Дивият барон

25

— Радвам се, че Елси е добре. Олекна ми, че и Рамбл, и Оскар не са окуцели. Баща ти много обичаше Рамбл. Винаги е казвал, че е от сой. И очевидно ми олекна, щом двамата със Сузана сте живи и здрави. Нито аз, нито тя обаче знаем кой е стрелял по вас. Нито пък разбирам защо. А ти, Сузана, имаш ли представа?

— Не, мадам.

Но в действителност си даваше чудесно сметка, виждаше го в светлите й очи. Отново не й бе казал нищо за Тиодор Миках, просто бе повторил, че Тиболт бе отрекъл всичко. Беше я излъгал в желанието си да я предпази. За него това означаваше да я държи в неведение.

Роухън погледна към майка си над вилицата, на която бе набол бъркани яйца. Тя се взираше ту в сина си, ту в снаха си, изпълнена с подозрителност. Бе десет сутринта след нощта на голямото изпитание. Беше станал призори, като остави съпругата си да спи. Бе наел мъже от селото, за да пазят Маунтвейл Хаус. Надяваше се нито Шарлот, нито Сузана да узнаят за това. Беше казал на шестимата човека да спират всеки непознат, когото открият.

Най-вероятно Тиодор Миках бе наблюдавал отнякъде къщата на Тиболт. И сигурно ги бе проследил, за да ги спре. Не можеше да приеме, че брат му бе изпратил негодяя след тях. Макар и мръсник, викарият не можеше да е чак толкова зъл. Миках очевидно бе избягал, когато бе видял, че конете са извън контрол. Усилията му щяха да бъдат напразни, ако се бяха разбили в скалите. По дяволите! Цялата тази тайнственост, тези тайни, несигурността около брат му му бяха крайно неприятни. Мисълта за опасността, на която бе изложена Сузана, не му даваше мира. Надяваше се тя да не разбере, че отсега нататък и двамата с Тоби щяха да бъдат под непрестанна охрана.

В този момент до слуха на барона достигна гласът на Шарлот.

— Прескъпи мой? Не ме ли чуваш? Сузана твърди, че не знае нищо, но ти несъмнено знаеш. Хайде, изплюй камъчето.

Той обаче не можеше да изплюе нищо. Не можеше да каже на майка си, че бе твърде вероятно другият й син да е замесен в цялата тази каша, каквато и да бе тя. Макбет и папа Лъв IX. Какво общо можеха да имат тези двамата? Лорд Маунтвейл поклати глава.

— Това бе крадец, нищо повече, майко.

— Да — побърза да потвърди съпругата му. — Трябва да е бил крадец, Шарлот. Пладнешки разбойник, опитал да отмъкне моите бижута и златния ланец на Роухън.

Хвърли поглед към барона, преди да се вгледа отново в тънкия резен бекон в чинията си. Нямаше да споменава за Тиболт. Щеше да спести това на свекърва си.

— Знаеш ли, прескъпи мой, изобщо не съм сигурна, че е бил крадец. Трябва да е нещо, свързано с картата, крал Макбет и папа Лъв IX. Сигурно в тази работа е замесен и някой друг освен Ламбърт.

Без да се замисля, Роухън отвърна:

— Всъщност възнамерявам да отида да Ийстбърн днес следобед, за да проуча някои въпроси. Струва ми се доста вероятно Ламбърт да е отсядал там. Ако има и някой друг, може би ще успея да го открия.

— Аз, естествено, ще те придружа — заяви Шарлот и се усмихна сладко.

— Не, аз ще те придружа — възкликна Сузана и се наклони рязко напред на стола си.

Като проклинаше пъргавия си език, баронът отговори твърдо:

— Не, никоя от вас няма да идва с мен.

— Прескъпи мой, съжалявам, но ако не проявиш разум по този въпрос, тогава със Сузана просто ще отидем в Ийстбърн и ще направим собствено проучване.

— И двете ли, Шарлот?

