2-Под този мъж

Двадесет и пета глава

Плюя пастата за зъби по огледалото и ахвам изумено, а четката пада в мивката. Поглеждам надолу към лявата си ръка, която внезапно е натежала като олово, и стискам плота, за да се успокоя. После примигвам няколко пъти и разтърсвам глава, все едно може да се махне, все едно е халюцинация или Бог знае какво. Но не, точно пред очите ми е един заслепяващ огромен диамант, поставен на безименния ми пръст.

– Джеси! – пищя и усещам как се плъзгам по ръба на мивката, с усилие се приближавам до шезлонга и се сривам върху него. Поставям глава между краката си и се опитвам да овладея дишането си и препускащото си сърце. Мисля, че съм на път да припадна.

Чувам как той нахлува през вратата на банята, но не мога да накарам главата си да се вдигне.

– Ава, скъпа, какво има? – звучи паникьосан и се срива на колене пред мен, като обхваща с ръце бедрата ми.

Не мога да говоря. В гърлото ми е заседнала буца с размерите на диаманта, който тежи на лявата ми ръка и я дърпа надолу.

– Ава, за Бога! Какво е станало? – Той нежно повдига главата ми и търси погледа ми. Очите му са изпълнени с отчаяние, а моите – със сълзи. – Моля те! Кажи ми!

Преглъщам един опит да изрека някоя дума, но това не помага, така че вдигам ръка. О, Боже, толкова е тежка.

Виждам през насълзените си очи как бръчката му се появява отново и той отправя объркан поглед към ръката ми.

– Значи си го видяла? – казва той сухо. – Доста време ти отне. Исусе, Ава, получих хиляди инфаркти. – Той взима ръката ми и полага устни върху нея, точно до новия ми приятел. – Харесва ли ти?

– О, Боже! – Плача. Дори няма да питам колко струва. Това е прекалено голяма отговорност. Издишам рязко в момента, в който ръката ми бързо се спуска към гърдите ми в търсене на другия ми приятел.

– В сейфа е. – Той хваща ръката ми и я придърпва към другата в голия ми скут. Отпускам се с облекчение, щом той започва да движи палеца си по ръката ми и се усмихва. – Кажи ми, харесва ли ти?

– Знаеш, че ми харесва. – Поглеждам към пръстена. Изработена от платина плоска лента, украсена с блестящ диамант в квадратна форма. Поглеждам към Джеси. Знам, че веждата ми е повдигната в объркване. Може би все пак ще имам нужда от ваучера за ботокс. – Кога го постави на пръста ми?

Устните му оформят права линия.

– Веднага след като те вързах.

Очите ми се разширяват.

– Много самоуверено от твоя страна.

Той свива рамене.

– Един мъж има правото да бъде оптимист.

– Наричаш това оптимизъм. Аз го наричам твърдоглавост.

Той се ухилва.

– Наричай го както желаеш. Тя каза „да“. – Той се хвърля върху мен и притиска голото ми тяло към студения твърд под на банята, заравяйки лице между гърдите ми. Аз се засмивам.

– Спри!

– Не! – Той хапе гърдата ми и я засмуква. – Ще те маркирам.

Дори да можех да го спра, не бих опитала. Той е единственият, който би могъл да ме види. Позволявам му да ме бележи и прокарвам пръсти по косата му, но зяпвам отново, когато очите ми попадат върху пръстена. Не мога да повярвам, че ми го е сложил, преди да ме попита, наглият задник. Как не го забелязах?

Бях разсеяна... предизвикана.

– Ето – обявява той и целува нежно синката. – Вече сме двойка.

Поглеждам надолу към идеалния кръг, който е направил на гърдата ми, а после и към Джеси, който се наслаждава на действията си.

– Щастлив ли си? – питам.

– Щастлив съм. А ти?

– Възхитена съм.

– Добре, работата ми тук е свършена. Следващата задача: да нахраня моята изкусителка. Ставай! – заповядва и ме издърпва на крака. – Ще слезеш ли скоро?

– След около пет минути.

– Около пет минути. – Той се накланя и захапва ухото ми. – Побързай! – Плясва ме по задника и излиза отново.

Огромна усмивка се разлива по зачервеното ми лице. Казах „да“. Нямам абсолютно никакви съмнения, нито едно. Аз принадлежа на Джеси.

