Дивият барон

11

Сузана изохка. Не се чувстваше добре заради болката в главата. Мразеше я, но това не облекчаваше положението й. Знаеше, че плаче, но не можеше да задържи сълзите си.

Роухън изстиска хладната вода от меката ленена кърпа и я сложи на челото й.

— След миг ще се почувстваш по-добре. Съжалявам. Още не мога да ти дам лауданум. Непознатият те е ударил по главата. Не бива да рискуваме. Просто ме слушай, Сузана, и се постарай да се концентрираш върху гласа ми или думите. Дишай съвсем леко, точно така.

Започна да й говори бавно, всякакви глупости, като например спомени за първото си пони Добс, наречено в чест на астронома Джако Добс, на когото се възхищавал като момче.

— …бях на шест години, когато научих Добс да скача. Мислех, че ще скочи до звездите, малка шега, оценена високо от моя учител. Дори баща ми се учудваше колко високо може да скача понито. Когато баща ми го видя за първи път как скача, той не беше сам; имаше среща с една дама от съседно имение. Въпреки това той спря онова, което вършеше в момента и ме потупа по гърба, зарадван от великолепната работа, която бях извършил с Добс. А след това ме изпрати да се връщам. Доколкото си спомням, дамата също аплодира горещо усилията ми. Каза нещо от рода на това, че с практика и късмет един ден бих могъл да стана като баща си. Доколкото си спомням също, той беше чисто гол. Колкото до дамата, тя май се бе прикрила с неговата риза.

Сузана го съзерцава известно време с широко отворени очи, след което се изсмя.

— Това беше добро. Наистина е много смешно, само дето го разказваш така, сякаш е най-обикновена история, която се случва в живота на всяко момче.

— Почти би могла да се случи. Е, добре де, да речем частта, в която бащата се среща с някоя съседка.

Младата жена се изсмя отново. Този звук определено му доставяше удоволствие.

— Не ме карай да се смея. Това ми причинява болка. А сега, сър, човек с вашата репутация… предполагам, че си водил доста дами до същото място, където е бил тогава баща ти. Готова съм да се обзаложа, че е много романтично.

— Много. Разбира се, че си права. Човек с моята репутация би използвал цялата флора и фауна за уговаряне на срещи. Би ли искала да посетиш това местенце с мен, Сузана?

Тя изохка.

Откъде ли се бе появила тази нова глупост, почуди се баронът. Но май не беше глупост. Страшно много му се искаше да я заведе на всяко място, където би пожелала да отиде. И страшно много желаеше нея самата.

— Това бе малка стъпка назад, но иначе се справяш превъзходно. Просто продължавай да дишаш леко.

— Все още си гол.

— Само горните ми части. Вече си виждала голи горни части. Била си омъжена. А, най-после и доктор Фоксдейл. — Ръкува се с новодошлия. — Ударили са лявата страна на лицето й и главата я боли много. Като се изключи това, мисля че всичко друго е наред. Освен, разбира се, драскотините по лицето.

Доктор Фоксдейл се настани до младата вдовица на мистър Джордж. Наблюдава я продължително доста дълго време, като оглеждаше цвета на лицето й, очите, скоростта, с която диша. След това допря леко върховете на пръстите си встрани на главата й и започна бавно да опипва. Сузана затаи дъх.

— Добре я е ударил онзи мръсник — обърна се той през рамо към своя домакин. — А сега, мадам, колко пръста виждате?

— Три.

— Прекрасно. А сега?

Тя брои дългите му тънки пръсти дотогава, докато той не се успокои, че мозъкът й е наред. Този човек имаше най-тъмните очи, които бе виждала.

— Ще се оправите — заяви в заключение лекарят и веднага се обърна към барона. — Има твърда глава. Честно казано, повечето ми пациентки имат твърди глави. Често съм се питал защо е така. А сега ще почистя драскотините по лицето й, макар да не е нещо сериозно. Може да й дадете лауданум, милорд. Нека да проспи останалата част от деня, от това ще има само полза. За натъртените места не мога да направя нищо. — След като привърши се изправи и се усмихна на пациентката си. — Така, положението не е чак толкова зле. Приятен ден, мисис Карингтън.

Нито веднъж не даде да се разбере, че е забелязал разголената гръд на Роухън. Когато го изпращаше, баронът му каза:

— Очаквам да доведат мъжа, който отвлече мисис Карингтън. Прострелях го в ръката. Ударната вълна обаче го блъсна в едно дърво и той изгуби съзнание от удара.

— В такъв случай ще остана, милорд.

