Дивият барон

32

— Не мърдай, братко!

Викарият извади бавно чаша със столче от мощехранителницата. Беше златна и толкова стара, че изглеждаше черна. По нея нямаше никакви орнаменти, никакви скъпоценни камъни. Беше висока около двайсет сантиметра. Кой знае как успяваше да блести дори в този мрак.

— Това значи е „дяволският съд“ — промълви Филип. — Наистина е съд — чаша, много стара чаша. Но какво е нейното значение? Какво представлява всъщност?

— Скоро ще разберем. Вземи чашата, Сузана. Да, точно така, действай много внимателно. Както казва Деренкорт, тя е много, много стара. — Тиболт бръкна в джоба си и извади оттам плоска бутилка. — Дръж здраво чашата. — Сипа само няколко капки в нея. — А сега ще видим. Изпий съдържанието й, Сузана.

Съпругът й подскочи, все едно че го ужили оса.

— Не, Сузана, не пий!

Викарият вдигна пистолета и го насочи към главата й.

— Това, Роухън, е всъщност светена вода, не отрова. А сега, Сузана, ще пиеш ли или да прострелям Роухън?

— Сузана, няма да ставаш изкупителна жертва. Хвърли чашата.

— Ако наистина държиш толкова много на него, Сузана, ще отпиеш веднага или той ще умре.

Младата жена погледна към своя любим. Той беше пребледнял, готов да скочи върху брат си, удържан единствено от ръката на приятеля си, поставена здраво върху рамото му.

— Всичко ще бъде наред — промълви тя. — Обещавам ти, всичко ще бъде наред.

Усмихна му се и повдигна чашата към устните си. Прохладната вода имаше странно сладък вкус.

— Изпий всичко — възкликна Тиболт. — Веднага, дяволите да те вземат.

Снаха му надигна съда и изсипа и последната капка в устата си. А след това преглътна. Викарият я наблюдаваше безмълвно.

— А сега върни чашата обратно в ковчежето.

Тя се подчини.

— Изправи се, Сузана!

— Отрова беше, нали, проклет нечестивец!

Виконтът сграбчи приятеля си за ръката и го дръпна назад.

— Това бе умен ход от твоя страна, Деренкорт. Не ми се ще да превърна брат си в инвалид. — След това се обърна към снаха си. — Изглеждаш съвсем добре.

Тя от своя страна не отделяше поглед от съпруга си.

— Нищо ми няма, Роухън. Не се притеснявай.

Тиболт имаше право — тя изглеждаше наистина добре. Очите й блестяха решително. Тогава баронът произнесе наум една молитва; един Бог знаеше каква бе тази течност.

Без да каже нищо, виконтът отстъпи заднишком и се облегна на стената на коридора, с все така насочен към снаха си пистолет. И внезапно се развика:

— Аз бях прав! За Бога, онези стари глупци са разбрали погрешно всичко. В продължение на столетия са мислили грешно! Аз спечелих!

Другите трима го изгледаха неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш с това, че ти си имал право, а старите глупаци се били объркали? — провикна се Роухън. — За какво говориш?

— Това — отвърна брат му, като стисна под мишница мощехранителницата, — не е „дяволският съд“. О, не.

— Какво е тогава? — попита младата жена. — Каква е тази чаша? Защо ме накара да пия светена вода от нея?

— Накарах те да изпиеш светената вода, за да се убедя, че не е оръжие на дявола, предназначено да унищожи всеки, който пие от него. Така поне разказва легендата — че всеки, който пие от тази чаша, умира от страшна смърт. Но това е само една лъжа, препредавана от старите глупаци, за да убият желанието на другите да я търсят. Но ти не умря, дори не ти стана зле. Ти оживя. Изглеждаш дори по-здрава, отколкото преди да пиеш от нея. Светлината в очите ти я нямаше досега.

— Това са глупости, Тиболт — обади се баронът.

В отговор викарият се засмя. Изгледа мълчаливо подред тримата си събеседници.

