Дивият барон

22

Когато пристигнаха в Динуити Манър, завариха там Филип Мърсъро, виконт Деренкорт. Не, не беше получил първото писмо на Роухън, тъй като, очевидно, не беше в Лондон. Второто обаче, изпратено в имението, бе стигнало до него. Поздрави любезно Сузана, като прикриваше успешно изумлението си. Дама, описана в писмо, е едно нещо; дама, която те поздравява лично, е съвсем друго.

— Казваш, че сте дошли да ме видите? — обърна се към Роухън той, след като размениха приветствията си.

— Да.

— Не ми казвай, че това е сватбеното ти пътешествие. Сигурен съм, че имаш по-голямо въображение.

— Не, това не е медения ни месец, а нещо подобно. Със Сузана сме женени едва от пет дни, както ти писах в писмото си.

— А!

Младата жена го изгледа сащисано, на което съпругът й отвърна успокояващо:

— Както ти казах, Сузана, с Филип сме приятели от толкова години, че дори не си спомняме откога. Вероятно от онзи случай, когато го натупах в прахта. Във всеки случай му написах истината. Той няма да каже на никого, нали, Филип?

— Дори на нито една състезателна котка, ако имах такава; аз обаче нямам, тъй като братя Харкър никога не са вярвали в достатъчната дълбочина на моята съпричастност.

Младата жена местеше поглед ту към единия, ту към другия. Филип Мърсъро беше красив мъж — е, не чак толкова, колкото своя приятел, — може би с година-две по-възрастен от него, почти толкова висок, със силно и решително изражение. Имаше вид на човек, който рядко можеше да бъде объркан или смутен. И който би приел невъзмутимо надбягването на състезателна котка и момче във вестибюла си. Освен това създаваше впечатление на особа, която обича смеха.

— Извинете — казваше в този момент домакинът. — Госпожо, сигурно сте уморена. Доколкото познавам барона, той не ви е дал дъх да си поемете през целия път от Лондон дотук.

— Ние идваме от Маунтвейл Хаус — обади се Роухън. — И отделихме за това три дена.

— И три нощи, както разбирам. Ето, че сега пък правя коментари, заради които може да се простя с част от зъбите си. Ако обичате заповядайте в салона, чаят несъмнено ще се появи в най-скоро време. — Обърна се към младата жена. — Икономът и готвачката са сладурчета, които ме глезят неспирно. Единственият проблем е там, че се опитват да ме охранят, също както се стараеха да сторят и с баща ми. С него също се провалиха. Сладкишите на готвачката са неописуемо вкусни.

— Това е една странна къща, сър — заяви Сузана и премигна, усетила, че думите й не звучат особено любезно.

Филип Мърсъро обаче се ухили широко в отговор.

— Така е, и се надявам да стане даже още по-странна под моето ръководство. Имам планове, мадам, да построя кула със зъбери в края на западното крило. Само една кула. Умирам за дисбаланс и ексцентричност. Динуити Манър има своята репутация. Напълно непознати хора идват да гледат. Ако някой ден закъсам с парите, просто ще искам такса за вход. Да, с подходяща такса и включването на Динуити Хаус в туристически справочник за местните забележителности, нашата ексцентричност ще се прочуе из цяла Англия. Нима не зяпнахте от изумление, лейди Маунтвейл, при вида на мавританските арки от страната на крилото в стила на Тюдорите?

— Доколкото си спомням, тя се захласна от смях — рече баронът. — А след това ме ощипа, тъй като не я бях предупредил какво я очаква. Но това тук наистина е голяма работа, Филип. Намеква се за Средновековието. Харесва ми.

— Планирам да създам и една градина в средновековен стил. Може би ще успееш да ми помогнеш за нея?

Сузана хапваше парче лимонова торта, с което се бе захванала миг след като икономът бе поставил лъскавия сребърен поднос пред нея.

— Разбира се. Ще поговорим за това по-късно.

