2-Под този мъж

Тринадесета глава

– Обичам те.

Усещам познати сочни устни да докосват моите и се събуждам. Очите ми потъват в зашеметяващи зелени езера, които се взират в мен.

– Събуди се, красивото ми момиче!

Вдигам ръце над главата си и се протягам. О, това е хубаво. Примигвам към него и забелязвам, че е облечен. Моят заспал мозък бързо регистрира, че след като Джеси е вече облечен, няма опасност да бъда помъкната из Лондон за едно от неговите наказателни бягания.

– Колко е часът? – изграчвам.

– Рано е. Шест и половина. Имам няколко ранни срещи с доставчици в имението. Трябваше да те видя, преди да изляза – добавя, навежда се и ме целува. Вкусвам ментовия му дъх.

Срещи с доставчици? Какви доставчици може да са това? Тръшвам капака на тези мисли моментално. Прекалено рано е.

– Моите очи няма нужда да са отворени, за да ме видиш ти – оплаквам се, докато се пресягам и го дръпвам надолу. Мирише чудесно.

– Ела и закуси с мен! – приканва ме. Дръпва ме от леглото и аз, досущ като шимпанзе, увивам голото си тяло около него в обичайната си поза. – Мачкаш дрехите ми – казва без никаква загриженост, докато ме носи от спалнята надолу към кухнята.

– Тогава ме пусни – отвръщам, като знам, че няма да го направи.

– Никога.

Усмихвам се самодоволно и попивам цялата му свежа прелест.

– Нямам нужда от напомнящо чукане. Все още можеш да дойдеш на обяд.

– Езикът! – смее се. – Съжалявам. Наистина трябваше да те видя, преди да изляза.

Сковавам се при думите му. Е, при една определена дума: съжалявам. Мамка му! Бях забравила за среднощния му срив. Поставя ме нежно на плота.

– Ти се събуди посред нощ.

– Така ли? – пита. Веждите му се смръщват. Не знам дали да бъда облекчена, или разтревожена.

– Не помниш ли?

– Не – казва и свива рамене. – Какво искаш за закуска? – Оставя ме на плота и отива до хладилника. – Яйца, геврек, плодове?

– Каза, че имаш нужда от мен – подхвърлям и се надявам той да се хване.

Не се хваща. Думите ми минават покрай ушите му.

– И? Казвам го и когато съм буден. – Дори не се обръща от хладилника.

– Каза, че съжаляваш. – Поставям ръце под бедрата си.

Сега се обръща.

– Казах го и когато бях буден.

Вярно е, каза всичко това, когато беше буден, но през нощта беше в такова особено състояние.

Усмихва се.

– Ава, вероятно съм имал кошмар. Не помня. – Обръща се отново към хладилника.

– Беше малко като обезумял, разтревожих се – казвам плахо. Не беше нормално.

Тръшва вратата на хладилника по-силно от необходимото и моментално съжалявам, че съм започнала темата. Не се страхувам от него, но начинът, по който се държи, ме прави предпазлива. Не искам да започна новия ден с кавга. Все пак той говореше в съня си.

Приближава се и дъвче долната си устна. Наблюдавам го предпазливо. Когато идва до мен, се настанява между краката ми и измъква ръцете изпод бедрата ми. Държи ги между нас и ги гали с палци.

– Престани да се тревожиш за това, което говоря в съня си! Казах ли, че не те обичам? – пита тихо.

Усещам как веждите ми се сключват.

– Не.

Зелените му очи проблясват, а ъгълчето на устата му се вирва нагоре.

– Само това има значение – отсича. Целува челото ми.

Отдръпвам се от устните му. Отново го прави. Изплъзва се.

– Това не беше нормално. И ми писва да слушам този тон – казвам и се мръщя. – Или говори, или изчезвам! – Зяпналата му уста се затваря, но той все още не започва да говори. Шокирала съм го. – Какво да бъде? – притискам го.

– Каза, че никога няма да ме оставиш – изрича тихо.

– Добре. Нека перифразирам! Няма да те оставя, ако започнеш да отговаряш, когато те питам нещо. Какво ще кажеш?

Дъвче устната си и ме гледа втренчено, но аз не отмествам поглед.

– Не е важно.

Смея се невярващо и се опитвам да се раздвижа, но той се приближава и спира опитите ми да се смъкна от плота.