Двамата се ръкуваха, очевидно много доволни един от друг. Маунтвейл все още не се бе облякъл. Сузана се съмняваше, че лекарят би казал нещо, дори домакинът му да беше без бричове. Нима можеше да прави каквото си ще, без да се съобразява с другите? Нещо повече, другите очевидно му се възхищаваха безкрайно за това.

Роухън се върна след няколко минути с чаша вода в ръка. Младата жена го наблюдаваше как отмери няколко капки лауданум в течността. Наблюдаваше и играта на мускулите на корема му, когато се наведе да върне шишенцето с болкоуспокояващо върху масата. Никога досега не бе виждала човек, който да изглежда като него. Джордж бе красив наистина, но когато се бе омъжила за него, той спокойно можеше да има по три бройки от която и да било част от тялото си и тя нямаше да знае, че подобно нещо не е нормално. Сега вече знаеше малко повече. Един мъж не би трябвало да е изключително красив, но баронът бе точно такъв. Гърдите му бяха покрити с меки тъмноруси косъмчета, които потъмняваха към корема и изчезваха в панталоните му.

Тя имаше рана в главата, която, макар и твърда по думите на лекаря, все пак бе пострадала. Всичко това бе някакво умопомрачение. Една жена не трябваше да се възхищава така открито от своя девер, каквито и атрибути да имаше той. И тя нямаше да го направи. Е, поне щеше да опита с всички сили.

Сузана въздъхна дълбоко и погледна към краката си, покрити от одеялото. Едновременно й се искаше и не й се искаше баронът да облече риза.

— Ще се почувстваш по-добре само след минути.

Маунтвейл повдигна внимателно главата й и й даде да пие. Почувства топлината му с бузата си.

— Благодаря — промълви тя.

Нямаше да го гледа повече. Съсредоточи се върху херувимите по ъглите на тавана. Усети, как болката започва да се отдръпва бавно и да я оставя на мира. Мислите й се замъглиха още повече, невъзможно бе да ги фокусира. Чу някакъв женски глас, който приличаше подозрително много на нейния собствен, да произнася нежно:

— Много си красив гол. Никога не съм предполагала, че един мъж може да изглежда така. Това ме кара да се чувствам странно, макар да не ми е особено добре.

Роухън седна до нея, вдигна отпуснатата й длан и се загледа в тънките й бели пръсти. Едва сега се сети, че бе забравил да я попита какво всъщност се бе случило. Значи изглеждал много красив, така ли? И я карал да се чувства странно? Ако й кажеше как се чувстваше той самият, тя най-вероятно щеше да побегне с викове. А можеше пък и да остане. Младият мъж се усмихна, после се намръщи. Внимателно постави ръката й върху леглото и се изправи. Той беше джентълмен.

Беше тъмно, когато Сузана отвори очи. Стаята й бе осветена само от един свещник, поставен върху малкото писалище в единия ъгъл. Сенките играеха и се извиваха по мебелите и по стените. Помещението обаче бе познато и й действаше успокояващо.

Болката в главата й вече не бе така силна. Усети подутината на лицето си. Не искаше да се поглежда в огледалото. Стана и се приближи до прозореца. Отметна единия ъгъл на тежките тъмножълти пердета. Четвърт луна блестеше високо в небето и няколко скитащи звезди надничаха иззад облаците.

Щеше да завали, преди да се е съмнало.

— Защо, по дяволите, си станала от леглото?

Обърна се бавно, щом чу гласа му.

— Вече не си гол.

Беше с богат халат от златен брокат, но ръкавите му бяха почти изтъркани. Очевидно дрехата му бе любима и я използваше от години. Но той самият не бе чак толкова възрастен. Мъж с неговата репутация обаче най-вероятно прекарваше голяма част от времето си с халат. И без него. Дали наистина чу разочарование в гласа й? Да, определено беше разочарование. Това му хареса много. Усмихна й се неволно.

— Не, не съм. Съжалявам, но изглеждаше най-цивилизовано да си взема ризата от теб.

— Но тя трябва да се е изцапала.

— Така е, но аз казах, че съм я взел, а не че съм я облякъл.

Младата жена пристъпи към него, но почти веднага отстъпи.

— Не си ми я съблякъл ти, нали?

— Не, направиха го майка ми и мисис Бийт. Както и камериерката на майка ми, Сабин. Видя ли вече Сабин? Не? Ще се запознаеш с нея. Тя е истинско съкровище. Защо не си легнеш пак? Все още не се чувстваш съвсем сигурно на краката си. Боли ли те все още главата?

