Дивият барон

33

Минаваше три часа през нощта, когато се добраха до Дънкелдската конюшня.

Това бе стара, разпадаща се сграда със сламен покрив, измазана с глина. Миришеше на застояла пот, кожа, безир и конска тор. Щом влязоха, отнякъде изцвили кон. Не виждаха почти нищо, макар да бяха оставили широко отворени вратите на постройката.

— Надявам се собственикът да не се появи с оръжие в ръка — прошепна Филип. И погледна мрачно към Сузана. — Предполагам, че ако това все пак стане, тя просто ще махне с ръка към него и той в миг ще забрави, че сме тук. Или пък дори ще ни предложи с усмивка услугите си. Това не ми харесва, Сузана. Целият изстивам, само като си помисля.

— Аз също, Филип — отвърна младата жена.

— Ще се справим — заяви баронът. — Хайде, крайно време е да запазите тишина.

В същия момент Роухън се сети за видението на майка си, в което той бил в някаква пещера с млада дама и двамата били много изплашени, само че тази нощ Сузана не бе изобщо изплашена.

Влязоха в конюшнята.

— Няма празни места — обяви виконтът, след като прегледаха сградата. — Една от старите кранти едва не ме ухапа по ръката, а после ми се усмихна. Интересно дали тук някъде няма овес, за да дам на старото момиче. Струва ми се, че съм влюбен.

Маунтвейл въздъхна.

— Оттук не можем да получим никаква информация. Дори някой от тези коне да принадлежи на Тиболт, аз не го познавам. В града трябва да има и други страноприемници. Главната улица е само една. Ще трябва просто да я извървим от край до край. Ако е все още тук, трябва да бъде в някой хан.

Изчакаха лорд Деренкорт да даде от една полускрита торба, която очевидно е трябвало да бъде напълно скрита, малко овес на милата стара кобила, която го бе ухапала, а след това му се бе усмихнала. Чуха го да говори:

— Ще изпратя да те вземат, миличка. Ти си създадена да бъдеш моя. Роухън казва, че трябвало да си намеря съпруга. Струва ми се, че за да привикна с тази мисъл, ще трябва да започна с кобила. Интересно дали и съпругата първо ще хапе, а после ще се усмихва. — Обърна се към своите приятели. — По дяволите, увлякох се и изгубихме няколко минути. Свещения Граал — додаде почти шепнешком той, — ако съществува, има сила, която един човек не може да приеме и въпреки това е реална. Добре, да вървим.

— Да. Незабавно — обърна се към своя приятел Роухън, когато той се присъедини към тях, като бършеше ръце в бричовете си.

След десет минути стояха пред „Хана на игумена“, последната постройка на „Кътидрал стрийт“. Тя се намираше малко по-навътре, много стара, триетажна сграда, напълно притъмняла, ако се изключи…

— О, Божичко, вижте — прошепна Сузана, — светлина. На третия етаж, ей там, в ъгъла.

Виконтът погледна към пистолета, който бе издърпал току-що от джоба си.

Роухън изруга и рече тихо:

— Това трябва да са те. По дяволите, няма никаква надежда. Брат ми е мръсник, повече от мръсник. Щеше да напусне Дънкелд по-бързо от змия, ако мислеше, че имаме и най-малката надежда да се измъкнем. Това е прекалено много, за да го понеса. Но нямам друг избор. Трябва да вземем чашата.

Даде си сметка, че му е много трудно да нарича чашата с истинското й име: „Свещения Граал“. Беше прекалено невероятно, прекалено фантастично, прекалено неземно. Беше напълно съгласен с Филип: не беше лесно да се възприеме този факт, макар да го бяха видели със собствените си очи.

Главната порта на страноприемницата бе заключена, също както и вратата на хана, в който бяха отседнали те. Намериха един открехнат прозорец, който водеше към голяма кухня, цялата в петна и сажди, нечистени поне толкова години, колкото бе сборът от възрастите на тримата.

— Трябва ни свещ — промълви младата жена, щом се озоваха в кухнята, която миришеше на остаряла мазнина, пресни моркови и кисел ейл. — Не можем да рискуваме да се блъснем в нещо и така евентуално да разбудим собственика.

Баронът изсумтя и започна да търси свещ.

— Аха, ето я.