– Сънувах, че те няма – изстрелва думите бързо, почти в паника.

Спирам борбата да се освободя.

– Какво?

– Сънувах, че се събуждам, а теб те няма.

– Къде бях?

– Не знам, по дяволите. – Пуска ме и ръцете му се заравят право в косата му. – Не можех да те намеря.

– Сънувал си, че съм те напуснала?

Бръчката му е свирепа.

– Не знам къде беше отишла. Просто те нямаше.

– О! – възкликвам. Не знам какво друго да кажа, а той отказва да ме погледне. Изпаднал е в подобно състояние от това, че съм го напуснала?

– Не беше приятен сън, това е. – Не ме поглежда и внезапно се чувствам малко виновна. Това е сериозно затруднение.

– Няма да те напусна – опитвам се да го уверя, – но трябва да говорим. Налага се да измъквам информация от теб с мъчения, Джеси. Изтощително е.

– Съжалявам.

Пресягам се и го придърпвам отново между бедрата си. Това е един от онези мигове, в които аз съм по-силната. Стават все по-чести, докато го опознавам.

– Имал ли си кошмари преди?

– Не. – Приема прегръдката ми и ме притиска здраво към себе си.

– Защото си пиел?

– Не, Ава. Аз не съм алкохолик.

– Не казах, че си. – Държа го здраво и съм малко тъжна за него, но тайно съм доволна, че се разкрива.

– Вече може ли да ти направя добре балансирана закуска? – пита. Дръпва се от ръцете ми, явно нетърпелив да си върне властта.

– Да, моля.

– Какво искаш?

– Препечени филийки.

– Препечени филийки? Това едва ли е добре балансирана закуска – мърмори. Пуска ме, за да сложи хляб в тостера.

Смъквам се от плота и се настанявам на стол, за да се възхищавам на Джеси, докато пърха из кухнята. И тази сутрин изглежда красив. Както винаги. Не се е обръснал, а аз обожавам еднодневната му брада. Не е сложил сако, а само тъмносив панталон и черна риза. Може да си променя решението за обяда само за да го принудя да ме чука напомнящо.

Наблюдавам го как вади масло, ножове и чинии и поставя всичко пред мен на плота. После открива буркан с фъстъчено масло, настанява се до мен и започва да топи пръста си и да смуче с мънкане.

– Е, какво си планирала за днес?

Задавям се с филийката, а той се намръщва.

– С какво е толкова шокиращо това, че искам да знам какво ще правиш?

Преглъщам филийката.

– О, нищо. – Дъвча още малко. – Ако мислех, че се интересуваш искрено, а не планираш прегазваща мисия.

– Искрено се интересувам – казва. Изглежда засегнат. Не се хващам.

– Ще се видим в „Барок“ в един. Трябва да звънна на Кейт и да я уведомя, че си се самопоканил на женския ни обяд.

– Няма да възрази. Тя ме обича.

– Това е, защото ù купи „Марго Джуниър“.

– Не, защото тя така ми каза.

– Кога?

– В имението.

Ченето ми увисва. Знам, че и двамата са били в имението в събота.

– Какво правеше тя в имението? – опитвам се да звуча небрежно, но по лицето му виждам, че съм се провалила.

– Не е твоя работа – отсича. Усмихва се, докато скача от стола и хвърля празния буркан от фъстъчено масло в кошчето. – Трябва да се чупя.

– Да се чупиш?

– Да се изпаря... да вървя... да тръгвам – обяснява. Намига ми и аз се разтопявам на стола в сантиментална купчинка. Тази сутрин е в добро настроение – дяволит и игрив – и това ми харесва. Сговорчивият Джеси става все по-редовен посетител напоследък.

– Реших, че може би обядът не е толкова добра идея. Не искам Кейт да мисли, че сме залепени един за друг. – Обръщам му гръб и продължавам да ям филийката си по най-безразличния начин, който мога да докарам. Трудно е, когато моят мъж кипи и ръмжи зад мен.

Сграбчва ме и аз изписквам, щом ме извърта и тръгва с мен към стената. Приковава ме под възхитителното си тяло, все още с филия в ръка. Очите му са несигурни и почти се чувствам виновна... почти.

Знам какво следва.

Мъча се да скрия усмивката, докато той се навежда към мен и така завърта хълбоци, че да получи пълен контакт със сърцевината ми. Стена от чисто задоволство.