— Това божествено вълшебно средство не е ни най-малко опасно. То ще ме дари с безсмъртие. И ще ми даде най-голямата власт на земята. — Засмя се отново и в същия момент сграбчи снаха си за ръката и я завъртя към себе си. — Искаш да знаеш, нали? Искаш да знаеш какво представлява. Повечето от вас са прекалено глупави, за да го осъзнаят. Никой от вас няма нужната прозорливост, за да подозре за какво всъщност става дума, още по-малко да го разбере. Всички указания бяха там, всички до едно, но вие не ги видяхте. Сега вече това е без значение. Тя е моя, тя е моя!

— Какво е това, по дяволите? — развика се Филип.

Без да му обръща внимание, Тиболт рече:

— А сега, Сузана, двамата с теб тръгваме. Не мърдай, Роухън! Тя идва с мен. Ако имате намерение да ме нападнете, първо си помислете още веднъж.

Младата жена не помръдна.

— Ставай и тръгвай, или ще застрелям проклетия ти съпруг! Ще го убия, да знаеш.

— Сузана, любов моя, добре ли си?

Беше я нарекъл „любов моя“. Тя вдигна глава и му се усмихна ослепително.

— Да, добре съм. Не се тревожи за мен.

— Както гледам, май трябва да се тревожи за теб, Сузана. Ако не направиш точно каквото ти кажа, ще те нараня много лошо. Изобщо няма да ме притесни да убия една малка развратница като теб. Сега вече си се убедил в това, нали, братко?

Баронът кимна.

— Да, но ми е много трудно да го приема. Кога се промени, Тиболт?

Чудеше се дали щеше да му отговори. Нуждаеше се отчаяно от време, от частици време, през които брат му можеше да отклони поглед или да се разсее достатъчно, за да му даде възможност да се хвърли върху него. За негова изненада, викарият се засмя и поклати глава.

— Не съм се променял, глупак такъв. Просто се спотайвах под земята и чаках. Знаех, че трябва да има нещо за мен и то се появи. И сега то е само мое, на никой друг — заяви шепнешком той. После поклати глава и погледът му се проясни. — Вече всяко мое желание ще се осъществи.

— Няма ли да ни кажеш какво е това?

Знаеха, че Тиболт си играе с тях, че ги измъчва. Той само се усмихна, като очевидно се забавляваше безкрайно.

— Ти ли уби епископ Раундтрий?

Божият човек хвърли поглед към Филип. Изсмя се отново и поклати глава.

— Не. Няма да повярвате, но го уби малкият му иконом, Роланд. Аз се появих, след като глупавият развратник вече го бе ударил по челото. Цивреше като заблудило се момченце, жалкият мръсник. Люлееше се напред-назад над тялото му и ридаеше в събраните си длани. Казах му, че ако си държи устата затворена, може и да си спаси кожата. После запретърсвах кабинета на епископа. Така и не намерих нищо, както вече знаете, тъй като вие направихте откритието. Напуснах минути преди вашето пристигане. Предполагам, че Роланд е измислил някоя чудесна историйка за пред вас и мировия съдия.

— Не ти вярвам — възкликна Сузана. — Не, Роланд бе истински покрусен от смъртта на своя господар. Откри тялото му и повърна. Плачеше неспирно. Беше разстроен. Не, не е бил Роланд, не може да е бил той.

— Раундтрий — заяви с безкрайно презрение Тиболт, — беше проклет педераст. Роланд задоволяваше известно време фантазиите му, така че той го прибра при себе си. Но тогава откри Теди, естествено в резултат на грижливото ни планиране, и бе готов да изпрати хубавичкия Роланд да си върви по пътя. И досега не мога да разбера как Теди успяваше да флиртува с онзи дъртак, без да повърне, но явно се справи чудесно. Епископът го желаеше неистово. И когато го каза на Роланд, несретното копеле го уби в пристъп на ревност. Достатъчно по този въпрос — додаде викарият. — Двамата си оставате по местата. Сузана, вземи свещите. Аз ще вървя след теб.

Духна самотната свещ, която бе донесъл. Скоро Роухън и Филип потънаха в мрак.

— Стойте край черепите, господа, или ще застрелям малката курва.

Баронът събу незабавно ботушите си. Взе ги в една ръка и тръгна безшумно след брат си. Филип побърза да го последва.

