Дивият барон

28

Салонът в дома на епископа бе също така мрачен и безинтересен, както и вестибюлът му. Предшествениците на Раундтрий висяха по стените, мрачни, несъмнено — набожни, и до един с толкова самодоволен вид, че нормален човек не можеше да не потръпне. Точно това бе неволната реакция и на Сузана. Двамата с красивия иконом стояха безмълвни и неподвижни като статуи в очакване Балантайн, Роухън и Филип да се върнат от огледа на тялото на убития.

— Той ми беше господар — промълви младежът. — Аз го обичах.

— Как се казваш?

— Роланд. Нарекли са ме на името на Ролан, прочутия воин на Карл Велики от „Песен за Ролан“. — Икономът въздъхна сърцераздирателно. — Баща ми ме лиши от наследство, когато разбра, че от мен никога няма да излезе приличен необуздан млад мъж, още по-малко воин, ако такова нещо изобщо съществува в наши дни. Е, честно казано, аз пак съм си необуздан, но не по желания от него начин.

Какво ли трябваше да означава това?

— От колко време работиш за епископа, Роланд?

— Станаха две години. Той ме взе по време на най-голямата ми мизерия. Тогава живеех с една жена, която се канеше да ме изрита, защото не спях с нея. Моят господар ми даде да нося великолепни дрехи от миналия век и тази прелестна перука. Всъщност ми даде три перуки, в напълно различен стил, за да ги използвам в зависимост от ситуацията. Тази, с която съм сега, е предназначена за всеки ден, но днес не е ден като другите, нали? Започна като такъв, но виж какво стана.

И се загледа в стиснатите си длани. Сузана не каза нищо. Най-сетне той вдигна глава и я погледна. По лицето му премина спазма от отвращение.

— Не очаквам да ме разбереш. Ти си само една жена. Но аз обичах господаря си. Той ми даваше всичко. Бях готов да направя всичко за него.

„Защо пък да не разбирам?“ — помисли си тя. И рече колкото се може по-меко, тъй като виждаше, че събеседникът й се разкъсваше от мъка.

— Каза, че пишел проповед в кабинета си. А според лорд Маунтвейл епископът е мъртъв вече от няколко часа — крайниците му започвали да се вдървяват, нали разбираш.

Роланд преглътна мъчително, после кимна.

— Но след като се е бил затворил в стаята си, а ти си пазел на входа, кой тогава може да го е убил?

Младежът трепна силно, а след това скочи на крака.

— Боже милостиви, ти си само една жена, неприятно дори за очите ми създание, което епископът порицаваше като напълно ненужна за мъжа придавка, като се изключи утробата й. Въпреки това въпросът ти заслужава внимание. Кой е убил моя господар, след като е бил сам? А аз бях непрекъснато на поста си. Дойдоха двама мъже, но аз ги върнах. Бяха амбулантни търговци. Просто им казах да си вървят по пътя. Не заслужаваха друго.

— Но, Роланд, някой все трябва да е влязъл. Някой се е добрал до кабинета на епископа на втория етаж. Някой го е ударил с пиростията. Трябва да е бил човек, когото е познавал… след като го е ударил по челото. Това означава, че двамата са стоели лице в лице. Ако се е страхувал, щеше да те извика, нали?

— О, да. О, да. — И икономът покри лице с длани. Перуката му се килна вляво. Той я оправи, без да мърда. Най-сетне вдигна глава; по бузите му се стичаха сълзи. — О, Боже! — простена той, като се полюляваше назад-напред на стола си. — О, Боже! Аз изоставих поста си. Сега се сетих. Дойде едно момче — от катедралата, така каза. Та се наложи да отида до ъгъла, за да се срещна с един от младите помощници на свещеника. Щял да ми предаде някакви документи за епископа. Тогава даже не помислих, че подобна молба е доста странна. А трябваше да ми дойде наум. Защо младият помощник просто не дойде сам дотук? Той беше пълна нула, господарят на катедралата бе епископът. Всичко стана по моя вина.

— Не, не е вярно, Роланд. Постъпил си правилно. Разкажи ми за този помощник.

— Той ме чакаше край ъгъла. И беше облечен както подобава за един помощник. Имаше аскетичен вид, ако разбираш какво искам да кажа. А това също е странно, тъй като бузите му не бяха хлътнали, нито беше слаб, както се очаква от един аскет. Изобщо не поставих под съмнение самоличността му. Подаде ми някакъв пакет. Върнах се, но не обезпокоих епископа. Беше ми заръчал да не го тревожа, освен ако Оксфорд не падне в морето. А тъй като някакъв си пакет не беше спешна работа, аз просто не се качих горе. Ох, горкият ми господар. Аз го оставих да умре. Всичко е по моя вина.