– Нямаш това предвид – казва и плъзга ръка по корема ми, насочвайки се надолу към точката между бедрата ми.

– Напротив – предизвиквам го, а после подскачам, когато палецът му се плъзга по чувствителната кожа. Боже, никога няма да му се наситя.

– Някой ще бъде бърз – размишлява на глас, докато продължава да ме гали с ръка. Въздъхвам и се наслаждавам на опитното му докосване. – Не си играй с мен, Ава! – Отдръпва ръката си и отстъпва от мен.

„Какво?“

Искам да го дръпна обратно и да заровя ръката му долу. Хвърлям му поглед, питащ: „Какво, по дяволите?“, а той ми се усмихва самодоволно.

– Вече закъснях, защото исках да съм сигурен, че си яла. Ако знаех, че ще си играеш с мен, щях да те чукам първо, а после да те храня. – Пристъпва напред, отърква възхитителните си хълбоци в мен, и стене в ухото ми. – Един часът – прошепва, след което отхапва от забравения ми тост и се отдръпва. – Обичам те, бебче.

– Не ме обичаш – сопвам се. – Ако ме обичаше, нямаше да ме зарежеш, след като си ме възбудил.

– Хей! – вика той. Изглежда вбесен. – Никога не се съмнявай, че те обичам! Това ще ме побърка.

Опитвам се да лепна извинителна физиономия на лицето си, но в неексплодиралото ми състояние ми е трудно да убедя мозъка си да направи нещо друго, освен да го дръпна обратно към мен и да го накарам да ме довърши. Джеси е възбуден, виждам го. Как може да се отдръпне?

– Приятен ден! – Очите му излъчват нежност, когато се навежда и ме целува по бузата. – Ще ми липсваш страшно, бебче.

Знам, че ще му липсвам. Но остават само шест часа до срещата ни за обяд. Ще оживее.

Готова съм и слизам долу, почуквайки с токчета през фоайето, докато ровя в чантата за слънчевите си очила.

– Добро утро, Ава! – обажда се Клайв.

– Добро утро! – Поставям очилата, излизам на ярката слънчева светлина и спирам рязко, щом забелязвам Джон да се обляга на роувъра си.

Нима?

Повдига очила и свива големите си рамене към мен.

Тръгвам към него.

– Джон, мога да карам до работа – казвам с уморен тон. Днес се нуждая от колата си, за да мога да си събера нещата от Мат след работа.

– Не можеш, момиче – изгърмява. За какво говори той? – Колата ти се почиства – добавя. Свива отново рамене и се пъхва зад волана. Обръщам се и виждам армия от мъже, които чистят колата ми.

О, за Бога! Измъквам ключовете от чантата си и откривам, че ключът за колата липсва. По-късно ще обясня на господин Властен маниак, че е грубо да рови в дамска чанта (и телефон). Това е лошо. Нуждая се от колата, за да си събера нещата от Мат след работа. Ще питам Кейт.

Скачам до Джон, който носи обичайния си черен костюм с черна риза. Колко черни костюма може да има един мъж?

– Мислиш ли, че е неразумен и предизвикателен? – питам небрежно, докато свалям огледалото, за да си сложа гланц за устни.

– Да, момиче – избоботва. – Но както вече казах, само с теб. Никога преди не му е пукало.

Облягам се в седалката и слушам как Джон започва да си тананика и да потропва в ритъм. На Джеси не може никога да не му е пукало за никого. Той е на трийсет и седем.

– На колко години е той? – питам с усмивка, с което си заслужавам още една заслепяваща усмивка от Джон.

– На трийсет и седем. Но ти вече го знаеш, нали, момиче?

Умирам хиляда пъти на място и се изчервявам в хиляда оттенъка на червеното. Забравила съм, че Джеси трябваше да бъде спасен. Обзалагам се, че се е насладил на гледката. Започвам да се смея на себе си, когато си представям на какво трябва да е попаднал Джон – спалня с един гол бог, вързан с белезници за нея, украсен с диаманти вибратор и черното ми дантелено бельо. И как споменатият бог после е направил дупка в стената със вибратора. Повече от засрамена съм и потъналото ми в седалката тяло го потвърждава.