Обратният път до подвижната стълба им отне като че ли само един миг. Внезапно се чу вик и Сузана полетя върху съпруга си, а двамата заедно събориха виконта.

Чуха Тиболт да говори на човека отгоре — очевидно Тиодор Миках. Чуха издърпването на стълбата, скърцането на дървените куки в ръбовете на отворения гроб.

— Какво представлява проклетата чаша? — провикна се след него Филип.

Викарият се засмя. Звукът им се стори нереален. Той беше вече над тях.

— Сбогом, Роухън.

А след това надгробният камък се стовари над тях по-оглушително от гръмотевица.

Тримата потънаха в непрогледен мрак.

— Никак не си падам по тъмнината — обади се виконтът. — Още като дете го ненавиждах. Наистина.

— Сузана, добре ли си?

— Да, но съм съгласна с Филип. Никога не съм виждала толкова черно черно. Ужасяващо е.

— Това е моята ръка, Роухън, не на жена ти.

— О, извинявай. Поне всички сме тук живи и здрави.

— Играеше си с нас — произнесе замислено съпругата му. — Той не е нормален, Роухън. Трябва да се измъкнем оттук и да го открием. На всяка цена. Трябва да спасим чашата.

Не можеше да я види, но гласът й звучеше напрегнато, устремено.

— Да, права си. Доказа, че е напълно побъркан. Добре ли се чувстваш, Сузана?

Усети пръстите му по лицето си. Целуна дланта му.

— О, да, прекрасно.

— Тогава да се измъкваме оттук. Вече проверихме какво има в едната посока и видяхме, че коридорът свършва със стена от черепи. Сега трябва да тръгнем в другата посока.

— Не ми се вярва, че ще мога да те вдигна на раменете си, Роухън, и че ти ще успееш да избуташ надгробния камък.

— Нищо не пречи да опитаме, но се съмнявам.

— Ако не открием друг начин да излезем оттук, тогава ще опитаме — обади се младата жена, все така здраво вкопчена в ръкава на барона. — Аз съм много силна. Ще видите.

Тримата се хванаха за ръце, като Сузана беше в средата. Движеха се допрени до стената, като лорд Маунтвейл опипваше пътя със свободната си ръка.

— По дяволите! — промърмори той, след като усети паяк да полазва по кокалчетата на дланта му. — Ще ми се да бях с ръкавиците си.

Стори им се, че вървяха така цяла вечност.

Започнаха да усещат наклон под краката си. Внезапно Роухън се натъкна на стена от пръст и камъни. Трескаво заопипваха повърхността й.

— Нищо — рече най-сетне лорд Деренкорт. — Страхувам се, че сме хванати в капан.

— Не — заяви непоколебимо младата жена, — не сме.

— Знам, че се опитваш да поддържаш духа ни, любов моя, но…

— Не — повтори тя, а въодушевеният й тон все едно че ги заля с ослепителна светлина. — Хайде, да се връщаме към крещящата стена.

— Но ние вече бяхме там — възпротиви се Филип. — Мисля, че по-скоро трябва да отидем под гроба на игумена. Роухън ще опита да ме вдигне, а аз ще се напъна да отместя камъка.

— Не, той е прекалено тежък. Идвайте с мен!

И тя ги изостави. Чуха само леките й стъпки, които я отнасяха нататък по коридора.

— Ама тя бяга ли? — учуди се виконтът. — Но тук е съвсем тъмно.

— Ще се нарани — провикна се Роухън и се спусна след нея, като се спъваше и проклинаше, но не намаляваше темпото. — Сузана! Почакай ме!

Тя обаче не се спря. Намериха я в другия край на коридора. Беше се подпряла над стената срещу черепите.

Странно, но сега вече не бе чак толкова тъмно.

— Очите ни очевидно привикнаха с мрака — произнесе бавно баронът. — Започвам да различавам нещата.

— Да — отвърна съпругата му. — Сега наистина е доста светло. О, Боже, не мога да достигна резето.

Лорд Маунтвейл я привлече в обятията си.

— Всичко е наред, любов моя. Ще се измъкнем оттук. Не се притеснявай.

— Изобщо не се притеснявам. — Отдръпна се и му се усмихна. — Цялото ти лице е изцапано.

