Дивият барон

19

— Роухън!

Това бе Мариан, в изключително добро настроение, в ръцете на Лоти. Момиченцето скочи веднага на земята и се втурна към него. Протегна слабите си ръчички; той я взе и я сложи да седне върху бедрото му.

— Гладно ли си, мишленце? Виждам, храната изобщо не те интересува. Това мъниче тук се казва Шиши и ти трябва да бъдеш много мила с него. То е съвсем малко, а не голямо момиче като теб.

Само след минути детето вече тичаше след котето из цялата трапезария, като викаше и се смееше; животното очевидно също се забавляваше добре.

— Ще кажа на Ози, че котето днес е взело първия си урок — обяви баронът. — Урок по оцеляване. Никога не е прекалено рано да бъде научен. Само ги погледни. Виж го как тича. Надявам се, че все пак от него ще излезе шампион, Сузана.

Младата жена не можеше да отдели погледа си от него. Този човек — новият й съпруг — да е развратник? Женкар? Сладострастник? И да се смее и забавлява толкова при гледката на едно тичащо момиченце и коте? И да знае толкова много неща за шибоите?

— Знаеш ли — рече бавно, без да го погледне тя, — че шибоите могат да се използват за ароматизиране на сладка и сосове?

— Разбира се. Те са прекрасна подправка, тъй като наподобяват мириса на карамфила. — Внезапно млъкна, забелязал изражението й. — Кажи ми за какво мислиш, Сузана.

— Мислех, че сте истинска загадка, милорд. Мислех, че много от частите на тази мозайка като че ли нямат нищо общо помежду си, сякаш мозайката, която вижда светът, не е мозайката, която си всъщност.

Баронът се засмя.

— Това означава ли, че отсега нататък няма да започваш всеки свой коментар с „човек с твоята репутация“?

— Репутация — повтори замислено тя и се намръщи. — Онези три стари вещици ме мислеха за развратница, преди да се появиш ти и да ме спасиш по странния си начин. Но това можеше като нищо да се превърне в моя репутация. Въпреки, че не съм развратница. Всичко това е много любопитно, не мислиш ли?

Маунтвейл я погледна; желаеше я отчаяно. Тъй като не му идваше наум какво да каже, само кимна.

Съпругата му не беше девственица и този факт, колкото и странно да беше, усложняваше нещата. Никога досега не се бе сблъсквал с подобен проблем. Трябваше да помисли сериозно по този въпрос, да планира и да изготви своя стратегия.

Изпрати още едно писмо до Филип Мърсъро, този път до Динуити Манър, за да го информира отново за очакващото го удоволствие, ако случайно се намира по това време в провинциалната си къща. След което потъна в мрачни размисли. Това го отегчи бързо. Взе Мариан от Лоти и я изведе на разходка с Гъливер. Момиченцето викаше от удоволствие, а верният кон й пръхтеше през рамото си. Едва бяха излезли на пътя, когато насреща им се зададе лейди Донтри, седнала удобно в каретата си, с високо боне на главата, декорирано с боядисани в пурпурен цвят щраусови пера. Беше наистина трудно да не се загледаш в тези пера.

Роухън се усмихна и я поздрави.

— Господин барон — кимна в отговор тя. — Това ли е момиченцето?

— Това е моето момиченце, Мариан. Мишленце, кажи „Добър ден“ на лейди Донтри.

— Добър ден. Може ли да си взема едно от тези пурпурни пера?

За учудване на лорд Маунтвейл дамата издърпа едно от перата на бонето си и го подаде на детето, с което очевидно му достави неописуемо блаженство.

— Благодаря ви, мадам — рече Роухън. — Много мило от ваша страна. Нали е много сладка?

— Да, прекрасна е, същинско ваше копие, господин барон. Не направихте добре, че не доведохте толкова дълго момиченцето и майка му в Маунтвейл Хаус, но сега вече са тук и мисля, че това е най-важното. Вие изпълнихте задълженията си. Шарлот сигурно е смаяна от всичко това, нали?

Мариан размахваше перото над главата на Гъливер. Той пръхтеше и клатеше нагоре-надолу глава, като опитваше да измъкне перото от ръцете й.

— Достатъчно, мишленце — обади се младият мъж. — Гъливер може да ни събори в някоя канавка.