Останалата част от пътя минаваме в мълчание, като се изключи тананикането на Джон. Оставя ме на площад „Бъркли“ и аз тичам към офиса, за да избягам от смущението си, като махвам набързо на Джон през рамо, докато се чудя как, по дяволите, ще го погледна отново в очите. Отивам до бюрото си и заварвам Сали до шкафа с папки. Изглежда ужасно. Полиестерните блузи с високи яки са се върнали, а огненият лак за нокти е изчезнал. Определено е както подозирах. Мъжете са такива чекиджии. Решавам да не го споменавам. Няма да го оцени.

– Добро утро, Сали! – Тя вдига натежала глава и ми се усмихва бегло, преди да се върне към папките. Чувствам се зле заради нея. – Къде са всички?

Свива рамене. О, положението е тежко, затова си затварям устата и отивам да си гледам работата.

Влизам в бара в един и забелязвам Кейт на обичайната ни маса. Сядам и се озовавам лице в лице с голяма чаша вино.

– Мамка му! Кейт, разкарай го! – казвам и го бутам към нейната страна на масата.

Очите ù са като ками.

– Мислех, че може да имаш нужда.

Да, наистина имам, но Джеси ще дойде скоро и как ще изглежда, ако седя тук и гълтам вино? Би било жестоко и изключително неделикатно. Посягам за чашата на Кейт, но тя се хвърля към нея.

– Кейт, той ще дойде скоро.

– Хей! Остави виното! – настоява със строг глас. – Той не е мое гадже.

Отказва да пусне и аз я гледам кръвнишки, докато оставям чашата ù. Тя я вдига, отпива голяма глътка и ме гледа.

– Крава такава! – подхвърлям ù и тя се ухилва над ръба на чашата. Грабвам моето вино и го изливам в гърлото си на една глътка. Кейт избухва в смях. Боже, това беше хубаво. Минали са почти две седмици, откакто съм пила, което е истински рекорд за мен. Въздишам дълго и доволно.

– Нуждаеше се от него – потвърждава Кейт очевидното.

– Да. И може би от още едно – цупя се аз. Изпитвам вина за слабостта си. Поглеждам през рамо, след което изтичвам до бара, за да оставя празната чаша. Чувствам се като виновно дете. – И не казвай на Джеси, че го обичаш. От това ушите му порастват – изстенвам, когато сядам отново. – Можеш ли да ме откараш до Мат след работа, за да си взема нещата?

– Разбира се, стига да не трябва да говоря с него – изсъсква. – Да те взема ли от офиса?

– В шест. Става ли?

– Разбира се. Говорила ли си с него?

– Да. Той ме очаква, но Джеси не знае, че ще ходя, и това трябва да остане тайна – казвам предупредително. Кейт вдига вежди, но не отвръща нищо. – Ще провали всичко. – Свивам рамене. Мисля, че виното е отишло право в главата ми. Чувствам се замаяна. – Как е Сам?

– Скоро ще дойде.

– Така ли?

– Да – краткият и рязък отговор не оставя място за повече въпроси. – Той спомена, че Джеси ще обядва с нас, така че си помислих... защо не?

Нямам какво да добавя, затова сменям темата:

– Знаеш ли какво е станало с Виктория и Дрю? – питам нетърпеливо. Кейт трябва да знае нещо.

Очите ù се разширяват.

– О, няма да повярваш!

– Какво? – питам и сядам напред, напълно погълната от явното обещание за клюкарстване.

– Дрю я покани в имението. Малката превземка не беше впечатлена. – Кейт е възхитена, но аз внезапно съм изпълнена с ужас.

Ако Виктория знае за имението, това значи ли, че знае кой притежава имението? Дрю всичко ли ù е казал? Мили Боже, моля се да не е. Ако е разбрала, тогава несъмнено е казала на Том, а последното, което ми трябва, е Том и Виктория да ми се бъркат в работата и да дрънкат из офиса.

– Какво искаш за ядене? – пита Кейт и ме изтръгва от тревожните ми мисли.

– Сандвич с бекон, домат и салата, моля.

– Ами Джеси?

Мръщя се. Нямам абсолютно никаква представа. Дори не знам какви са любимите му храни.

– Питай дали имат фъстъчено масло!

– Фъстъчено масло ли? – изкривява лице в погнуса тя. – О, ето го! – Кейт вирва чашата си към вратата и аз се обръщам да погледна. Въздъхвам признателно, както и Кейт, когато след него влизат Сам и Дрю. Джеси ме целува по бузата, а после си придърпва стол. Сяда, леко извръщайки се към мен, и полага ръка на коляното ми. Топлината на дланта му се разпростира нагоре по крака ми и ме удря право между бедрата. Не ми прави услуга, когато започва бавно да гали и стиска – отново и отново.

