Дивият барон

27

Гостите най-сетне си бяха отишли. Минаваше три часа сутринта. Шарлот, Сузана и Роухън се бяха събрали в библиотеката и отпиваха бренди. Фиц и мисис Бийт стояха рамо до рамо на прага. Бузата на младата жена бе превързана. Баронът предпочиташе да не им бе казвал нищо, но те бяха членове на неговото семейство, така че ги бе запознал с по-голямата част от случилото се. Единствено ролята на Джордж във всичко това трябваше да се запази в тайна.

— Божке — възкликна домакинката, стиснала купа с лед в големите си ръце така, сякаш бе мъжки врат. Ледът бе предназначен за бузата на Сузана, за да свали поне отчасти подутината й. — Мистър Тиболт. Съжалявам, че трябва да го кажа, миледи, но той си беше подлец още като момче. Вечно следеше камериерките, криеше се зад стълбището, за да ги наблюдава като си оправят чорапите. Все се надявах, че ще го израсте.

— Така е — отвърна Шарлот, загледана в крака си, който люлееше напред-назад. — Беше подлец — потвърди тя, все така без да вдига очи от обувките си. — Не знаех, че е следял слугините. Не е постъпвал добре. Баща му би бил страшно възмутен.

Беше танцувала толкова много, че подметките й почти се бяха пробили.

— Очевидно го е надраснал — обади се Фиц. — Станал е още по-злобен. Сега ми се ще да си бе останал подлец. Това все пак е по-поносимо, нали? Да вземе наистина да удари нейно височество. Милорд, какво ще правим сега?

— Всичко по реда си, Фиц. Нейно височество е трябвало да му даде медальона. Заплашил е да отвлече мис Мариан, нали разбирате. Казал също, че картата принадлежала на него и на никой друг и той имал моралното право да я притежава. Подобно изказване е доста интересно и показателно.

Сузана естествено бе разказала на свекърва си и съпруга си за всичко, изречено от Тиболт — доста странно, между другото. Слава Богу, нито икономът, нито домакинката попитаха откъде се бе сдобила с медальона. Може би някой ден щяха да се поинтересуват.

— Ще бъде следващия архиепископ на Кентърбъри, ако пожелае — заяви замислено Роухън, обвил пръсти около чашата си с бренди. — Можел да стане най-могъщия човек на света, ако поиска. Щял да придобие върховна власт. — Вдигна поглед. — Това няма никакъв смисъл. Звучи като някакво магическо заклинание. Какво, по дяволите, има предвид, като говори всичко това?

— Беше толкова ядосан, че очите му бяха станали почти черни — обади се младата жена. — Помня, че тогава си помислих: „Той май не е на себе си.“ Почти крещеше, докато ми обясняваше всичко това.

Шарлот се изправи и приглади полите си.

— Е, тази вечер беше много успешна що се отнася до съседите. Това все пак е нещо. Колкото до историята с Тиболт, много е объркана. Нямаше ли друго, Сузана?

Снаха й вдигна длан до наранената си буза.

— Да. Причината да се разцепи бузата ми бе, че ме удари с пръстена си. Той също се поряза с него. Беше доста голям и тежък.

— Какъв пръстен? — заинтересува се Маунтвейл. — Никога не съм виждал Тиболт с пръстен.

— Нито пък аз — допълни майка му.

— Беше сребърен, плосък отгоре. Имаше доста странен вид, затова се опитах да го разгледам колкото се може по-добре. Стори ми се, че отгоре му бе изобразен епископ с митра.

— Можеш ли да го нарисуваш?

— Да, разбира се. — Понечи да се изправи, но съпругът й я спря.

— Не, почакай тук. Аз ще донеса хартия и мастило.

След като се върна, на Сузана й бяха нужни само няколко минути, за да нарисува пръстена.

— Ето. Такъв, какъвто си го спомням. Освен това отдолу бяха гравирани някакви думи, но не успях да ги разчета.

