2-Под този мъж

Осемнадесета глава

Очите ми моментално са благословени с купища чанти, заслужаващи потичане на лиги, но не получавам възможност да погледна. Джеси върви напред целенасочено и ме влачи след себе си. Щом стигаме асансьора, натиска копчето за първия етаж. Оглежда упътването за етажите.

– Хей, искам на четвъртия! – Ще ми се да пропусна международните колекции на първия етаж. Те буквално крещят: „Скъпо“, но Джеси напълно ме пренебрегва. – Джеси! – възкликвам. Поглеждам го и виждам, че лицето му е напълно безизразно, докато стиска ръката ми. Вратата на асансьора се отваря и Джеси ме издърпва след себе си.

– Насам! – казва и ме води през невероятни изложения на дизайнерски дрехи и вечерни рокли. Радвам се, че ги подмина.

Но сърцето ми пада в петите, когато забелязвам знак за персонално обслужване.

– Не, Джеси, не, не, не! – опитвам се да го спра, но той продължава напред и ме дърпа към входа на отдела. – Джеси, моля те! – пак опитвам, но той отново ме пренебрегва напълно.

Искам да го изритам в пищялките. Мразя суетнята и вниманието в магазините. Целуват ти задника и ти казват, че всичко изглежда фантастично, и цялото това нещо те кара да се чувстваш така, сякаш трябва да купиш нещо. Натискът ще бъде огромен, а дори не смея да помисля за цената.

– Имам уговорка със Зоуи – съобщава на модерно облечения младеж, който ни посреща. Защо ме попита къде отиваме, щом вече е знаел? Искам да извия врата му.

– Господин Уорд? – пита асистентът.

– Да – казва Джеси. Все още отказва да ме погледне, въпреки че адски добре знае, че се мръщя силно към него и ми е ужасно неудобно от това.

– Моля, насам! Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Шампанско вероятно? – пита учтиво.

Джеси ме поглежда и аз поклащам глава. Искам да се откъсна и да избягам право в „Хаус ъф Фрейзър“8, където мога да пазарувам на спокойствие с кутийка кола и без суетня.

– Не, благодаря – отговаря Джеси. Младият мъж ни отвежда в луксозна частна зона и Джеси ме дръпва върху голям кожен диван. Сядам до него и измъквам ръката си от неговата. Това е възможно най-лошият ми кошмар.

– Какво има? – пита, докато се опитва отново да хване ръката ми.

Поглеждам го обвиняващо.

– Защо ме попита къде искам да отида, след като вече си направил уговорка?

Свива рамене.

– Не разбирам защо би искала да се влачиш в десет магазина, когато може всичко да ти бъде донесено тук.

Преди да имам възможност да отговоря, се появява русокосо момиче и се усмихва широко на Джеси. Красива е и носи кремав костюм „Ралф Лорън“.

– Джеси! – припява. – Как си?

Той става и тя го целува в континентален стил.

– Добре съм, Зоуи. А ти? – усмихва ù се. Това е от онези зашеметяващи усмивки, които превръщат жените в купчина хормони в краката му.

– Страхотно. Това трябва да е Ава. Удоволствие е да се запознаем – протяга ръка към мен и аз се изправям, за да я поема, като ù се усмихвам бегло. Тя е достатъчно дружелюбна, но аз все още не се чувствам удобно тук. Зоуи сяда на стола срещу нас. – И така, Ава, Джеси ми каза, че търсите нещо специално за важно парти – казва тя развълнувано. „Нещо специално“ звучи така, сякаш ще има и специален етикет с цена.

– Нещо много специално – набляга Джеси, докато ме дръпва отново на дивана. Внезапно започва да ми се струва, че прегрявам, и изпитвам клаустрофобия в тази огромна стая.

– Добре, какъв е твоят стил, Ава? Дай ми някаква представа какво харесваш! – Поставя длани в скута си и ме поглежда с очакване.

Не знам какъв е моят стил. Ако харесам нещо и се чувствам добре в него, го купувам.

– Нямам някакъв стил – отвръщам. Свивам рамене и очите ù просветват. Това сигурно е добър отговор.

– Много рокли – прекъсва Джеси. – Тя харесва рокли.

– Ти харесваш рокли – промърморвам и си докарвам сръчкване с коляно.

Тя се усмихва и разкрива перфектен комплект холивудски зъби, прекалено бели.

– Носиш десети размер, нали?

