Дивият барон

21

Обърна се и видя Сузана, седнала в леглото, придърпала завивките до врата си, тъй като бе съвсем гола. Мариан седеше в скута й и пееше някаква песен, която подозрително приличаше на петостишията на Джейми.

Маунтвейл се приближи до леглото и се пъхна под одеялото.

— Е, мишленце, ще попееш ли сега и на мен?

— Трябва да поговоря с Джейми — рече с въздишка младата жена.

— Струва ми се, че познах песничката.

Наведе се и я целуна по бузата. Разпери пръсти и започна да разресва разбърканите й коси. Тя го съзерцаваше безмълвно.

— Отново ли се чувстваш като животно?

Потърка кожата на главата й, след което започна отново да й разресва косите.

— Мариан е тук.

— Защо си играеш с косата на мама, Роухън?

И той изплю камъчето, без да се замисли.

— Тя има най-красивата коса на света, мека като козинка на норка, и обичам да я пипам. Но снощи майка ти спа много неспокойно. Просто оправям заплетеното с пръсти.

Сузана изсумтя.

— Какво е норка?

— Едно животинче с много ценна козина. Ще ти подаря маншон от норка за рождения ден. — Момиченцето го гледаше, наклонило глава на една страна, точно както правеше и Джордж. После вдигна длан и докосна косите на майка си. — Мека — заяви то.

Миг по-късно пръстите му политнаха отново към устата. Облегна се върху гърдите на младата жена. Не след дълго мляскащите звуци станаха по-тихи и спокойни.

— Притеснява ме това, че сякаш изтривам всичко за Джордж, като променям миналото му така, сякаш изобщо не е съществувал — рече тихо Роухън. — Ще взема дори дъщеря му. Ще й кажем ли истината някой ден? Не знам. Но това ме притеснява, Сузана.

Тя лежеше гола в леглото му, а дъщеря й спеше върху нея. Всичко това му се струваше много странно. Но не чак толкова странно, колкото изминалата нощ. Под сериозния тон в гласа му младата жена дочу болка. Изкашля се.

— Джордж не заслужава да бъде заличен. Но, от друга страна, заслужава ли да има дъщеря, да има Мариан?

— Той бе съвсем млад.

— Както и аз. Бях дори още по-млада от него. Това извинява ли го?

— Не, разбира се, но жените като че ли усещат по-добре от мъжете нуждите на живота. Той беше още момче.

— Не е бил момче, ако наистина е замислял нещо с онзи мистър Ламбърт. Не е бил момче, щом е наел онзи мним свещеник да ни венчае наужким.

— Да, права си, естествено. Въпреки това, Сузана, честно казано се моля в Оксфорд да открием нещо, което да обясни, да оправдае поне донякъде явната нетактичност и себичност на брат ми.

— Да оправдае противозаконните му действия, може би?

— Да.

— Роухън, ние ще открием истината. После ще се справим с нея, с онова, което открием, каквото и да е то. Надявам се, че Джордж не е злодей, но онова, което научих за него през последните дни, действа страшно обезкуражаващо. Днес ще можем ли да тръгнем?

— Утре сутринта, обещавам. Непрекъснато отлагам, нали? Но днес трябва да се свършат доста работи. Нали видя двамата мъже на прага? Тинкър, пълният и по-ниският, е моят камериер, а преди това е бил камериер на баща ми. Слабият, който като че ли е готов всеки момент да се строполи в ковчег, е Пулвър, секретарят ми. Трябва да им помогна да се настанят, да въведа Пулвър в делата на имението. Ако не работи, той съвсем ще спре да се храни. Не бих искал да бъда отговорен за гладната му смърт.

— И те са дошли само, за да ти кажат това за твоята любовница?

— Значи си чула, така ли?

— Била толкова разтревожена за теб, че отишла в лондонския ти дом, нали? Любовница, която посещава къщата на своя покровител?

— Не, но, разбираш ли, Лили не я бива в писането. Научих я на някои неща, но когато е разтревожена, забравя как да пише дори собственото си име.

— Учил си твоята любовница да пише?

— А защо не?

— Като че ли мъжът не може да живее единствено със секс.

— Това не е пълната истина. Даже човек с моята репутация от време на време има други мисли в главата си освен секс. Лили би ти допаднала. — Спря да говори за момент, загледан в портрета на един отдавна умрял представител на семейство Карингтън, след което добави: — Отдавна я познавам. Тя не е някое двайсетгодишно момиченце. Тя е зряла жена.

— Не е ли странно това?

