Дивият барон

14

Седяха един срещу друг и пиеха чай като някоя съпружеска двойка в приятелски отношения, след дълга вечер, прекарана заедно.

— Питаш ме защо съм направил нещо толкова неочаквано — заговори най-после Роухън с желанието тя първо да му бе казала нещо. — Вече ти обясних, че не знам причината. Но, дявол го взел, Сузана, стореното — сторено. Не можем да го върнем. И още нещо — не мисля, че постъпката ми беше глупава. Според мен това разрешава всички проблеми. Не съжалявам, че го сторих.

И това бе истина, за негово собствено учудване. Работата бе там, че искаше да се ожени за нея. Нищо чудно, че тази лъжа му допадаше толкова. В същото време обаче съзнаваше, че тя нямаше да му помогне да се ожени за Сузана, нито щеше да улесни задачата му.

Младата жена полагаше големи усилия, за да запази спокойствие.

— Роухън, в по-стари времена от теб щеше да излезе великолепен рицар. Но онова, което каза на трите вещици, е лъжа, безочлива лъжа. И при това доста глупава, тъй като всеки може да я разкрие без никакъв проблем. Аз бях омъжена за Джордж. Сега ти само увеличи проблемите ми. Ако с теб се бяхме оженили, щяхме да нарушим закона.

— Не, нямаше да го нарушим.

В отговор тя само поклати глава, очевидно разсеяна от собствените си мисли.

— Просто ме отпрати оттук. Никога повече няма да те притеснявам. Ти не носиш никаква отговорност за мен. Справях се доста добре, преди да се появиш ти.

Баронът вдигна за поздрав чашата си с чай.

— Тази лъжа не би издържала на нито една проверка.

— Добре де, но през по-голямата част от времето се справях. Джордж ми изпращаше пари до смъртта си, вече ти казах.

— Колко ти пращаше?

Сузана сведе поглед към чашата си. Чаените листенца бяха образували странна форма на дъното й. Беше благодарна, че наоколо нямаше циганки. Страхуваше се да чуе какво щяха да разгадаят.

— Не е твоя работа, но въпреки това ще ти кажа. Брат ти нямаше много пари, както знаеш. Учеше в Оксфорд и ти му даваше някаква сума.

— О? Май не мога да си спомня по колко му давах на тримесечие.

— Даваше му по двайсет лири на тримесечие и Джордж ни изпращаше десет.

Кръвта на лорд Маунтвейл кипна от гняв. Ако в този момент Джордж беше в стаята, щеше да го смачка в стената. Първо щеше да му се накрещи, а след това — да го удари.

— Десет лири — повтори младият мъж. — Десет лири за тримесечие. Да, Сузана, наистина трябва да си живяла много добре с такава голяма сума. Защо не искаш да ми станеш съпруга?

— Правиш се нарочно на глупав. — Тя въздъхна. — Слушай, Роухън. Не мога да ти стана съпруга. Това би било лъжа, фалшификация. Колко пъти трябва да го повтарям? Почакай. Преди малко каза, че нямало да нарушим закона. Какво имаше предвид? Да не би да знаеш нещо, което ми е неизвестно? Нима старите матрони не са били прави?

— Ами да, знам нещо, което ти не знаеш, но не, те са прави.

Изпи останалия си чай, постави внимателно чашата в чинийката и след това дори още по-грижливо сложи чинийката върху масата помежду им. Налагаше се да й причини мъка и това му бе безкрайно неприятно, но просто нямаше избор.

Сузана не можеше да чака и минутка повече. Проклетникът си играеше с нея. Не беше честно. Запрати собствената си чаша и чинийка в камината и се развика:

— Това са само глупости! Ще престанеш ли да се правиш на много важен? Казвай каквото имаш да казваш и да приключваме с този въпрос.

Отпусна се обратно на стола си и закри лице с длани.

— Сър.

Баронът въздъхна. Трябваше да се досети, че Тоби няма да си легне току-така и да се задоволи с уверенията на Роухън, че всичко е под контрол.

— Да, Тоби. Влез. Сестра ти се почувства нещо нестабилна. Само след минутка ще си възстанови равновесието.

— Но, сър, тя никога досега не е захвърляла каквото и да било в камината. Чашката беше прекрасна. И вероятно — много скъпа. На мисис Бийт това няма да й хареса.

— Да, но това е едно от предимствата да бъдеш лейди Маунтвейл. Може да хвърля колкото си чаши иска където си поиска.

Сузана вдигна глава.