Взимам си душ набързо, след което вдигам ризата му от пода и я обличам върху някакви жарсени шорти. Прекосявам площадката и си спомням за писмата, които все още не съм му дала, така че се отбивам набързо в бежовата стая, взимам пощата от шкафчето и слизам по стълбите, като пренебрегвам факта, че съм била далеч от него само около двайсет минути, а той вече ми липсва.

Намирам го в кухнята, забол пръст в буркана с фъстъчено масло, да гледа съсредоточено в екрана на лаптопа. Въздишам при вида на замисленото му красиво лице и сбръчквам нос от отвращение, когато той напъхва омазания си с масло пръст в устата.

– Ето, забравих да ти ги дам – подавам му пощата и си сипвам портокалов сок.

– Ти ги отвори!

Виждам ключовете от колата ми на плота.

– Колата ми е тук?

– Джон я докара – казва той и продължава да изучава каквото има на екрана на компютъра. Усмихвам се на представата за огромния Джон, който кара моето мини.

– Религиозна ли си? – пита той спокойно.

Мръщя се над чашата.

– Не.

– Аз също. Имаш ли предпочитания за датата?

– За какво? – звуча объркана, но това е, защото съм объркана.

Той поглежда нагоре към мен намръщено.

– Има ли някоя определена дата, на която би искала да станеш госпожа Ава Уорд?

– Не знам – свивам рамене. – Следващата година или по-следващата. – Взимам препечена филийка и започвам да я мажа с масло. Той ми предложи само преди половин час. Трябва ми време да осъзная новината. Има достатъчно време за организация, пък и аз трябва да говоря с родителите си като за начало.

Той трясва буркана с фъстъчено масло върху плота и това ме кара да подскоча.

– Следващата година? – възкликва с изражение на абсолютно възмущение.

– Добре, нека да е по-следващата. – Следващата е доста скоро, предполагам. Режа филийката наполовина и захапвам средата.

– По-следващата?

Поглеждам към него и виждам, че лицето му е изкривено в тотално неверие. Наистина нямам против. Може и по-по-следващата, това не ме тревожи. Повдигам рамене и продължавам да дъвча филийката.

Изражението му вече е намръщено.

– Ще се оженим следващия месец. – Той повдига буркана и енергично заравя пръста си в него.

Едва не се давя с филията, след което започвам да дъвча усилено, за да освободя устата си. Следващият месец? Той луд ли е?

– Джеси, не мога да се омъжа за теб следващия месец.

– Напротив, можеш и ще го направиш – отсича той, без да ме поглежда.

Отдръпвам се леко. Още не съм споменала на мама и тате, че живея с него, камо ли пък за сватба. Трябва ми време.

– Не, не мога – усмихвам се леко.

Страстните му очи се впиват в моите и той пак тупва буркана на плота, а аз отново подскачам.

– Моля? – казва той, а гласът му издава истински шок.

– Джеси, родителите ми дори не са чували за теб. Не може да очакваш да им се обадя и да им сервирам такава новина по телефона. – Мълчаливо го моля да бъде разумен. Виждала съм тази физиономия много пъти и тя определено не предвещава промяна на мнението му.

– Ще отидем да ги видим. Няма да се държа като някой страхливец, Ава.

Отпивам нервно от сока, а Джеси дълбае дупки в мен с очите си. Мисълта да го представя на родителите си ме изпълва с ужас.

Клюмвам под строгия му поглед, но трябва да отстоя позицията си.

– Неразумен си. И бездруго не може да организираме сватба за един месец. – Отхапвам още една хапка от филията и поемам негодуванието, излъчващо се от всяка пора на моя предизвикателен мъж.

– Обичаш ли ме? – пита той рязко.

Гледам го с присвити очи.

– Не задавай глупави въпроси?

– Добре – сумти той и отново поглежда към лаптопа. – Аз също те обичам. Ще се оженим следващия месец.

Хвърлям филията с раздразнение.

– Джеси, няма да се омъжа за теб след месец. – Ставам от стола, отнасям чинията си до кофата за боклук и изхвърлям недоядената закуска. Напълно загубих апетита си.

– Ела тук – ръмжи той зад гърба ми.

Извъртам се, за да го погледна, и виждам, че негодуванието се е върнало.

– Не – подхвърлям. Очите му се разширяват. – И ти няма да получиш съгласието ми с чукане. Забрави!

– Внимавай с езика, Ава! – заявява. Лицето му се смръщва, устните му се стягат в права линия и той ме приковава с поглед. – Три.