И вдигна свещта, за да я видят. Щом я запалиха, той прикри с длан пламъчето и тримата се запътиха към вътрешното стълбище на хана. То бе тясно, много старо и при всяка стъпка буквално крещеше по-силно от някоя истерична леля — стара мома.

Слава Богу този шум не привлече никого. Маунтвейл вече започваше да се пита дали в страноприемницата изобщо има жива душа. Дори миришеше на празнота, ако се изключи ароматът на моркови в кухнята.

Тръгнаха към стаята в края на коридора. Под старата врата се процеждаше тънка струйка светлина. Роухън си пое дълбоко въздух. Привлече своята съпруга към себе си и промълви в ухото й:

— Ти ще стоиш тук. Няма да се съглася в никакъв случай да влезеш в тази стая. Много ще се ядосам, ако направиш опит да не ме послушаш. Ще се вбеся. Закълни се, че ще останеш тук.

Беше трудно. Виждаше желанието й да спори, тъй като й се искаше много да бъде в онази стая, да застане лице в лице с Тиболт и Тиодор Миках. Беше участвала във всичко от самото начало, докато той самият — не, поне що се отнася до първите три претърсвания на Мълбъри Хаус. Гледаше я, без да премигне. Най-накрая тя се предаде и кимна.

— Добре, оставам тук, но само защото стаята най-вероятно е малка и ако се съберем прекалено много хора в нея, ще настане истински хаос.

— Точно това имах предвид и аз — отвърна баронът. — Притискай се непрекъснато до стената.

Погледна към Филип; той се усмихваше мрачно.

Подаде свещта на съпругата си. И кимна. Приятелят му завъртя предпазливо дръжката на вратата. Глупаците дори не се бяха заключили. Толкова бяха сигурни в себе си и в своята безопасност. Това вбеси дотолкова лорд Маунтвейл, че му идеше да завие на глас. Вратата щеше да бъде заключена, ако бяха очаквали някакви евентуални неприятности и усложнения. Трудно му беше да приеме този факт, но нямаше друг избор. Тиболт го бе оставил да умре — бе оставил и тримата да умрат — без никакви угризения.

Отвориха съвсем тихо вратата и замряха, заслушани в донеслия се до слуха им спор.

— Ти очакваше бляскави скъпоценни камъни, но това е без значение. Пред нас е Свещеният Граал, глупак такъв! Чрез него ще имаш толкова скъпоценни камъни, колкото пожелаеш.

Тиодор Миках помълча за момент, после произнесе замислено:

— Струва ми се, Тиболт, че не искам да бъда твой лейтенант, твой лакей. Искам аз да държа Граала, аз да пия светена вода от него. Аз искам силата, безсмъртието. Каза, че на курвата на Джордж не й станало нищо, след като пила от чашата. Доказа, че всичките тези приказки за „дяволски съд“ са просто измислица, пренасяна през вековете, за да я предпазят от евентуални крадци. Доказа, че това действително е вълшебният Граал.

— Не мога да те оставя да го направиш — отвърна бавно викарият. — Той е мой, само мой.

— Той не е на никой от вас. Не мърдайте или ще ви пръсна мозъците.

Тиболт и Тиодор Миках стояха насред стаята, вперили погледи в ковчежето, което бе поставено на масата помежду им.

— Роухън? — промълви викарият и отстъпи крачка назад. — Не може да бъде. Онази катакомба нямаше друг изход. Лично проверих. Тиодор също оглежда дълго. Нямаше как да се излезе!

— Очевидно сте се излъгали, и двамата. Изход имаше и ние го открихме.

Тиодор се спусна към пистолета си, захвърлен върху леглото. Филип спря устрема му с ритник. Не му пукаше, даже да му бе счупил някоя кост. Миках изви от болка.

— Сузана, влез и затвори вратата — провикна се баронът. — Да, сега вече всичко е наред. Така, застани до вратата. Имаше право, стаята е много малка.

Колкото до брат му, той не помръдваше, единствено погледът му се местеше ту към лорд Маунтвейл, ту към съпругата му, облегнала гръб в затворената врата. В това време Теди се превиваше от болка. Мърсъро бе счупил ръката му с ритника.

Най-накрая се обърна към Роухън.

— Нямаше изход навън. Освен това ви оставих в пълен мрак. Как се измъкнахте?

Баронът нямаше намерение да му обяснява, че Сузана бе прогледнала през тъмнината, че бе видяла малката ръчка в стената с черепите и скелетите, че бе видяла дори древната врата, която ги изведе към свободата. Не, първо искаше да получи Граала.