— Не — обади се от прага Роухън. — Не е, освен ако ти не си го ударил по главата с онази пиростия.

— Той се казва Роланд — заяви Сузана. — Роланд, пазиш ли още пакета, който ти е дал помощника?

— Ами да, пазя го. Сложих го в подноса, който е върху масата във вестибюла.

— Може би е добре да му хвърлим едно око — рече баронът.

Икономът скочи от стола си, очевидно благодарен, че му се предоставя възможност да свърши нещо полезно, с което да намали вината си. Щом се върна, подаде пакета на лорд Маунтвейл, без да погледне към съпругата му.

— Вижте това — заяви малко по-късно Роухън. — Празни страници, до една.

— О, Боже, само ако бях погледнал, щях да разбера, че нещо не е наред. Но аз не погледнах. Просто го оставих в подноса и, като си подсвирквах, отидох да си правя чай в кухнята. Нищо не ми се стори подозрително тогава.

— Не се самообвинявай, Роланд — обади се Джубилий Балантайн с глас, по-гладък от речен камък. — Очевидно човекът, убил господаря ти, е влязъл, щом те е видял да излизаш. Грешката обаче не е твоя. Ти си направил това, което са очаквали от теб. Изпълнил си нещо, за което са те помолили. Така, а сега ми разкажи за онзи млад помощник. Той явно е участвал в заговора. Неговата задача е била да те изведе от къщата.

Младият мъж се изправи бавно. Наистина бе прекрасен. Ако бе сложил рокля, щеше да изглежда като красива жена.

— Милорд, не знам — проплака Роланд и зарида, като покри лицето си с ръце.

Роухън хвърли измъчен поглед към съпругата си.

Тя се смръщи.

— Съжалявам, Роланд, не бързай, първо се съвземи — рече баронът. Гласът му, ако не нежно, прозвуча доста по-сдържано. — Това естествено е голям удар за теб. Но ти сигурно искаш да открием онзи, който е направил това с господаря ти. Моля те, помисли. Само това се иска от теб. Съсредоточи спомените си върху срещата с човека, облечен като помощник на свещеника.

Икономът очевидно размишляваше. Закрачи напред-назад из стаята. На Сузана той й приличаше на някой изключително красив актьор, изпълняващ роля в пиеса от края на миналото столетие.

Младата жена не казваше нищо, просто чакаше. Филип стоеше до отворената врата, кръстосал ръце пред гърди. Колкото до мировия съдия, той седеше безмълвно до Маунтвейл и наблюдаваше младежа и неговите разходки.

— Беше млад — заяви внезапно Роланд, — не много по-стар от мен самия. Имаше много коса, черна коса, прекалено дълга за един помощник. Помня, че тогава си помислих: „Тоя трябва да се подстриже.“ Беше по-висок от мен, но не много. Беше строен, не слаб, а мускулест. Никога не съм виждал помощник-свещеник с неговото телосложение. О, Боже, аз убих господаря си.

— Роланд, справяш се чудесно — обади се Сузана, — но трябва да продължиш да се държиш. Онова, което ни кажеш, ще помогне да хванем извършителя на това ужасно злодеяние.

Джубилий Балантайн се изкашля, намигна на младата жена и рече:

— Каза ли ти името си?

Икономът поклати глава.

— Не, милорд. Беше любезен, поговори малко за времето, попита от колко време живея в Оксфорд. Какво било мнението ми за епископ Раундтрий? О, Боже! Сега всичко ми става ясно. Той ме е задържал далеч от моя господар, докато неговият съучастник го е убивал. О, Боже!

— Точно така — отвърна мировият съдия. — Но ти не си могъл да знаеш, че това е измама. Хайде, стегни се, както ти каза вече и лейди Маунтвейл. Забеляза ли нещо по-особено в този млад мъж, някаква отличителна черта?

Икономът клатеше глава, кършеше ръце, перуката му се бе изкривила, но това нямаше значение за него, тъй като бе прекалено разтревожен, за да говори.

— Помисли, човече!

— Да, да, сега си спомних. Той носеше този пръстен на лявата си ръка. Епископ Раундтрий има идентичен с неговия пръстен. Понечих да го питам откъде го има, но в този момент той ми подаде пакета и вече нямаше кога да го сторя.

— Опиши ни пръстена.

— Още по-добре е да донеса пръстена на епископа — обади се Балантайн. — Сигурен си, че е идентичен, така ли?