– Взел си ключа от колата ми – изричам и присвивам обвиняващо очи към него.

– Всички ли са добре? – пита, като ме пренебрегва. Палецът му започва да прави кръгове от вътрешната страна на бедрото ми. Поглеждам го и виждам, че се усмихва. Знае адски добре какво върши. Опитвам се да дръпна крака си, но той няма да допусне това. Когато и да е.

– Аз съм добре – чурулика Кейт. – Ще поръчвам. Какво искате? – Става.

Всички ù хвърлят поръчките си и тя изчезва към бара, като ме оставя с мъжете.

Джеси се навежда към мен.

– Пила си.

Напрягам се.

– Стана случайно.

– Нямам нищо против да пиеш, ако аз съм с теб, Ава. – После започва разговор с момчетата. Няма нищо против ли?

Седя и гледам как Джеси се държи напълно нормално с Дрю и Сам. Говорят за спортове, предимно екстремни, а това, общо взето, е поведение на нормален мъж. До мен е сговорчивият Джеси. Смее се с приятелите си, очите му проблясват, но държи ръката си точно там, където е. Усмихвам се на себе си. Удоволствие е да го наблюдавам. А после Джеси поглежда към мен и ми намига. Внезапно ми се прищява да скоча върху него и да го изям жив.

– Е, как е Виктория? – Кейт подмята въпроса към Дрю, докато заема мястото си, и всички поглеждат към него. Бива я да забърква неприятности.

– Не питай! – отвръща и отпива от бутилката си с бира. Забелязвам, че никой друг не е неспокоен от присъствието на алкохол. Грешно ли подхождам към проблема? – Тя е сладка, но трябва да се отпусне, за Бога.

Присвивам се на стола си. Коментарът на Дрю за отпускането е малко суров, особено ако я е цапардосал с покана за имението. Не може да я укори, че е скептична.

– Защо я покани да отиде? – изтърсвам въпроса, преди мозъкът ми да се включи. Не е ли очевидно защо я е поканил? Джеси ми хвърля страничен поглед и усещам как лицето ми пламва.

Дрю свива рамене.

– Защото исках да знае кой съм аз и какво ми харесва.

– Амин! – казва Сам и вдига бутилката си.

Кейт чуква бутилката на Сам със своята чаша и той ù се ухилва. Очите ми се опулват – тя е правила някои неща в имението!

„По дяволите!“

Джеси знае ли?

– Все едно – продължава Дрю. – Трябва да се възползвам максимално. Като стигна до трийсет и пет, ме очаква хлъзгав наклон надолу, предполагащ смъкнат задник и мъжки цици. Ще мисля за жена, която да ме обича заради мен самия, а не заради тялото ми.

Усещам как Джеси се напряга до мен. Той е на трийсет и седем, но определено няма смъкнат задник или мъжки цици. Премествам краката си и ги кръстосвам един върху друг, принуждавайки Джеси да стегне хватката си. С ъгълчето на окото си виждам как устните му оформят права черта.

– Е, остават ми само девет години, така че по-добре да се възползвам – казва Кейт подигравателно.

Очите ми се опулват, а устата ми зейва. Седя на маса в нормален бар, в нормален Лондон, с нормални хора, а всички те говорят за имението, сякаш е напълно обикновено място. Не, не нормални хора. Как може да са? И тримата мъже са „топвали“, а сега и Кейт е привлечена към тъмната страна. Нуждая се от още вино.

– Удря жените по-зле от вас – продължава Кейт, като размахва чашата си към мъжете. Хващам Сам как ù намига. Не съм сигурна защо Кейт продължава да настоява, че ставащото между тях е само забавление.

– Това ли се случи с теб, Джеси? – питам хладно и отпивам от водата си. Ръката му се премества по бедрото ми леко и аз стискам крака.

– Не – отвръща. Обръща се към мен. – Мислиш ли, че нещо не е наред с тялото ми? – добавя и вдига очакващо вежда към мен.

Що за тъп въпрос?

– Знаеш, че не мисля.

Ухилва се.

– Значи още съм твоят Бог?

Изчервявам се и му се намръщвам.

– Ти си арогантен Бог – мърморя.