Младият мъж хвърли поглед към своята съпруга, но тя дъвчеше сладкиша, примижала.

— Беше много вкусно — заяви тя, докато бършеше пръстите си в най-бялата и мека салфетка, която някога бе виждала. — Колкото до вашата къща, сър, мисля, че ще успеем.

Погледът й вече бе насочен отново към подноса със сладки, което накара Роухън да се засмее.

— Когато се ожениш, Филип, не позволявай на съпругата си да остава тук повече от седмица наведнъж, или скоро ще се окажеш женен за дебелана. — След това баронът се обърна към младата жена, която тъкмо пъхаше остатъка от кифличка с орехи в устата си. — Колкото до теб, ти си слаба. Яж, а пък и ние няма да останем повече от четири дни. До петък ще бъдеш в прекрасна форма.

— Моля те да ми кажеш целта на посещението си, Роухън. В писмото си не обясняваш абсолютно нищо. Вярвам, че ще ти бъда от полза.

По пътя към Динуити Манър, разположен на пет мили от Оксфорд, младото семейство бе обсъждало този въпрос. Филип бе запознат с всичко, което ставаше в този град и във всеки един от различните колежи в него. Познаваше всички. Двамата мъже бяха приятели откакто се помнеха. Да, Роухън бе решил без колебание да сподели всичко с Филип. Всъщност, ако трябва да бъдем честни, той не мисли кой знае колко както по този въпрос, така и за каквото и да било друго, освен за това да разсъблече Сузана и да я види легнала по гръб. Беше започнал да я гали цял час преди пристигането им в страноприемницата в Моузли. Тя бе изгубила до такава степен самоконтрол, че той едва успя да заключи вратата на тяхната стая, когато тя се нахвърли отгоре му. Ах, наистина беше великолепно! При този спомен баронът я погледна, усмихнат самодоволно.

Сузана преглътна с усилие хапката си, загледана в него. Знаеше точно за какво мисли в момента. За хана с ниски тавани в Моузли, който миришеше на вкусен ейл, на пот и на тях двамата. Тя самата бе изгубила напълно самоконтрол и се бе превърнала отново в животно. Наклони глава към него и го ухапа силно по ухото.

Той подскочи и се дръпна рязко от нея.

— Не смей да ме гледаш отново по този начин, Роухън Карингтън!

— Чудесата на брачния живот — рече Филип Мърсъро, наведе се напред и взе парче ябълков сладкиш. А после се усмихна на своите гости. — Позволявам си по две на ден, не повече. Няма да им позволя да ме направят дебел.

Сузана с удоволствие щеше да направи коментар по този въпрос, но устата й бе заета да дъвче парче кайсиева торта, украсено с крем по краищата.

Роухън и Филип Мърсъро посетиха преподобния Блай Макнали следващия следобед в малкия му апартамент на третия етаж на една жилищна сграда от осемнайсети век на самата „Хай стрийт“.

— Доколко деликатен смяташ да бъдеш с него? — заинтересува се Филип.

— Какво ще кажеш да му счупим и двете ръце?

— За начало. Така ще му привлечем вниманието. Тогава вече ще мислим евентуално за деликатност.

— Точно така. Искам да науча цялата истина, Филип.

Баронът стовари юмрук върху вратата. Никакъв отговор. Почука отново, този път по-продължително и по-силно.

Отново никакъв отговор.

Младият мъж притисна ухо до вратата. Не чу абсолютно нищо.

— Може да е отишъл да омъжи друго невинно момиче за някой не струващ и пет пари пияница. Извинявай, Роухън.

— Не, не е нужно да се извиняваш. Това не може да промени истината за Джордж. Много ми е мъчно, че е мъртъв, но ако беше жив и бях открил онова, което е сторил със Сузана, тогава сигурно сам щях да го убия. Всъщност, майка ми би сторила същото.

— Ах, великолепната Шарлот. Почукай пак, Роухън.