Баронът изви вежди. Косата му бе разбъркана. Тъй като бе рус, наболата по лицето му брада не личеше много. Сузана отмести поглед към русите косми по гърдите му. Бе галила тези гърди, бе чувствала космите по тях между пръстите си. И всичко това й бе доставяло удоволствие.

— О, разбирам. Тя ли обучава новопостъпилите в твоя харем?

— Така, какво знаете за харемите, лейди Маунтвейл?

Тя придоби внезапно съкрушен вид.

— Почти нищо. Освен, че сега, както изглежда, съм част от един от тях.

Роухън вдигна длан и започна отново да глади косите й.

— Скоро ще се наложи да мина от другата ти страна. Косата ти оттук вече е гладка като коприна, няма нито едно заплетено кичурче.

Младата жена въздъхна и се облегна на него, завряла буза в рамото му. Мариан се размърда услужливо, докато се намести по малко и върху двамата.

Вратата се отвори и през нея подаде глава Тоби.

— Тоби, преди да влезеш, иди да намериш Фиц; кажи му, че бихме искали закуската да ни бъде сервирана тук. Можеш да се присъединиш към нас. Както виждаш, Мариан вече го е направила. — Едва изчака момчето да излезе, за да се обърне отново към своята съпруга. — Какво ще кажеш, ако призная, че нямам никакъв харем?

— Хайде, хайде, мъж с твоята репутация. Имаш няколко десетки жени. Снощи не трябваше да се изненадвам изобщо, когато ме накара да си изгубя ума. Пък и нали си известен с уменията и майсторството си?

— Всъщност — промълви замислено Маунтвейл, — последната нощ бе истинска изненада и за мен самия. Докато те галех с пръстите си, ти направо избухна. Много добре го направи, Сузана.

— Не го направих нарочно. Нямах представа, че един мъж може да прави подобни неща на една жена.

— О, да, но това не е всичко. Това е страстта… понякога човек изобщо не контролира реакциите си. Точно така се чувствах снощи и аз. И много се надявах тази сутрин да повторим всичко, но какво може да стори човек?

Мариан засмука по-силно пръстите си.

— Хареса ли ти снощи, скъпа моя?

Не би трябвало да се шокира от въпроса й, знаеше, че не би трябвало. Вече познаваше достатъчно добре свекърва си, за да знае, че за нея е напълно нормално да я пита дали е била съвсем гола с някой мъж в леглото и дали го е оставила да прави с нея всевъзможни неща, доставили й удоволствие. Сузана преглътна рязко, после изправи рамене. Какво друго можеше да направи?

— Да, мадам, хареса ми.

— Сладкото ми момче — възкликна Шарлот. — Никога не ме е разочаровало. — Баронесата имаше замечтан вид, а замечтаната Шарлот беше невероятно красиво създание. — Никога няма да забравя случая, когато баща му откри, че Роухън чете книга за градинарство. За градинарство, Сузана! Е, скъпото ми момче бързо се убеди, че греши. Осъзна, че мъж с репутацията на баща му би се съгласил по-скоро да го разчекнат на четири, отколкото да прочете подобна книга. Това бе просто дребна грешка. Днес е тук, а утре я няма. Не, моето красиво момче никога не е лъгало надеждите ми. Нещо повече, той лети на крилете на вдъхновението, като се изключи пропуска му да се ожени толкова млад за теб, но това според мен може да бъде простено, когато един млад човек се разкъсва от страст, а обектът на чувствата му не става за любовница. — Лейди Маунтвейл въздъхна. — Да, истинско съкровище е моето момче.

Най-сетне спря да говори. Снаха й се бе вторачила в нея. Беше дълбоко благодарна, че съпругът й не е в този момент в стаята. Какво ли щеше да каже в отговор на излиянията на своята майка? Беше сигурна, че тук Шарлот би го потупала по главата.

Сузана се изкашля.

— Утре тръгваме за Оксфорд. Исках да ви помоля да наглеждате онези, които се грижат за Мариан.

— Би трябвало да съм щастлива от тази новина, скъпа моя. Но, Сузана, ти трябва да разполагаш с приличен гардероб. Само се погледни. Роухън ми каза, че ще гостувате у Филип Мърсъро, ако е в Динуити Манър, разбира се, което е напълно възможно, но тъй като прислугата му познава сина ми, пак ще можете да отседнете там. Та Филип, както са ми казвали, също има набито око и съвършена техника. Не така безупречни като на Роухън, не се съмнявам в това, но все пак напълно приемливи.

Сузана значи бе приемник на една безупречна техника, нищо повече. Дали Роухън не бе в своята област велик изпълнител като Едмънд Кийн например? Очевидно бе точно така. Как не се бе сетила да му ръкопляска след като дойде на себе си? Вероятността наистина да съществува подобно нещо я смайваше. Все още й бе много трудно да свикне с това. Определено си бе изгубила ума.

