2-Под този мъж

Двадесет и седма глава

– Джеси, успокой се! Тя пи три чаши вино. Не беше пияна.

Очите ми са заслепени от флуоресцентно осветление и искрящобели стени. Чувствам се, като че съм била ударена по главата с желязна пръчка. Къде съм, по дяволите? Затварям отново очи и протягам ръка да махна косата, която гъделичка бузата ми, но лекият допир до главата ми сякаш пробожда мозъка ми.

– Ава? – чувам. Гласът му е тих, а ръката му стиска моята. – Ава, бебче, отвори очи!

Опитвам се, но е толкова болезнено. Мамка му! Какво ми става? Дали това е най-лошият ми махмурлук? Не си спомням да съм пила много.

– Някой ще ми каже ли какво става, мамка му! – реве той.

Отварям очи отново и оглеждам непознатото обкръжение. Единственото познато нещо е този гневен глас и той ми носи успокоение, но, Боже, буквално опустошава чувствителния ми мозък. Протягам ръка към главата си.

– Ава, бебче?

Присвивам очи в опит да се съсредоточа и срещам чифт зелени, изпълнени с тъга очи. Топлата му длан, която гали главата ми, ме кара да простена. Болезнено е.

– Здрасти! – проскърцвам. Гърлото ми е възпалено и сухо.

– О, благодаря на шибания Бог! – Той покрива лицето ми с целувки, но аз го избутвам. Не мога да дишам.

– Ава, пиленце. Добре ли си?

Проследявам другия познат глас и откривам Сам, който се е надвесил над мен. Изглежда много по-сериозен, отколкото съм го виждала някога. Какво става?

– Изглежда ли ти добре? – вика Джеси в лицето на Сам. – За Бога!

– Успокой се!

Познавам и този глас. Обхождам с поглед стаята и намирам Кейт да седи в стол срещу мен.

– Къде съм? – питам с пресъхнало гърло. Имам нужда от вода.

– В болница си, бебче. – Той гали лицето ми и отново целува челото ми.

Какво правя в болница? Опитвам се да стана, но Джеси ме задържа на мястото ми. Плясвам упоритите му ръце и се изправям до седнало положение, като сграбчвам главата си, когато пълната сила на гравитацията стига до мозъка ми. По дяволите, това наистина е най-лошият ми махмурлук. Простенвам и скръствам крака пред себе си, като подпирам лактите на коленете си и хващам главата си. Нещо придърпва ръката ми и аз виждам, че са ми поставени системи.

– Някой да доведе шибания доктор тук! – крещи Джеси и ме кара да потръпна.

Кейт не помръдва, но Сам излиза от стаята.

– Ава, какво се случи? – пита Кейт и гласът ù е изпълнен с тревога, което е изключително рядко за нея.

– Не знам – отговарям, отпускайки се отново назад в леглото. Чувствам се отново невероятно сънена.

– Аз знам – възкликва Джеси и ме гледа обвинително.

Използвам всичката си изчерпана енергия, за да му хвърля мръсен поглед.

– Не бях пияна.

– Често ли припадаш, когато си трезвена? – крещи той.

Викът му ме кара да потрепна и буквално пронизва ушите ми. Поне има приличието да изглежда, че съжалява, когато отново отварям очи.

– Недей да ù крещиш! – защитава ме Кейт и аз съм благодарна. Той ù хвърля поглед, напъхва ръце в джобовете на дънките и започва да обикаля стаята. – Тя пи само няколко чаши вино. Трябва да изпие поне две бутилки, преди да припадне. – Кейт сяда до мен и разтрива ръката ми. – Яде ли нещо?

Опитвам се да си спомня.

– Да – отговарям. Джеси ме храни целия ден между пренасянето на дрехите по стълбите и чукането.

Джеси спира да крачи, а зъбите му се впиват в долната устна.

– Бременна ли си? – пита, гледа ме внимателно и продължава да дъвче устната си.

– Не! – изръсвам изненадана от неговото нахалство, но след това замръзвам.

„О, мили Боже!“

Хапчетата ми. Не си взех хапчетата. Имам чувството, че отново ще припадна. И ми е ужасно горещо. Каква глупава жена съм аз! Правихме секс като зайци без никаква защита. Как допуснах това да ми се изплъзне? Поглеждам към Джеси и вадя най-невъзмутимата си физиономия.

Той присвива очи.

– Сигурна ли си?

– Да! – Потръпвам от собствения си писклив глас и стискам ръка в опит да потисна естествения си подтик да посегна към косата си. Джеси ще приеме тона ми като защитен. А той не е: това е тон на напълно ужасен човек.

– Просто питам. – Той продължава да крачи.

– Какво си спомняш? – пита Кейт, като продължава да гали ръката ми.

Замислям се за вечерта, но не мога да си спомня нищо в този момент. Всичко, за което мога да мисля, е колко хапчета съм пропуснала и какви са шансовете да съм бременна. Опитвам се да потисна тревогата и да си спомня нещо от вечерта, каквото и да е. Помня Мат, но няма да го споменавам. И тогава си спомням напомпания, вързан на опашка тип, но няма да споменавам и него. Свивам рамене. Не мога да кажа почти нищо, което не би пратило Джеси в невротична орбита.