– Да – потвърждавам.

– Не прекалено къси! – изстрелва Джеси бързо.

Поглеждам го със зейнала уста. Знаех, че ще стане точно така. Не си падам по късите рокли по принцип, но той ме превръща в любител на късото с пещерното си държание.

Зоуи се смее.

– Джеси, тя има фантастични крака. Би било срамота да ги крием. Какъв размер обувки носиш, Ава?

Харесвам я.

– Номер пет9.

– Чудесно, да вървим! – подканва тя. Надига се и аз ставам. Джеси също.

– Не мога да повярвам, че ми причиняваш това – оплаквам се, докато се навежда и ме целува по бузата. Харесвам Зоуи, но предпочитам да се оправям сама.

Той въздъхва.

– Ава, позволи ми да се забавлявам! – казва, навежда се и ме притиска. – Ще получа лично мое модно ревю с любимата ми моделка – добавя и се цупи.

– Кой избира роклите, Джеси?

Потърква носа ми.

– Ти. Аз само ще наблюдавам. Обещавам. Хайде, върви! – Сяда обратно на дивана и започва телефонен разговор. Облекчена съм. Не мисля, че мога да понеса да ни следва из магазина и да гази всичко, на което хвърля втори поглед.

Зоуи ме повежда през магазина.

– Значи днес ще бъдеш глезена? – пита тя с дружеска усмивка. Прекрасна е, но тези зъби наистина са много бели.

– Да, под натиск – отвръщам на усмивката ù.

– Не обичаш ли да бъдеш глезена? – Тя се разсмива. Вдига дълга зелена рокля и ми я показва. Чудесна е, но цветът е по-скоро за Кейт, не за мен. Поклащам извинително глава. Зоуи също.

– Не, съгласна съм. Ами тази? – пита и поставя длан върху прекрасна рокля в гръцки стил.

– Прекрасна е – признавам, но също така изглежда доста скъпа.

– Така е. Ще я пробваме. Ами тази?

– Еха! – изтърсвам при вида на кремавата тясна рокля с цепка до бедрото. – Джеси не си пада много по прекаленото разголване – казвам. Смея се, докато държа цепката отворена. Ще трябва да се обръсне всичко!

– Така ли? – поглежда ме любопитно. Ако каже... – Той е толкова сговорчив – добавя.

Пускам роклята и отивам до една от червен сатен.

– Не и с мен – мърморя. – Тази ми харесва.

Зоуи заменя любопитния си поглед с усмивка.

– Добър избор. Ами тази? – добавя. Минава и погалва зашеметяващо кремаво нещо без презрамки. Дали е позволено да нося рокля без презрамки?

– Прекрасна е – съгласявам се. Мога да я пробвам. Сигурна съм, че Джеси ще даде да се разбере, ако не става. Вниманието ми е привлечено от другата страна на магазина и аз тръгвам, преди да осъзная, че краката ми се движат.

Прокарвам леко пръст надолу по предницата на черна вечерна рокля от нежна дантела. Красива е.

– Задължително трябва да я пробваш – казва Зоуи, заставайки пред роклята. Сваля я и я обръща внимателно. Прикачена е до охранителен кабел, което може да значи само едно. – Не е ли чудесна? – пита Зоуи замечтано.

О, да. Също така е в зоната на нелепо скъпите неща, щом магазинът изпитва желание да ù закачи кабел. Освен това няма етикет с цена – още един издайнически признак, че ще припадна, когато я науча. Очите ми пробягват по тясната рокля, която се разширява от средата на бедрата надолу, за да се надипли леко на пода. Кройката е проста: V-образно деколте на гърба, дълбоко изрязана отпред и с изящно оформени ръкави, които падат леко от рамото. С всички сили крещи: „Висша мода“.

– Джеси обича да нося дантела – размишлявам тихо. Също така обича черно.

– Тогава задължително трябва да я пробваме – казва Зоуи и я окачва обратно. – Откога се виждате с Джеси?

Въпросът моментално ме кара да застана нащрек. Какво да кажа? Истината е, че се виждаме от около месец, при това около седмица от него Джеси беше пиян, а аз лекувах разбито сърце. Внезапно една гадна мисъл нахлува в ума ми.

– Неотдавна – опитвам се да звуча толкова небрежно, колкото звучи и Зоуи, докато развивам тази мисъл. – Той води ли тук всички жени, с които излиза?