Така и направи. След това натисна ръчката. И двамата очакваха да е заключено. Но не беше. Баронът погледна през рамо приятеля си, извил нагоре русите си вежди.

Мъжете влязоха в дълъг, тесен коридор. Вдясно имаше малък салон. В него нямаше никой. От другата страна на апартамента бе спалнята. Вратата беше затворена.

Тогава чуха женски смях.

— Започвах да се притеснявам — прошепна лорд Маунтвейл. — Така поне знаем, че кучият син не е мъртъв.

— Това ли си мислил?

— Както ти казах, онзи мръсник Ламбърт нямаше никакви скрупули. Там, където има един мръсник, обикновено са намесени още неколцина.

Младият мъж натисна бавно и внимателно дръжката на вратата. Тя бе добре смазана и се отвори безшумно. Приятелите застанаха на прага, вперили очи в голямото легло насреща. Червенокоса жена бе възседнала някакъв мъж, който очевидно бе проникнал в нея. И двамата бяха голи.

— Здравей, преподобни Макнали — заяви радушно Роухън.

Жената се изви, видя новодошлите и изпищя. Скочи от своя партньор и грабна някаква завивка, за да се прикрие с нея. Колкото до мъжа, той бе очевидно замаян, но възвръщаше бързо самообладанието си. Разтърси глава и се изправи.

Взря се в тях, без да се притеснява от голотата си и каза на жената, без да я поглежда.

— Иди да ни направиш чай, Лини. А, и се облечи, тъй като, страхувам се, днес повече няма да имаме възможност да се забавляваме.

Гласът му бе дълбок и мелодичен, действаше успокояващо и вдъхваше доверие.

— Барон Маунтвейл, предполагам — продължи той. — И лорд Деренкорт?

— Ти не си от приятните екземпляри — рече Роухън и се запъти към леглото. Хвърли халата на мъжа. — Облечи се. И ела в твоята гостна. Ще те чакаме там.

— Струва ми се, че нямам избор — промълви Макнали, като местеше замислено поглед ту към барона, ту към виконта. — Не, никакъв избор. Жалко, че оттук може да се излезе само през главния вход. Щяхте да ме забележите със сигурност, нали?

— Да те забележим и да те разстреляме — потвърди Роухън. — И то с огромно удоволствие, държа да добавя.

Не бяха минали и десет минути, когато преподобният Блай Макнали се появи в салона, следван по петите от Лини с поднос на ръце, който имаше голяма нужда от лъскане.

— Заповядайте, господа, седнете.

— Остави чая и излез — обърна се баронът към жената.

— Да, Лини, вече можеш да ни оставиш. А, и ще държиш езика си зад зъбите, нали? Не е нужно да скандализираш другите.

— Да, милорд.

Сега бе ред на Филип Мърсъро да вдигне вежди.

— Милорд ли? Тя ви мисли за благородник? Мили Боже, не казвай, че това наистина върши работа?

Макнали вдигна рамене.

— Понякога. Парите не са необходими винаги. Лини няма особено остър ум, бедничката. Жалко, но ще получи пари от мен веднага, щом стане по-обиграна в своята професия. Така, а сега — какво мога да направя за вас, господа? Предполагам, че не желаете да се жените по особения начин, който е моя специалност? Или се лъжа? Поръчал съм ново оформление за разрешителните. Те биха заблудили дори вас за минута-две.

Роухън се усмихна в отговор. Човекът насреща му бе приблизително на същата възраст, на която бе умрял баща му при онзи злощастен инцидент с каретата. Беше слаб като бастун и с гъста брада. Имаше вид на методист. Може би именно поради това младите момичета мислеха, че е свещеник. Баронът се приближи, хвана с рязко движение китката му и я изви нагоре зад гърба му.

Макнали изохка, опита безуспешно да се освободи.

— Ка… какво е това, милорд?