— Естествено. Искам да ти дам възможност да изпиташ това вълнение. Ах, изкуството на разкриването. То направо ме омайва. И съм много добра в него. Именно аз открих рубинения пръстен на лейди Пърчант, знаеш ли? Може би ще трябва да разпитваме млади мъже. Страшно съм добра, когато трябва да се изкопчи каквото и да било от млади мъже. Нямат никакъв шанс.

Роухън подхвърли във въздуха салфетката си. Тя се приземи върху чинията му, все още пълна с вкусни бъркани яйца и бекон и хрупкави кифлички, намазани с разбита сметана.

— Аз! Аз! — развика се Мариан, като се отскубна от ръцете на Лоти и се спусна като фъртуна към лорд Маунтвейл. — Аз също идвам!

— О, това вече е прекалено — изохка той. — Не съм господар в собствения си дом.

Нямаше намерение да излага на опасност никой от своето семейство. Сузана сигурно си даваше сметка, че онзи, който бе стрелял предишната нощ по тях, бе Тиодор Миках. И че той бе по-опасен от отровната змия, отнела живота на Клеопатра. Беше й благодарен, че пазеше своите подозрения за себе си.

— Аз ще се погрижа за Мариан, сър — обади се Тоби.

— Да, но първо ми позволи да я гушна.

И баронът разтвори ръце.

— Роухън!

Вдигна я и я постави в скута си. Взе салфетката от чинията и двамата заедно изядоха бърканите яйца.

Сузана се взираше в мъжа, за когото бе омъжена вече повече от две седмици. Той държеше дъщеря й, играеше си с нея, очевидно очарован от компанията й. Това не бе ново за нея, само че този път нещо дълбоко в нея трепна. То бе силно и приличаше на цвете, може би лилия; бе сияйно, бяло и чисто и като че ли щеше да разцъфне всеки момент. Усещането я уплаши. Никога не бе успяла да отгледа лилии.

В никакъв случай нямаше да остави Роухън да тръгне сам на това опасно пътуване. Знаеше, че снощният им нападател най-вероятно бе Тиодор Миках и вероятно ги бе проследил; може би се бе крил край къщата на Тиболт. Не, нямаше да позволи на съпруга си да тръгне сам. Трябваше да го защити.

Онова, което направи час по-късно баронът бе непочтено, но затова пък свърши работа. Лейди Донтри и двете й приятелки, мисис Гудгейм и мисис Хаклс, дойдоха на гости. Беше прекалено рано за посещение по всички правила, заяви пред снаха си Шарлот, но все пак нямаше как да ги накара да си вървят.

Сузана нямаше и капка доверие на барона. Надяваше се той да не се възползва от тази визита, за да замине за Ийстбърн без нея. Знаеше, че според него той така защитаваше най-добре нейните интереси, но с това си покровителствено отношение по-скоро я задушаваше. Видя го да отива в кабинета и да затваря вратата след себе си. Даваше вид на човек, примирил се да изчака тръгването на дамите. Тя обаче продължаваше да не му вярва. Но в същото време знаеше, че би било непростимо невъзпитано да не прояви гостоприемство към „трите линейни кораба“, както ги наричаше Тоби. И тогава Роухън щеше да има възможност да тръгне.

„Старите нахалници са дошли да поклюкарстват“ — обясни шепнешком Шарлот. Задължението на семейството бе да им осигури подходящия материал.

— В крайна сметка — додаде баронесата, — ако разкажем на всички онова, което желаем да знаят и да вярват, тогава няма да има смисъл сами да измислят своите истории, които, повярвай ми, само по случайност ще приличат на истината. Естествено ще им кажа всичко под най-голям секрет. Освен това, Сузана, Роухън влезе в кабинета си. Надявам се, че пише на скъпия Пулвър, тъй като не възнамерява да ходи сам в Ийстбърн.