Роланд кимна.

Сузана не завиждаше на мировия съдия за задачата, която го очакваше. Той се върна много бързо и застана на прага, намръщен.

— Той няма пръстен.

Младежът скочи на крака.

— Не, милорд, епископът винаги носеше този пръстен, винаги. Попитах го веднъж за него и той се ядоса много от дързостта ми; помислих си дори, че ще ме удари. Той, разбира се, не го направи. Никога не ме е удрял. Е, направи го само веднъж, но защото му беше приятно.

— Тогава значи убиецът го е взел. Никой от нас не забеляза това преди. Един от пръстите му бе отрязан, вероятно онзи, на който е бил пръстенът. Очевидно убиецът не е успял да го измъкне, затова е прибягнал до това средство.

Роланд се строполи като отрязано дърво, изгубил съзнание.

На Сузана й се искаше да може да го последва. Вместо това тя излезе от салона и се запъти към кухнята, малко, мрачно помещение от задната страна на къщата. Намокри една кърпа и се върна при иконома; той беше все още на пода, само че сега хленчеше като дете. Младата жена се отпусна на колене и внимателно избърса лицето му.

— Всичко ще се оправи — рече тя и дори го повтори, макар да се съмняваше в думите си.

Погледна към съпруга си. Очите му бяха затворени.

Знаеше какво си мисли. Мислеше, че пръстените бяха идентични. И двамата са носили един и същ пръстен? Да не би да е знак за членство в някакъв клуб? В този момент в паметта й изплуваха думите на Тиболт: „И всички онези стари глупци, които защитават тайната…“

Пръстенът, както обясни най-сетне Роланд, след като погълна чаша богато, незаконно внесено френско бренди, беше от тежко сребро, с гравиран отгоре епископ с митра. Да, отдолу било написано нещо, но той не знаел какво.

— Интересно — рече Балантайн.

— Беше много голям, много тежък — додаде икономът. — Това помага ли за разследването?

— Би могло — отвърна Роухън.

Мировият съдия пусна бедния Роланд, след като му каза със зле прикрито презрение, че ще може да си легне, но първо трябва да напише имената на роднините на Раундтрий. Той самият щял да се погрижи за познатите.

Балантайн погледна замислено виконта.

— Струва ми се, че е крайно време да ми кажеш какво точно става тук, Филип.

После хвърли поглед към барона, но запитаният сви рамене и рече:

— Съжалявам, Джубилий, но нямам почти нищо за казване. С лорд Маунтвейл сме приятели от детинство. Единствената причина да се намирам сега тук, е, че познавам толкова добре Оксфорд. Роухън искаше да посети епископа. Бил приятел на баща ти, нали така ми каза, Роухън?

Младият мъж кимна.

— Точно така. За нещастие посещението ни се осъществи малко късно.

— Разбирам. Предполагам, че не знаеш нищо за този пръстен?

— За пръстена ли? Абсолютно нищо.

Мировият съдия се изправи.

— Каква каша. Всички в Оксфорд ще пожелаят да ме одерат жив, ако не открия в най-скоро време кой я е забъркал. Университетските възпитатели ще претендират, че случаят е техен. Може би е най-добре да ги оставя да правят каквото щат и така да си измия ръцете. Ах, но няма да го сторя. Така, защо не обсъдите тримата случилото се и после да дойдете да поговорите с мен. Наистина се нуждая от вашата помощ.

— Прозорлив човек — отбеляза Сузана, след като той напусна дома на епископа. — Какво ще правим?

— Няма да му кажем истината, това е сигурно — заяви баронът.

— Казах ви, че не е глупав — намеси се Филип. — Искам да напусна това място, имате ли нещо против?

Филип им даде онова, което нарече „най-доброто легло в Динуити Манър“. Спалнята бе с нисък таван и може би леко влажна, но леглото действително бе великолепно. Минаваше полунощ. Вечерта бяха прекарали в обсъждане на случилото се, но така и не бяха достигнали до еднозначен отговор. Сузана се бе притиснала в съпруга си, поставила буза върху рамото му, разперила длан върху широката му гръд.

— Наистина нямам представа какво да правя — рече на тъмния таван той. — Само мисля и мисля. Боже мой, Сузана, ами ако убиецът на епископа е Тиболт?

Тя го целуна по рамото.

— Нямаме доказателства за това. Изглежда по-вероятно брат ти да е човекът, отвлякъл вниманието на Роланд. В крайна сметка той е бил с въпросния пръстен. Аз обаче имам идея.