– О, не – смея се. – Дори не помисляй за това!

– Две.

– Не!

– Едно.

– Джеси, иди си го начукай! – Презирам се за лошия език, което вероятно само засилва неговото безпокойство.

– Езикът! – крещи. – Нула. – Започва да обикаля плота, за да стигне до мен, и аз инстинктивно тръгвам в обратната посока.

– Ела тук! – съска той.

Правя всичко възможно да остана от другата страна на кухненския плот.

– Не! Защо е това бързане? Аз няма да ходя никъде.

– Точно така, няма. Защо искаш да отложиш сватбата? – Той продължава спокойно да върви към мен.

– Не я отлагам. Необходима е цяла година, за да се организира сватба.

– Не и нашата сватба. – Той се хвърля напред заплашително и аз се впускам в противоположната посока. – Спри да бягаш от мен, Ава! Знаеш, че това ме влудява.

– Тогава не бъди неразумен! – почти се изсмивам, когато той внезапно сменя посоката и хуквам на другата страна.

– Ава!

– Джеси! – присмивам се, като претеглям вероятността да мина през арката и да се кача по стълбите, преди да ме хване. Не мисля, че имам шанс.

Той се затичва към мен, аз изпищявам и се спускам към арката. Знам, че няма да успея да се кача по стълбите, така че нахлувам във фитнеса и се опитвам да затръшна вратата. Той е от другата страна и я бута, но знам, че внимава, за да не ме нарани.

– Махни се от вратата! – крещи.

– Какво ще направиш?

Той незабавно спира да натиска и ме поглежда през стъклото с лека загриженост.

– Какво мислиш, че ще направя?

– Не знам – лъжа. Много добре знам какво ще направи.

Ще ме зашемети с вразумяващо чукане. Притискам вратата и това е причината да не посегна към косата си. Безпокойството му изглежда се увеличава и той спира да натиска вратата. Възползвам се от предимството, затварям и заключвам.

Устата му остава отворена.

– Как можа да направиш това? – Той опитва бравата, а аз се отдръпвам. – Ава, отвори вратата!

Клатя глава. Голите му гърди започват да се надигат тежко.

– Ава, знаеш как ме караш да се чувствам, ако не мога да те докосвам. Отвори вратата!

– Не, кажи ми, че ще обсъдим нашата сватба разумно.

– Това правехме. – Той опитва бравата отново и вратата се разтърсва. – Ава, моля те, отвори вратата!

– Не, не го правехме, Джеси. Ти ми казваше как ще стане. Никога не си имал връзка, нали?

– Не. Вече ти казах това.

– Личи си. Не те бива във връзките.

Неговите тревожни зелени очи се взират в моите.

– Обичам те – казва меко, все едно това обяснява всичко. – Моля те, отвори вратата!

– Съгласен ли си? – Знам колко много мрази да не може да ме докосва, както и че се възползвам от слабостта му. Но това е единствената слабост, за която знам, така че ако трябва да я използвам, ще го направя, особено щом се касае за толкова съдбовно събитие.

Зъбите му започват да дъвчат долната устна, той е объркан от моето искане.

– Съгласен съм. Отвори вратата! – Той хваща бравата, но аз мисля за нещо друго, нещо, което ще доведе до ново броене по-късно. Може пък да убия два заека с един куршум.

– Ще изляза с Кейт довечера – казвам смело.

Очите му изпъкват точно както очаквах.

– Какво?

– Снощи ти казах, че ще излизам с Кейт – припомням му.

– И? Отвори вратата!

– Не можеш да ме спреш да се виждам с приятели. Това, че ще се омъжа за теб, не означава, че може да контролираш всеки мой ход. Ще изляза с Кейт довечера и ти ще ми позволиш... без да нервничиш – казвам. Гласът ми е спокоен и самоуверен, въпреки че вътрешно се подготвям за вразумяващо чукане, което ще надмине всички предишни.

– Насилваш късмета си, жено. – Челюстта му се стяга и аз въздишам уморено.

Насилвам късмета си, защото искам да изляза с приятелка ли? Обръщам му гръб, отивам до седалката с тежестите и се настанявам удобно. Няма да отворя тази врата, докато той не омекне, така че може да постоя тук известно време.

– Ава, какво правиш? Отвори шибаната врата! – Гледам как разтърсва вратата като обезумял. Боже, обичам го, но той трябва да ограничи своите неразумни заповеди и желанието си да ме закриля.