Младият мъж изчака гостенките да отвлекат напълно вниманието на майка му и съпругата му. След това пусна в действие Пулвър и му каза да не излиза от кабинета, докато не дойде да го повика. После отиде в конюшнята и рече на Джейми да изведе всички животни на източното пасбище поне за три часа и в никакъв случай да не се прибира преди да е изтекъл поне този срок. Каза му също така да измъкне по две колела от двете карети. След това сам оседла Гъливер, докато Джейми и останалите коняри приготвяха другите коне за разходката.

Като си подсвиркваше, изведе Гъливер от конюшнята и го поведе по великолепната, застлана с чакъл алея, обградена с липи и дъбове. Човек трябваше да направи това, което се иска от него, реши в себе си той. Щеше му се да може да се усмихне на номера, който им бе скроил, но бе прекалено разтревожен, за да го стори. Помаха на Джейми, който вече бе далече зад боядисаната в бяло ограда, достатъчно далече, за да не могат майка му или Сузана да го върнат. Спря за момент, колкото да поговори с двама от патрулиращите. Не бяха забелязали нищо подозрително.

Беше му така леко на душата задето планът му бе успял, че изпя едно от петостишията, които бе чувал многократно от Джейми или по-скоро закрещя с цяло гърло към синьото небе над главата си.

Гъливер вдигна рязко глава. Изпръхтя, а след това опита да захапе ботуша на своя господар.

Когато час по-късно пристигна в Ийстбърн, Роухън се запъти направо към брега. Не му отне много време, за да открие името на жената, която давала стаи под наем. И тя действително била предоставила стая на някакъв актьор с най-сладката усмивка и най-безжизнения поглед, които била виждала Алис, невероятно гърдестата барманка.

Въпросният актьор го нямаше. Мъж с репутацията на Роухън щеше да се изкуши лесно от едрогърдата барманка Алис; баронът обаче се запъти веднага обратно към дома си. Тази перспектива не го радваше особено, но не виждаше какво може да прави повече в Ийстбърн.

Потъна в мисли за предстоящия бал в чест на всички свои съседи, на който щеше да признае греховете си и да поиска прошка. Беше му нужна практика. Изпълнението му трябваше да бъде безупречно.

— Аз мисля — заяви любящата му майка, — че трябва да му простим за това, Сузана. В крайна сметка той каза, че не е открил нищо. Синът ми очевидно не е наследил моята детективска дарба. Мисията му се провали. Не успя, защото се отнесе към нас като към глупачки и се измъкна. Като към глупави овце, годни само да дават вълна.

— О, това е една наистина оригинална идея, мамо — отвърна баронът; внезапно му се бе приискало да се озове в Лондон, където никой нямаше да го гледа така, сякаш е най-презряното създание на земята.

Ролята на майките, най-вероятно бе да смиряват синовете си.

— Съгласна съм с майка ти, Роухън. В бъдеще няма да постъпваш повече така или ще трябва да се намеся сериозно.

Той вдигна вежди при тези думи.

— О, Сузана? И как точно би се намесила?

Искаше му се да се бе намесила предишната нощ, но тогава тя бе страшно изтощена. Докато я целуне по носа и по лявото ухо, тя вече бе дълбоко заспала.

Шарлот, която се канеше да продължи да мъмри сина си, погледна случайно към своята снаха и видя, че бе почервеняла до корените на косите си.

— Божичко, Сузана, за какво мислиш? А, явно за Роухън. Това ли е причината за смущението ти? Но синът ми не е казал нищо, което би могло да те накара да се сетиш за интимности или да породи у теб сияйни фантазии. — Усмихна се с обич на барона. — Баща ти, прескъпи мой, обичаше да ме нарича „сияйна“. И обожаваше да ме вижда в сияйни нощници. Ах, колко жалко…

Въздъхна от цялата си душа, премигна и се наложи да се върне и духом при тях.

— Ти си великолепен, прескъпи мой. Дори един намек, известен само на вас, може да я накара да изгуби ума и дума. Дълбоко съм впечатлена от теб, особено като се има предвид, че сте женени от съвсем кратко време. Но не съм изненадана, естествено.

