Дивият барон

36

Ежемесечни котешки надбягвания

Писта Макколтри, недалеч от Ийстбърн

Слънчев съботен следобед, август 1811

Шиши се изпъна, за да се откопчи от ръцете на Сузана. Тя го целуна по темето и прошепна:

— Не, не, не още, не още. Бъди търпелив. Скоро ще можеш да се надбягваш колкото си искаш.

До нея стоеше скуайер Битл и държеше на каишка котката си, Орнъри, която изглеждаше доста отегчена. Затова пък Битл бе явно разтревожен.

— Нямаше никакъв апетит — оплака се той на младата жена; тя, макар да изглеждаше натъжена, всъщност бе доволна да чуе тази новина.

Мисис Лавлейс, собственичка на хан „Гордостта на долината“, толкова широка, колкото и висока, бе натъпкала своя сив тигров котарак Луис между огромните си гърди. Сузана се чудеше как изобщо успяваше да диша бедното животно. Мисис Лавлейс му тананикаше под носа си.

Хорейшо Блъмър, местният месар, притискаше до крака си черната, мускулеста котка Гленда, обвил с длан врата й.

Мистър Гудгейм, който можеше да проследи родословното си дърво до самия Уилям Завоевателя, подсвиркваше възможно най-силно на Хорас, за да отвлича вниманието му, така поне предполагаше Сузана. Хорас бе дълга, мършава бяла котка, която приличаше повече на оръдие; тя бе готова за бягане.

Братя Харкър се притесняваха повече за Хорас, отколкото за всички останали негови събратя.

— Старият Хорас има многу гулям опит — рече Ози, като поклати глава. — Малък бързоходец ми й той.

— Да, ама забрави ли странния му нос? Все надушва разни неща и не можи да съ удържи да ни види от’де идат тез’ миризми. И туй вечно го отклонява от пистата. Обикновено все тъй прави.

— Е, поне Блайнкър няма да съ състизава днес — заяви Ози. — Горкичкият си изкълчи задния крак. Прекалено го натегна да тренира тез’ дни Гримсби. А откога му повтарям да не кара Блайнкър да прави повичи от десет обиколки на пистата дневно. Крачетата му са много къси.

— Шиши ще ги изпревари всичките — обади се Тоби. — Почакайте само и ще видите. Ние имаме тайно оръжие.

И двамата братя вдигнаха рунтавите си вежди. Тайно оръжие ли? Какво беше пък това? Та нали бяха надзиравали тренировките на Шиши. За какво тайно оръжие ставаше дума тогава? Момчето само се ухили насреща им и не каза нищо повече.

Пистата бе дълга една трета от милята и много широка — цели три метра — тъй като котките имаха навика от време на време да се разхождат напред-назад по време на надбягването. Днес тълпата зяпачи бе по-голяма от обикновено, тъй като това щеше да бъде първото състезание на Шибой, представителя на Маунтвейл Хаус, и заради него се правеха сериозни облози. Братя Харкър, това се подразбираше от само себе си, бяха тренирали лично животното. Дамите се прикриваха с чадъри от следобедното слънце; господата правеха залози, пушеха пури и обсъждаха силните страни на всеки участник. Всички очакваха с нетърпение първото надбягване.

Тъй като се говореше, че понякога при подобни състезания се вихрели корупция и измама, братя Харкър държаха строго под око процедурите около залаганията, готови да се разправят начаса с всеки злосторник. Единственият опит за измама, който бяха разкрили до този момент, бе опитът на стария мистър Бабл да нахрани една от състезателките с пресен костур, така че да се подуе и да не може да бяга бързо. Това бе станало преди шест месеца.

Лейди Донтри председателстваше от една тясна платформа. Тя бе церемониалмайсторка вече от пет години и никога не пропускаше котешко състезание, дори в лошо време. Сезонът на тези надбягвания беше от април до октомври.

Лейди Донтри измуча с цяло гърло — което впрочем не бе кой знае колко трудна задача за нея.

— Всички готови!

Собствениците и треньорите подготвиха животните си.

— Никой да не мърда вече!

Котките се дърпаха и напрягаха. Собственици и треньори замръзнаха, готови за действие.

— Пуснете котките!

Надбягването започна.

Орнъри подскочи цял метър над земята, когато мистър Битл плесна звучно с ръце точно край ушите му. Спусна се напред, пробяга цели шест метра, след което спря да огледа крещящите хора наоколо. Мистър Битл, задъхан, зачервен, най-после го настигна. Отново плесна с длани точно над ушите му. Орнъри хукна и услужливо пробяга този път дори десет метра.

Луис на мисис Лавлейс препускаше след дребния Чарлс Лавлейс, който тичаше колкото може по-бързо, като размахваше една мъртва риба на парче канап. Тъй като животното при желание можеше да изпревари момчето, то трябваше да се надига на пръсти, за да опази рибата.

Дългият мършав Хорас на мистър Гудгейм маршируваше наперено, вперил неотлъчно напред зелените си очи, без да обръща внимание нито на останалите котки наоколо си, нито на тълпата и шума. Движеше се равномерно, без промени в скоростта. Мистър Гудгейм просто стоеше на финалната линия, като се усмихваше и потриваше ръце.