Сузана поклати глава. И едва не припадна от внезапната остра болка. Замръзна неподвижно на място. Болката премина бързо.

— Вече не е толкова зле.

Обърна се с лице към него.

Дъхът на Роухън секна; стисна в юмруци отпуснатите си край тялото ръце.

— Лицето ти… Боже, ще го убия това копеле.

Пръстите на младата жена политнаха към бузата й. Стори й се много издута. Можеше само да предполага колко зле изглеждаше.

— Боже мили, не предполагах, че драскотините са били толкова дълбоки. Той не може да ти е причинил всичко това? Какво си направила?

Гласът му бе изпълнен с възмущение. Сега вече ги деляха не повече от петдесет-шейсет сантиметра. Очите му бяха по-зелени от добре подрязаната трева на източната поляна.

— Когато побягнах от бараката паднах по лице в гората. Това са само драскотини. Онова, което ме притесни повече бе, че нагълтах листа и пръст.

Опита да се усмихне, но не се получи.

Баронът вдигна ръка и прокара леко пръсти по бузата й.

— Жив ли е непознатият?

— Да, но все още е в безсъзнание. Доктор Фоксдейл не знае, дали изобщо някога ще се пробуди. Каза, че раните по главата поднасяли всякакви изненади. Можем само да чакаме, за да видим какво ще стане.

— Той искаше някаква карта.

Маунтвейл не отговори, само я хвана за ръката и я поведе към леглото.

— Моля те, още не. Залепнах в това легло. Как са Мариан и Тоби?

— По едно време вече исках да изхвърля Мариан през прозореца на трапезарията, но не го направих, защото знаех, че това ще те направи нещастна. За щастие на злочестата ми особа и уши тя най-сетне успя да се изтощи дотолкова от плач, че да заспи в скута ми, като смучеше диво двата си пръста.

Сузана го изгледа изумена.

— Опитал си се да я храниш? Не си оставил това на Лоти?

— Не се прави на толкова учудена и невярваща. Нямаше кой друг да се справи с нея. Всъщност, не ми дойде на ума да помоля някой друг. Следващия път ще го направя. Ако видя Джейми, ще го помоля на колене да дойде да й изпее някое от своите петостишия. Те определено се нравят страхотно на конете. Защо тогава да не влияят и на малчуганите? Тоби изяви желание да я нахрани — наистина е голям смелчак — но аз вече се бях убедил, че няма да има никакви шансове с нея. Не съм подозирал, че една малка устичка като нейната може да вдигне такава гюрултия. Сега обаче спи дълбоко. Обещах й, че ще те види утре рано сутринта, така че се приготви. Няма да се изненадам, ако се изплъзне от Лоти и дотича тук още преди разсъмване.

Младата жена го наблюдаваше захласната. Беше свършил цялата тази работа и на всичкото отгоре се шегуваше със себе си! Невероятно! Затова и попита с явно недоверие:

— Казваш, че си сложил лично Мариан в леглото?

— Не я изкъпах, нито й облякох нощничката, но трябва да призная, че я завих добре, извадих пръстчетата от устата й и й казах да не хърка. Освен това й дадох една баронска целувка, тъй като не можеше да получи майчинска. Определено харесва трапчинката на брадичката ми. А сега ела с мен, преди да си паднала.

Пред камината имаше три стола, два от които изключително елегантни, с брокатена дамаска на цветя. Поведе я към тях. След като я настани, донесе одеяло и й зави краката. После седна сам. Столът изпъшка, но издържа, слава Богу. Снаха му го съзерцаваше все така прехласнато. Той, един мъж, се бе погрижил за тригодишно момиченце? Умът й не можеше да го побере. От това сърцето я болеше там, където не я бе боляло никога досега.

В този момент някой почука. В отговор Роухън само погледна към вратата; на лицето му се изписа примирение. На прага се появи Шарлот с поднос в ръце и красива усмивка, която можеше да освети и най-тъмната стая.

— Добре, скъпа моя, вече си се събудила. Хапни нещо, а след това ще поговорим.

Червата на младата жена изкъркориха. Баронът се усмихна, забелязал поруменелите й подути бузи. От това червенината по тях се увеличи още повече.

— Виждаш ли? — обади се невъзмутимо лейди Маунтвейл. — Идвам точно навреме. Гладна си, нали? О, бедното ти личице. Скъпа моя, сигурно те боли ужасно?

— Не, мадам. По-точно, не чак толкова много. Ще ви бъда благодарна, ако не ми кажете колко зле изглеждам. Не ми се иска да изпадна в тежка меланхолия. Що се отнася до храната, струва ми се, че съм способна да изям дори подметка, стига да е сварена добре и поръсена със съвсем мъничко сол за вкус.