Тиодор Миках хленчеше от болка.

— Гаден глупав педераст! — развика се насреща му викарият. — Млъквай веднага!

— Не съм гаден глупав педераст. Аз съм един нещастник, защото повярвах на лъжливо копеле като теб. Значи не можели да се измъкнат, а? А какво ще кажеш за благословения си Граал? Той сигурно няма по-голяма сила от книжен нож.

— Филип, защо не претърсиш набързо тези двамата?

Виконтът се наведе към ранения. Откри привързан към глезена му нож.

— Мръсно предметче — рече той, издърпа го от каишката и, след като се изправи, го пъхна в колана си. — Тиболт — продължи спокойно младият мъж, — не мърдай. С прекалено голямо удоволствие бих те накълцал.

Макар да бе ранен, Миках имаше други планове. Спусна се светкавично към вълшебната чаша и я хвърли към ръката на барона, като изби оръжието от дланта му. После се хвърли към Сузана, завъртя я с гръб към себе си и допря едно ножче в гърлото й.

— Проклет да си, откъде се взе този втори нож? Как можеш да мърдаш скапаната си ръка? Филип ти я счупи.

— Нали знаехте, че съм артист? — изсмя се Тиодор. — Един артист научава много неща, милорд. Не — прибави припряно той, като се обърна към виконта, — не мърдай или ще й прережа гърлото. Първата жена, на която клъцнах врата — продължи замислено той, — живееше в Хонфльор. Бях занесъл доста обемист пакет на един приятел-контрабандист. Тя се заслуша в разговора ни. Никога няма да забравя гъргорещия звук, който издаваше и яркочервения цвят на кръвта. Така че внимавайте, господа, тъй като съм напълно сериозен. Можете да вземете проклетия си брат, милорд, на мен ми е нужен само Свещения Граал. Той е на пода. А ключето е до него. Подайте ми ги.

Роухън дишаше тежко, на края на самообладанието си. Трябваше да върже Сузана и да я остави при кобилата на Филип в конюшнята. Проклятие! Как бе допуснал това да се случи на два пъти за няколко часа? Наистина беше страхотен покровител. Не виждаше никаква надежда.

— Не й прави нищо.

— В такъв случай по-добре побързайте, милорд. Дайте ми ковчежето.

Баронът дори не отвори капака му, просто го взе и се изправи бавно.

— Подай ми го и бъди предпазлив.

Младата жена хлъцна. По шията й се плъзнаха няколко капчици кръв.

— Ако ти го дам, какво ще направиш? — попита лорд Маунтвейл.

— Ще трябва да я отведа със себе си, но се кълна, че няма да я убия, ако ме оставите на мира.

— Кълнеш ли се? — провикна се Филип. — Проклето копеле. Как да ти повярваме? Ти си престъпник до мозъка на костите. И си по-низше същество и от презрения плужек.

— Кълна се, че няма да я убия. Дайте ми ковчежето или смятайте съпругата си за мъртва, милорд.

Роухън му подаде кутията. Беше доста тежка. Как можеше да тежи толкова, след като в нея имаше само една очукана златна чаша, притежаваща повече сила, отколкото можеше да си представи човек?

— Не! — извика Тиболт. — Той не може да притежава Граала!

И стиснал пистолет в ръка, пристъпи към Тиодор.

— Няма да го имаш, мръсник такъв!

Внезапно Сузана се строполи на пода. Това свари Миках напълно неподготвен, така че той я остави да падне. В следващия миг викарият стреля и куршумът прониза доскорошния му приятел в гърлото. Разнесе се отвратителен гъргорещ звук, последван от шепота на ранения:

— Какъв глупак бях да се доверя на един Божи човек. Виж се само, ти приличаш по-скоро на Дявола.

Бяха изминали само секунди, но ризата му вече бе подгизнала от кръв. Внезапно и той се просна като отсечено дърво на земята.

— Добре, копелето е мъртво. Връщайте се в стаята, до един. Досега нямаше как да ви убия, колкото и да ми се искаше. Предполагам, че всеки момент ще се появи нежелана компания. Връщайте се, дяволите ви взели!

Тиболт блъсна грубо брат си обратно в спалнята и припряно затвори вратата след него. Чу се вик, последван от втори. Някъде с трясък се отвори врата.