— Това е начин да привлека вниманието ти, Макнали. Така, а сега искам да върнеш спомените си с пет години назад. Тогава си оженил по твоя фалшив начин и брат ми Джордж Карингтън за млада дама на име Сузана Холуърт.

— Оттогава има много време, милорд. Вече не съм млад. Трябва да разберете, че е трудно…

Младият мъж изви още по-нагоре ръката и мнимият свещеник изохка от болка.

— Ще я счупя, ако не опресниш паметта си и то до най-малките подробности. Незабавно.

— Добре. Моля ви, пуснете ме! Ще ви кажа всичко, което знам.

И заговори, като търкаше китката си.

— Какво се е случило, милорд? Да не би младата дама да е дошла при вас след смъртта на брат ви? А вие, естествено, сте разбрали, че такъв брак няма. Пари ли искаше? Все още ли мислеше, че е омъжена за брат ви или той я бе изоставил отдавна?

— Това не е твоя работа, Макнали. Кажи ми каквото знаеш, без повече отлагане.

Роухън направи движение към ръката му.

Събеседникът му отстъпи пъргаво, вдигнал длани пред гърдите си.

— Дадено, дадено. Сега вече си спомних. Беше през пролетта. През май, струва ми се. Чудесно време, наистина. Младият Карингтън дойде и ме помоли да изпълня една от специалните си венчални церемонии. Съгласих се, тъй като това е работата ми и той ми плати шейсет лири, моята тарифа, когато мнимият жених е от богат и знатен род. Видях за първи път въпросната дама в деня на сватбата. Тя бе съвсем млада и много уплашена, но младият Джордж бе успял да я измами така успешно, както всъщност успяват да го направят винаги негодниците, с които съм си имал работа. Той я успокои, като я целуна по носа и й каза, че това било най-доброто, дори единственото, което можели да сторят. Нима не го обичаше? Или пък не желаеше да бъде с него? Наистина, милорд, младият Карингтън беше изключително добър в тази работа. — Макнали спря да говори за момент и си наля внушителна доза бренди. — Господа?

И двамата му събеседници кимнаха. Роухън рече само:

— Продължавай.

Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне всеки момент. Малкият му брат Джордж, който винаги бе познавал като много сериозен, като много ученолюбив… да се окаже такъв мръсник.

— Та, както казвах — продължи да обяснява мнимият свещеник, след като напълни чашите и на своите посетители, — младата дама беше уплашена, но това не й пречеше да бъде и развълнувана. Онова, което винаги ме е учудвало в тези случаи, е неосведомеността и глупостта на тези момичета. При тази поне се забелязваха наченки на разум. Тя едва ли беше на повече от седемнайсет години, току-що слязла от училищната скамейка. И бе истинска дама, не някоя сладка женичка, за която би могъл да плати всеки мъж. Не, тази бе дама, от която не чух никакви престорени протести и показен свян; именно затова съм запомнил и въпросния случай. Заради нея. Нямаше представа какво включва една истинска венчавка, но все пак ме попита не е ли редно първо да прочета съобщението за предстоящата сватба. Аз вече бях подготвил цял куп неверни отговори, усъвършенствани с годините, всъщност съвсем приемливи доводи. Те очевидно я задоволиха. Но после, непосредствено преди началото на церемонията попита, дали всичко е законно, тъй като нито тя, нито женихът имаха съгласието на своите родители, а и двамата още нямаха нужната възраст да определят сами съдбата си. Както си представяте, този въпрос бе много по-труден от предишния. С общи усилия обаче двамата с младия Карингтън успяхме да приспим страховете й. Запомнил съм, че той лъжеше впечатляващо убедително. Сега, като размишлявам за този случай, като че ли усещам дори известни угризения заради младата хубавица. — Вдигна рамене и си наля още бренди. — Всъщност изгубих способността си да изпитвам угризения още преди доста години. Човек трябва да живее и даже от време на време да живее с удоволствие. Аз не съм алчен. Ах, но тя наистина бе сладко създание. Може би, милорд, все пак ще ми кажете какво е станало с нея? Знам, че по-малкият ви брат, нейният мним съпруг, се удави преди около година. Наистина голямо нещастие. Моите съболезнования. Какво стана с нея? Или той просто я е изоставил, щом й се е наситил? Много младежи го правят. Дошла е при вас, нали? Искала е нещо, нали?