— Заповядай — рече Шарлот и постави подноса в скута на снаха си. — Така, можеш да ме наричаш „лейди Маунтвейл“ или „Шарлот“. Лично аз предпочитам да бъде „Шарлот“. „Мадам“ ме кара да се чувствам ужасно.

— Да, Шарлот.

Роухън се усмихна мрачно на майка си. Тя изглеждаше прелестно, с пусната свободно гъста руса коса, прихваната хлабаво само с една светлосиня сатенена пандела в синхрон с дантелената фантазия, която тя несъмнено наричаше пеньоар. Изглеждаше превъзходно. Не приличаше на негова майка. Всъщност тя никога не бе имала вид на негова майка, на чиято и да било майка. Беше родила четири деца, но това не й се бе отразило изобщо. Младият мъж въздъхна. Искаше му се баронесата да излезе, но знаеше, че това няма да стане. Нямаше смисъл да се надява. Стана и донесе още един стол.

Като наблюдаваше как снаха му загребва първата си лъжица пилешки бульон, той заяви без предисловия:

— Сузана каза, че онзи търсел някаква си карта. Вероятно той същият се е промъквал в Мълбъри Хаус на три пъти и в веднъж тук. И всички тези усилия заради една карта?

— Карта ли? — повтори лейди Шарлот, като оглеждаше безупречните си нокти. — Това наистина е странно. Абсолютно си прав, прескъпи мой, направо е невероятно. Защо толкова притеснения заради една карта?

Сузана не отговори, само продължи да загребва от пилешкия бульон.

— Всъщност, не е чак толкова странно — обади се девер й. — Както знаеш, Джордж си падаше по всякакви карти още от дете. Спомням си, когато той беше само на девет години, ти му подари някаква карта, за която се предполагаше, че представя тайните проходи към харема на един султан. Тогава ти се молеше всичко това да бъде за добро.

— Да, но не се оказа така, колкото и да е жалко. Е, може би все пак му се е отразило благотворно, като имам предвид Сузана и Мариан. Но, прескъпи мой, никой досега не се е опитвал да открадне подобно нещо от него. Това трябва да е някаква много специална карта. Мислиш ли, че може да е за някакво съкровище? О, ама това е страшно вълнуващо! Може ли Джордж, скъпият ми сериозен, благоприличен и скучен Джордж, който в крайна сметка може да не е бил чак толкова сериозен и благоприличен, да се е натъкнал на някаква карта със съкровище?

Сузана се задави с бульона си.

— О, това наистина би било страшно вълнуващо, но не мисля, че случаят е такъв, Шарлот. Ако ставаше дума за някаква карта на съкровище, Джордж със сигурност щеше да сподели с мен. Е, възможно е да се лъжа. Заклех се пред непознатия, че притежавам само няколко неща на Джордж и че сред тях наистина няма никаква карта.

— И той, естествено, не ти повярва — допълни Роухън. Беше застанал пред камината и се подпираше нехайно на полицата. — Какви вещи от брат ми имаш?

Вратата се отвори с трясък и Фиц почти влетя през нея. Все пак успя да се задържи прав.

— Милорд! Бързо!

— О, Боже, какво има пък сега? — възкликна лейди Маунтвейл и се спусна след двамата мъже.

— Почакайте! Аз също искам да дойда — извика Сузана и заситни след тях.

Усети такова замайване, че замалко не изгуби равновесие. Баронът се обърна, видя я да им маха, изруга гръмко, върна се, вдигна я на ръце и препусна отново след иконома.

— Заслужаваш си главоболието, което ще получиш от тази работа — заяви той. — Няма да натопя нито една кърпа повече в студена вода, за да ти я сложа на потното чело.

— Първо на първо никога не съм те молила да го правиш. Не можеш да ми отречеш правото да видя какво става.

Спряха рязко на горната площадка на широкото стълбище. В долния му край стоеше непознатият, с дебела бяла превръзка на главата и на едната ръка. Той размахваше като подивял някакъв пистолет и крещеше:

— Махайте се, копеленца такива, махайте се!

Насочи оръжието към двамата лакеи, които опитваха да се промъкнат до него. Те отстъпиха.

— Искам скапаната карта! Тя е моя!

В този момент вдигна поглед и видя барона, вдигнал на ръце жената Джордж, проклетницата, която бе толкова красива, която го бе излъгала и го бе намушкала в корема с греблото за сено. С удоволствие щеше да я застреля, но така нямаше да спечели нищо.