– Няма да отворя, докато не започнеш да се държиш разумно. Ако искаш да се ожениш за мен, трябва да се отпуснеш.

Той ме гледа така, сякаш съм глупава.

– Не е неразумно да се тревожа за теб.

– Ти не се тревожиш, Джеси, ти тормозиш себе си.

– Отвори вратата! – Той отново разтърсва бравата.

– Ще изляза с Кейт довечера.

– Добре, но няма да пиеш. Отвори проклетата врата!

О, да, трябваше да го предизвикам и за това, но мисля, че му причиних достатъчно сърдечни кризи за една сутрин. Той изглежда извън себе си, което е нелепо. Аз съм тук. Ставам с въздишка, отивам до вратата, махам резето и се отдръпвам, преди да съм го уморила преждевременно. Той се втурва вътре, дръпва ме към гърдите си и двамата се сриваме на покрития с кече под.

Той напълно ме задушава с тялото си и диша тежко в косата ми.

– Моля те, не го прави повече! – казва. Тревогата му в случая е изключително неразумна. – Обещай ми!

– Това е единственият начин да те накарам да ме чуеш – опитвам и го успокоявам, като галя гърба му. Сърцето му блъска срещу гърдите ми.

– Ще те слушам. Просто не поставяй нищо между нас повече!

– Не може да бъдеш с мен непрестанно.

– Знам, но когато не може да съм с теб, ще бъде при моите условия.

Засмивам се и вдигам ръце над главата си.

– Ами аз?

Той се отдръпва и ми се мръщи.

– Ще те изслушвам – мърмори нацупено. – Ти си една много предизвикателна бъдеща съпруга – добавя и сърдито заравя лицето си във врата ми.

О, той е толкова дебелокож. Но въпреки всичко няма да си правя труда да споря с него за това. Очаквах да ме притисне към стената и да ме чука до безсъзнание. Фактът, че просто ме държи в ръцете си, ме изненадва невероятно. Може би съм открила начин да се пазаря.

Той сяда и ме притегля в скута си.

– Отидете да пийнете в имението!

– Абсолютно не.

– Защо? – пита. Изглежда обиден.

– За да можеш да ме наглеждаш ли?

– Така е логично. Ще можеш да пиеш, аз ще съм спокоен, че си в безопасност, и ще мога да те прибера у дома.

Така го казва, че наистина изглежда логично, но аз нямам намерение да си търся белята. Ако се съглася сега, никога повече няма да мога да отида на бар.

– Не. Точка.

Той се цупи, но аз поклащам глава, за да потвърдя отказа си. А и тя ще бъде там, ще ме гледа и ще ми подмята гадни забележчици. Няма начин.

– Непоносима жена – отвръща. Мръщи се и става, без да ме изпуска от ръцете си. Поставя ме на крака и ме целува нежно. – Отивам да взема душ. Ще дойдеш ли? – повдига въпросително вежда и ми отправя дяволитата си усмивка. Нямам против да ми заповядва такива неща.

– Ще дойда след минутка. Трябва да звънна на Кейт. – Издърпвам се от прегръдката му и се връщам в кухнята. – Къде е телефонът ми?

– На зарядното. Не се бави!

Намирам телефона и се обаждам на Кейт.

– Ало? – долита до мен дрезгавият ù глас. Изглежда е махмурлийка.

– Здравей! Зле ли се чувстваш?

– Не, уморена. Кое време е?

Поглеждам към фурната.

– Единайсет.

– Мамка му – възкликва и аз чувам суматохата. – Самуел, загубеняко! Закъснях! Ава, трябваше да доставя една торта в Челси. Ще ти звънна по-късно.

– Остава ли уговорката за довечера? – крещя, преди тя да е затворила.

– Разбира се. Позволиха ли ти?

– Да. Ще бъда при теб в седем.

– Идеално. Дотогава!

Затварям и веднага получавам съобщение. Отварям го и в този момент наблюдателната система на апартамента започва да звъни. Тръгвам към безжичния приемник, който ще ме свърже с Клайв, и поглеждам към екрана на телефона.

Кръвта ми замръзва. Това е Микаел.

Не искам да чета съобщението, но палецът ми натиска бутона за отваряне, преди да успея да убедя мозъка си, че трябва да го изтрия, без да го чета.