— Вече ти казах, че това не е твоя работа. Така, онова което ме интересува, е кои са съпровождали брат ми през този ден.

Действаше опипом в тъмнината, но явно бе налучкал, тъй като Макнали кимна. А след това изпи на един дъх остатъка от своето бренди.

— Помня, че не бяха толкова млади, както брат ви. Сигурно бяха с около пет години по-стари от него. Бяха облечени прилично, но младият Карингтън ги прогони преди появата на младата дама. Тогава се запитах кои са те. Очевидно му бяха приятели.

— Как се казваха?

— О, милорд, не може да очаквате да помня…

Думите му се удавиха в стенание, тъй като баронът отново изви ръцете му зад гърба.

— Имената им — произнесе тихо в ухото му той. — Наистина не желая да се налага да те питам отново.

— О, Боже, как бих могъл да си спомня имената им? — Изохка, по челото му избиха едри капки пот. Погледна към виконт Деренкорт, но проклетникът се бе разположил удобно върху канапето, отпиваше от брендито си и поклащаше крак; от цялото му същество се излъчваше леност като от заспала на слънцето змия. — Добре — промълви беззвучно мнимият свещеник. Познаваше кога човекът насреща му е непоколебим. — Бих предпочел да не ви казвам нищо за тях, тъй като са опасни. Биха убили без капка колебание, стига това да помогне за осъществяване на целите им. Кълна се, нямам представа защо бяха дошли с младия Карингтън.

— Имената им.

— Това бяха Ламби Ламбърт и Тиодор Миках; имената и на двамата са странни. Занимавали са се с всички непочтени дейности, за които можете да се сетите. Върши ли се някъде нещо нечестно, значи ще ги видите там. Брат ви очевидно бе в най-добри отношения с тях. Едно ще ви кажа — ако брат ви е имал вземане-даване с тях, със сигурност не е било нищо добро. Те са мръсници, повтарям. Младият Джордж нямаше техния опит в тази област. И не е имал никакъв шанс да се справи с тях.

— А ти не си ли мръсник?

— Не, не по същия начин. И двамата биха проболи без колебание сърцето на човека до себе си, който и да е той. А аз не бих желал да имам нищо общо с подобни на тях хора.

— Да, ти си просто един светец, нали така, Макнали? Ти само съсипваш живота на млади жени.

— Значи все пак тя ви е писала? Но това е странно. Мина вече почти една година. Защо ли е чакала толкова дълго?

— Не ми е писала.

Роухън пусна ръката му. Макнали отстъпи, разтри рамо, разтърси ръце, сипа си отново бренди и го изпи. Най-сетне, събрал достатъчно ума си, попита:

— Защо тогава сте тук? Как сте разбрали за всичко това? Защо ви интересуват тези мъже?

— Това — произнесе Филип Мърсъро, като се изправи и се протегна бавно и мързеливо като човек, току-що любил някоя жена, — не е твоя работа. Роухън, доволен ли си?

— Не още. Виждал ли си някога брат ми с други хора? Не състуденти.

Докато говореше, хвърли влюбен поглед към ръката на своя събеседник.

— Не. Е, може би имаше още един. Кълна се, милорд, в началото не го познах. Той стоеше в сянка.

— Значи по някое време все пак си го познал. И кой беше той?

Макнали се намръщи, очевидно потънал в дълбок размисъл. Наля си още бренди, но не го изпи.

