Дивият барон

9

Сигурно се лъжеше. Това определено не можеше да бъде барон Маунтвейл. Не, невъзможно. Сузана се приближи още. Точно той беше. Коленичил, той засаждаше тъмнозлатисти невени и си тананикаше.

Този развратник, този женкар садеше невен? И то с огромно внимание и желание.

Младата жена не знаеше какво да мисли. Беше й казал, че замисълът за градината бе негов. Беше й казал също така, че не си пада по цапането с пръст и тор, и дори бе извил презрително вежди. Сега обаче не само се бе оцапал порядъчно, ами и го правеше с очевидно удоволствие и с песен на уста.

Тогава Сузана си даде сметка, че никой не я очакваше тук. Въпреки протестите й, майката на Джордж я бе замъкнала с каретата до Ийстбърн, при най-добрата шивачка там, поне според нея. Жената обаче се бе разболяла, така че се върнаха много преди очаквания час.

И ето, че сега пред нея стоеше Роухън и садеше невен. Младата жена побърза да се отдалечи безшумно. Девер й бе я накарал да се замисли. И то доста сериозно.

Когато баронът влезе в салона преди обяд, той завари прекрасната си майка седнала на пода с Мариан, на която точно наливаше чаша чай. Снаха му стоеше на един фотьойл в ъгъла на голямата стая. Слънцето нахлуваше през прозорците и от неговите лъчи косите на Шарлот изглеждаха като разтопено сребро. Интересно какво ли мислеше за лейди Маунтвейл мъжественият Огъстъс. Вероятно се бе прехласнал.

Сузана се улови, че се е вторачила в ноктите на барона. Не, те бяха чисти и розови. Под тях нямаше и следа от кал. Направи й впечатление, че ръцете му са много красиви, и тази констатация я накара да се намръщи.

— Роухън!

Мариан се изправи на крака и хукна към новодошлия, вдигнала ръце. Той се наведе, вдигна я и я преметна през главата си.

— Наля ли чай на баба?

Момиченцето прокара сериозно пръст по трапчинката на брадичката му и се усмихна.

— Искам да приличам на Шарлот, когато порасна.

— Шарлот ли? Баба си Шарлот ли я наричаш?

— Да, прескъпи мой — обади се от пода баронесата. — Човек трябва да приеме нещата, които не могат да бъдат променени. Не е нужно обаче да слагаме сол в раните, нали?

— В никакъв случай. И така, какво друго правеше, мишленце, освен, че сервира чай на Шарлот?

— Тя ми разказваше за моя дядо. Той щеше да ми даде бонбони.

— Да, така щеше да направи — отвърна младият мъж и за първи път му се прииска Джордж да е пред него.

За да стовари юмрука си в лицето му.

— Роухън, ти си почти толкова красив, колкото и Шарлот.

Маунтвейл извади пръстчетата от устата й и ухапа едното. После се обърна към Сузана.

— Ти не си ли поканена на чаеното парти?

— Не, прескъпи мой, не я поканих. Сузана не ми съдейства изобщо. Предложих й да използва колкото и които си избере от моите рокли, докато нейните бъдат готови, но тя отказва. Горда е, прекалено е горда. В такъв случай й се пада да страда.

— Не, не това е причината — възпротиви се баронът. — Тя отказва, защото знае, че няма да може да изпълни роклите ти, мамо. И не желае да бъде унизена. Просто се защитава.

— Аз ще ги изпълня — възкликна Мариан.

— Ще обсъдим този въпрос след около петнайсет години — отвърна чичо й. — А сега, Сузана, кажи, не е ли така?

Младата жена въздъхна.

— Беше трудно, Роухън. Движехме се по улицата в Ийстбърн и всички мъже, които срещнахме, изгубиха ума и дума, като видяха майка ти. Сигурна съм, че са ме взели за нейна слугиня.

— Нищо чудно, но причината е единствено тази, че отказа да вземеш поне една от моите рокли — заяви Шарлот. — Е, не напълно. Така или иначе, не се оплаквай от това сега. Ти си си виновна. Добре, нека да поговорим за нещо, което не знаеш, Сузана. Споделих това с Роухън и му казах, че не е разбрал добре завещанието на покойната си леля Мириам. Тя е пожелала да се даде в началото сумата от петстотин лири на Джордж, т.е. в случая — на теб. Едва след това започва изплащането на тримесечните суми. Не е ли прекрасно?