— Епископ с митра — изрече бавно Роухън. Потъна в мълчание, загледан в потъмнелия портрет на живял отдавна Карингтън. След което рече: — Някой трябва да е дал тази половин карта на Джордж. — Хвърли поглед към Фиц и мисис Бийт. Слава Богу те разговаряха и не го чуха. В бъдеще трябваше да бъде по-предпазлив. Обърна се отново към майка си и съпругата си. — Защо? Може би за съхранение? Във всеки случай, трябва да е човек от Оксфорд.

— Тиболт спомена нещо за „всички онези стари глупци, които пазели тайната“ — обади се Сузана. — Току-що си спомних, че Джордж спомена пред мен за някакъв свещеник, когото посетил, някакъв „велик старец“, така го описа. Дали може да има някаква връзка помежду им?

— Спомняш ли си името на свещеника? — попита Шарлот.

— Да — отвърна снаха й. — Епископ Раундтрий. Възможно ли е той да е дал на Джордж половината карта и златното ключе?

— Никога не съм вярвал в случайните съвпадения — заяви Роухън, изправи се и се протегна. — Тиболт носел пръстен с изобразен върху него епископ с митра. — Понижи глас. — Джордж посещава някакъв епископ — това само по себе си вече е доста голямо съвпадение. Джордж се сдобива с половин карта и златно ключе. — Протегна ръка към своята съпруга. — Ела, скъпа моя, време е да си починеш. Утре тръгваме за Оксфорд. Много ми се иска да се срещна с епископ Раундтрий.

— Прескъпи мой, доста смущаващи неща ти минават през главата — рече Шарлот, все така загледана в обувките си. — Тиболт и някакъв епископ, замесени в тази мистерия.

— Да, така е, но не виждам от какво друго бихме могли да започнем. Можеш да бъдеш сигурна, че брат ми вече не в Бранхоли Котидж.

— Милорд.

— Да, Фиц?

— С мисис Бийт обсъдихме проблема. Предлагаме да изпратите Огъстъс в Бранхоли Котидж, за да наблюдава какво става там. Той е добър момък и ако има нещо за откриване, той със сигурност ще го открие. Има типичен уелски нюх.

— Чудесно. Вярвам, че нито ти, нито мисис Бийт ще споменете пред когото и да било за случилото се?

— Нито дума, милорд!

— Никога, милорд. Нищичко, дори онези нещица за господаря Джордж, които ви чухме да споменавате. Можете да ни имате доверие.

— Благодаря и на двама ви. Колкото до Джордж, ами… той е мъртъв. Няма да постигнем нищо, ако го замесим в цялата тази бъркотия. — Двамата верни слуги кимнаха. Роухън се обърна. — Майко, готова ли си за лягане?

Тя не отговори.

— Майко? — Уплашен, младият мъж се приближи до нея. Тя плачеше, без да издава звук; сълзите просто се стичаха по лицето й. — Съжалявам, майко, толкова много съжалявам. — Дръпна я да се изправи и я притисна в обятията си. — Всичко е наред. Всичко ще дойде на мястото си, ще видиш. Толкова съжалявам.

Без да престава да говори, тихо и успокояващо, той я полюляваше напред-назад.

Мисис Бийт подсмъркна, опитвайки да сдържи сълзите си. Мистър Фиц имаше вид на готов на убийство човек, като свиваше в юмруци и разпускаше изкривените си от артрита длани.

Колкото до Сузана, тя изглеждаше така, сякаш някой я бе стъпкал на земята. Облегна глава назад върху облегалката прекрасното канапе, облицовано със син брокат, и затвори очи. Чуваше нежния глас на съпруга си, който продължаваше да успокоява Шарлот. Бедната. Какъв удар за една майка. Двама от тримата й сина — мръсници. Молеше се Тиболт да не се окаже нещо по-лошо и от това. Но той, разбира се, бе точно такъв. Докосна леко бузата си. Тя все още пулсираше.