— Сузана?

— Да, мадам? О, да, моите тоалети. Наистина ли мислите, че в тях приличам на изпаднала в нужда особа?

— Приличаш на някоя бедна роднина с тях. Не искаш да посрамиш Роухън, нали? Ти си баронеса Маунтвейл. Вече имаш отговорности. В крайна сметка една жена винаги трябва да бъде облечена по-добре от любовниците на мъжа си. В противен случай то се пише на сметката на съпруга. Не би желала да помислят скъпия Роухън за някой скръндза, нали?

— Не, разбира се — отвърна Сузана. — О, Шарлот, като стана дума за любовници, Тинкър каза, че Лили посетила лондонската къща на Роухън. Притеснявала се, защото не й се бил обаждал.

— И с право — кимна баронесата. — Горката, сигурно не е могла да си намери място от притеснение. Синът ми обикновено е безупречен, когато трябва да информира онези, с които поддържа връзка, за колко време заминава и кога ще се върне. Баща му винаги го е учил, че това е задължение на един джентълмен, а Роухън никога не е бягал от своите отговорности. Предполагам, че в момента изпраща пратеник до Лондон, за да му олекне. Така ще олекне също и на други.

— Естествено. Говорите така, сякаш познавате тази Лили.

— Разбира се. Двамата с Роухън са заедно от почти шест години, а това, трябва да призная, е доста странно за него. Мисля, че Лили е първата любовница, която е обяздил след пристигането си в Лондон. Помня, че все още продължаваше да учи нещо в Оксфорд, но нямам представа какво. Това също бе странно, и двамата с баща му бяхме единодушни по този въпрос. Защо, за Бога, скъпото ни момче се отказва дори от един миг удоволствие, за да продължава учението си в Оксфорд? Да, Лили и Роухън са привързани един към друг и така и би трябвало да бъде. Никой не иска да има любовник или любовница, които са алчни и не държат на него.

— Да, предполагам, че е така — промълви Сузана; струваше й се, че ще заплаче всеки миг. — Мислите ли, че е разговаряла с всички любовници, които съпругът ми е имал оттогава?

— О, това е интересен въпрос — отвърна замислено Шарлот, докато си наливаше чаша чай с невероятна грация. — Не бих се изненадала. Лили е много интелигентна жена. Ако дадено момиче не е подходящо за сина ми, тя не би го допуснала до него. Да, ще трябва да го попитам. — Внезапно баронесата спря да говори, а чашата с чай замръзна на половината път към устата й. И попита, вдигнала с цели три сантиметра вежди и с изпълнен с недоверие глас: — Сузана, нали не ревнуваш?

— За какво да ревнува, мамо?

Шарлот вдигна очи. Красивото й момче стоеше на прага, отправило заинтригувания си поглед към своята съпруга.

— О, прескъпи мой, със Сузана точно говорехме за Лили. Лили оглежда ли всяко момиче, преди да го вземеш под свое покровителство?

От очите му излязоха искри. Не можеше да повярва, че чува подобни думи от майка си. Не, всъщност можеше. Погледна крадешком към младата жена. Тя имаше резервиран и незаинтересован вид. Усети в държанието й и още нещо, но не можеше да каже какво точно. Възможно бе да е гняв. Ставаше интересно. Това му хареса страшно много. Все пак успя да не се усмихне.

— Не — отвърна той, целият олицетворение на сериозността. — Лили никога не е правила подобно нещо.

— Може би трябва да помислиш над тази идея — заяви Сузана, вирнала брадичка, а красивите й очи гледаха така студено, че можеха да заледят чая в чашата й. — Един мъж със сигурност не би желал любовница, която е алчна и не държи на него.

— Да, така е — отвърна баронът, като се погали замислено по брадата. — Струва ми се, мамо, че ти си използвала точно същите думи. Интересно. Може би наистина ще трябва да помисля върху това. — Обърна се към Шарлот. — Та какво говореше за ревността?

— О, нищо, прескъпи мой — отвърна с привидно безразличен вид тя; очевидно се опитваше да защити снаха си, което му допадна страшно много. — А сега, Роухън, моля те, помогни ми. Сузана трябва да се сдобие с няколко нови рокли, преди да тръгнете за Динуити Манър. Всъщност задължени ли сте да тръгвате утре?

— Аз бих искал да тръгнем утре — отговори лорд Маунтвейл, като се приближи до камината, облегна се на полицата над нея и кръстоса ръце пред гърди. — Такова е желанието и на Сузана. Време е да научим истината.

