2-Под този мъж

Петнадесета глава

Джон отваря вратата на имението, преди да съм стигнала до нея, и ми се усмихва успокояващо.

– Той успокои ли се? – питам, докато минавам покрай бара и стигам до лятната стая. Около зоните за сядане са се събрали хора. Пият и говорят. Вероятно обсъждат какво ще предложи вечерта. Нападната съм от дузина любопитни погледи. Цялата се напрягам.

– Проклятие, момиче, действаш му силно на копелето – смее се Джон и зървам проблясъка на златния зъб.

Изпускам въздишка в знак на съгласие.

– Моят мъж е предизвикателен.

Джон ме поглежда и се усмихва.

– Предизвикателен? Интересна дума. Аз го наричам шибан трън в задника. Но не мога да не се възхитя на решителността му.

– Решителност? – изричам. Усещам как челото ми се сбърчва. – Решителност да бъде предизвикателен ли?

Джон спира, щом стигаме кабинета на Джеси.

– Никога не съм го виждал толкова решен да живее.

– Какво искаш да кажеш с това? – питам и не мога да скрия объркването си. Не виждам никаква решителност да живее. Виждам само решителност да се довърши, като се подлага на стрес. Джеси е напълно решен да се самоунищожи.

Дъхът ми спира.

„Самоунищожителен.“ Джеси го беше казал, когато ме взе на мотора си.

– Повярвай ми, това е за добро! – Джон ме гледа нежно. – Бъди по-внимателна с него!

– Откога го познаваш, Джон?

– Достатъчно отдавна, момиче. Сега ще те оставя – казва и понася огромното си тяло по коридора.

– Благодаря, Джон – казвам след него.

– Всичко е наред, момиче. Всичко е наред.

Стоя пред кабинета на Джеси и ръката ми виси над бравата. Неочакваната информация на Джон, макар и смътна, е изострила още повече любопитството ми. Умът ми препуска в мисли за алкохол, топване, оскъдни кожени облекла и белези. Завъртам бравата и предпазливо влизам в кабинета на Джеси.

И това, което виждам, не ми харесва.

Джеси седи в големия си стол, обърнал лице към Сара, която е кацнала на ръба на бюрото му. Пристъп на собственическо чувство ме удря в лицето, но бутилката водка на бюрото на Джеси ме ядосва дори повече. Мога да се преборя с нежелано женско внимание, стига да е нежелано. Водката е изцяло друг въпрос.

Поглеждат към мен едновременно и Сара ми хвърля неискрена усмивка. После забелязвам торбичката с лед, която лежи върху ръката на Джеси. Имах основание да пусна зеленото чудовище. Двамата изглежда си прекарват съвсем приятно, ако се съди по думите на Джеси. Вече нямам никакво съмнение, че са имали сексуална връзка. Изписано е на лицето на Сара. Усещам гадене, ревност... и опасно чувство за собственост.

Поглеждам към Джеси и той среща погледа ми. Все още е с тъмносивите панталони, но ръкавите на черната му риза са навити нагоре. Тъмнорусата му коса е в славна бъркотия на красивата му глава, но въпреки цялата му прелест изглежда страшен и неспокоен. Не го обвинявам. Току-що го заварих да изглежда така, сякаш се чувства приятно с друга жена и с бутилка от злото нещо пред него. Това са най-лошите ми кошмари, обединени в едно.

Джеси бавно извърта стола си настрани от Сара, насочвайки го към мен.

– Пил ли си? – питам. Гласът ми е равен и силен. Изобщо не се чувствам така.

Поклаща глава.

– Не.

Не съм сигурна дали тихият глас е заради жената, или заради водката. Отпуска глава леко и настава неловко мълчание, но тогава Сара поставя длан на рамото на Джеси. Искам да скоча на бюрото и да ù оскубя косата. Джеси трепва и вдига очи към мен.

За коя се мисли тая? Не съм достатъчно наивна, за да вярвам, че се опитва да бъде добрата приятелка. Внезапно съм бясна на себе си, че съм позволила на друга жена възможността да го утешава. Особено ме дразни фактът, че това е тази жена. Утешението е моя работа.