— Нима можеш да ме видиш така ясно?

— О, да, и Филип също, косата ти е посивяла от прахта. А сега, Роухън, застани право срещу стената с черепите. След това протегни колкото се може повече ръка към стената. Ще откриеш едно малко резе. Дръпни го към себе си.

Баронът впери поглед в нея; едвам различаваше очертанията на главата й.

— За какво говориш? Да не си болна?

— Не, направи го, моля ти се. Искам да изляза от това ужасно място.

— Но аз не разбирам… — започна виконтът.

Едва сега лорд Маунтвейл осъзна, че нещо в нея се бе променило. Около нея се излъчваше някакво сияние. Той поклати глава. Не, сигурно се заблуждаваше. Но как тогава успяваха да виждат? Тя му се усмихваше с абсолютно спокойствие. Никога не бе му се струвала по-красива.

— Можеш да виждаш всичко, така ли? — попита предпазливо той, уплашен до мозъка на костите си.

— Да. Не се притеснявай. Издърпай ръчката към себе си, Роухън. Използвана е само веднъж, преди много столетия, но все още работи. Напълно гладка е, така че няма опасност да се нараниш с нея.

Значи тя знаеше тези факти и виждаше въпросната ръчка. Младият мъж се приближи до стената от черепи. Опипом намери пътя до края й и с мъка провря ръка. Не усети нищо освен сухата прахообразна консистенция на стената. Абсолютно нищо друго. Въпреки това бе убеден в правотата на своята съпруга. Натисна още по-дълбоко, почти нос в нос с един череп.

Внезапно почувства някаква изпъкналост. Пръстите му я обхванаха и бавно я дръпнаха към него.

— Намери ли нещо, Роухън? Откри ли го? — вълнуваше се зад гърба му Филип. В гласа му прозвуча недоверие. — Не, не може да си намерил нещо. Сузана няма откъде да знае тези неща, нали?

— По-бързо — извика младата жена. — Скачайте назад!

Никой не се усъмни в думите й. Едвам успяха да отстъпят бързешката назад, като се препъваха, когато се разнесе звук на нещо, което се чупи, последван от силен трясък, от триещи се едни в други и чупещи се кости.

— Боже мили, какво става? — възкликна виконтът и се спусна отново към стената от черепи. Протегна напред ръка. — Черепите ги няма. Боже милостиви, изглежда под тези скелети е имало някаква врата. Когато дръпна ръчката, Роухън, вратата се е отворила и те са изпопадали през нея. Но къде?

Сузана се обади невъзмутимо зад гърбовете им:

— Просто на пода под нас, на не повече от метър и половина по-ниско. А сега върни ръчката на място, Роухън, бързо, бързо.

Той се подчини. Отворената врата се върна на мястото си. Пред тях зееше черна дупка.

— Какво е това? — попита той. — Какво стана?

— В края на отвора има врата, през която ще можем да се измъкнем. Всички ще успеем да преминем през нея, не се притеснявай. По-бързо, трябва да напуснем това място.

Баронът се обърна към нея. Виждаше я ясно, сякаш се къпеше в облак светлина. Усети, че го изпълва някакво спокойствие, че паниката от неизвестното отстъпва. В този момент разбра, че и тримата щяха да оцелеят от това изпитание. Разбра, че онова, което бе станало с неговата съпруга, каквото и да бе то, вероятно щеше да отзвучи, но онази част от нея, която бе извадила на показ вътрешната й сила и доброта, никога нямаше да си отиде. Прие този факт с огромна благодарност. И се усмихна широко.

— Елате, мадам, нека да се махаме от това място.

Вдигна я и я постави в отвора. Двамата с виконта я последваха. Мястото бе достатъчно високо, за да не се налага да се навеждат. Маунтвейл се огледа назад към коридора. В него се носеше слаба, призрачна светлина, но в отвора, където скелетите бяха лежали в продължение на столетия, бе по-тъмно от най-тъмния кладенец.

— А, ето го — рече в този момент Сузана. — Отдръпни се само малко, Роухън. Да, така е добре. — Миг по-късно се отвори някаква ниска, тясна врата. Тя водеше към друг коридор. — Не се притеснявайте — рече през рамо младата жена. — Този води към реката. Всички мислят, че това е просто пещера, не по-дълбока от четири-пет метра.

