изкушение да ù завра лицето в сьомгата.

Изправям се назад – точно като Сара, – когато виждам, че Джеси и мистериозната жена бързат по коридора, който води от неговия кабинет. Джон вероятно улавя острите ни реакции, защото скача от масата и се отправя към тях. Бързо разменя няколко думи с Джеси и поема отговорност за жената, като я повежда извън лятната стая.

Джеси поглежда през залата, среща погледа ми и започва да си проправя път към мен. Спира поне десет пъти, за да поговори с най-различни мъже и жени, докато минава покрай масите, но не се задържа дълго. Просто се здрависва с мъжете и се навежда да целува жените с любезна усмивка, но след това отново ме търси с поглед. Накрая успява да стигне до мен и сяда, като междувременно вдига ножа ми изпод масата. Сам приветства пристигането му и му сипва малко вода в чаша за вино. Кейт ми се мръщи, а Сара изоставя разговора с Найлс и насочва цялото си внимание към Джеси.

Той се обръща към мен и ме поглежда извинително.

– Прости ми?

– Коя беше тази жена? – питам тихо.

– Никоя, за която да се тревожиш. – Той кимва към полупразната ми чиния: – Как е храната?

Никоя, за която да се тревожа ли? Това ме кара да се тревожа още повече.

– Добра е, би трябвало да хапнеш – казвам кратко и се оглеждам за сервитьор, но съм закъсняла. Изглежда Сара вече се е погрижила. Сьомгата се приземява пред него и той си взима, без да откъсва ръка от коляното ми, като яде само с едната ръка. Когато Джон се връща и кимва на Джеси, аз му хвърлям любопитен поглед. Джеси ме вижда и отклонява вниманието ми, като се навежда и ме възнаграждава с устните си. Отговарям на целувката му само наполовина. Наясно съм, че иска да ме разсее.

Той се отдръпва и ме оглежда въпросително.

– Държиш се на разстояние от мен ли?

– А ти? – питам аз.

– Хей – казва прекалено високо, като се има предвид близостта на останалите. – С кого мислиш, че говориш? – пита той намръщено, а хватката му върху коляното ми се стяга.

Поклащам глава.

– Да видим каква ще бъде твоята реакция, ако някой мистериозен мъж ме отмъкне някъде далеч от теб за повече от час. – Поглеждам го право в очите и забелязвам ироничната усмивка на Сара. Може да иде по дяволите. Нямам настроение за нея.

Поглежда ме нежно, отпуска хватката върху коляното ми и ме погалва по цялата вътрешна страна на бедрата. Стягам се. Той знае какво прави.

– Ава, моля ти се, не казвай неща, които ще ме влудят! – изрича с приятелски глас, но все още мога да доловя намека за гняв в тона му. – Казах ти да не се тревожиш, значи не трябва. Край на историята.

Извръщам се към масата и пренебрегвам усещането за топлина, което ръката му праща през роклята ми. Собственическото ми чувство е достигнало точката на кипене вътре в мен. Аз ставам лоша като него, а този разговор няма да ни доведе доникъде – във всеки случай не и тук, не и сега.