– Имаш ли нещо против? – казвам и гледам право в нея, така че не може да сбърка на кого говоря.

Тя ме поглежда, но не прави никакъв опит да махне ръката си от Джеси.

– Моля?

– Чу ме – изричам. Отправям ù свиреп поглед, който казва: „Не се ебавай с мен“, а тя едва забележимо се подхилва самодоволно.

Джеси дръпва ръката си и нейната се оказва на бюрото. После очите му нервно шават между нас двете. Бог да го благослови, държи устата си здраво затворена. Но тогава кучката се навежда и го целува по бузата, като оставя устните си да се задържат повече от необходимото.

– Обади ми се, ако имаш нужда от мен, скъпи! – казва с най-нелепо прелъстителния глас, който съм чувала.

Джеси се сковава от глава до пети и ме поглежда, опулен и разтревожен. Прав е да се тревожи, особено след кацата с помия, с която ме заля, заради един клиент и бивше гадже. Мат и Микаел щяха да са купчина телесни части, ако ситуацията беше обратната.

Сграбчвам вратата и я отварям широко, преди да спра очи на русата кучка.

– Сбогом, Сара! – казвам с максимална заповедническа доза.

Тя се смъква от бюрото на Джеси, а лицето ù изразява самоувереност. Разхожда се бавно през кабинета и ме гледа надменно. Задържам наперения ù поглед с цялата свирепост, на която съм способна, по целия път до вратата, която държа отворена за нея. Още щом платформите ù с петнайсетсантиметрови токчета минават прага, аз тръшвам вратата зад нея и тайно се надявам да се е блъснала в задника ù.

Сега да се оправям с моя предизвикателен мъж! Когато го видях да седи там със Сара, едно нещо ми стана съвършено ясно.

Той е мой. Точка.

Обръщам се с лице към него. Не е помръднал от стола си, бутилката водка е все още на бюрото му, а той си дъвче скапаната устна и зъбните колелца пушат. Кимвам към бутилката.

– Това защо е там?

– Не знам. – Лицето му е измъчено и това, че съм в другия край на стаята, ме убива.

– Искаш ли да я изпиеш?

– Не и след като вече си тук – тихите му думи звучат ясно.

– Ти ме остави – напомням му.

– Знам.

– А ако не бях дошла? – казвам. Това е основният въпрос тук. Премислям случилото се отново и отново. Той се държи така, сякаш е нещо просто, но аз го заварих да си прави компания с жена и бутилка водка, след като сме си казали някои думи. Не искам и не мога да се тревожа, че това ще се повтаря всеки път, щом се сдърпаме.

– Нямаше да я изпия – отвръща и я избутва.

– Тогава защо е тук?

Свива рамене небрежно. Това ме вбесява. Страхът ми беше основателен, а той очаква да приема смътните му отговори и свиване на раменете?

– Нямаше да я изпия, Ава – твърди и гласът му е леко раздразнен.

– Ще я изпиеш ли, ако си тръгна?

Очите му скачат към моите. Паника завладява красивото му лице.

– Ще ме изоставиш ли?

– Трябва да ми отговориш на някои въпроси – отсичам. Заплашвам го. Имам чувството, че това е единствената ми възможност. Има някои неща, които трябва да ми каже. – Защо Микаел се интересува толкова от връзката ни?

– Жена му го напусна – изплюва думите бързо.

– Защото си спал с нея.

– Да.

– Кога?

– Преди месеци, Ава. – Поглежда ме и виждам искреност в очите му. – Тя е жената, която се появи в „Луссо“. Ще ти кажа, преди да заплашиш да ме напуснеш отново – добавя. В тона му има капка сарказъм, която пренебрегвам.

– Не е била разтревожена за теб, нали?

– Вероятно е била, но тя също така ме иска.

– Коя не би? – Чувствам се невероятно спокойна.

Кимва леко.

– Дадох ясно да се разбере, че всичко е свършило, Ава. Спах с нея преди месеци и тя се върна в Дания. Не знам защо е решила да ме преследва сега.