Зоуи започва да се смее. Не знам дали е нещо добро.

– Боже, не! Би се разорил.

Това определено е лошо.

Сигурно е доловила изражението ми, защото пребледнява леко.

– Ава, съжалявам. Това прозвуча зле – казва. Размърдва се неловко на пети. – Исках да кажа, че ако води всички жени, с които е спал... – спира рязко и пребледнява още повече. Усещам леко гадене. – Мамка му! – възкликва.

– Зоуи, не се тревожи! – Насочвам вниманието си към друга рокля. Кого заблуждавам? Знам, че се е забавлявал.

– Ава, той всъщност никога не е излизал с никого. Доколкото знам. Доста изгодна партия е. Ще отбиваш жените в имението, това е сигурно.

– Да – засмивам се леко. Трябва да прекратя този разговор. Мисълта за Джеси с друга жена отново изскача в главата ми. Зоуи явно познава бизнеса му. – Накъде сега? – Залепвам физиономия без следа от ревност, ако изобщо съществува такова нещо. Кипя вътрешно и съм наежена външно. Защо е трябвало да е такава курва?

– Обувки! – изпява Зоуи и ме повежда към ескалаторите.

Час по-късно се връщаме в луксозната частна зона, а едно младо момче бута количка с рокли и обувки. Джеси все още седи на дивана с телефон до ухото.

Усмихва се и прекъсва разговора.

– Забавляваш ли се? – пита, когато става, и обсипва лицето ми с целувки. – Липсваше ми.

– Нямаше ме само час – смея се и стисвам раменете му, когато ме избутва назад.

– Твърде дълго – мърмори. – Какво взе? – Изправя ме отново.

– Твърде много неща, от които да избирам – казвам. Успях да убедя Зоуи да изоставим дантелената рокля. Всъщност избегнах всичко, което беше прикачено към охранителен кабел.

– Отивай да пробваш! – изрича, шляпва ме по дупето и аз тръгвам след Зоуи и след количката към голямата пробна. Възхитеното лице на Зоуи не ми убягва.

През следващите няколко часа бивам натъпквана в безброй рокли. Преброявам двайсет, всичките зашеметяващи и всичките получават одобрението на Джеси.

Зоуи изчезва за известно време, като ме оставя да седя и да се чудя коя проклета рокля ще пробвам. Всички са твърде хубави. Главата ми подскача, когато Зоуи се връща с още една количка рокли, но тези са по-ежедневни, а не официални. Поглеждам я напълно объркана.

Тя свива рамене.

– Имам точни заповеди да те накарам да пробваш много рокли, затова взех тези – казва, докато отива към задната част на количката. Връща се отпред и държи дантелената рокля. – И тази също.

– Какво? – изстрелвам и скачам на крака. Стоя по бельо и зяпам като риба.

– Ами – тя тръгва към мен, – той не каза да пробваш точно тази вечерна рокля, но каза, че трябва да имаш всичко, което искаш – добавя. Усмихва се сърдечно. – А знам, че наистина искаш тази.

– Зоуи, не мога – заеквам, като се опитвам да убедя ума си, че роклята е грозна, отвратителна. Даже направо ужасна. Не действа, по дяволите.

– Ако цената те притеснява, не се тревожи! Вмества се в бюджета. – Окачва роклята на куката в стената.

– Има бюджет? Какъв е бюджетът? – питам колебливо.

Тя се обръща и се ухилва.

– Бюджетът е: няма бюджет.

Изстенвам и се сривам обратно на стола.

– Може ли да попитам колко струва?

– Не – отговаря весело. – Облечи това! – подава ми черен дантелен корсаж. Започвам да се напъхвам в него, а Зоуи ме обръща, за да закопчае кукичките на гърба. От нерешителността ми ме разсейва мисълта за лицето на Джеси при всичката тази дантела. Усмихвам се. Ще свърши на място.

Зоуи ми помага да облека роклята и ме завежда до огромно огледало.

– Мамка му! – възкликва, а после шляпва длан през устата си. – Съжалявам. Това беше много непрофесионално от моя страна.

Мамка му, наистина. Обръщам се леко, за да видя гърба, и ахвам. Роклята прилепва съвършено към всяка извивка, която имам, и забърсва пода, щом се изправя на пръсти. Подплатата под дантелата е матова и придава на нежната сложна шарка лъскав ефект, а дълбокото деколте се съчетава перфектно със смъкнатите рамене и разкрива ключиците ми. Чувам, че Зоуи излиза и се връща.