На младата жена й се приплака. Петстотин лири! Божичко, какво щеше да прави с толкова много пари! Можеше да купи нови мебели за Мълбъри Хаус, да извика майстори да поправят покрива, да…

— Дори не си го мисли — заяви баронът и постави Мариан на пода.

— Но след като парите са мои, ти нямаш думата за това как ще ги използвам, нали? Всъщност, сър, аз и нищо не съм казала, само размишлявах.

— Лицето ти е като прозорец към твоите мисли, Сузана. Поне за мен. Не трябва да влагаш и един грош за Мълбъри Хаус. Нито пък да дадеш дори петак на баща си. Ще използваш парите за себе си, не за запуснатата къща или за неверния си баща. Тоби и Мариан също се нуждаят от дрехи. Би могла да купиш на момчето дори и едно пони. Време му е да се научи да язди.

Сузана премести поглед към свекърва си. И стана от фотьойла.

— Сдържам се единствено защото той ви е син, мадам, и не желая да ви притеснявам.

— Радвам се, че имам снаха с толкова силен дух — отвърна Шарлот. — Въпреки това, скъпа моя, от време на време трябва да си позволяваш да повикаш, за да освободиш черния си дроб от образувалите се в него блокажи; в противен случай ще се превърнеш в жлъчна особа, а това не е особено приятно състояние.

— Добре тогава — рече младата жена и се разкрещя: — Как смееш да ми даваш нареждания, когато става дума за моите петстотин лири? Ти си едно своеволно ко… ъъ, командаджия!

— Как искаше всъщност да ме наречеш? Сигурна ли си за завещанието, майко? Тя наистина ли получава сега петстотин лири? Няма ли някакви условия към това?

Лейди Маунтвейл сведе поглед към великолепния пръстен със смарагд на средния пръст на лявата си ръка.

— Съжалявам, прескъпи мой, но няма никакви условия.

Младият мъж, разбира се, знаеше, че ако майка му бе прибавила някакви условия, цялата работа вече щеше да прозвучи доста стъкмена, каквато и бе в действителност. О, добре тогава. Изгледа снаха си с нескрито неодобрение.

— Ще изхарчиш парите така, както те инструктирах. Аз съм господарят на тази къща, главата на семейство Карингтън. Ще слушаш мен.

— Това не ти е феодално владение, нито пък аз съм ти крепостна. Освен това сега, след като майка ти се върна, извинението, че имаш нужда от домакиня за приема, не върши работа.

— Не желая да те гледам във вид, достоен за последната беднячка. Съседите ще помислят, че не ти давам и пукнат грош. Всички ще заговорят зад гърба ми. Следващия път, когато отида в село Маунтвейл, хората ще се държат недружелюбно към мен.

— Роклята беше на майка ми.

Потрепването в гласа й трябваше да му послужи като предупреждение, но, пришпорен от гнева, Роухън не му обърна внимание.

— Когато си ги е шила, майка ти не е имала предвид да ги носиш и ти, особено когато в тях имаш толкова сърцераздирателен вид. Дори глезените ти се виждат. Една дама не може да се разхожда с разголени глезени. Нещо повече, чорапите ти са увиснали. Това е липса на всякакъв вкус. Използвай парите, за да сложиш в ред външността си.

— Наистина съжалявам, мадам — възкликна Сузана, — но повече не издържам.

И тя се спусна към барона и стовари с всичка сила юмрука си в корема му. Той изохка и се преви надве.

— Доста добре изпълнено — рече Маунтвейл, когато бе способен отново да говори. — Радвам се, че не ме удари малко по-надолу. Никой мъж не може да говори толкова скоро, ако го ударят в… — В този момент забеляза Мариан, която ги наблюдаваше с широко отворени очи. — Няма значение. Сега отиваш в стаята си, Сузана. И бъди сигурна, че с теб ще се разправя по-късно.

— Мамо, защо удари Роухън?

О, Боже. Колко глупаво се бе проявила. Преди да успее да намери някакво извинение, девер й отвърна:

— Учех я как да се защитава, Мариан. Нали ме чу като й казах, че ударът й бе много добър. Наистина беше добър. Ще я науча на още.

Беше сигурен, че чу снаха си да изпъшква.

— Преди да тръгнеш, Сузана — обади се невъзмутимо Шарлот, като че не се бе случило нищо особено, — искам да споделя с теб, че научих от сина си за твоите неприятности. За неизвестната особа, която се промъквала първо в Мълбъри Хаус, а сега — и тук. Това ми се стори доста объркано. Трябва да обсъдим заедно този въпрос и да видим дали ще стигнем до причината, накарала непознатия да прави толкова опити. Ако открием нея, ще бъдем наясно и с мотива.