Сузана, напълно разгромена, вдигна полите си и излезе от стаята.

Една шивачка пристигна от Ийстбърн и остана в имението в продължение на четири много щастливи за нея дни, тъй като лорд Маунтвейл й плати повече, отколкото би могла да спечели за половин година, само за да ушие нови дрехи за новата му съпруга, която действително имаше голяма нужда от тях.

Единственият проблем за мисис Къмбър бе новата баронеса. Бе много особена, направо „дръпната“. Не й доставяше удоволствие да бъде обект на подобна щедрост от страна на своя съпруг. Щедрост ли? „Божичко — помисли си шивачката, — четири официални рокли и два костюма за езда, без да се броят шестте долни ризи от най-фината френска коприна, донесена от Париж от майката на барона.“

Мисис Къмбър трябваше да помогне на нейно превъзходителство да се подготви достойно за предстоящия прием в нейна чест, като новата, или по-скоро — новооткритата баронеса Маунтвейл. Шивачката приглади внимателно едно плисе. След което потъна в съзерцание на прекрасното си творение. Младата жена изглеждаше великолепно с тази рокля, дори самата мисис Къмбър бе дълбоко впечатлена.

Точно в този момент вратата, която свързваше стаите на техни превъзходителства се отвори, и баронът влезе при тях. Ах, какъв красив джентълмен, висок и добре оформен, с весели искри в прелестните си зелени очи и с хубава усмивка на устата, уста, която караше мисис Къмбър да съжалява, че не е с двайсет години по-млада и че е шивачка. Ами да, мъж с неговата репутация никога не би погледнал една шивачка с мисълта да се позабавляват заедно. Интересно дали бе верен слухът, че винаги има поне по три любовници.

— Ах! — възкликна Роухън и потърка брадичка, като оглеждаше подробно съпругата си. — Смайващ е ефектът, който оказваш на кремавия цвят, Сузана, съчетан с валенсианската дантела около шията ти, как само загатват за прекрасната плът, която се крие под тях… да, тези подробности са без значение. И Сабин е свършила страхотна работа с великолепните ти коси. Харесват ми всички тези останали свободни къдрици, които висят така греховно по раменете и гърба ти. Мисис Къмбър, трябва да ви поздравя. Съумели сте да подчертаете всички достойнства на една безупречна фигура.

— Благодаря, милорд — отвърна скромно шивачката, макар да желаеше силно този мъж.

Младата му съпруга най-вероятно не знаеше нищо за тези неща, така че колкото и малко да знаеше за тях самата мисис Къмбър, все пак беше повечко.

— Имам нещо, което ще подчертае още повече красотата ти — обърна се към младата жена баронът и разтвори длан.

В нея проблеснаха диаманти и сапфири, като отразяваха богатата светлина на многото свещи и накараха дъха й да секне. Сузана протегна ръка, но веднага я отдръпна.

— Боже мили, никога не съм виждала нещо толкова хубаво. Не искаш да кажеш, че желаеш аз да нося тези невероятни бижута, нали? Не, не мога да го направя. Ами ако изгубя някое от тях? Ами ако…

Той просто й се усмихна, поклати глава, закопча колието около шията й, после вдигна нежната й китка и намести гривната върху й. Накрая подаде обиците и изпи с поглед всяко нейно движение, докато ги постави на ушите си. А след това Сузана отстъпи назад и го погледна безпомощно.

Лорд Маунтвейл се взираше в нея, не можеше да не го стори. За него тя бе най-красивата жена на света. Това единствено имаше значение. От изражението на красивото му лице шивачката стигна до извода, че той желаеше съпругата си по-силно отколкото самата тя, мисис Къмбър, желаеше него. Не, реши миг по-късно тя, това бе невъзможно.

Роухън целуна ръката на Сузана. Сега вече тя гледаше него, не бижутата.