Няма да успея за понеделник. Връщам се в Дания за известно време. Ще се свържа с теб, когато се прибера, за да уточним нова дата за срещата.

Стомахът ми се качва в гърлото и ме задушава, а телефонът ми започва да вибрира в ръката ми. Какво трябва да направя, по дяволите? Изтривам съобщението моментално, наясно съм с лошите обноски на Джеси и не искам да го намери. Не отговарям. Поне имам известно време да реша как да кажа на Патрик. Докога няма да го има? С какво време разполагам да се подготвя за срещата? Планирам да му отговоря и да му кажа, че вече знам за жена му и Джеси, но тогава интеркомът изпищява отново и ме стряска.

Отговарям на Клайв.

– Ава, има доставка за теб. Ще се кача след малко.

Нямам възможност да го питам от кого е, защото той затваря. Връщам се в кухнята, неспокойна и нервна започвам да търся в настройките на телефона възможност да го кодирам, така че Джеси да не може да чете съобщенията, които Микаел би могъл да ми изпрати. Той ще стане много подозрителен, когато види, че съм го заключила, но по-добре да се справям с обида, отколкото с висока метър и деветдесет вихрушка. Отварям вратата и чувам идването на асансьора и мърморенето на Клайв. Изпълнена с любопитство, тръгвам към асансьора и виждам как Клайв вдига кутия след кутия и чанта след чанта.

– Ава, имаш сериозен проблем. Мисля, че си пристрастена към пазаруването. Искаш ли да внеса всичко? – пуфти той.

– Ъъъ, да. – Навсякъде е пълно с чанти и кутии за подаръци от „Хародс“. Какво става, по дяволите? Аз просто стоя там и държа вратата отворена с увиснало чене, докато Клайв пъхти и ги внася в апартамента.

Не мога да повярвам, че го е направил. Защо не заподозрях, че пропускам нещо, когато той с такова желание отстъпи? Или по-скоро ме накара да повярвам, че съм постигнала своето. Този мъж вероятно е похарчил огромна сума пари вчера.

Клайв стоварва и последната чанта и тръгва към вратата.

– Това е всичко. Остана ли нещо?

Гледам смутено в гърба му.

– Моля?

Той се обръща и се намръщва.

– В магазина? Всичко ли изкупи?

– Ъъъ, да. Благодаря, Клайв.

– О, една млада жена се отби – информира ме той, но внезапно си затваря устата, осъзнавайки грешката си.

Това бързо ме вади от смаяното ми състояние.

– Нима?

Старите му очи се опулват.

– Ами... аз не знам... – заеква и започва да се оттегля. – Всъщност може би търсеше някого другиго, не съм сигурен – той се усмихва нервно. – От възрастта е.

– Къса черна коса? – питам. Той използва думата зряла за русата жена, за която сега знам, че е съпругата на Микаел. Или по-скоро бившата му съпруга.

– Не съм сигурен, Ава.

Изпитвам известно съжаление към него. Бедният човек не трябва да се справя с всичко това.

– Ще си остане между нас, става ли?

– Така ли? – изглежда облекчен.

– Да, не казвай на Джеси за младата жена и аз няма да кажа на никого за навиците на съседите.

Той си поема рязко въздух. О, да. Играя мръсно, старче. Приближавам се и затварям вратата под носа му. Ще успее ли бедният ми мозък да се справи с още нещо? Няма да кажа на Джеси. Не искам да се свързва с Корал, да ù помага и да я вижда. Изпълнена съм с несигурност и страх и се боря с яростна ревност, а току-що се съгласих да приема това до живот. Съгласих се да се омъжа за него. Глупава ли съм?

Телефонът на Джеси започва да звъни от кухнята и аз проследявам звука, докато накрая заставам пред кухненския плот и се взирам в екрана. Правилно или грешно, аз вдигам, като се опитвам да пренебрегна съзнанието си, което ми казва, че съм лицемерка.

– Корал? – казвам равно и ясно. Тя не отговаря, но и не затваря. – Корал, какво искаш?

– Там ли е Джеси? – пита, гласът ù е тих и аз съм изненадана, че не затваря.

– В банята е. Мога ли да ти помогна? – звуча учтиво, но и леко раздразнена.

– Не, трябва да говоря с него – не звучи любезно. Звучи оскърбено.

– Корал, трябва да престанеш да го притесняваш. – Налага се да изясня този въпрос, след като Джеси се чувства отговорен.