— Какво става тук?

Викарият натъпка пистолета в джоба на жакета си.

— Заключих крадците в стаята си. Те простреляха приятеля ми. По-бързо, къде е мировият съдия?

— Добре — обади се някакъв дребен човек с огромна нощна шапка и тънки крака, подаващи се изпод дълга и обемна бяла нощница. — Аз шъ доведа въпросната особа. Има голяма вероятност обаче да съ й натряскал с бренди, както му й обичай.

— Не, не, аз ще го доведа. Вие само дръжте крадците в стаята ми. И не рискувайте излишно!

В следващия момент баронът отвори бурно вратата. Четиримата новодошли, до един с нощници и двама от тях — с нощни шапки на глава, се ококориха срещу вбесения мъж с пистолет в ръка, който изглеждаше по-разярен дори от току-що измамен при игра на карти мъж.

— Проклятие — провикна се Роухън. — Той избяга! Бързо, трябва да го хванем. Той отнесе Свещения Граал!

След него от стаята изскочиха един мъж и една жена, без да обръщат внимание на облечените в спални дрехи гости на страноприемницата. Те още дълго останаха да гледат втрещени над мъртвия човек в краката си, потънал в локва от собствената си кръв.

— Той няма повече от десет минути предимство пред нас — извика виконтът, докато приятелят му наместваше съпругата си върху седлото.

— Слава Богу собственикът на конюшнята го е видял да отпрашва по източния път — рече младата жена, като увиваше полата около краката си.

Миг по-късно се носеха в галоп по осветения от ярката луна път. Не говореха помежду си, само пришпорваха конете, докато най-сетне Роухън ги спря и каза:

— Трябва да ги оставим да си починат малко. Сузана, добре ли си?

— Да, но трябва да го намерим. Трябва да вземем Граала от него.

— Ами ако вече е пил от чашата? — попита лорд Деренкорт. — В такъв случай сме изгубени. А и защо да не го е направил? Може да е пил още с излизането си от хана. И сега нищо чудно да ни очаква на следващия завой, за да ни унищожи.

— Не — промълви едва чуто младата жена. — Не, сега си дадох сметка, че все още не е пил от Граала. Не може да го направи, разбирате ли?

Двамата й спътници се обърнаха, за да я погледнат.

— И защо да не може, дяволите го взели? — почти изкрещя Филип.

— Защото не успя да вземе светената вода — отвърна невъзмутимо тя. — Току-що си спомних, че зърнах шишенцето върху леглото му.

— Тя е права — възкликна съпругът й. — Мили Боже, тя е права. А това означава, че той ще трябва да открие светена вода, за да може да пие от чашата.

— А това значи църква — допълни приятелят му. — В Дънкелд имаше църква. Защо просто не отиде да си вземе светената вода в нея?

— Защото знае, че ще го последваме — отвърна Роухън. — Не е искал да рискува. Оставете ме да помисля. Така, намираме се почти на крайбрежието. Пред нас се намира малкото градче Монфийт. Сигурно е решил, че е най-безопасно да спре в него и да открадне малко светена вода.

— Нямаме много време — възкликна Сузана и срита кобилата си в хълбоците. — По-бързо! Не можем да го оставим да пие от Граала.

Оказа се, че в Монфийт няма църква. Затова пък малко извън града имаше древен манастир, разположен върху скалите над Бъдън Нес. Небето започваше да изсветлява, луната — да избледнява. Скоро щеше да се зазори.

Щом направиха големия завой по тесния, изровен от колелата на колите път, въздухът замириса силно на вода. И тогава пред погледа им внезапно се извиси старият манастир, целият в развалини, разположен върху малък скалист нос на самия край на канарите. Видяха и коня на Тиболт да пасе на поляната на братята монаси.

В нито едно от прозорчетата не се виждаше светлина.

В този момент младата жена зърна девера си. Той носеше под едната си мишница ковчежето, а в другата си ръка — чаша с вода и бързаше към развалините, намиращи се на най-високата точка. Точно тогава той се обърна и ги забеляза.

Чуха смеха му.

— Елате — провикна се викарият. — Елате!

Беше се качил върху някаква паднала греда. Наблюдаваха го как налива водата в Свещения Граал.

— Не! — извика Сузана. — Не!

Тиболт вдигна пълната чаша, изсмя се победоносно и я пресуши.