Младата жена, неспособна да отговори, само се взираше във великолепното създание, което я наблюдаваше от мястото си върху килима.

— Съгласна съм с казаното, мадам. Но нима не го чухте? Не чухте ли по какъв начин ми говори? Той ми заповядваше. Не може да одобрявате държанието му.

Лейди Маунтвейл занавива един златен кичур около показалеца си, като в същото време внимателно отдели ръката на внучката си от устата й. Присви рамене, постави момиченцето в скута си и се облегна на канапето.

— Скъпа моя, той ми е син, най-големият ми син. Никога не ми е причинявал и най-малката тревога. Приемаше всички поучения както от баща си, така и от мен. Доставяше ни радост от най-ранните си години. Репутацията, която си извоюва, е изключителна за един толкова млад човек. Гордея се изключително много с него. Какво трябва да стори майката на подобен син?

Сузана премигна един-два пъти, после си пое дълбоко въздух, но очевидно и това не й помогна, затова заговори отново:

— Но, мадам, той е развратник, же…

— Не съм никакъв развратник!

— Не, прескъпи мой, точно такъв си. — Шарлот спря за момент и присви устни. — Но аз никога не бих те нарекла така. Думата е прекалено груба, прекалено остра. „Развратник“. Божичко, тя кара онзи, за когото е предназначена, да изглежда нелюбезен, а всички знаят, че барон Маунтвейл е най-очарователният джентълмен. Той е много търсен и обичан. Дамите го преследват. Ако в нещо се прекалява — и аз се моля да е така — жените го принуждават да стига до тези крайности. Но не непрекъснато, мисля. Роухън?

— Не, майко, не непрекъснато. — Очевидно не можеше да направи нищо по въпроса. Вдигна ръце и продължи: — Сузана, в петък вечерта ще се съберем в тесен приятелски кръг. Ще бъдем вероятно петнайсет-двайсет съседи. Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако се облечеш както подобава — като вдовица на Джордж, не като домакиня на партито. Така, сега извеждам Тоби да поязди. Трябва вече да се е върнал от уроците си с викарий Байъм.

— Мислех, че искаш да му купя пони от моите петстотин лири.

— Така и ще направиш. Но реших, че брат ти е вече прекалено голям за пони. Понито е за Мариан. На Тоби му е нужен кон. Аз лично ще се погрижа за това. Фермата на Брандърлий не е далеч от Маунтвейл. Ще отидем там. В момента обаче разполагам с няколко коня, които ще му свършат работа.

— Джентълмените — започна да обяснява майка му още преди да бе успял да излезе през вратата, — не обичат да им се противоречи право в лицето, Сузана. Била си омъжена за Джордж, сигурно си го разбрала.

— Не, мадам. Джордж не идваше често в Мълбъри Хаус. Наученото от мен е толкова малко, че е равносилно на нищо.

— О! — възкликна Шарлот, като се питаше дали синът й бе изгубил страстта си веднага след създаването на Мариан. Подобна възможност действаше изключително депресиращо, ако бе истина. — Съжалявам, скъпа.

— И аз, мадам.

„Но не съвсем“ — помисли си младата жена, докато носеше дъщеричката си нагоре по стълбите, за да я сложи да спи. През последните няколко години го бе виждала рядко. Съмняваше се, че дори щеше да познае собствената си дъщеря, ако я срещнеше на улицата. Но ги бе издържал до смъртта си.

Петстотин лири стерлинги. Щом стигна в стаята си, Сузана седна незабавно зад малкото писалище, извади лист хартия от едно от деликатните чекмеджета и започна да прави списък.

Ядоса се страшно на себе си, когато по-късно прегледа написаното и откри, че „дрехи“ бе сложено на първо място.

Баронът бе развратник, който садеше с безкрайно внимание невен. Всичко това бе много странно. „Развратник“. Шарлот имаше право, подобно определение беше недопустимо. То не му подхождаше изобщо, което също бе странно, тъй като бе известен женкар.

Сузана спеше дълбоко, останала сама за първи път. Мариан спеше в детската си стая със своята бавачка Лоти. Бети бе напуснала, за да може да се грижи за болната си майка. Сузана сънуваше някакъв непознат мъж, който окопаваше лехите с цветя. Повтаряше непрекъснато през рамо, че не си пада по луковици, че те винаги изгнивали и никога повече нямало да сади от тях.