— Тоби, виждаш ли онази голяма грозна ваза върху поставката? Моля ти се, донеси ми я. Мисля да я разбия в упоритата глава на негово височество.

— Сър, тя никога преди не е заплашвала да удари някого по такъв начин.

— Не й носи все още вазата, Тоби. Майка ми е силно привързана към нея. Не, нека да почакаме малко, докато душевните й вълнения се поуталожат.

— Те не само не намаляват, ами и се увеличават. Тоби, чу какво каза тя, нали?

Момчето кимна. Стоеше изправено като струна, по-близо до сестра си, отколкото до барона.

— Е, мислиш ли, че е полудял?

— Мисля, че се опитва да те защити, Сузана. Онези стари дами се държаха ужасно с теб. Щяха да разсипят репутацията ти. Не е ли така, сър?

— Да. И трите бяха обзети от злобно щастие. Аз я спасих, но тя не ми е благодарна, Тоби. В поведението й не виждам и капка благодарност.

— Тоби, подай ми моля ти се статуята на онзи мъж, който държи света върху коляното си. Изглежда тежък, така че внимавай.

Роухън вдигна ръка.

— Да, момчето ми, знам, тя никога не се е намирала в такова жлъчно настроение толкова дълго време. Чуйте ме и двамата. Ще бъда честен…

— Така, както беше с трите матрони ли?

— Това бе по-различно. Осъзнах с какво мога да помогна и го направих.

— Но, сър, защо ни искате? Сузана е права, вие не сте отговорен за нас. Дори не ни познавате, поне не толкова добре засега. Вярно, че сте девер на сестра ми, но ако просто й дадете двайсетте хиляди лири на Джордж, ще се отървете от нас. Знам, че човек с вашата репутация не желае да се занимава с деца, още по-малко — със съпруга. Всичко това е наистина объркващо, сър, особено след като не можете да се ожените за Сузана, дори и да желаехте.

— Това е така, Роухън. Ще се отървеш. Можеш просто да обясниш на твоите съседи, че всичко е било само една шега и в крайна сметка си ни изритал оттук.

Младият мъж скочи на крака, като събори стола си и изкрещя:

— Дяволите да ви вземат! Млъкнете!

Братът и сестрата се взряха с широко отворени очи в него. Той беше почервенял. Вената на врата му пулсираше лудо. В този момент не изглеждаше нито спокоен, нито сдържан, нито надменен. Нито пък развеселен.

— О, Боже — възкликна Сузана, очевидно вече по-спокойна. — Добре, Роухън, няма да хвърлям нищо по теб. Сега е твоят ред да се ядосаш. Но трябва да се съгласиш с нас. За Бога, та ти не ме познаваш. Как може дори да си помислиш, че би ме харесал за съпруга? При това съпруга, която не можеш да имаш по законен път? Всичко това няма абсолютно никакъв смисъл.

Лорд Маунтвейл погледна първо към момчето, после към сестра му.

— Бих могъл да се оженя за теб, и то по най-легален начин.

Младата жена поклати глава.

Гласът му прозвуча нежно и приглушено, докато говореше, като поклащаше на свой ред глава.

— Съжалявам, но ти никога не си се омъжвала за Джордж. Дамите бяха прави — Мариан е незаконно дете.

Сузана затрепери силно, като шепнеше:

— Не, не, не може да бъде. Не, Роухън, нали ти показах брачното свидетелство? Това бе церемония в съвсем тесен кръг, разбира се, но викарият беше мил и…

— Съжалявам. Чуй ме, трябвало е да бъде мил, тъй като брат ми му е платил солидна сума, за да се престори, че ви венчава. Разбрах го веднага, щом ми показа брачното свидетелство още в Мълбъри Хаус. Познавам този човек. Казва се Блай Макнали. Известен е в Оксфорд с това, че прави подобни симулации. Изкарва доста добри пари от тази работа. Много млади момичета са ставали жертва на неговите трикове. Джордж не се е оженил наистина за теб. Съжалявам, Сузана, това е било само една лъжа.

Тоби изглеждаше по-бял от рибешки корем.

Сузана стоеше изправена, сякаш бе глътнала бастун.

Най-после промълви едва чуто:

— След като си разбрал, че всичко е било измама, защо не ми каза като ти показах брачното свидетелство?

Баронът я погледна прямо.