— Виж се в огледалото и кажи какво мислиш.

Тя сведе очи към китката си. Блясъкът на скъпоценните камъни почти я ослепи. Спусна се към голямото огледало на тоалетката, седна пред нея и се взря в отражението си. Докосна леко с върховете на пръстите си огърлицата, после — ушите.

Обърна се. Изглеждаше доста уязвима, застанала като някоя принцеса. В очите й блестяха сълзи.

— Да плачеш ли те накарах, Сузана?

В отговор тя успя само да поклати глава и да преглътне мъчително.

Обърна се към шивачката, която наблюдаваше съпругата му по-алчно от лейди Донтри през онази вечер, когато бе обявил, че са женени.

— Благодаря ви. Съпругата ми е великолепна. Вече можете да си вървите.

Мисис Къмбър излезе от спалнята, като тътреше крака. На нейната възраст човек можеше да се наслаждава на такива прекрасни екземпляри като барона само отдалеч.

— Така, за какво бяха тези сълзи?

Младата жена поклати глава, без да вдига очи. Роухън клекна срещу нея, пое дланите й в своите; те вече бяха гладки, тъй като не бе мила под, откакто се намираше в Маунтвейл Хаус.

— Сузана. Погледни ме. Какво има?

Тя потърка буза с юмрук. Жестът й го накара да се усмихне. Би трябвало да й каже, че никоя жена, която иска да завладее един мъж, не би трябвало да го прави. Колко смешно твърдение. На него тя така му бе станала още по-мила.

— Защо си толкова щедър и великодушен към мен? — успя да изрече най-сетне тя. — Аз не ти донесох нищо друго, освен мъка, неприятности и отговорности, и дори опасност. Голяма, смъртоносна опасност. Заради мен откри какъв мерзавец е бил Джордж. Пак заради мен може да излезе наяве, че Тиболт също е мръсник. Напълно е възможно никога да не бе узнал за това, ако не бях аз. Онзи човек можеше да ни убие, можеше да простреля отново Елси. Всичко е по моя вина. Аз съм като увиснал на врата ти воденичен камък; като бръшлян, който се е увил така здраво около теб, че ще те задуши; оса, която те жили непрестанно и ти причинява непоносима болка…

— Пиявица, която смуче кръвта ми? Трихофития, която ще разруши вътрешностите на състезателното ни котенце? Пълна с олово възглавница, която ме души?

Тя вече се смееше, въпреки волята си, въпреки мрачното си настроение, хълцаше, опитваше да го удари със стиснатите си юмруци, но той я сграбчи за китките и я стисна здраво.

— Ти си моята съпруга, ето какво си — изрече бавно баронът. — Колкото до другите неща, ще намерим отговорите и за тях. Аз ще открия отговорите, които са ни нужни.

Бе успял да отвлече вниманието й. Беше го направил добре и знаеше това. Тогава тя обви здраво ръце около тялото му и рязкото движение ги повали назад върху килима, неочаквана награда за блестящата му проява.

— Бих искал да остана две седмици тук с теб и да извърша всичко възможно с прекрасната ти особа. — Привдигна се и я целуна по устата. — За нещастие тази нощ ще очароваш съседите ни. Аз ще се разкая и до края на вечерта всички ще бъдат повече или по-малко склонни да простят измамата ми.

„Проклет да е и да бъде благословен — мислеше Сузана по някое време след полунощ, докато стоеше под една палма и си вееше с ветрилото — той се оказа прав.“ Естествено прошката бе заслужил благодарение на собствения си небрежен, самоосъждащ го чар.

Стъпалата я боляха, така че застана на един крак, за да раздвижи пръстите си. На всичкото отгоре съпругът й бе превъзходен танцьор. Когато му го бе казала през смях, той бе отвърнал простичко:

— Нима не си очаквала точно това от мъж с моята репутация?