Внезапно усетиха свеж полъх по лицата си. И тримата си поеха дълбоко въздух.

— Ето — рече Сузана. — Помогнете ми да преместя тези камъни и клони. Те прикриват само частично отвора.

Беше все още тъмно, луната висеше високо в небето, когато приятелите се озоваха на брега на реката, мръсни до уши, но изпълнени с безкрайно облекчение.

Роухън придърпа своята съпруга към себе си и двамата седнаха на земята. Филип ги последва, като кръстоса крака. После се изкашля неловко, изкашля се отново и, въпреки това, гласът му прозвуча като грачене.

— Не разбирам какво стана, Сузана. Знаеше какво да правиш, виждаше всичко. Не разбирам.

Баронът я притискаше към гърдите си, стискаше я в обятията си.

— Аз също не разбирам — отвърна тя. — Просто изведнъж всичко ми стана пределно ясно. — Сви рамене. — Трудно е да се обясни. Така или иначе, виждах всичко и знаех, че ще оцелеем. В съзнанието ми нямаше просто капка съмнение.

— Знам какво изпитва Филип — произнесе съпругът й. — Всеки човек се притеснява, когато не може да обясни нещо логически. Ако не може да го види, пипне или разбере.

Младата жена се наведе и го целуна по мръсната буза.

— Знам, но не можем да стоим повече тук. Трябва да открием Тиболт. Честно казано не ми се иска, но знам, че трябва да го направим. Трябва да му отнемем съда. Той не трябва да остава в него.

— Той ни остави да умрем долу, Роухън — промълви лорд Деренкорт. — Много съжалявам.

— Аз също. Роухън сведе поглед към изцапаната си до ушите съпруга, към разкъсания й десен ръкав, привлече я отново към себе си и я целуна, а след това я целуна отново, този път вече по-сериозно.

— Причината е в чашата, нали? — попита виконтът; гласът му прозвуча сковано от страх, страх от неизвестното, от онова, което никой от тях не разбираше.

— Да — отвърна ликуващо тя. Вече само дето не танцуваше и не се смееше. — В чашата. Но сега вече знам какво представлява тя… поне така мисля.

Двамата мъже се извъртяха и я погледнаха.

— Това беше Свещеният Граал — произнесе спокойно тя.

Единственият звук, нарушил последвалото вцепенено мълчание, бе квакането на една жаба, недалеч от ботуша на Филип.

— Но тя е само един мит, една легенда — рече най-сетне Роухън, като се мъчеше да осмисли току-що казаното, да го сравни и напасне с онова, което вече знаеше по въпроса. — Не може да е истина.

— Да, истина е. Точно заради това Тиболт ми даде да пия само няколко капки. Страхувал се е, че ако ми сипе повече, тогава силата ще придобия аз, а не той. — Отдръпна се от барона и скочи на крака. — Трябва да побързаме. Трябва да му отнемем Граала. Знаете добре, че ще злоупотребява вечно с неговата мощ.

Съпругът й се изправи бавно, изтупа прахта от бричовете си, по-скоро за да си даде време за размисъл, време да възприеме случилото се, което не можеше да разбере, камо ли да приеме.

— Да — каза най-после той. — Трябва да го намерим.

— Трябва да се върнем в страноприемницата и да се измием и преоблечем.

Младата жена поклати глава, като едва се сдържаше на едно място от притеснение.

— Не, на кой му пука дали сме чисти или мръсни? Искам да открием Тиболт. Непременно трябва да го открием. Преди да се е измъкнал. Не можем да му позволим да избяга със Свещения Граал.

— Съжалявам за Тиболт, Роухън. Той ни остави долу да умрем, но тогава, добре де, Сузана някак си започна да вижда неща, които ние не виждахме и онази скрита врата ни спаси. Но няма причина той да напусне Дънкелд преди зазоряване. Нека да отидем да се измием. После ще намерим и него.

Двайсет минути по-късно се срещнаха отново пред хана, дотолкова чисти, доколкото можеха да станат с помощта на леген хладка вода.

Но къде бяха Тиболт и Тиодор Миках?