— В началото не можех да повярвам, макар истината да се набиваше в очите ми. Винаги съм мислил, че Джордж е сериозен човек, ученолюбив, роден изследовател с безкрайна любов към картите. Беше споделил с мен, че мечтата му е да организира експедиция и да стане известен картограф. Вярвах, че е добросърдечен, олицетворение на нежността и добротата. А се оказа, че е постъпил така с теб. Та това е престъпно. Очевидно го беше направил, макар да не можех да го повярвам. Нито пък можех да разбия живота ви с Мариан, преди още да съм се запознал с вас. Независимо от постъпката на брат ми, детето си остава моя племенница, моя плът и кръв, затова реших да си дам малко време. Поради тази причина ви доведох и тук. И продължих да поддържам лъжата до тази нощ.

— И измисли и наследството, нали?

— Не е бил длъжен да го прави, Сузана — обади се с приглушен глас Тоби. — След като не си била омъжена за Джордж, дори да е имало завещание, то нямаше да стигне до теб.

— Аз го измислих.

В мига, в който произнесе думите, Маунтвейл осъзна, че не й бе оставил дори илюзията за някакъв избор. Току-що я бе блъснал в много дълбока вода.

— Разбирам — произнесе бавно Сузана, вгледана в камината, в догарящата оранжева жарава. — И сега се чувстваш толкова виновен заради стореното от брат ти, че си готов се жертваш сам, за да изкупиш грешката му? Съгласен си да се ожениш за мен и да признаеш Мариан за твое дете?

Сам се учуди от себе си, но гласът му прозвуча непоколебимо.

— Да, нещо такова.

— Но, сър, Сузана е права. Та ние дори не се познаваме. Ако баща ми не се бе опитал да измъкне пари от вас, така и нямаше да научите за съществуването ни.

— Но той се опита и аз вече ви познавам. Чуй ме, Сузана, планът със сигурност не е чак толкова лош. Ще бъда толерантен съпруг. Ще бъда добър баща на Мариан. Ще се опитам дори да понасям Тоби, от който получавам уртикарии и заради чиито щуротии не мога да се побера в кожата си.

— Сър, никога не съм правил щуротии!

— Знам и точно там е работата, нали? Ще ми станеш шурей и това е много хубаво, тъй като те обикнах. Обикнах всички ви. Останете тук. Останете с мен. Станете мое семейство. Ще ви защитаваме и така ще защитя и паметта на Джордж. Не искам хората да разберат какво ви е причинил. Не искам и майка ми да научи. Нали разбирате, родителите ми може да са се отдавали на разни пороци, но винаги са спазвали правилата на честната игра. Непрекъснато са се отдавали на удоволствия, но никога не биха причинили мъка на невинен човек, никога. Сега остана жива само майка ми, но не желая да й причиня болка. Трябва да разберете, че съм много загрижен за онова, което ще открия в Оксфорд. Предполагам, че вие също сте загрижени по този повод.

Сузана се изправи и разтърси полите си — полите на Шарлот. Такава красива рокля, така жестоко намачкана.

— Не виждам смисъла във всичко това — изрече много ясно и отчетливо тя. — Ти си женкар, сменяш любовниците си като носни кърпички, с две думи — любител си на женския род. Тоби, ако нямаш нищо против, моля те запуши си ушите.

— О, Сузана, не бъди глупава. Всички говорят с огромно уважение за опита и енергичността на негово височество. Всички се гордеят с него.

— Това е изключително странно, но в момента няма значение. Роухън, трябва да бъда честна по този въпрос. Не съм мекушава, нито пък някога ще бъда като Шарлот.

— Тук събра много точки. — Баронът потърка брадичка с кокалчетата на ръката си. — Аз обаче си давам доста добре сметка за това какво не си. През следващите години може би ще разбера и какво си.

„Следващите години.“ Това бе предостатъчно. По-точно — прекалено. Не можеше да понесе повече. Мислеше, че е омъжена, но се бе оказало, че не е така. И сега се бе озовала в положението на самотна жена с незаконно дете, защото бе доверчива глупачка, защото бе повярвала на един младеж, който й се бе струвал прекалено съвършен за нея — спокоен, мил, вдъхващ доверие. Ах, как се бе подиграла с нея съдбата. Какъв бе всъщност Джордж? Защо бе постъпил така?

Това нямаше значение. Нищо от тези неща не бе реално. Макар да не можеше да каже какво точно бе.

— Тоби, утре си тръгваме от Маунтвейл Хаус. Връщаме се в Мълбъри Хаус.

— Нямаш никакви пари, Сузана — рече меко и същевременно непреклонно младият мъж. — Няма да стигнете далеч. А и не можете да вървите пеш до Мълбъри Хаус, особено пък с Мариан.