Всички глави в стаята се извръщат към вратата, когато докторът влиза, последван от Сам.

– Казаха ми, че си будна – кимва ми той. – Аз съм доктор Манви. Как се чувстваш, Ава?

– Добре – въздишам уморено. – Главата ми думти, но иначе съм добре.

Чувам как Джеси ръмжи до мен, когато сяда и взима ръката ми в своята.

– Ава, четири часът сутринта е. – Той затваря очи и се опитва да се успокои. Не че му се удава. – Ти беше в безсъзнание почти седем часа, така че не смей да ми казваш, че си добре!

Седем часа?!

– Ние ще идем да вземем нещо за ядене. – Кейт поглежда към Сам и той ù кимва в съгласие. Ясно е, че не искат да са наблизо, когато Джеси е в това състояние.

Доктор Манви светва и в двете ми очи, а след това поставя подобния на молив инструмент обратно в горния джоб на престилката си.

– Ава, какво си спомняш за изминалата нощ?

– Не много. – Чувствам как ръката на Джеси се свива по-силно около моята. Гневът му все още е очевиден. Чувствам се ужасена. Нямам нужда от това.

Доктор Манви поглежда към Джеси.

– А вие сте?

– Съпруг – заявява той рязко, без да откъсва поглед от мен. Очите му се разширяват, но той остава невъзмутим. Забрави да добави „бъдещ“.

– О? – преглежда лекарят документите ми. – Тук пише: госпожица О’Ший.

– Ще се женим другия месец. – Очите му пробиват дупки в моите и ме предизвикват да оспоря това твърдение. Нямам енергията. Отпускам предпазливо главата си назад.

– О, добре – изглежда доволен от обяснението на Джеси доктор Манви. На мен не ми пука. – Направихме някои изследвания. – Той придърпва стол, който изскърцва по гумения под и ме кара да потръпна. – Кога за последно имахте цикъл? – пита лекарят. Поглежда ме съчувствено и аз искам да изпълзя през стаята и да се напъхам директно в кофата за боклука.

– Преди около седмица – отговарям тихо. Няма нужда да поглеждам към Джеси, за да разбера, че той потрепва.

– Добре, ние задължително правим тест за бременност, за да установим дали това не е причина за припадъка. – Той млъква и аз се подготвям за урагана Джеси, който буквално ще помете стаята. – Не сте бременна.

Главата ми подскача.

– Не съм ли?

– Бих казал, че не сте, но е изминала само седмица от последния ви цикъл и може би е прекалено рано да се каже. – Той се усмихва мило, но това не ме успокоява. – Използвате ли противозачатъчни хапчета, Ава?

– Да.

– Тогава мисля, че със сигурност може да кажем, че не сте бременна. – Той ми се усмихва успокоително и се накланя напред. – Ава, важно е да се опитате да си спомните всичко от снощи. С кого говорихте, кого срещнахте.

Враждебността на Джеси тече по сплетените ни ръце и ме залива.

– Какво? – отсича той. – Какво се опитвате да кажете?

Не се опитвам да го упрекна за грубостта му и доктор Манви продължава, без да му обръща внимание.

– Направихме и някои други изследвания. Симптомите го наложиха.

– Симптоми? Какви симптоми? – питам напълно объркана.

Докторът вдишва и се размърдва в стола.

– Открихме наличие на „Рохипнол“ в кръвта ви.

– Какво? – виква Джеси.

Ококорвам се, а сърцето започва да препуска в гърдите ми. По дяволите!

Джеси се изправя рязко и пуска ръката ми. Поглеждам го нервно и виждам, че трепери и се поти, а от него се излъчва гняв.

– Това е препаратът, който използват, за да упойват беззащитни жени и да ги изнасилват – крещи той на бедния лекар.

– Да – потвърждава страховете ми и тези на Джеси доктор Манви.

Завихрям се в паника при обяснението на причините за припадъка ми. Това е невероятно лошо.

Джеси се извръща и повдига глава към тавана.

– Исусе Христе! – вика той. Виждам как ризата му се повдига и се спуска, когато той се хваща за близката метална част.

– Ава, бих ти препоръчал да уведомиш полицията. Трябва да им кажеш всичко, което си спомняш. – Доктор Манви се обръща към Джеси: – Сър, може ли да потвърдите дали тя е била сама в някакъв момент?

Умът ми препуска по събитията от вечерта, но не успявам да ги подредя. Не мисля, че съм била сама. Гледам как пръстите на Джеси се насочват към слепоочията му и правят кръгови движения. Той ще избухне. Ще помете болницата като вихър. Внезапно започва да изглежда много по-привлекателно да му кажа, че е възможно да съм бременна.

– Тя не е била сама – отговаря Джеси по-спокойно, отколкото очаквах. – Гледах я как пада, бях при нея след секунда. – Той се извръща към мен и аз се взирам в измъчените му очи. Чувствам се лишена от емоции. Мисля, че може би съм в шок.

– Сигурен ли сте?

– Да – едва се сдържа Джеси да не се развика.