— Как ще успея да довърша назъбената си кула, ако вие двамата продължавате да ме занимавате с вашия лов на съкровища?

— Все още не сме стигнали до търсенето на съкровища. Изгубихме както нашата половина от картата, така и проклетото ключе. А ти познаваш толкова добре Оксфорд, Филип. Ти си съвършения съюзник. Хайде, недей да скимтиш. Не ти отива. Виж колко си блед. Трябва да излизаш повечко. Ние ще те забавляваме.

— Ти познаваш Оксфорд не по-зле от мен, Роухън. Какво точно всъщност искаш?

Сузана постави длан върху ръкава на Филип Мърсъро.

— Искаме да посетим епископ Раундтрий. Мислим, че е замесен по един или друг начин в тази работа.

— Епископ Раундтрий ли? Той е един стар проклет урсуз, който мрази всички — особено пък представителките на нежния пол — и смята, че мястото на всички — особено на нежния пол — е в ада. Прави всичко възможно да убеди студентите да се откажат от плътски удоволствия и да се отдадат на книгите. Винаги съм го мислел за побъркан, но безопасен. Наистина ли предполагате, че може да има нещо общо с тази объркана история? Заедно с брат ти, викария? Казахте, че Тиболт се промъкнал в Маунтвейл Хаус и ударил Сузана? Смайващо.

Роухън кимна.

— Да. Колкото до епископа, засега не разполагаме с никаква друга диря, която да ни води. Един Бог знае къде е отишъл брат ми.

— Ако този епископ е замесен, — обади се младата жена, — ако другата половина на картата е в него, тогава Тиболт трябва да е наблизо. Той ще трябва да свърже двете половини, за да получи лелеяната награда, за която ни говореше.

— Да — съгласи се баронът и хвърли поглед към зарастващата драскотина на бузата й и синината около нея, която бе придобила жълтеникавозеленикав цвят. Всеки път го заливаше гневна вълна при това доказателство за жестокостта и липсата на самоконтрол на родния му брат. — Трябва да го държим под око. Тъй като папа Лъв IX е дал нещо на Макбет, напълно вероятно е то да е от религиозно естество.

— Искаш да кажеш нещо като костта от бедрото на свети Петър, скрита в пещера?

— Нещо подобно — съгласи се лорд Маунтвейл. — Но нямаме представа какво. Тиболт говорил на Сузана за получаване на върховна власт чрез него. — Внезапно на лицето му се изписа умора. — Това не обещава нищо хубаво, нали?

— Не — отвърна искрено съпругата му, — не обещава. Но ние ще намерим истината. Моля се да не е прекалено тежка.

Виконт Деренкорт поглади брадичката си. Заподсвирква си под носа. Беше нещо непознато и за двамата му посетители и доста приятно. Трябваше да научи Джейми на тази мелодийка при следващата си визита в Маунтвейл Хаус. Конярят със сигурност щеше да измисли някое подходящо петостишие.

— С радост ще се присъединя към вас — рече най-сетне Филип. — Честно казано, животът ми изглежда доста еднообразен напоследък. Дори проектирането на кулата вече не ме развлича. — След това се обърна към младата жена. — Като момчета с Роухън учихме заедно в Итън. Защитавахме си гърбовете един на друг. Ако на някой побойник му се приискаше да разбие носа на единия, тогава изведнъж се оказваше, че ще трябва да се справи с двама. Винаги съм вярвал на съпруга ти, както и той — на мен. Да, нека се впуснем в това приключение. Тази перспектива кара духа ми да ликува. Веднага ще напъхам рисунките за кулата обратно в чекмеджето на бюрото си. Нека да хапнем и след това тръгваме при епископ Раундтрий.

— Нямам търпение да видя изражението на този стар глупак, когато се озове лице в лице със Сузана — засмя се баронът. — Освен това имаме да ти казваме още нещо във връзка с тази каша.