Младата жена се бе намръщила. Намръщи се и сега, докато си припомняше. Роухън бе очарователен, силен и неустоимо красив, както бе чула да споделя иззад дланта си една от поканените дами. Но той бе и нещо повече, нещо много повече.

Чу смеха му и се показа иззад засадената в саксия палма. Той танцуваше с майка си и двамата бяха толкова красиви, толкова грациозни, че няколко двойки бяха престанали да танцуват, за да ги наблюдават.

В този момент зад гърба си чу тих глас:

— Ами да, само ги виж. Човек започва да си задава някои въпроси, нали?

Сузана се обърна бавно; пред нея стоеше Тиболт.

— Ти не беше поканен — произнесе бавно тя, без да помръдва.

Той носеше безупречен вечерен костюм в черно, ризата му бе бяла като варовиковите скали.

— Не, но аз съм Карингтън и следователно мога да идвам и да си отивам когато пожелая. Само ги виж — повтори той, загледан в майка си и брат си. — Така ще разбереш откъде Роухън е получил всичките си плътски познания. От нея. Знаеше ли, че тя прелъсти и моя учител? Да, той бе млад, изпълнен с Божия плам, но щом я видя, бе погубен. Аз проповядвам, че жените са дяволска уловка. Хората от моето паство ми вярват, тъй като щом произнеса тези думи, а аз ги произнасям често, чувстват, че аз самият вярвам дълбоко в тях. Да, само я погледни. Виждал ли си някога майка, която да изглежда като нея?

— Защо си дошъл, Тиболт?

Младата жена нямаше намерение да обсъжда свекърва си с него. Фактът, че можеше да говори така за собствената си майка, само го сваляше още по-ниско в очите й.

— Какво ще кажеш, ако разбереш, че почти не ми обръща внимание още откакто разбра, че искам да стана Божи човек? Дори когато казах на двамата с баща ми, че в крайна сметка ще стана архиепископ на Кентърбъри, те не промениха отношението си към мен. Щях да коронясвам крале, обясних им аз, но това не ги интересуваше. Бях я разочаровал, разбираш ли? Бяха се надявали, че ще стана като Роухън. Искаха да имат двама сина като тях самите. Вярно, бе родила и Джордж, но мислеха, че и той е педантичен пуритан като мен. Сега поне майка ни знае истината — Джордж беше обещаващ млад мръсник. Питам се дали, ако не се бе удавил, щеше с годините да стане пълен мръсник.

На Сузана й се искаше музиката да свърши най-после. Искаше й се Роухън да се появи до нея като по магия. Чувстваше се неудобно в компанията на викария, не, повече от неудобно, вече се чувстваше доста притеснена.

— Защо си дошъл, Тиболт? — повтори тя.

— Ами, дойдох да видя малката си племенничка — копеленцето, което натресе на Роухън. — Внезапно усети дулото на пистолет, допряно в стомаха си. — А сега, Сузана, ще ми дадеш твоята половина от картата и златното ключе. Двамата с теб просто ще излезем на терасата, за да подишаме малко чист въздух. После ще заобиколим градината и през страничната порта ще влезем в къщата, откъдето ще се качим на горния етаж. Ако издадеш дори звук, бъди уверена, че ще съжаляваш горчиво.

— Защо правиш това? Защо?

— Млъкни. Нямам кой знае колко време. Нека забравим малката ми племенница при това посещение, какво ще кажеш?

Младата жена се поколеба дали просто да не се престори, че припада от уплаха и да се свлече в краката му. Дали щеше да я застреля? Не, със сигурност нямаше да го направи. Пое си дълбоко въздух, но в този миг той я сграбчи за ръката и прошепна със смразяващо спокойствие в ухото й.

— Опитай да ме измамиш по какъвто и да било начин и ще отвлека копеленцето ти, така че никой повече няма да го види. Ще я дам в някой приют за бедни, където е мястото на никому ненужните копелета. Разбра ли ме, Сузана?

О, да, разбираше го прекрасно. Кимна в отговор.

— Тогава побързай.