— Върви по дяволите! — извика той. — Дай ми проклетата карта! Кажи ми къде е или ще изпозастрелям всички тези мизерни копеленца.

Роухън я пусна внимателно на земята така, че да се облегне на Фиц, за да не падне. След което започна да слиза бавно по стълбите.

— Каква карта искаш? — попита той със спокоен, светски тон. — Трябва да бъдеш по-конкретен, иначе няма как да ти я намеря. Тя ми разказа всичко. Объркана е. Аз обаче не съм объркан. Мога да ти помогна. Да не би да търсиш картата на пещерата сред скалите в северната част на Корнуол, близо до Сейнт Агнес?

— Не, онази от Шот… не, не, няма да успееш да ме накараш да изплюя камъчето! Проклет развратник! Нямам нужда от теб, само от нея!

И непознатият насочи пистолета си към барона и стреля. Сузана се помъчи да се отскубне от иконома, но той я държеше здраво. Можеше само да наблюдава, безпомощно и изпълнена с ужас, разиграващата се пред очите й сцена. Измина цяла вечност, но можеше да бъде и само част от секундата. В мига, в който похитителят насочи оръжието, лорд Маунтвейл се наведе и отскочи встрани. Куршумът улучи портрета на живял през шестнайсети век представител на семейство Карингтън, изключително красив мъж, с дяволити зелени очи както на всички други Карингтънови от историята на рода. Картината се залюля тежко назад-напред, блъсна се в бялата стена и се стовари с трясък на земята. Дебелата златна рамка обаче не се счупи, дори не се спука. Тя заподскача надолу по стълбите, докато накрая се приземи върху застлания с италиански мраморни плочи под на вестибюла и се хлъзна като шейна по него. Непознатият се вторачи като хипнотизиран в портрета, който продължаваше да се хлъзга все по-близо и по-близо към него, като да бе жив и да идваше да го вземе. Натисна отново спусъка, но се оказа, че в пистолета е имало само един куршум.

Той извика, опита да побегне, но двама лакеи се хвърлиха отгоре му.

Роухън се приближи до него. Мъжът изглеждаше ужасяващо — блед като платно и с подивял поглед. Устата му се движеше, но от нея не излизаше никакъв звук.

— Как се казваш? — попита тихо баронът. — Ако ми кажеш може би ще успея да ти помогна.

Непознатият го заплю право в лицето.

Маунтвейл се избърса бавно с ръкава си.

— Тогава може би аз сам ще отгатна името ти. Да не би ти да си Тиодор Миках?

Онзи пребледня дори още повече, макар само преди секунда това да изглеждаше невъзможно.

— Откъде знаеш за него?

Завъртя очи — сиви и студени. Чу се странен гъргорещ звук. И изведнъж похитителят на Сузана се строполи на пода, като завари държащите го лакеи неподготвени.

Роухън се наведе и притисна пръсти към вената на врата му. Пулсът му бе забавен и едва доловим.

Сведе очи към портрета, който лежеше с лицето нагоре; неговият прадядо от шестнайсети век го гледаше самодоволно. Не, това бяха глупости. Пред него стоеше най-обикновен портрет. Младият мъж се намръщи. Непознатият просто бе припаднал без видима причина.

— Добре, нашият приятел е все още жив. Изпрати да доведат отново доктор Фоксдейл, Фиц. Мисис Бийт, нека някое от момичетата да донесе одеяла. Мисля, че е по-добре да не го местим оттук.

— Най-добре е да го удушим, ако питате мен — възкликна мисис Бийт, като размаха юмрук към припадналия.

— Милорд — обади се икономът; лицето му бе по-бледо от това на човека в краката им. — Видяхте ли как го нападна портретът? Това бе вашият прачичо Фестър Карингтън. О, Боже милостиви.

Сега вече всички се взираха в картината, която лежеше безобидно на трийсетина сантиметра от припадналия.

Баронът се наведе да вземе портрета; подаде го на Фиц, чието лице се изпъна, когато го пое. После премести поглед подред от един лакей към друг.

— Как се случи това? Как, по дяволите, се е измъкнал от стаята си и то с пистолет в ръка?

Огъстъс пристъпи напред с вдигната глава и изпънат гръб.

— Аз съм отговорен за това, милорд. Наглеждах го на всеки половин час, тъй като все още беше в безсъзнание. Очевидно в крайна сметка съм задрямал. Грешката е само моя.

Маунтвейл го изгледа мрачно и каза:

— Ще поговоря с теб на сутринта, Огъстъс.