— Непременно ли трябва да обядваме тук, Филип? — попита лейди Маунтвейл. — От опит знам, че всичко ще бъде страшно вкусно; сигурно най-накрая ще изгубя съзнание, след като си натъпча някакви невероятни количества храна в гърлото.

Времето беше приятно, лекият следобеден бриз разклащаше листата на дъбовете. Движеха се към Оксфорд от запад, покрай „Нъфийлд Колидж“. От „Куийн стрийт“ завиха по „Сейнт Олдейт’с стрийт“, така че „Пембрук Колидж“ им остана вдясно, а великолепният „Крист Чърч“ — вляво.

— С Филип бяхме в „Крист чърч“, — обърна се към съпругата си Роухън, — както впрочем и Тиболт. Наричахме го „Къщата“…

— Не забравяй да покажеш латинския си.

— Добре тогава. „Къщата“ идва от „едес Кристи“, което означава „Къщата на Христос“. И с този израз, горе-долу, се изчерпват всичките ми познания по латински.

— Това не говори особено добре за мозъка ти, тъй като фразата е известна на всички студенти.

Сузана се засмя, но вниманието й очевидно бе привлечено от Грейт Куодрангл, известен също като „Том Куод“, поне така обясни шепнешком в ухото й нейният любим, докато приятелят му продължаваше монолога си. Тя почти не слушаше обясненията му, че библиотеката, превъзходен образец на италианска архитектура, била построена в началото на осемнайсети век.

— Епископ Раунтрий често посещава обширните си владения в катедралата — рече Роухън. — Най-вероятно ще го намерим там.

— Да, там трябва да е. И ако ни остане време, нека заведем жена ти в „Тринити Колидж“. Искам да види книжарницата Блекуел.

Не откриха епископа нито в самата катедрала, нито в кабинета му до нея. Един от облечените в черно помощници на свещеника им каза адреса му.

— Очаквах да дойде тази сутрин, но не се появи — обясни човекът.

Той бе съвсем плешив и главата му блестеше от пот на следобедното слънце.

Монсеньор Раундтрий живееше недалеч от „Крист Чърч“, във висока къща от яркочервени тухли. Районът бе изключително оживен, с къщи от двете страни и непрестанно борещи се за пространство из тясната улица карети, каруци и коне. Домът на прелата бе разположен малко по-навътре и към него водеше тясна алея, постлана с чакъл.

На почукването им се отзова много хубав младеж в черно-бяла ливрея и снежнобяла перука от миналия век. Не можеше да е на повече от двайсет години. Намръщи се, щом видя Сузана, след което сякаш престана да я забелязва. Затова пък се обърна към Роухън.

— Да, сър?

— Аз съм лорд Маунтвейл. А това тук — лорд Деренкорт. Искаме да се видим с епископ Раундтрий.

— Страхувам се, че епископът ми даде нареждания да не бъде обезпокояван. Подготвя проповедта си.

След тези думи младежът буквално обърна гръб на младата жена и застана лице в лице със съпруга й.

— Става въпрос за нещо изключително важно. Трябва да се видим незабавно с него.

Момчето прехапа долната си устна. Очевидно не знаеше какво да прави.

— Незабавно — повтори Филип. — На часа, нито минута по-късно.

— Ще отида да проверя, дали епископът може да ви приеме, господа. Моля ви, влезте.

Явно му се искаше да затръшне вратата в лицето на Сузана, но знаеше, че не може да си го позволи. Остави ги в слабо осветения вестибюл. По стените бяха окачени потъмнели портрети на предишни епископи, до един с по-строги изражения и от най-безмилостния съдия.

Младата жена потръпна.

— Това място не ми харесва.

— А пък сладкото момче — обади се съпругът й и се наведе, за да я целуне по върха на носа, — което се прави на иконом, не хареса теб.

— Знам, но не разбирам защо. Не съм му казала нищо лошо. Даже се усмихвах. А той е много хубав. Защо е облечен като иконом отпреди двайсет години?