Навежда се и обгръща с длан тила ми. Придърпва ме към себе си и ме напада със страстна целувка. Аз го оставям въпреки обкръжението ни. Както става обикновено, умът ми се изпразва. Вече не съществува нищо друго, само Джеси и властта му над цялото ми същество. Погълнато, потопено, отнесено...

Най-после ме пуска и аз оглеждам другите, внезапно страшно засрамена от безсрамното му проявление на привързаност. Чува се хор от сантиментални звуци и виждам жест за повръщане. Джеси ме придърпва в ръцете си.

– Сериозно – гълчи ни Кейт. – Тук има храна, така че стига с лигавите неща!

Сам се протяга и я целува по бузата.

– Изоставена ли се чувстваш?

Тя го избутва, докато сервитьорът поднася обяда ни на масата.

Всички се тъпчем, включително и Джеси, бъбрим и се смеем, докато се храним. Не ми убягва, че Сам и Дрю често хвърлят приятелски погледи към мен и Джеси.

– По-добре да се връщам на работа – казвам със съжаление. Беше приятно да съм на относително нормален обяд. Толкова нормален, колкото е възможно, когато се храниш със собственика на луксозен секс рай и с двама от членовете му.

– Идвам. – Той хвърля останалата половина от сандвича си в чинията и става от стола.

– На две минути път е – казвам уморено, но спирам с всякакви възражения, когато ме поглежда свирепо. Минавам покрай масата и целувам всички за довиждане, като бутвам малко пари на Кейт за обяда ни с Джеси.

Тя ги пъха обратно в ръката ми.

– Джеси вече уреди сметката.

Така ли? Поглеждам него, но той е твърде зает да стиска ръце с момчетата, за да забележи. Прегръща ме и ме повежда извън бара.

– Хей! – провиква се Кейт зад нас. – Питиета по женски събота вечер?

Спирам и се извъртам, за да я погледна, като ù хвърлям моя поглед, гласящ: „На какво мислиш, че си играеш“. Тя сякаш не забелязва реакцията ми. Виждам, че Сам и Дрю също наблюдават напрегнато и чакат отговора на Джеси. Усещам го как потрепва неудобно до мен.

– Може би другата седмица – казвам толкова уверено, колкото мога.

– Може да отидеш – изрича Джеси тихо.

Мога да отида? Какво има предвид с това, че мога да отида?

– Не, годишнината на имението е утре. Ще бъда изтощена – заявявам. Искам да отида, но знам, че той ще забрани алкохола, скапаният властен маниак. Невинаги ми омекват краката, а последния път вината беше негова. Имам толкова много да разказвам на Кейт. И двете имаме да си бъбрим, както изглежда. Този малък обяд само изостри любопитството ми и желанието да си поприказвам с нея.

– Хей, той каза, че става – оплаква се Кейт.

– Ще говоря с теб по-късно – отвръщам презрително и се надявам да схване скапания намек и да си затвори плювалника.

– О, да, разбира се – добавя и намига. – По-късно.

Искам да си хвърля чантата по нея, но усещам как Джеси ме дръпва леко. Това ме спира да изпълня намерението си и вместо това хвърлям на Кейт още един мръснишки поглед, след което се обръщам и оставям Джеси да ме изведе от бара.

Излизаме на „Пикадили“ сред обедната тълпа и аз усещам лекото напрежение между нас. Джеси пуска ръката ми, обгръща раменете ми и ме придърпва към себе си.

Щом стигаме площад „Бъркли“, спирам и се обръщам към него.

– Ако изляза, няма да пия, нали?

– Не – казва той категорично. Извъртам очи и продължавам да вървя. – Можеш да пиеш на партито. – Настига ме и отново слага ръка на рамото ми.

Да, мога да пия на партито, защото той ще ме наблюдава. Проблемът е, че не ми е удобно да пия пред него.

– И ще наредиш на охранителите да ме шпионират, нали? – оплаквам се.

– Не ги карам да те шпионират, Ава. Моля ги да те наглеждат.

– И да ти се обаждат, ако не следвам правилата, нали? – остроумнича, което ми докарва леко сръчкване в хълбока.

– Не. И да ми се обаждат, ако се търкаляш по пода на бара – казва студено. – С несъществуващата си рокля, усукана около кръста ти.