И, без да се замисли, целуна детето по слепоочието.

— Баща ви ви целуваше точно по същия начин, когато бяхте мъничък, господин барон — обади се лейди Донтри. — Та, какво казахте за бедната Шарлот?

— Майка ми обожава и Сузана, и Мариан, мадам. Прие добре ранния ми брак.

— Роухън!

Момиченцето размаха перото в лицето му.

— Виждам, че започва да се отегчава. По-добре да тръгваме, преди да е направила някоя беля. За мене беше удоволствие да ви видя, мадам.

— Тя не ви нарича „татко“. Но в това няма нищо чудно, като се има предвид, че не ви е виждала чак толкова често. Вярвам, че скоро ще поправите този пропуск. Кажете на скъпата Шарлот, че скоро ще я навестя.

И лейди Донтри сръга кочияша в гърба с бастуна си. Човекът подскочи, миг след това същото направи и конят.

Маунтвейл прегърна Мариан, която не бе разбрала нищо от това. Тя продължаваше да се клатушка напред-назад върху бедрото му. Гъливер пръхтеше.

Младият мъж реши, че е време да се връщат вкъщи. Когато наближиха конюшнята, чу Джейми да пее с цяло гърло с широкия си западняшки акцент.

Мариан избухна в смях и се обърна към Роухън.

— Какво значи „пробвала“?

Той я целуна по носа.

— Значи, че опитала да изпие лимонадата си със сламка. Ела да намерим майка ти. Джейми, всичко наред ли е при теб?

В този момент се сети, че бе забравил да го уведоми за новото си семейно положение. Преди обаче да успее да каже нещо, конярят кимна и рече:

— Напълно разбирам, милорд. Трябва да мълча. Ни съ притиснявайти, чи ши съ изпусна да кажа нещо.

— Благодаря ти. Няма да се притеснявам. Извини ме, че не те запознах по-рано с положението.

— Няма за к’во да съ притеснявате нито вий, нито аз. А сега, Мариан, ела при Джейми.

— Как така успяваш да съчиняваш петостишията си на най-правилен английски и със следващото отваряне на устата да обезобразяваш красивия език?

— Талант, милорд, чист талант.

Колкото повече напредваше времето, толкова по-мълчалива ставаше Сузана. Когато часовникът удари десет пъти, тя вече стоеше като онемяла, втренчена в обувките си.

— Какво става с теб? — попита Шарлот и се наведе да постави длан върху челото й.

Младата жена отправи към свекърва си най-трогателния поглед, който бе виждал Роухън.

— О, нищо, Шарлот, просто съм уморена.

— Така е — прозя се зад ръката си баронът. — Аз също съм уморен.

Лейди Маунтвейл отправи ослепителната си усмивка към тях.

— Тогава трябва да си лягате. Ах, брачно блаженство. — Въздъхна. — Много ми липсва баща ти, прескъпи мой. Той непрекъснато подобряваше уменията си, колкото и невероятно да звучи това, Сузана. Да, наистина бе много търсен. Дори от собствената си съпруга. — Въздъхна отново, а след това се усмихна — красиво, едновременно с радост и горчивина. — С баща ти обичахме страшно много да си легнем в двете съседни стаи. Просто отваряхме вратата между тях и след това разтваряхме обятия. Много, много ми липсва. Ти, Сузана, си голяма късметлийка, тъй като бащата на Роухън му осигури неповторимо обучение в правенето на любов. Като заговорихме за това, видях Мари Клер, когато бях в Лондон, прескъпи мой. Тя ти изпраща цялата си любов, естествено.

— Коя е Мари Клер? — попита младата жена.

— Тя е чаровницата, която беше първата учителка на скъпия Роухън. На колко години беше тогава, прескъпи мой… на четиринайсет? Баща ти мислеше, че е крайно време. Аз обаче обсъдих този въпрос с Мари Клер и двете решихме единодушно, че това е била точно подходящата възраст.

Сузана не можеше да повярва, че стои в гостната на стара аристократична фамилия и слуша свекърва си да говори с обич за жената, обучила сексуално сина й и същевременно дългогодишна любовница на мъжа й.

— Мен пък никога не са ме обучавали — заяви младата жена, като вдигна с усилие брадичка.