После измъкна една сивкава луковица, повъртя я в ръцете си и я тикна под носа й.

— Помириши я — рече той.

Макар да не желаеше, младата жена вдъхна дълбоко. Миризмата я задуши. Беше силно сладникава. След това тя достигна до гърлото й и я изгори. Сузана се задави отново.

Започна да се бори. Внезапно се събуди; над нея се беше надвесил някакъв мъж и държеше мокра кърпа върху носи и устата й.

Младата жена опита да се отдръпне, да се откъсне от тази кърпа, но другата му ръка я държеше за тила и не й даваше да помръдне. Успя да задържи дъха си, като раздаваше удари наляво-надясно, но не за дълго. Той я удари безцеремонно между ключиците и въздухът излезе от дробовете й.

Главата й се замая. А след това престана да усеща каквото и да било.

— Милорд, мисис Карингтън си е отишла!

Това беше Фиц. Лицето му бе бяло като развалената яка. Спря задъхан пред прага на спалнята на своя господар.

— Какво искаш да кажеш? Как така си е отишла? — Роухън разтърси глава, за да се освободи от странния си сън. — Едва седем сутринта е, Фиц. Може би е отишла да поязди, може би да поиграе с Мариан, познаваш вече малката немир…

— Няма я, милорд. Няма я! Елси решила да надникне в стаята й, когато минавала край нея. Леглото й било празно, чаршафите — изпомачкани и разхвърляни. Стаята й била претърсена.

— Претърсена? Сигурен ли си? Каза, че Елси си пада по драмите. Провери ли сам твърденията й?

Младият мъж отметна завивките. Беше гол и дървеният под му се стори по-студен от парче лед под босите крака.

— Халата ви, милорд. Така е по-добре. Сега вече може да се появите пред хората, но момичетата може би биха предпочели да излезете пред тях в естествен вид. Да, проверих, за да се уверя, че Елси не е дала отново простор на фантазията си. Мисис Карингтън я няма, милорд. В стаята й цари ужасна бъркотия. Някой я е отвлякъл.

Баронът изруга като каруцар.

— Всички врати бяха заключени, хората ми патрулираха из района. Какво каза лакеят, който пазеше на входа?

— Не знам. — Икономът пребледня дори още по-силно. — О, Божичко, не знам.

И почти избяга от стаята, последван от Роухън.

Никой от прислугата не беше пострадал. Нико пък бе забелязал нещо.

Шарлот огледа внимателно и нежно Огъстъс, за да се увери, че не е наранен.

— Нито сте видели, нито сте чули нещо, така ли?

Четиримата лакеи поклатиха глави.

— Не, милорд — обади се Огъстъс. — Не сме затворили очи от полунощ, когато поехме дежурството от предишната смяна. Не забелязахме нищо, което да ни смути.

Младежът се изразяваше много добре. Лейди Маунтвейл несъмнено щеше да оцени този факт. Баронът поклати глава. Кой се интересуваше, че Огъстъс говори като някой дребен земевладелец?

Крадецът я бе отвлякъл, но как?

— Милорд, съжалявам, но Мариан търси мисис Карингтън. Къса се от плач и Лоти се е видяла в чудо. Тя е нова и детето все още не е свикнало с нея.

— Идвам — рече Роухън.

През изминалите шест часа бе претърсил какво ли не с хората си с надеждата да открие някакъв знак от Сузана. Нищо, не бяха открили абсолютно нищо. Сега вече бе истински разтревожен, но не знаеше какво да прави. Щеше да хапне, а след това да продължи издирванията си. Майка му, облечена с бричове, яке и ярка шапка, току-що се бе присъединила към другата издирваща група.

Лоти се опитваше да успокои пищящата Мариан, която се извиваше лудо в ръцете й. Младият мъж се приближи до тях и рече:

— Мариан! Престани с тази гюрултия, главата ме заболя.

Изненадано, момиченцето напъха пръсти в устата си и започна да ги смуче усилено.

— Така е по-добре.

Внезапно детето се хвърли към него. Бавачката не успя да го удържи, но Маунтвейл го хвана във въздуха.

Притисна го силно към себе си, а сърцето му биеше до пръсване. Мариан хълцаше и се давеше от плач.

— Какво става, мишчице? Точно сега мама я няма тук, но скоро ще се прибере.

— Мама винаги ме целува за добро утро.

Звучеше много добре. Мили Боже, май беше на път да изгуби дори малкото разсъдък, който му бе останал.

— Събудих се без целувката на мама.

Той я целуна по бузката.