— Не искаш да го разбереш — отвърна Филип и я потупа по ръкава. — Така е, не искаш. Довери ми се за това.

— Страхувам се, че ти никога няма да му се понравиш. Но, моля те, не допускай това да те разстройва. Аз те харесвам неимоверно много. Филип, тъй като не е женен за теб, те харесва, но не чак толкова неимоверно много.

— А — обади се виконтът, — но все пак става дума за харесване. В крайна сметка ти спаси моя приятел. Репутацията, която поддържаше така грижливо, ти тежеше като воденичен камък вече от години. Сега с това е свършено, слава Богу.

— Но… — започна Сузана.

Чу се силен писък.

В следващия миг мъжете се втурнаха по посока на вика, следвани по петите от младата жена. Докато изкачваха тичешком стълбите, въздухът бе разцепен от още три пронизителни писъка. Точно когато достигнаха горната площадка, младежът, който ги бе посрещнал, изскочи от някаква врата в дъното на коридора.

— Моят господар… о, Боже, моят господар! По-бързо!

Баронът спря на прага и сграбчи за лактите своята съпруга.

— Ти оставаш тук!

— Как не — сопна се тя.

Но само секунди по-късно съжали, че не го бе послушала.

Епископ Раундтрий се бе строполил насред стаята, в средата на великолепния килим, с разперени ръце и крака. Някой го бе ударил жестоко по челото, и то неведнъж. От главата му не бе останало много, а всичко наоколо бе опръскано с кръв. Сузана почувства, че й се завива свят и се облегна на стената на кабинета. Направи й впечатление, че стената бе тъмна. Слава Богу, кръвта не бе стигнала чак дотук. В този момент чу някакви гъргорещи звуци. Това бе икономът, който повръщаше в коридора. Успя да си наложи да погледне към епископа. Край тялото му се търкаляше окървавена медна пиростия. О, Божичко, само като си помислеше, че друго човешко същество бе стоварило тази пиростия върху главата на друго… струваше й се недопустимо. Убиецът трябва да е бил разярен. А може да е била убийца. Не, една жена не би могла да стори подобно нещо. Силата на удара издаваше мъжка ръка. Освен това красивият иконом със сигурност не би допуснал жена в къщата, камо ли в кабинета на своя господар.

Роухън се отпусна на колене и затърси внимателно пулса по врата на пострадалия. Най-накрая поклати глава.

— Мъртъв е от известно време. Започнал е да се вкочанява — обясни през рамо на Филип той. Тогава видя съпругата си да се подпира на стената, чу напъните на повръщащия младеж. — По дяволите, Сузана, бузите ти са станали по-безцветни от долната риза, която носиш. Няма да повтарям повече, слизай долу и чакай там пристигането на мировия съдия. — Изправи се и попита приятеля си, който се взираше с невиждащ поглед в трупа. — Ти ли ще отидеш или аз?

— Боже мой, това наистина е неочаквано. Единственото ми желание бе да построя кулата си, а виж в какво ме набърка. По дяволите, аз дори сам изявих желание. Нещо повече, бях даже ентусиазиран. Това ще ми послужи за урок. Аз ще отида. Лорд Балантайн стана мирови съдия само преди една година. Живее наблизо. Освен това го познавам. Не е глупав, опитва се да работи добре. Възпитателите естествено ще се развикат, че той не трябва да се замесва в това, тъй като в техните очи то е проблем на университета. Лорд Балантайн обаче има достатъчно власт, за да прави каквото си иска.

— Това е убийство, Филип, много жестоко убийство. Надявам се, че бедният човек поне си го е заслужил.

— Скоро ще разберем, нали?

— Тиболт не може да участва в това. Няма да го понесем, ако е така. Не, няма да можем да го понесем.

Баронът обаче бе уплашен; толкова уплашен не се бе чувствал от деня, в който Ламби Ламбърт бе отвлякъл Сузана.