— Беше известно време след като ожених младия Карингтън за момичето. Бях в една от книжарниците на „Хай стрийт“ — нали ги знаете, милорд, всички студенти ги посещават. Онези книжарници, в които могат да се намерят много стари ръкописи, дори оригинални издания от шестнайсети век. Помня, че видях брат ви да влиза в една от тези стари книжарници. Тъй като имах среща с един човек в същата книжарница, аз го последвах. Е, той се запъти към въпросната особа, същата, която не познах в началото, тъй като бе скрита в сянка, в едно забутано кътче на помещението. Двамата разговаряха тихо в продължение на поне десет минути. Вече бях приключил работата си, но нещо в поведението им привлече вниманието ми. Нещо не намирисваше на добро. Тогава човекът тупна младия Карингтън по рамото и излезе, навел глава, нахлупил шапка. Аз обаче го познах.

— Давай нататък — възкликна баронът; търпението му бе към края си. — Престани с твоите игрички. Кой беше този човек? Как изглеждаше?

— Добре тогава, милорд. Приличаше много на младия Карингтън — изплю най-после камъчето мнимият свещеник; гласът му прозвуча уморено и тъжно. — Имате още един брат, нали така, милорд?

Маунтвейл не помръдна. Цялото му същество се вкамени. Бе изгубил дар слово, не бе способен да мисли, изпитваше само пълна пустота, в която единственото живо нещо бяха този глас и мракът.

— Да, има, както и сам знаеш прекрасно — намеси се Филип и се изправи. Тръгна забързано към тях. — Кой бе той, по дяволите?

— Тиболт Карингтън — отвърна Макнали. — Но какво от това, милорд? Двама братя се срещат. Какво тайнствено има в това? Те са братя. Срещат се. Разговарят, после единият си тръгва.

— Опитите ти да бъдеш ироничен не ми допадат. Чу ли нещо от разговора им?

— Не, милорд. Още бренди? Прекарано е контрабандно от Кале едва миналия вторник.

— Знаеш, че другият ми брат е викарий, нали? — произнесе бавно Роухън. — Божи човек. Благочестив младеж, който в бъдеще може да стане и архиепископ на Кентърбъри. Бляскав млад мъж, последовател на епископ Раундтрий и негово протеже. Срещата им разбира се е била точно това, просто среща на двама братя. Като момчета винаги са били близки. Защо намекваш, че става дума за нещо друго?

— Напълно е възможно да не е имало абсолютно нищо. Но, питам ви, защо бихте се срещали със собствения си брат, прикрит в мрака на една стара книжарница? Бих се заклел, че двамата мътеха нещо. И не желаеха да ги видят заедно. Дали не се криеха от Ламбърт или Миках? Не знам, но фактът е, че в продължение на няколко дена сам се чудих върху този факт. Никога повече не съм виждал младия Карингтън с брат му. Съжалявам, милорд.

— Не, Роухън, няма причина да убиваш това копеле. — Филип Мърсъро хвана приятеля си за ръката и го дръпна по-надалеч от Макнали. — Чухме достатъчно, поне засега. Макнали не може да напусне Оксфорд, без да разберем за това. — После се обърна към него и рече: — Ако си спомниш още нещо, изпрати съобщение в Динуити Манър.

Макнали може да бе извършил много лоши неща, но със сигурност не бе глупав. Никога в живота си не бе притежавал подобно качество. Освен това и тримата знаеха, че ако помогнеше на двама благородници, това нямаше да му се отрази зле.

— Да, милорд. Аз мисля най-добре в часовете около съмване и мръкване, в полумрак.

— Гледай да измислиш нещо добро — предупреди го Филип. — Хайде, Роухън, ще го оставим на мира до утре. Ако се сетиш за други въпроси, скъпият човечец несъмнено ще бъде тук, изпълнен с желание да ни сътрудничи.

— Определено, милорд — побърза да потвърди Макнали, като търкаше болезнената си ръка.

— Да — изрече бавно баронът, — до утре.