— Ето, това е целувката на един барон.

Пръстчетата се върнаха обратно в устата й.

— Яла ли си, Мариан?

В отговор момиченцето засмука още по-усърдно.

Лоти поклати глава.

— Не искаше да вкуси дори една хапка, милорд.

— Е, в такъв случай идваш с мен долу. Ще обядваме заедно.

Бавачката наблюдаваше ококорена господаря на Маунтвейл Хол, известен надлъж и нашир с любовните си подвизи, с неудържимото си безпътство. И той се занимаваше доброволно с едно дете? И я водеше долу, за да я храни, пак по собствено желание? Нямаше търпение да се прибере у дома, за да разпространи новината, че баронът не се държеше така, както трябва. Божичко, той изглежда обичаше много това момиченце.

Мисис Хорсли се появи в трапезарията с поднос; в него имаше всичко, което би могло да се понрави на едно дете.

Роухън пренесе Мариан от прозореца до масата. Тоби вече се бе настанил. Изглеждаше ужасен, измъчен и почти болен.

— Престани, Тоби, ще я намерим — заяви уверено младият мъж, но не беше сигурен, че този авторитетен тон би могъл да убеди някого.

— Да, сър — отговори момчето. — Не мога да ям, сър, чувствам, че ако го сторя, ще повърна.

— В такъв случай, ако обичаш, недей да ядеш. Хранил ли си някога Мариан?

Тоби поклати глава.

— Тогава явно с това ще трябва да се заема аз. Хайде, малко мишленце, ще хапнеш ли от тези толкова жълти яйчица?

Момиченцето се вгледа в яйцата, после премести поглед към него. Огромните й зелени очи бяха пълни със сълзи, които течаха и по бузите.

— Искам мама. Не искам жълти яйца.

— И аз не бих искал. В крайна сметка вече е обяд. Ето, отхапи от кифличката с орехи.

Той отхапа първата хапка, после отчупи малко парченце и го сложи в устата й. Тя го изяде.

Роухън се почувства така, сякаш се бе озовал на седмото небе. Очевидно му се отдаваше да се справя с деца.

Еуфорията му обаче не трая дълго. Само след десет минути вече му се искаше да изхвърли Мариан през прозореца. Тя редуваше плача с кашляне, плюеше храната върху жилетката му, мачкаше яйцата с пръсти и пищеше.

— Сър, аз може би ще успея да помогна.

— Ти ли, Тоби? Ти си смело момче, но тази битка не можеш да спечелиш. Никой от нас не може.

Баронът въздъхна и излезе от трапезарията, понесъл Мариан на рамо. Тя вече бе дотолкова изтощена от виковете и съпротивлението, че не можеше да прави нищо друго, освен да си смуче пръстите.

Маунтвейл я отнесе в любимата стая на баща си и седна в износения му фотьойл с детето на ръце. Скоро щеше да се присъедини отново към издирването.

Кой бе отвлякъл Сузана и защо? Трябва да беше същият човек, който се бе промъкнал в Маунтвейл Хаус през първата нощ след пристигането им. Но не беше Тиболт. Никога нямаше да го повярва.

Тази неизвестност го подлудяваше. Мисълта, че тя е в опасност, не му даваше мира.

Шарлот го завари заспал, притиснал Мариан към гърдите си.

Тя премигна при тази неочаквана гледка.

— Прескъпи мой.

Младият мъж отвори очи; пред него стоеше Видението. Разтърси глава. Беше майка му.

— Моля те, кажи ми, че сте намерили Сузана.

— Не, не сме намерили абсолютно нищо.

Роухън изруга, но съвсем тихо, за да не събуди момиченцето.

Лейди Маунтвейл реши, че синът й е изключително нежен и изобщо прекрасен във всяко отношение. Баща му, разбира се, обожаваше всичките си деца, макар Джордж и Тиболт да го бяха разочаровали жестоко с прекалено скромното си и въздържано поведение, но това бе станало по-късно, когато бяха изоставили късите панталонки. Много жалко, дето не бе разбрал, че Джордж в крайна сметка не го бе разочаровал чак толкова много.

Колкото до Роухън, той не отдаваше поведението си на нежни чувства. Просто знаеше, че няма да понесе, ако Мариан се разкрещи отново край ухото му.

— Трябва да отида да търся Сузана — рече той. — Не трябва да й се е случило нищо лошо, майко, не трябва.

— Ще я намерите — отвърна Шарлот, вперила поглед в любимото лице. Постави длан върху рамото му. — Ще я намериш.