Поглеждам към него и откривам обвиняващите му очи. Добре, да, бях на пода на бара, но не се търкалях и не бях ужасно пияна. Поне не в този момент. Беше Кейт и тя събори и мен. Колкото до роклята... Е, това е дребен проблем, като се има предвид как невротичният мъж тук разкъса проклетото нещо. Бих могла да изляза, да пия няколко чаши вино, да нося нещо приемливо и да не се търкалям по пода. Тогава няма да има нужда охранителят да бие тревога. Вероятно мога да остана у Кейт, за да не му натривам носа. Смея се на амбициозната си идея. Никога няма да ми позволи да нощувам у Кейт.

Оставям го да ме държи близо до себе си, докато продължаваме по пътя към офиса.

– Сега трябва да ме пуснеш – казвам, когато наближаваме. Патрик може да е там, а не съм споменавала никакъв „делови“ обяд с господин Уорд. Това е болезнено трудно.

– Не – мърмори той.

– Какво ще правиш до края на деня? – Ето, това е нещо, което наистина искам да знам. Моля се да каже, че има купища работа, с която ще е зает, за да мога да отида до Мат и да си взема нещата, без да се тревожа, че мамя Джеси. Премълчаването не е точно лъжа.

Джеси се цупи.

– Ще мисля за теб.

Това изобщо не ме кара да се чувствам по-добре.

– Ще се върна у вас, щом свърша работа – казвам и веднага осъзнавам, че току-що съм излъгала. Използвам всеки грам воля, за да не посегна към косата си.

– У нас! – поправя ме. – По кое време?

– Около шест. – Плюс-минус един час, добавям на себе си.

– Обичаш да си уклончива, нали? Около... – казва. Присвива очи към мен и имам чувството, че ме гледа под лупа.

– Случва се – отвръщам и се облягам на него за целувка.

Той ме грабва, навежда ме назад през ръката си в нелепо театрално изпълнение и ме целува страстно насред площад „Бъркли“. Хората ни заобикалят и цъкат, докато минават, но изобщо не ми пука.

– Боже, обичам, обичам, обичам те, мамка му!

Ухилвам се.

– Знам.

Дръпва ме отново в изправено положение, заравя лице в шията ми и захапва ухото ми.

– Не мога да ти се наситя. Нека те отведа у дома!

Изкушавам се да зарежа работата и да му позволя, когато телефонът ми започва да пее и ме изтръгва от бунтовните ми мисли. Ровя в чантата, като оставям Джеси, залепнал за врата ми. Напипвам телефона и го вдигам над Джеси, за да видя кой звъни. Изстенвам. От всички моменти, когато Микаел може да се обади, той уцелва точно този?

Джеси се отдръпва и ме поглежда с въпросителни очи.

– Кой е?

– Просто клиент. – Пъхвам телефона в чантата. Ще му се обадя по-късно. – Ще се видим у вас. – Тръгвам, но Джеси ме стисва за китката.

– По дяволите, Ава! У нас! Кой беше? – Внезапната смяна на настроението му ме хваща неподготвена.

– Микаел – изсъсквам. – Просто клиент. – Дръпвам китката си и поемам по краткия път до офиса.

Телефонът ми започва отново да звъни и го вадя, докато влизам в офиса.

– Микаел! – поздравявам.

– Ава, обаждам се да потвърдя уговорката за понеделник – казва. Гласът му се процежда в ушите ми. Наистина е доста секси. – По обяд удобно ли е?

Сривам се на стола си и се извъртам с лице към бюрото. С ужас откривам Джеси, който е застанал над мен, дебне като побеснял звяр, а гърдите му се повдигат. Том и Виктория са на бюрата си и гледат напрегнато, без да правят опит да скрият интереса си. Хвърлям поглед през рамо и виждам Патрик в кабинета си, но, слава Богу, той не осъзнава какво става, напълно погълнат от нещо на компютърния си екран.

– Ава?

– Микаел, извинявай! – казвам и поглеждам въпросително към Джеси, но той ме пренебрегва и продължава заплашителното си изпълнение, без да се интересува от мястото или от зрителите. – Да, добре. – Опитвам се да звуча професионално и самоуверено. Провалям се ужасно.

– Ава, добре ли си?

– Да, добре съм. Благодаря.

– Добре. Значи си нарушила собственото си правило?

Сърцето ми пропуска няколко удара.

– Моля? – думата едва минава през внезапно нервното ми дишане.

– Джеси Уорд. Той е клиент, нали?