Гленда, котката на Хорейшо Блъмър, пробяга половината писта, непосредствено след Хорас и много преди другите. Тогава внезапно спря и се загледа в една обемна жена, която подскачаше радостно и окуражаваше състезателите. Най-неочаквано, бърза като светкавица, Гленда се шмугна под полите й.

Колкото до Шиши, той незабавно се измъкна от ръцете на Сузана. Но спря почти веднага и се обърна, за да я погледне; тя подскачаше и викаше:

— Бягай, Шиши, бягай!

Тогава животното погледна към Роухън, който държеше Мариан и викаше:

— Никаква вечеря, ако не се разтичаш с всичка сила!

— Никаква вечеря! — крещеше като ехо Мариан.

Но Шиши не помръдна. Ако една котка можеше да се намръщи, то Шиши със сигурност го направи. А след това облиза дясната си лапичка.

В този момент, най-неочаквано, от средата на пистата се понесе мек, красив баритон:

Това бе Джейми. Шиши се изправи на задните си лапи, козинката му настръхна, ушичките му щръкнаха напред. Миг след това вече летеше към гласа, който повтаряше песничката си, само че този път по-силно и по-високо, вече на фалцет, все едно че пееше ангел.

Тъй като конярят бе започнал изпълнението си на достатъчно разстояние, сега имаше възможност да продължава да тича напред и същевременно да пее ясно и силно.

Засега обаче начело си оставаше дългият, слаб бял котарак на мистър Гудгейм. Джейми запя още по-силно. Шиши тичаше. Вече настигаше Хорас.

Сузана викаше като обезумяла.

— Проклетият Хорас — възкликна към Тоби тя. — Той действа по-бързо и от Мариан, когато отмъква парче торта от чинията на Роухън.

— Той ще се справи — отвърна братчето й.

— Никаква вечеря! — продължаваше да крещи Мариан.

— Тайното оръжие! — промълви със страхопочитание Ози Харкър, като дръпна ръкава на брат си. — Ново изобретение за тренировки.

— Тоз’ Хорас е в чудесна форма — поклати глава Том. — Виж само как си изтяга дългото тяло. Не знам дали Шиши шъ има достатъчно време да гу догони.

Шиши вече дишаше в бялата опашка на своя съперник. Джейми вече пееше толкова силно, че цялата тълпа отмерваше с пляскане ритъма на петостишието му.

Хорас и Шиши бягаха глава до глава. И изведнъж, съвсем ненадейно, Хорас се изви на една страна, ухапа съседа си по врата и се обърна в обратна посока. Сега вече тичаше към старта. Целта му бе мъртвата риба, която се поклащаше на канапа на Чарлс Лавлейс. Блъсна се в Луис, събори го, скочи и грабна рибата. Измъкна канапа от ръката на Чарлс, който изгуби равновесие и падна по задник. След това хукна по-бързо от вятъра сред публиката, стиснал плячката между зъбите си; в това време мисис Лавлейс и мистър Гудгейм си деряха гърлата след него.

Луис също си бе плюл на петите и летеше след Хорас и своята риба.

— Нивгъж не съм виждал Луис да бяга толкоз бързо — рече Ози, като засенчваше с длан очите си от блясъка на слънцето. — Няма да съ учудя, дори ако хване стария Хорас. Това е неговата риба, в крайна сметка.

— Не — отвърна Том. — Мисис Лавлейс ще хване Хорас преди това. И тогаз шъ има да лети пух и перушина.

В това време Шиши не забавяше темпото. Не, той дори тичаше още по-бързо.

Джейми го очакваше на финала. Когато Шиши го пресече като неоспорван победител, изпреварил Гленда с не по-малко от шест дължини, конярят точно пееше:

— „Няма значение! Ще умра като истински англичанин!“

Последваха гръмки аплодисменти.

— Вечеря за Шиши! — крещеше Мариан.

— Вечеря за Джейми! — викаше Роухън.

Сузана бе готова да се закълне, че чу Гъливер да цвили.

Братя Харкър клатеха глави. През годините бяха виждали какви ли не методи на тренировка, но за такова нещо не бяха и чували. Хумористично петостишие.

Конярят продължаваше да пее, но сега вече съвсем тихо. Шиши се бе настанил гордо върху рамото му и младият мъж се движеше бавно и внимателно към кръга за победителя.

Гъливер успя да си пробие път през тълпата, за да се приближи до Джейми. Навря глава в рамото му. Шиши изфуча и скочи върху гърба на коня. Голямото животно присви очи. Отчаян, конярят запя нова песничка.

Мариан, толкова възбудена, че подскачаше нагоре-надолу, се подмокри и така намокри и рамото на баща си, където се бе настанила.

За първи път в историята на състезанието с котки в Южна Англия, и губещите котки, и техните треньори и собственици се смееха, аплодираха и мяукаха в чест на победителя, който се пъчеше гордо върху гърба на огромен кон, цвилещ в ритъма на една хумористична песничка.