– Ава, бих искал да направим проверка – настоява лекарят – предимно за синини и одрасквания. Просто за всеки случай.

– Проверих всеки квадратен сантиметър. Няма следи по нея. – Джеси прекосява стаята и отваря вратата. – Кейт?

Чувам бърза и тиха размяна на резки думи пред вратата, без съмнение Джеси изисква отговори. Лекарят хвърля объркани погледи от мен към Джеси, докато аз продължавам да търся нещо в главата си.

Джеси отново е до мен.

– Скъпа, Кейт казва, че е излязла да пуши, но Том е бил с теб. Помниш ли това?

– Да – отговарям бързо. Определено го помня. – Но Том отиде до тоалетна, докато Кейт беше навън – добавям.

– Добре, помниш ли какво стана във времето, в което беше сама? – притиска ме той.

– Да. – Няма да му кажа защо си спомням. По дяволите, споменаването на Мат би било груба грешка. – Защо?

– Защото не искам никой да те бърника, освен ако не е наложително. Така че, моля те, помисли добре! – настоява и стиска ръката ми. – Преди да пристигна, беше ли добре? Спомняш ли си всичко?

– Да, помня.

– Това е добре – намесва се д-р Манви. – Но, Ава, ще бъда по-доволен, ако ни разрешиш да те прегледаме.

– Не! Знам, че нищо не се е случило. Нямам натъртвания, нито рани.

– Ако си сто процента сигурна, Ава, не мога да те насиля.

– Нищо не се е случило. Спомням си всичко до пристигането на Джеси – твърдя и поглеждам към него. – Спомням си всичко – гласът ми трепери. Аз треперя.

Той плъзва длан по бузата ми.

– Знам. Вярвам ти.

– Добре. Всичките ти показатели са добри – казва д-р Манви. – Ще имаш главоболие още известно време, но иначе ще се възстановиш напълно. След като попълня документите за изписване и свалим системата, може да си отиваш.

– Колко време ще отнеме това? – Джеси отново се връща към предишното си гневно състояние.

– Сър, в събота вечер в централната част на Лондон винаги е много натоварено.

– Прибирам я у дома веднага – казва Джеси с абсолютна увереност. Поглеждам го и на мига разбирам, че не си заслужава да се спори с него. Не и ако искаш да живееш.

Лежа отпусната в пълен унес, докато махат системата ми и лекарят говори с Джеси. Не чувам нищо. Всичко е някак размътено в далечината. Как е възможно да се случи? Нито веднъж не съм оставила питието си безконтролно. Не съм приемала питиета. Бях разумна и внимателна. Исусе, а ако бях отишла в тоалетната няколко секунди по-рано и се бях разминала с Джеси? Можеше да припадна и да не разбера какво става около мен. Можеше да бъда изнасилена. Заливат ме неочаквани сълзи и започвам да треперя неконтролируемо и да ридая в ръцете си.

– Ава, моля те, не плачи! – чувствам как топлината му ме обгръща, а той ме държи здраво, докато тялото ми се тресе под него. – Скъпа, наистина ще полудея, ако плачеш.

Плача неудържимо, докато той ме успокоява и шепне собствените си клетви и молитви над главата ми.

– Толкова съжалявам – повдигам се между хлиповете. Не знам защо съжалявам, може би за това, че му се противопоставих да изляза. Наистина не знам, но чувствам такова разкаяние.

– Ава, моля ти се, млъкни! – възкликва той, държи ме здраво и гали косата ми. Чувам бясното препускане на сърцето му под ухото си.

Когато най-сетне успявам да възстановя самообладанието си, обърсвам сълзите и подсмърквам. Сигурно изглеждам ужасно.

– Добре съм – казвам, поемам няколко успокояващи глътки въздух и го избутвам настрани. – Искам да се прибера у дома.

Опитвам се да сляза от леглото, но съм спряна от висока, стройна зеленоока стена. Той ме вдига и ме понася към вратата. По пътя срещаме Кейт.

– Вземи ù нещата – разпорежда се той, докато минаваме покрай нея.

– Какво става? – Сам скача от стола пред вратата.

– Била е дрогирана. – Джеси не спира да му обяснява повече.

– Мамка му! – ужасът в гласа на Сам е непогрешим.

Чувам токчетата на Кейт, която се опитва да не изостава.

– Дрогирана ли?

– Да – крещи той, докато върви надолу по коридора с мен на ръце. – Прибирам я у дома.

Джеси ме поставя в колата и закопчава колана. Сепвам се, когато вратата се затваря и чувам приглушени гласове отвън. Прозорецът е леко отворен и когато поглеждам навън, виждам Кейт, която ми прави знак да ù се обадя. Кимвам, че съм разбрала, и отпускам глава към прозореца, докато Джеси се намества и пуска обувките и чантата ми в краката ми. Затварям очи отново и задрямвам.

Джеси ме поставя в огромното си легло, неясно долавям, че съблича роклята ми и че мърмори неодобрително, но го пренебрегвам, преобръщам се и издишвам доволно, когато усещам най-любимата си миризма в света – свежа вода и мента. Знам, че съм там, където ми е мястото.