– Ава, нали?

Не съм сигурна, че харесвам тона ù.

– Точно така.

– Ава, той ще те накара да се нуждаеш от него, а след това ще те изостави. Махни се, докато все още можеш. – И затваря.

Стоя с телефона на Джеси до ухото си, очите ми обикалят кухнята, чувствам, че мозъкът ми е задръстен отново и че аз се опитвам да го убедя, че тя просто завижда. Всички тези жени ревнуват и се чувстват пренебрегнати, защото Джеси си е играл с тях, използвал ги е и ги е захвърлил, когато се е отегчавал от тях. Знам как се чувствах аз без него, следователно, ако и те изпитват същото, напълно ги разбирам. Съчувствам им, но не съм виновна, че не могат да понесат факта, че той се е променил заради мен – не за някоя от тях... заради мен. Той спря да пие заради мен. Спря да се отдава на увлеченията си заради мен. Това е миналото му, гадно минало, но въпреки всичко е минало. Изправям рамене, за да демонстрирам решителност. Никога няма да изоставя този мъж. Той ме накара да се нуждая от него, но аз знам, че и той има нужда от мен. Няма да отида никъде.

Плъзвам телефона му върху плота, връщам се в дневната част и с ръце около тялото си оглеждам планината от пликове и кутии пред мен. Не знам дали да бъда доволна, или бясна. Той никога не уважава моите мнения и желания, винаги е нервен и предизвикателен и се боя, че сега вече и аз съм станала нервна и предизвикателна. Коленича на пода и внимателно издърпвам една от чантите и надничам предпазливо вътре, все едно нещо би могло да изскочи и да ме нападне.

Какво? Това не беше в купчината с харесани от мен дрехи. Вадя синя копринена рокля на „Келвин Клайн“. Тя беше в купчината „може би“. Отварям кутия и намирам подчертаваща фигурата рокля на „Клое“ в кремаво и черно. Тя беше в купчината с „не харесвам“. Беше прекалено скъпа.

О, не! Всичко са объркали. Придърпвам друга чанта към себе си и намирам чифт торбести дънки на „Дизел“. Добре, те не бяха в никоя от купчините. Проправям си път между чантите и кутиите и намирам бельо във всеки цвят и модел, който мога да си представя.

Само Господ знае колко време минава. Аз седя на пода, заобиколена от дрехи, обувки, чанти и аксесоари. Всичко, което съм пробвала, е тук, като се изключи официалната рокля – всички „харесвам“, „не харесвам“ и „може би“, както и цял куп други, които не съм пробвала. Знам, че вероятно има грешка, защото дори роклята на „Клое“ е тук, а Джеси никога не би ми я купил. Въпреки това ми харесва.

Лягам на пода и се вглеждам във високия таван на апартамента. Това е просто прекалено – бална рокля, колие, пръстен, а сега и това. Аз съм напълно изумена и се чувствам задушена. Не искам всички тези неща. Искам само него, без минало, без други жени и без усложненията с Микаел.

– Хей, бебче! – чувам. Красивото мокро лице на Джеси се появява над мен. – Чаках те. Какво става? – Мръщя се и соча в посока на дизайнерския хаос, който ме заобикаля. Възможно ли е да не го вижда? Той се оглежда, напълно незасегнат от купчините женски дрехи, които ме обграждат.

– Значи са пристигнали? – пита. Аз правя отчаян жест с ръце, той въздиша не по-малко драматично и ляга до мен. – Погледни ме! – заповядва меко. Извъртам глава към него и долавям свежия ментов дъх. – Какъв е проблемът?

– Това е прекалено – оплаквам се. – Аз искам само теб.

Той се усмихва, очите му блестят от удоволствие.

– Радвам се. Никога не е имало с кого да споделя парите си, Ава. Моля те, угоди ми!

– Хората ще мислят, че се женя за теб заради парите ти – казвам нещата в прав текст. Вече се сблъсках с такова обвинение.

– Не давам и пукната пара какво мислят хората. Важни сме само ние. – Той се извърта настрани и издърпва хълбока ми, така че заемаме огледално положение. – А сега млъкни!

– Няма да ти останат никакви пари, ако харчиш като вчера – мърморя тихо.

– Ава, казах да млъкнеш.

– Накарай ме! – противопоставям се с полуусмивка.

И той го прави. Буквално ме поглъща насред половината женски отдел на „Хародс“.