— Чудесно — рече Шарлот и се надигна, като оправи полите си. — В такъв случай ми остава да направя само едно — трябва да прегледам гардеробите си. Ще накарам Сабин да преправи поне четири рокли за теб. Боже мили, ами ти нямаш лична камериерка, Сузана.

— В бъдеще ще й намерим, мамо. А в Динуити Манър и по пътя нейната камериерка ще бъда аз.

Очите на баронесата се изпълниха с копнеж. Тя въздъхна тихо и рече:

— Никога няма да забравя колко обичаше баща ти да разкопчава копчетата на гърба на роклята ми. И колкото по-малки бяха те, толкова по-голямо беше неговото удоволствие. Баща ти беше прекрасен, порочен мъж, прескъпи мой.

Роухън се изчерви.

Майка му се осъзна.

— Достатъчно по този въпрос. Трябва да побързам да раздам задачите на Сабин, иначе няма да успее да се справи. Къде е Мариан? Искам да я видя, преди да се захвана с работа.

И Шарлот излезе величествено от гостната, обвита в ухание на жасмин и шумолене на коприна.

— Това се понася трудно — заяви едва чуто Сузана.

Баронът не се престори, че не разбира за какво става дума.

— Предполагам, че е така. Всъщност, и на мен ми е трудно. Но майка ми, колкото и добронамерена да е, както вече сама си се убедила, не е от хората, способни да останат на едно място и да пуснат корени. Не, в най-скоро време ще отпътува, вероятно за Венеция. — Сведе за момент поглед към лъскавите си ботуши. — Няма втора като нея.

Младата жена се почувства безпомощна, победена от свекърва си, която наистина бе изключително симпатична личност и очевидно я бе обикнала.

— Тя се отнася към всичко това толкова прозаично.

— Да. Такава е и ще си остане такава. Доколкото разбрах, тя те обвини в ревност, така ли?

— Погрешно прие реакцията ми на всичките й приказки за любовници като признак на ревност, каквато всъщност не беше. Казах ти, Роухън, аз не съм от онези безгръбначни женички, нито пък съм като майка ти.

— Аз й казах, че ще бъдеш от съпругите, които се месят в живота на своята половинка.

— Боже милостиви, и тя въпреки всичко не се възпротиви срещу брака ни?

— О, да, мисли, че ще се промениш под наше влияние и при вида на непрекъснатия поток от жени, влизащи и излизащи от спалнята ми.

— Бих предпочела да не го правиш.

— Нямам намерение да парадирам с други жени под носа ти, Сузана, вече ти го казах.

— Да, но…

— Никакво „но“. Повярвай ми, Сузана. Така, не мисля, че е добре да вземаме Тоби с нас в Оксфорд. Всъщност уговорих с мистър Байъм да го заведе на крайбрежието, за да правят ботанически изследвания. Това според мен ще му бъде много по-интересно, отколкото да се мъкне с мен из Оксфорд.

— Да, вече ми се похвали. Много е развълнуван. Всъщност е…

В този момент откъм вестибюла се разнесе някаква глъчка.

Роухън изскочи така бързо от стаята, че едва не се блъсна в поставената край вратата рицарска ризница. Изруга и тогава забеляза Тоби, проснат по корем на пода. Ози Харкър стоеше до него и кимаше невъзмутимо.

— Боже милостиви, какво е станало?

Младата жена спря край брат си и се отпусна на колене. Разтърси го леко за раменете.

— Тоби, добре ли си? Ударен ли си?

Момчето я изгледа презрително, изправи се до седнало положение и рече:

— Добре съм. Виновен е Шиши. Изплъзна се от ръцете ми и Ози ми каза да го хвана, дори да викам след него, ако искам. Така и направих, но се хлъзнах на една от играчките на Мариан.

Изправи се и измъкна изпод задника си малко дървено кубче, изрисувано от всички страни. След това погледна към Ози и се ухили до уши.

— Шиши е бърз, наистина е много бърз. Видя ли го как направо летеше по плочите? Нямах никакъв шанс да го хвана.

— В жилите му тече шампионска кръв — отвърна Харкър и кимна отново, очевидно толкова доволен, та баронът помисли, че ще се развика от щастие. Все пак не го направи, само кимна отново. — Том шъ й доволен, ама наистина шъ й доволен. Боже, ама то ни й много бързо наш’то мъниче.

— Къде е проклетата котка? — попита Роухън, като се оглеждаше.

В този момент от горния край на стълбите се чу смях. Това бе Мариан, която тичаше зигзагообразно, следвана от Шиши, който опитваше да се покатери върху роклята й. Шарлот стоеше до нея и се усмихваше.

Сузана се облегна на стената, като се смееше от сърце.