Коленичи пред мен.

– Обуй тези! – инструктира ме. Свалям очи от огледалото и поглеждам към чифт черни сандали с токчета на „Диор“. Усещам, че ще припадна. Обувам ги и Зоуи отстъпва.

– Ава, трябва да вземеш тази рокля – казва тя ужасно сериозно. – Иди и я покажи на Джеси!

– Не! – изтърсвам грубо. – Съжалявам. – Знам, че ще я хареса: дантела е и е черна. Ще се разтопи в краката ми, знам, но какво ще каже за лекото излагане на плът? Дали това ще накара моя невротичен, властен маниак да ме повали на земята и да ме покрие с тялото си, за да не може никой да види кожата ми? И последно, колко струва проклетото нещо?

Бързо се преборвам със съвестта си за проклетата рокля, докато Зоуи ми подава чанта, която подхожда на сандалите. Искам да се разплача. Знам, че не трябваше да я пробвам.

– Той видя ли я? – обръщам се към Зоуи и тя ме поглежда объркана. – Роклята, той видя ли я на количката, когато идваше насам? – питам.

– Не, мисля, че е отишъл до тоалетната.

Вдигам ръка до устата си и започвам неистово да почуквам с нокът по предните си зъби.

– Добре, ще взема роклята, но не искам Джеси да знае. – Поемам риск с това. Зоуи плясва с ръце и се усмихвам на доволното ù лице. – Какво е всичко това? – соча към допълнителната количка, която е довлякла.

– Иска да имаш много рокли – свива рамене.

Разсмивам се. Отишъл е твърде далеч с правилото за моменталния достъп. Измъквам се от роклята. Отново ме бодва несигурност, когато Зоуи взима роклята и дава изрични указания на едно момиче да не позволява на Джеси да я види. Започвам с другите рокли. Ще взема най-много три и е най-добре той да не спори с мен.

Изгарям милиони калории, докато се вмъквам и измъквам от десетки рокли. Правим три купчини: „харесвам“, „не харесвам“ и „може би“. Изненадана съм, че се забавлявам. Джеси се е проснал на дивана и гледа как се появявам и изчезвам, всеки път облечена в различна рокля.

– Тя е като закачалка, нали? – казва Зоуи на Джеси, когато се появявам в много къса рокля на „Клое“10. Харесва ми, но като всички останали рокли, които имат цена на етикета повече от триста лири, ще отиде в купа „не“.

Виждам как изражението му се сменя с чист шок, когато очите му стигат до краката ми, отбелязвайки дължината.

– Свали я! – изстрелва и аз се връщам в съблекалнята със смях. Прав е. Харесвам я, но е прекалено къса. Може да мине за бельо.

Изтощена съм, когато най-после приключвам с пробите. За няколко часа съм се преоблякла повече пъти отколкото за целия месец. Прехвърлям купчината „да“ със Зоуи и ставам леко неспокойна, когато осъзнавам колко много неща има там. Преглеждам количката и се опитвам да ги намаля.

– Какво имаме? – чувам Джеси да се приближава. Присвивам се.

– О, тя хареса някои невероятни неща. Направо ù завиждам – казва Зоуи. – Отивам да пакетирам всичко това.

„О, по дяволите!“

Ужасявам се дори още повече, когато Джеси подава на Зоуи кредитна карта. Тя я взема и ни оставя сами.

– Джеси, наистина не се чувствам удобно – изричам. Поемам ръцете му и заставам срещу него, за да ме прегърне.

Раменете му се отпускат разочаровано.

– Защо? – пита засегнат.

Гледам как Зоуи изчезва с всички мои „да“-та.

– Моля те, не искам да харчиш всички тези пари за мен.

– Не са толкова много – опитва се да спори с мен, но аз видях етикетите. Прекалено много са, а дори не знам колко струва вечерната рокля.

Поглеждам към пода. Не искам да започвам спор в „Хародс“ за това.

– Просто ми купи рокля за довечера! Това би било приемливо за мен.

– Само една рокля? – пита той нещастно. – Още пет рокли и имаш сделка.

Изненадана съм приятно.

– Две – контрирам и го поглеждам в очите.

– Пет – отвръща ми. – Това не беше част от сделката.

Не, не беше, но вече не ми пука на колко години е. Освен това и преди съм опитвала да се пазаря с него за нещо, но вече знам, че докато аз маневрирам, Джеси остава точно там, откъдето е започнал.