Вярвам му и все пак Микаел уреждаше развода си, а за да се разведеш с някого, отнема време. Трябва да е било преди месеци.

– Значи той иска да ме отнеме от теб, така както ти си отнел жена му от него.

Джеси отпуска глава в ръцете си.

– Не съм я отнел, Ава. Тя го напусна по собствено желание, но... да, той иска да те отнеме от мен.

– Вие се държахте приятелски, ти си купил „Луссо“. – Главата ме боли.

– Това е само параван, Ава, от негова страна. Той нямаше нищо, нищо, с което да може да ме нарани, защото не ми пукаше за нищо. Но сега имам теб. – Той ме поглежда. – Вече знае къде да забие ножа.

Очите ми започват да смъдят. Джеси отпуска ръце, а очите му също са влажни. Не мога да понасям повече да съм далеч от него. Отивам до стола му и Джеси отваря ръце за мен. Пренебрегвам подутата длан и изпълзявам в скута му. Оставям го да ме прегърне силно и да нахлуе във всичките ми сетива. Докосването и миризмата му ме успокояват веднага. Както винаги, когато се докосваме по този начин, се случва нещо необяснимо – всички проблеми, които ни причиняват смут, изглеждат без никакво значение. Оставаме само ние в нашата малка сфера на доволство, успокоявайки се един другиго.

– Ще умра от любов по теб. Не мога да ти позволя да отидеш в Швеция.

Въздишам.

– Знам.

– И трябваше да ме оставиш аз да прибера нещата ти. Не исках да го виждаш – добавя.

Сега му се подчинявам, но не ми пука.

– Знам. Той знае за теб.

Усещам как се сковава под мен.

– Знае за мен ли?

– Каза ми, че си буйстващ алкохолик.

Джеси се отпуска и се смее.

– Аз ли съм буйстващ алкохолик?

Поглеждам към него, защото съм шокирана от небрежната му реакция на нещо толкова пагубно.

– Не е смешно. Откъде знае?

– Ава, честно, нямам представа – въздъхва. – Все едно, информацията му е грешна, защото не съм алкохолик.

– Да, знам – отстъпвам, но съм напълно сигурна, че проблемът на Джеси с пиенето може да пасне някъде по скалата на алкохолизма. – Джеси, какво ще правя? Микаел е важен клиент. – Внезапно ми хрумва ужасно неприятна мисъл. – Дали ме е наел за „Лайф Билдинг“ само заради теб?

Джеси се усмихва.

– Не, Ава. Той не знаеше за нас довчера. Наел те е, защото си талантлива дизайнерка. Фактът, че си също така и зашеметяващо красива, е допълнителна облага. А фактът, че съм влюбен в теб, е още по-голям бонус за него.

– Ти сам се разкри – казвам тихо. – Ако не беше се месил в срещата ми, той никога нямаше да направи връзката.

– Действах импулсивно, когато видях дневника ти – обяснява. Свива рамене. – Все едно, той щеше да те преследва, независимо дали знаеше, че си моя, или не. Както казах, той е неуморен.

Спомням си как очите му се опулиха и на челюстта му заигра мускул, когато зърна дневника ми. Не е било заради това, че съм го сменила. А защото името на Микаел беше записано в него.

– Откъде знаеш? Той е женен. Е, беше женен.

– Това не го е спирало никога преди, Ава.

Сривам се напълно. Вече не мога да работя с Микаел. Не и след като открих това. Боже, трябва да се срещна с него в понеделник. Ще стане ужасна каша. Искам да се разкрещя на Джеси, че не си е държал панталоните закопчани. Спомням си гадното същество, което Джон изхвърли в деня, когато открих какво точно е имението. Мъжът врещеше за съпрузи и съвест, които не пречат на Джеси. Колко бракове е съсипал? Колко съпрузи искат отмъщение?

Изтръгната съм от нежеланите мисли, когато Джеси обгръща лицето ми с ръка.

– Как се озова тук?

Ухилвам се.

– Разсеях твоя назначен пазач.

Очите му проблясват, а устните му потрепват.

– Ще трябва да го уволня. Как успя да се справиш.