Не желаеше да изглежда като някоя шокирана мухла.

— Жените не се нуждаят толкова от обучение, колкото мъжете — обясни Шарлот и я потупа по коляното. — Е, разбира се, че то е необходимо и за тях, но те се научават по-бързо как да доставят удоволствие. А и джентълмените са толкова предсказуеми и прозрачни в това отношение, не си ли съгласен, прескъпи мой?

— Да, майко, определено — отвърна баронът; гласът му прозвуча така сериозно, сякаш се намираше пред съдията. — Към дамите трябва да се отнасяме много внимателно, много нежно. Мари Клер непрекъснато ми го повтаряше. Това е въпрос на доверие.

Шарлот го изгледа гордо.

— Колко си прав. Така, защо вече не си лягате, за да се наслаждавате един на друг? Сузана, ако Роухън е като баща си, тогава трябва да си на седмото небе от щастие.

Снаха й я изгледа така, сякаш всеки момент щеше да изкрещи.

Маунтвейл грабна ръката й и я дръпна, за да стане. Без да говори я вдигна на ръце, пожела през смях лека нощ на майка си и понесе своята съпруга нагоре по стълбите.

— Мислих много по този въпрос.

— Хмм?

— Говоря сериозно, Роухън. Можеш да започнеш да ме оплождаш от тази нощ.

— А, това вече е приятна новина.

Ръцете, обхванали тялото й, я стиснаха още по-силно.

— Имам предвид, че този път няма да избягам. Постъпката ми снощи беше недостойна. Проявих се като страхливка и се извинявам. Знам колко е важно това. И ще го направим.

— Сърцето ми започва да танцува.

— Няма причина да ставаш саркастичен.

— Може би, но все пак трябва да ми позволиш тази волност. В противен случай нищо чудно да се изкуша да ти издърпам ушите за номера, който ми изигра снощи. Къде спа?

— С Мариан, в детската стая.

— О? И какво помисли по този въпрос Лоти?

— Излязох много рано, преди да е влязла.

— Значи все пак се грижиш за приличието. Това е малка стъпка напред.

— Мисля, че майка ти никога в живота си не се е разочаровала.

— Предполагам, че става дума за противните мъжки изисквания, прав ли съм? Разбира се, че съм прав. Ако някой мъж бе разочаровал майка ми, тя щеше да му го каже. Щеше да му даде указания за правилната техника на любене.

Младата жена завря нос в лицето му.

— Но аз не знаех нищо! И все още не знам. Не бих могла да дам указания на никого!

— След тази нощ ще можеш да обучиш и папата, ако стане нужда.

Сузана направи опит да се освободи от ръцете му.

— Мога да ходя и сама.

— Вярвам ти, но допирът с теб доставя удоволствие. Къде е състезателното ти котенце Шиши?

— С Тоби. Слава Богу оживя след утринния урок с Мариан и спа през по-голямата част от деня на пътя на всеки слънчев лъч, който откри.

— Когато бях малък, винаги спях в компанията поне на половин дузина котки. Сега вече нямам нито една, тъй като прекарвам много време в Лондон. Ози каза, че не било честно спрямо котките, тъй като щели да очакват да ме намерят в леглото, а то все щяло да бъде празно. И заяви, че това им намалявало апетита.

Младата жена се засмя, сладко, сочно. Започваше да се отпуска. Най-после. Това бе добре.

— Да внеса ли няколко котки, които да спят с нас?

Последва нов смях.

— Е, вярно, че понякога ги нападат бълхи, особено през зимните месеци. Но това е още едно от нещата, които може да прави заедно една семейна двойка.

— Искаш да кажеш, да се чистят от бълхите един друг?

Засмя се отново, но спря рязко, когато Роухън отвори вратата към спалнята. Това бе неговата стая, не нейната. Затвори вратата с крак след себе си. Постави я внимателно върху леглото, като междувременно й даде възможност да почувства всеки сантиметър от тялото му.

— А сега, скъпа моя, ще мислим за теб като за състезателно котенце. Това ще бъде първият ти урок.

— Въведение към изкуството на оцеляването ли?

Сега бе ред на барона да се засмее. Той я прегърна силно и каза:

— Оцеляването на треньора, мадам, не вашето.