Присвивам очи към него.

– Не ми пука на колко години си. Задръж си глупавата тайна!

– Добре, но остават пет – казва примирено. Подозирам, че и бездруго няма да спази своята част от сделката. – Трябва да проведа телефонен разговор. – Целува ме по устните. – Ти иди и избери пет рокли! Картата ми е в Зоуи. Пинкодът е: едно, девет, седем, четири.

Отдръпвам се.

– Не мога да повярвам, че току-що ми каза пинкода си.

– Без тайни.

Без тайни? Шегува ли се? Той се отдалечава, а аз внезапно осъзнавам нещо. Правя бързо изчисление наум.

– Ти си на трийсет и седем години – провиквам се в гърба му. Той спира. – Пинкодът ти. Роден си през седемдесет и четвърта. – Не мога да потисна триумфа в гласа си. Напълно съм го разгадала. Мъжете са толкова предвидими. – Не си излъгал изобщо, нали?

Той се обръща бавно и ми отправя отличителната си усмивка, запазена само за мен, след което ми праща въздушна целувка и ме оставя да избера моите пет рокли.

Излизам от частната зона и откривам, че Джеси ме чака. Подавам му картата и го целувам по бузата.

– Благодаря! – Не съм сигурна дали съм благодарна за роклите, или за това, че се изпусна да признае, че е на трийсет и седем. Което и да е от двете, аз съм едно много щастливо момиче.

– Беше удоволствие. – Той взима чантите от мен. – Ще получа ли друго представление? – вдига вежди.

– Разбира се. – Не мога да отрека колко е разумен. – Но няма да видиш вечерната рокля.

– Коя избра? – пита любопитно. Той хареса всички, но не видя роклята, която безопасно е прибрана в плик за дрехи.

– Ще разбереш по-късно. – Вдишвам аромата му, когато сгушва лице във врата ми. – Значи моят мъж наближава четирийсетте – закачам го.

Той се отдръпва и извърта очи, после хваща ръката ми и ме повежда през магазина.

– Това тревожи ли те? – пита небрежно, но знам, че се притеснява от възможността възрастта му да ме тревожи наистина.

– Никак. Но защо тревожи теб?

– Ава, помниш ли едно от първите неща, които ми каза? – казва и поглежда надолу към мен.

Как бих могла да забравя? И все още не знам откъде се появи въпросът за възрастта му.

– Защо ме излъга?

Свива рамене.

– Защото нямаше да попиташ, ако не беше проблем.

Усмихвам се.

– Не ме тревожи ни най-малко на колко години си. Това бял косъм ли е? – питам привидно сериозно, когато се качваме на ескалатора.

Джеси застава на долното стъпало и се обръща с лице към мен. Така сме почти на едно ниво.

– Мислиш ли, че си забавна?

Не мога да запазя изражението си бездушно, а когато се навежда и ме метва през рамо, едва не изписквам. Не може да се държи така в „Хародс“! Поправям се. Джеси няма никакво уважение към общественото мнение. Ще ме вдигне, ще ме отвлече и дори ще ми бъде бесен, когато пожелае. Изобщо не му пука, а и на мен, честно казано.

Изнася ме от магазина насред Найтсбридж и ме оставя да стъпя на краката си отвън. Оправям роклята си, поемам подадената му ръка и тръгваме обратно към колата. Дори не му се присмивам. За него се превърна в ежедневие да ме разнася, независимо дали сме насаме, или на публично място.

– Ще обядваме в имението – казва, докато слага чантите в багажника, и ме настанява в колата. Пъхва се до мен и ме дарява с моята усмивка, а после слага очилата си. – Наслаждаваш ли се на деня си дотук?

Да, преди да ми напомни, че трябва да отидем до имението. Трябва да изтърпя и цяла вечер там.

– Много. – Не мога да се оплача обаче. Нали съм с него.

– Аз също. Сложи си колана! – казва, пали двигателя и изфучава в обедния трафик. Пуска уредбата и смъква прозореца, за да може Найтсбридж да чуе „Дакота“ на „Стереофоникс“.

8 Верига универсални магазини в Обединеното кралство. – Бел .прев.

9 Номер пет по английската номерация за обувки отговаря на трийсет и седем и половина по европейската. – Бел .прев.

10 Chloé – известна френска модна къща. – Бел .прев.