Сузана не можеше да намери повече думи. Беше достатъчно да гледа Роухън, за да си даде сметка колко глупаво се бе проявила. Не, не можеше да понася повече този товар. Обърна се кръгом и излезе от кабинета.

— Тоби, остани тук, връщам се. После ще обсъдим заедно какво може да се направи.

— Не мисля, че е в цветущо състояние в момента, Роухън.

— И аз не бих бил на нейното място.

Господи, колко уродливо бе всичко, което бе принуден да й каже!

Тази вечер щеше да я остави да прави каквото си иска, но утре… утре нямаше да й позволи да напуска къщата.

На горната площадка я посрещна Лоти, която изглеждаше на края на силите си. Мариан крещеше в ръцете й.

— Дадох й две парчета ябълков сладкиш, мисис Карингтън… ъъ, миледи. Само две, както ми казахте. Но сега я боли корем и аз не знам какво да правя.

Внезапно принудена да се върне от царството на абсурдното в света на реалното, младата жена пое дъщеря си и се опита да я утеши.

— Случват се такива неща, Лоти. Грешката не е твоя. Ще видя дали мисис Бийт има нещо, което ще й помогне.

Поне не бе извикала на бавачката, че не е „миледи“.

— Аз ще се погрижа за това — обади се зад гърба й баронът. Погледна към ридаещото момиченце, отпуснато върху рамото на майка си с напъхано в устата юмруче. — Само след момент ще се почувстваш отново прекрасно, малката.

— Роухън!

— Веднага се връщам, Мариан.

И изчезна надолу по стълбите. Сузана закрачи напред-назад, като се стараеше да успокои детето. Маунтвейл се появи след минута със стъклена чаша в ръка. Момиченцето погледна към нея и се разхленчи.

Роухън повдигна с пръст брадичката й.

— Чуй ме, мишленце, ще изпиеш това до дъно. Мисис Бийт ми го даваше, когато бях малко момче. Върши хубава работа, а и вкусът му не е лош. Само след момент ще пожелаеш да танцуваме бърз шотландски танц.

— Не знам как — изхълца детето.

— Ще те науча, но първо трябва да ощастливиш отново коремчето си.

За учудване на Сузана, младият мъж подръпна назад главата на дъщеря й и започна да й дава да пие от течността. И Мариан, която никога не се предаваше лесно, изпи всичко до последната капка.

— Прекрасно. Сега ще те занеса долу. Трябва да бъдем близо до пианото, за да мога да те науча как да танцуваш, когато пожелаеш.

Момиченцето се премести охотно в него. Все още хълцаше и скимтеше. Очевидно му имаше доверие.

Без да каже нищо повече на двете жени, баронът заслиза по стълбите. Детето се бе излегнало върху рамото му, напъхало пръстчета в устата си. Сузана можеше да чуе мляскащия звук от десет метра разстояние.

— Е — обърна се към Лоти тя, — трябва да стягам багажа. Сутринта тръгваме.

— До Оксфорд с негово височество ли ще ходите?

Несъмнено бавачката бе запозната с всяка дума, с всяко изражение, с всяко и най-дребно предположение във връзка с историята, която лорд Мантвуейл бе разказал на трите матрони. Сега вече сигурно всички знаеха за нея. Скоро всички в южната част на Англия щяха да разберат за нея.

— Може би — отвърна тя, тъй като нямаше желание и сили за каквито и да било обяснения.

Запъти се към стаята си, за да завари там Шарлот, която я очакваше в скандален тоалет от кремава коприна и пера. Дългата й руса коса бе спусната по гърба, гладка и прелестно мека.

— Наистина страхотно събитие — обяви тя, когато младата жена влезе в спалнята си. — Такова вълнение не съм преживявала поне от две седмици. А и то бе от съвсем друг характер. Човек трябва да се приспособява непрекъснато. Скъпият ми син ме запозна само с някои основни моменти, но сега ти си тук и ще ми разкажеш всичко в подробности. Знам толкова малко, защото той искаше да говори с теб и да се увери, че си добре. Не пропускай дори най-досадните подробности, Сузана. Струва ми се, че никога не съм се забавлявала толкова много. Но, знаеш ли, това все пак бе разочарование за мен. Скъпото ми момче е имало право в това отношение. Възлагах такива надежди на него.

— Според лейди Донтри вие сте искали Роухън да се ожени или за жена като вас, или за някоя по-свита и с по-мек характер, така че да може да продължи да си живее все така безпътно, без съпругата му да му създава неприятности или да се меси.