Усмивката ми угасва, когато си представям сметката за поправка, която ще получи Джеси.

– Джеси, той е поне на шестдесет. Елиминирах телефонната му система, за да не може да те предупреди за бягството ми от твоята кула в небето.

– Нашата кула. Как я елиминира? – Бръчката му се появява на челото.

Заравям отново лице в гърдите му.

– Изтръгнах кабелите.

– О! – казва равно, но знам, че сдържа смеха си.

– На какво си играеш, като караш пенсионер да се опитва да ме задържи вътре? – питам обвиняващо. Можех да надбягам Клайв дори с токчетата.

Гали леко косата ми.

– Не исках да си тръгнеш.

– Тогава ти сам трябваше да останеш. – Издърпвам ризата му от панталоните и плъзгам длани, за да получа своя дял от докосване до топлите му гърди. Той ме притиска по-силно и усещам туптящото му сърце под дланите си. Толкова е утешаващо.

– Бях вбесен до лудост – въздъхва. – Ти ме караш да побеснея до лудост. – Целува слепоочието ми и заравя нос в косата ми.

– Как е ръката ти?

– Щеше да е добре, ако не продължавах да я забивам в разни неща – отговаря сухо.

Измъквам се от прегръдката му.

– Дай да видя! – Изправям се в скута му и той дръпва ръката си иззад мен, за да я постави между телата ни. Поемам я внимателно. Той не трепва, но хвърлям бърз поглед, за да проверя лицето му за следа от болка. Стъклената врата на асансьора беше на милиони парчета и очаквах ръката на Джеси също да е раздробена.

– Добре съм.

– Разбил си вратата на асансьора – казвам и галя възстановяващия се юмрук.

– Наистина бях бесен.

– Вече ми го каза. Ами нахлуването в офиса ми днес следобед? И тогава ли беше вбесен до лудост?

– Да, бях – отвръща. Присвива очи към мен, но се ухилва. – Почти както беше ти сега.

– Не бях бясна, Джеси. – Поглеждам към наранената му ръка със съжалението, което изпитвам към жалката жена, която току-що изхвърлих от кабинета. – Маркирах това, което е мое. Тя те иска. Не би могла да го изрази по-очевидно дори да те беше яхнала и да беше навряла циците си в лицето ти. – Изкривявам отвратено лице от нейното отчаяние. Вдигам поглед и виждам, че беглата усмивка е преминала в пълна холивудска грейнала усмивка. Тя е една стъпка по-нагоре от запазената му само за жени. Тя е запазена само за мен. Не мога да не се усмихна леко.

– Изглеждаш много доволен от себе си. – Той ме избутва, за да спра да се суетя около ръката му.

– О, да. Харесва ми, когато си властна и покровителствена. Така разбирам, че си лудо влюбена в мен.

– Аз наистина съм лудо влюбена в теб, въпреки че ти си предизвикателен до глупост. И не смей да наричаш Сара „скъпа“! – разпореждам се.

Потърква нос в моя и притиска устни към моите.

– Няма.

– Спал си с нея. – Това е твърдение, а не въпрос. Джеси се присвива, а зелените му очи се разширяват тревожно. Извъртам очи. – Топване? – питам.

Очите му се отпускат леко.

– Да – казва. Изражението му и езикът на тялото му крещят, че се чувства неудобно. Не му харесва тази тема за разговор.

Знаех си, по дяволите! Добре. Мога да се справя с това, стига да държи кучката на една ръка разстояние... или по-далеч. Това може да е трудно, когато жената работи за него и го следва наоколо като изгубено кутре.

– Искам да кажа само едно нещо – притискам го аз. Трябва да изясня това, ако в бъдеще искам да имам за компания мъже – социално и професионално, въпреки че съм съвсем наясно, че властната жилка у Джеси никога няма да изчезне напълно. – Всичко е за теб. – Целувам устните му, за да подсиля заявлението си.

– Всичко е за мен – мърмори в устните ми.

Усмихвам се.

– Добро момче.

Той се отдръпва и прокарва пръсти по шията ми. Очите му са пълни със задоволство.

– Обичам те, Ава.