Целуна го отново по рамото, като в същото време поглаждаше с длан гърдите му в посока надолу. Когато пръстите й стигнаха до корема, мускулите му се свиха, а дишането му от бавно и спокойно стана учестено и неравномерно.

Младата жена продължи да движи надолу ръка, докато достигна слабините му.

Роухън подскочи и едва не падна от леглото. Всички грижи от деня бяха пометени от страст, толкова силна, че го караше да трепери. Пръстите й обхванаха члена му.

— Сузана, знаеш ли какво правиш?

— Не съм сигурна, но мисля, че ще ми кажеш, ако правя нещо не както трябва, нали?

— О, да. Действията ти са напълно приемливи.

Думите му бяха последвани от пъшкане.

Тя го целуна по устата и рече, когато съпругът й разтвори устни.

— Твърде дълго отвличаха вниманието ни. Възникнаха прекалено въпроси, случиха се прекалено много лоши неща. Каза ми, че ще споделяме всичко, Роухън. Сега имам нужда от друг вид споделяне. Желая те.

Не бяха се любили от няколко дена. Баронът не бе забравил и за момент, че тя му е съпруга, но бе държал устните, ръцете и всички останали свои части по-далеч от нея; злощастните събития бяха затормозили достатъчно съзнанието им. Но тя имаше право. Крайно време беше да се слеят отново, както през тяхната първа нощ, както и през онази невероятна нощ в хана.

Обърна се бавно на една страна, за да я погледне. Слава Богу, тя не го пусна.

Започна да я целува. Дланите му се плъзнаха по гърдите й, по корема, обхванаха хълбоците й.

— Проклета нощница — промълви, без да се отделя от устата й, после я вдигна, за да издърпа дрехата през главата й.

За нещастие Сузана го пусна, за да му помогне да се освободи на свой ред от бельото.

Лорд Маунтвейл се отпусна назад по гръб, като я повлече със себе си.

— Така дори стана по-добре. Вече щях да се намирам в плачевно състояние, ако бе продължила да ме държиш така. Някой път може би ще пуснеш в употреба и устата си, Сузана.

Тя го погледна изненадано и премигна. Беше тъмно, така че виждаше само контурите на лицето му.

— Искаш да те целувам там?

— О, да, и нещо повече.

Младата жена замълча. Никога не си бе представяла подобно нещо. Мислеше, че поставянето на ръката там бе повече от дръзко, нещо, което една дама не би трябвало да прави. Усещането обаче й бе доставило голямо удоволствие, топлината и твърдостта му й бяха много приятни.

Той я дръпна напълно върху себе си.

— Целуни ме.

Когато устите им се сляха, обхвана с разперени пръсти хълбоците й и започна да масажира меката й плът. Не след дълго разтвори бедрата й. Пръстите му докоснаха чувствителната й плът помежду и Сузана се отдръпна назад, като го изгледа смаяно.

— Не ти ли хареса?

— О, хареса ми, но съм изненадана.

В този момент напъха целия си пръст в нея и тя хлъцна.

— Роухън, сега ме галиш така, както прави и през първата ни нощ заедно, и през нощта в страноприемницата, и през другите ни нощи, но съм забравила усещането. Мина толкова време. Цели три дни.

И тя се размърда. Баронът стисна клепачи. Нямаше да издържи още дълго.

Когато проникна в нея, когато краката й се обвиха около хълбоците му, а дланите обхванаха лицето й с нежност, той прошепна, без да се отделя от устните й:

— Да си направим ли бебе, Сузана?

Тя започна да се движи и промълви във врата му:

— Не ме интересува, не ме интересува. Искам теб, само теб. Роухън…

Той попи удоволствието й в себе си. И на свой ред достигна върха.

Тримата седяха в трапезарията на следващата сутрин. Разговорът не вървеше дотогава, когато Роухън изтърва парченце хрупкав бекон и рече:

— Ами ако половината от картата е все още в дома на епископа? Дори в кабинета му? Ако убиецът не е успял да я намери? Не е имал чак толкова време. Ако се съди по начина, по който е убил Раундтрий, трябва да е бил вбесен; нищо чудно причината за яростта му да е отказът на епископа да разкрие истината.

Сузана постави салфетката си на масата и се изправи.

— Точно това си мислех и аз. Епископът трябва да е скрил някъде другата половина на картата. Да отидем да видим.

— Никога не съм срещал жена като нея — обърна се Филип към приятеля си.

— В такъв случай, когато откриеш жена като Сузана, може би ще се ожениш за нея, преди да е успяла да избяга от теб.

Виконтът се загледа със сериозен вид в нея и най-сетне рече:

— Може би. Може би.