— Колко е проницателна скъпата Реджайна. Дори след всичките тези години все още е способна да ме изненада. Не често, но от време на време… „Реджайна“ не е ли очарователно име? Жалко, че не го заслужава. Та така, тя значи „те закопала“… струва ми се, че точно така се изрази Тоби. Заедно с Алмирия и Елса. Трите заедно изглеждат съвсем правдоподобно в ролята на Парките, като Реджайна определя насоките. А после се е появил Роухън, за да обяви, че всъщност си му съпруга. След като сте женени от пет години, очевидно вече не сте младоженци. Чудех се дали да му повярвам. Вярно ли е, че дори не си виждала бедния Джордж?

Сузана я погледна безпомощно, онемяла от притеснение.

— Изглеждаш абсолютно изтощена, Сузана. Ела да седнеш. Всичко е наред, само седни. Роухън ще се погрижи за Мариан. Не е ли странно? Гледах го как се занимава с нея, сякаш го е правил от години. Но той всъщност се е занимавал, нали? Беше ли с теб, когато се роди тя?

— Не, не беше. Не успя. Тя се роди малко по-рано.

— Онова, което не разбирам, е защо той те доведе тук под претекст, че си вдовица на Джордж. Защо не просто като съпругата на Роухън, ако изобщо си такава?

Потъваше бързо. Скоро и носът й щеше да се озове под движещите се пясъци. Какво да прави? Да каже истината на Шарлот? Да й каже, че нейният любим, стеснителен Джордж я бе излъгал и предал по най-позорен начин, за да се добере до леглото й ли? Какъв трябваше да бъде човек, за да направи подобно нещо?

Много млад мъж без никакви скрупули. Кой знае как, но бе сигурна, че баронът никога не би постъпил така осъдително. Сузана поклати глава.

— Да не би да се опитваш да измислиш някоя подходяща за мен лъжа?

— Не, мадам. Но ви моля да говорите със сина си за всичко това.

— А, значи се страхуваш, че няма да ми кажеш същите неща по същия начин?

В отговор младата жена само отново я изгледа безпомощно. Май започваше да се усъвършенства в това.

Лейди Маунтвейл се изправи, прокара тънките си пръсти по перата на китката си.

— Възнамерявах да се насладя за известно време на Огъстъс, а след това да се върна в Италия. Винаги съм обожавала Венеция. Всъщност, дори си играех с мисълта да взема Огъстъс с мен. Но сега се появи тази… тази каша. Ще поговоря с Роухън. После ще видим какво ще правим. Поспи добре, скъпа.

Шарлот поне не я бе проклела или застреляла. Сузана се отпусна на стола, затвори очи за момент, само за момент. После щеше да си събере багажа.

Когато се събуди рязко, беше посред нощ и тя трепереше от студ. Затърси опипом свещи, но не откри нито една. Не можеше да събира вещите в тази тъмница.

Успя да се съблече, да постави внимателно великолепната рокля на свекърва си върху облегалката на стола и да се пъхне под завивките.

В мига преди да се унесе отново, внезапно осъзна, че Роухън сигурно бе давал на брат си много повече от двайсет лири на тримесечие.

Джордж не се бе грижил дори дъщеря му да бъде задоволена. Усети сълзите, горещи и парещи, да бликат от очите й и да се стичат по бузите. Целият й живот бе една лъжа. Глупостта й бе невероятна. Нищо чудно, че Джордж не бе пожелал да я представи на семейството си. Какво би могъл да каже? „Това е любовницата ми, а това — моето незаконно дете.“

Никога не се бе съмнявала в уверенията му, че баща му, а след това и по-големият му брат ще го лишат от наследство, а заедно с това — и нея, и Мариан. Трябвало му време, повтаряше непрестанно той. Скоро щели да бъдат заедно, едно семейство, и всички щели да разберат. Нищо чудно, че през последните години бе посещавал толкова рядко Мълбъри Хаус. Знаел е, че рано или късно ще бъде разкрит. А може би просто изобщо не ги бе обичал. Може би е бил отегчен. Не е желаел пак да го пита дали е казал на големия си брат. Вече не ги е искал. Дори собствената си дъщеря.

Щеше да го убие, ако вече не беше мъртъв.

Беше се самозалъгвала в продължение на пет години и сега й се струваше, че ще умре от мъка заради това. Проклинаше себе си още повече, отколкото неверния си любим. Винаги се бе мислила за много умна и проницателна. Плака, докато гърлото я заболя, докато не й останаха повече сълзи, но болката остана все така дълбоко в нея. Джордж я бе излъгал, защото тя не можеше да му предложи нищо ценно, защото заслужаваше само един фалшифициран брак.