Отпускам буза на рамото му.

– Знам.

– Вземи си почивен ден утре!

Дори не съм казала на Патрик за следобедната си среща с господин Уорд, но трябва да го направя, а един дълъг уикенд с Джеси е нещо, което е трудно да откажа. Нямам срещи и съм наваксала с всичко останало. Патрик ми дължи няколко дни. Няма да възрази.

Отдръпвам се от гърдите на Джеси.

– Добре.

Той се мръщи, сякаш ще оттегля отговора си или ще добавя „но“.

– Наистина ли? – пита. Очите му проблясват и се усмихва широко. – Държиш се много разумно. Не е типично за теб.

Очите ми се опулват при забележката му. Знам, че знае, че той е неразумният. Играе си с мен. Няма да захапя.

– Пренебрегвам те – заявявам.

– Не за дълго. Ще те отведа у дома в нашата кула в небето. Не съм бил в теб прекалено дълго време. – Става и ме вдига на крака. – Ще тръгваме ли? – пита. Подава ръка и аз я хващам здраво. Стомахът ми се свива от перспективите, които ме чакат, щом стигнем у дома.

– Няма да се разсърдя на малко гребане – подхвърлям небрежно.

Джеси вдига сардонично вежда към мен.

– Ще гребем друг път, бебче. Искам да се любим – изрича. Кимва тихо и гледа към мен. Усмихвам се.

Повежда ме през лятната стая към фоайето. Пренебрегвам разочарованите лица на всички жени, които подминаваме и които очевидно са се надявали да си тръгнем поотделно. Джон ни среща при вратата и ми отправя забележителната си усмивка.

– Ще се видим утре – уведомява го Джеси, докато ми отваря вратата.

– Всичко е наред. – Той тупва Джеси по рамото и се отправя към бара.

Джеси поставя ръка на кръста ми, докато ме води навън, и когато се обръщам, зървам Сара да стои на входа на бара. Поздравява Джон, но очите ù са заковани в мен и Джеси, докато напускаме имението. Няма как да сбъркам горчивината по нацупеното ù лице. Предричам пазаруване на чанти на сутринта.

– Остави твоята кола! Ще я вземем утре – казва, докато отваря вратата на своята кола – „Астън Мартин“.

Не споря.

Докато караме по дългата алея, се разминаваме с поршето на Сам, запътило се към имението. Подскачам в седалката.

– Това е Кейт! – изтърсвам. Сам натиска клаксона и вдига палец към Джеси, а аз извивам врат, докато ги подминаваме. Кейт неохотно вдига ръка към мен. – Какво прави тя тук? – питам и поглеждам към Джеси, който държи погледа си на пътя. Мили Боже! – Тя е член, нали? – казвам обвиняващо.

– Не коментирам членовете. Имаме договор за доверителност. – Лицето му е безизразно.

– Значи тя е член!

Свива рамене и натиска копчето, за да отвори портата. Малката мръсница! Защо не ми е казала? Дали е тук по принцип за всички извратени неща, или е тук специално заради Сам? Боже, точно когато мислех, че пламенната ми приятелка не може да ме изненада повече.

Джеси профучава по пътя и натиска няколко бутона на волана. Уредбата се включва и ни обгръща забележителен мъжки глас.

– Кой е?

Джеси започва да потупва волана.

– Джон Леджънд. Харесва ли ти?

О, да. Пресягам се към волана и Джеси отдръпва ръце, за да ми даде достъп до бутоните. Намирам точния и усилвам малко звука.

– Приемам това за „да“ – казва. Подхилва се и слага ръка на коляното ми. Покривам я с моята.

– Ръката ти добре ли е?

– Да. Спри да се притесняваш, жено!

– Трябва да пусна съобщение на Патрик.

– Да, направи го! Нямам търпение да те имам само за себе си утре и през целия уикенд. – Отдръпва ръка от коляното ми и хваща волана.

Пращам бързо съобщение на Патрик. Както очаквах, той отговаря веднага, като ми казва да си взема добре заслужения почивен ден.

Перфектно! Ще прекарам необезпокоявана три дни на Седмото небе на Джеси.