Не знам какво да кажа. Не, не беше клиент, не когато работех по „Луссо“, но не съм достатъчно глупава, за да го посоча. Микаел сигурно знае, че се предполага да работя за Джеси. Предполага се. Още не съм се връщала в имението, а Джеси не ме е притискал да ходя.

– Откога се виждате с него?

Кръвта ми изстива, докато търся в ума си правилния отговор.

– Ъм.... около месец – запъвам се по телефона. Защо пита това?

– Хммм. Много интересно. – Кръвта ми замръзва още повече. Защо да е много интересно? Все още се взирам в зелените очи на мъжа, за когото бих умряла, а този по телефона звучи така, сякаш има да ми казва нещо. Нещо, което ще ме изхвърли от Седмото небе на Джеси, не че точно в този момент съм там.

– Защо да е интересно? – питам. Звуча ужасно нервна, което е нормално, защото съм. Какво знае той?

– Ще го обсъдим, когато се видим.

– Добре – затварям. Това беше невероятно грубо, но не знам какво друго да направя или да кажа. Джеси е надвиснал над бюрото ми и изглежда така, сякаш може да ми откъсне главата. Но за какво? По дяволите, в рамките на пет минути сме минали от лудуване на тротоара до втренчена безизходица.

Прогаряме дупки един в друг с втренчените си погледи, докато аз не отстъпвам. Хвърлям поглед към Том и Виктория, които изглежда са се разположили, за да гледат шоуто. После поглеждам отново към Джеси, но нямам желание да направя първия ход от страх, че ще избухне, а Патрик ще излезе да провери каква е тази врява. Но не мога да седя тук цял ден и да гледам Джеси.

– На работа съм – казвам тихо и сковано, без да имам голяма вяра на престорената си непоколебимост. Джеси изглежда готов да избухне от ярост.

– Повече няма да го виждаш – процежда думите ясно и бавно.

– Защо? – Не си правя труда да посоча, че Микаел е клинет. Той знае и ако съдя по изражението му, не му пука.

– Просто няма. Това не е молба, Ава. Ще ми се подчиниш за това – казва. Започва да дъвче шибаната си устна, все още намръщен и все още треперещ от гняв.

Не мога да направя това тук – не и по средата на офиса. Но и не мога да се оттегля от договора за „Лайф“.

– Ще се видим в „Луссо“ – изричам тихо.

– Да, ще се видим. – Обръща се и излиза.

Сгромолясвам се отново на стола си и изпускам дълга въздишка, която не бях осъзнала, че сдържам.

– Боже, този мъж се мръщи много секси – чурулика Том. – Била ли си скоро в имението, скъпа?

Виктория започва да се кикоти за първи път от два дни. Вече няма да се чудя дали е разбрала всичко.

Готова съм да избухна от безсилие и стрес, но Том и Виктория имат късмета Патрик да ги спаси, преди да се развилнея по тях.

– Цвете – казва, докато кацва на ъгъла на бюрото ми. То изскърцва обичайния си протест. – Микаел ван дер Хаус се обади и настоя за изследователско пътуване до Швеция.

О, мамка му!

След като подписахме договора за дизайна на „Луссо“, партньорът на Микаел беше поискал всичко да е оригинално италианско, така че бях пратена в Италия за проучване и снабдяване. Микаел подчерта желанието си за възстановими материали за „Лайф“, но аз не предвидих това.

Едно пътуване по проекта на Микаел вероятно ще прати Джеси в гроба.

– Наистина ли е необходимо? – питам. „Моля те, кажи „не“! Моля те, кажи „не“!“

– Абсолютно. Микаел настоя. Ще погледна полетите. – Ставането му е придружено с изскърцване на бюрото ми. Патрик се връща в кабинета си.

Загазила съм. Няма никакъв шанс да замина за Швеция, без Джеси да прегази някого. И къде ще се озова аз тогава? В бюрото за безработни, ето къде. Облива ме студена пот.

– Кафе, Ава? – Сали се появява от неподвижния шкаф и изглежда толкова нещастна, колкото и по-рано. Отчаяно се нуждая от вино.

– Не, благодаря, Сали.

Вдигам поглед и виждам, че Том и Виктория са свели глави. Добре. През останалата част от следобеда мога да се тревожа за личната си драма на спокойствие. Последното, което искам да правя, е да се видя с Мат.