Дивият барон

30

Роухън дишаше учестено и тежко. Мислеше, че бе дошъл часът да се срещне със Създателя. Надяваше се, че това щеше да бъде верният Създател. Така трябваше да бъде, след като не бе извършил нищо лошо в живота си. Мислеше, че сърцето му ще се пръсне в гърдите. Успя да се изправи на лакти и сведе поглед към своята съпруга. Тя също като че ли щеше да предаде Богу дух всеки момент, изтегнала прекрасната си бяла плът под тялото му. Косата й бе влажна от пот, устните — леко разтворени, дишането — неравно.

Младата жена успя да отвори едното си око и да го погледне. Внезапно придоби замислен вид.

— Все още си в мен.

— Не беше нужно да ми го казваш, Сузана.

Той изохка, неспособен да се удържи да не напъне отново навътре, още по-дълбоко. Реакцията й го очарова — тя надигна хълбоци, но в следващия миг се отпусна безсилно.

— Не, това е прекалено. Искам, но тялото ми е извън контрол. То се носи като есенен лист от ветреца.

— Страхотна аналогия.

— Поне е опит да опиша физическото си състояние. Не беше чак толкова неуспешен. А и способността ти за преценка не е в най-върховата си форма в момента. Желая да призная обаче нещо, Роухън. Мъжете са по-силни. Погледни се само, застанал си над мен и дори си се надигнал, за да не ме смачкаш под тежестта си. Ако отгоре бях аз, сега щях да съм залепена за теб, все едно че отгоре ми е минал валяк.

Баронът пък мислеше, че приказките отнемаха много енергия. А тя не спираше да обяснява. Натисна отново навътре. Сузана изохка, после се надигна леко, обви с ръце врата му и го придърпа надолу към себе си.

— Не искам да те смачкам — промълви той, без да се отделя от устните й.

Усещаше я цялата. О, Боже, беше прекрасно.

— Не ме мачкаш, поне не още. Дюшекът е много мек.

— Вероятно заради това Филип ни даде точно тази спалня. Забелязал е, че те гледам като гладен вълк и се е сетил, че това прекрасно легло ще ни свърши чудесна работа.

— Целуни ме пак. Не мога да поема нищо повече. Знам, че засега не мога повече.

— Как успяваш да навържеш всички тези думи?

Все пак я целуна, дълбоко и страстно. Колкото и невероятно да му се струваше, но тялото му започваше да се изпълва отново с енергия… цялото му тяло. Проявяваше се като свиня. Дали наистина тя нямаше капчица сила повече? Определено я чувстваше абсолютно омекнала под себе си. Тогава започна да се движи по-дълбоко в нея.

— Роухън?

— Хмм?

— Едва сега си дадох сметка.

— За какво?

Движенията му вече бяха станали ритмични, бавни, дълбоки и отмерени.

— Че те обичам.

— Че „какво“?

— Знам, че се познаваме само малко повече от месец. Мислиш ли, че е възможно да те обикна толкова бързо или това е просто страст, която ме заблуждава?

Тя го обичаше? За Бога, сега вече можеше да понесе цялата земя на раменете си, като Атлас. Обичаше ли го? Намали темпото и поклати глава, вперил поглед в лицето й. Очите й бяха затворени. Не, това бе сладострастие, чисто прелестно сладострастие. Подобна самоизмама не бе чак толкова лошо нещо. Но все пак ако не беше само страст, а нещо повече… Да бъде обичан от Сузана, това бе нещо друго… усети нов прилив на енергия.

— Ела отново при мен, Сузана — промълви той, без да се отделя от устата й, като погълна възклицанието й от изненада и удоволствие, когато провря ръка между телата им.

Този път разбра, че това бе краят за него. Само след миг вече нямаше да принадлежи на тази земя. Щеше да се превърне в духовно същество. Щеше да се носи над нея в мрака и да й се възхищава като истински призрак.

Ако цената за това щастие бе да се превърне в призрак, той бе готов да я плати. Това означаваше да отдаде всичко от себе си на своята съпруга.

Беше толкова потен, че очакваше всеки момент да се хлъзне от нея. Тя бе не по-малко потна.

— Сузана?

Никакъв отговор, само леко помръдване на два пръста на лявата й ръка, поставена върху рамото му.

— Нима не си готова да ми изрецитираш някоя пиеса на Шекспир? Беше много добра в това отношение след първия път тази вечер. Говореше красноречиво, с нерв. Какво има?

Отново никакъв отговор, само леко ощипване с двата пръста на лявата й ръка, все така поставена върху рамото му.

— Сладострастието е нещо прекрасно — продължи да обяснява баронът, — наистина прекрасно. Наистина ли мислиш, че е възможно да ме обичаш, че не се заблуждаваш заради изключителното ми майсторство като любовник? Помня като ми каза, че имам красиви очи. Сериозно ли говореше?

Сърцето му със сигурност щеше да се пръсне, ако продължаваше да използва енергията си за образуване и изричане на думи. Дали го обичаше наистина?

Младата жена се надигна на лакът, все така със затворени очи, и го ухапа по рамото.

Маунтвейл сведе глава и я целуна по носа.

— Ще помисля по това, Сузана. Мъж с моята репутация естествено е свикнал да чува дамите да му казват поне на всеки час през половината дни в годината, че го обичат, че го обожават, даже, че го боготворят. Какво ще кажеш?

За свое собствено учудване, младата жена го бутна от себе си, така че той се търкулна на една страна.

— Какъв песоглавец си — рече тя и се притисна в него, като хапеше лекичко и го целуваше по врата, раменете, гърдите. След това се отдръпна, за да го погледне. — Омъжена съм за песоглавец с репутация. Съжалявам, Роухън, но съм мислила много върху това. Реших, че трябва да се отървеш от всички останали жени. Не искам да разочаровам Шарлот, но не мисля, че ще ти позволя да ги задържиш. Ще бъдеш с мен всяка нощ, в противен случай не ти се пише нищо добро. Мога да бъда зла, когато се наложи. Много зла.

— Добре.

— Добре „какво“?

— Никакви други жени повече. — Баронът се прозя, погали едната й гърда, после се почеса по корема. — Как бих могъл да отида при друга жена? Та ти ме изстиска като лимон. Едвам дишам. Физическата ми същност е на края на силите си. Сърцето ми може да спре всеки момент.

— Добре — отвърна Сузана и го целуна по гърлото. — Божичко, мокра съм от теб.

Роухън потрепера, като се сети, че семето му сега се намираше в нейното тяло.

— Не забравяй, че ти участва активно в това незабравимо преживяване. Не цялата мокрота е от мен.

Отпусна се по гръб, като я повлече със себе си. Тя се сгуши в него, поставила длан върху корема му и глава — на рамото му. Обичаше неговия мирис. Съзнаваше, естествено, че той не й се бе обяснил в любов. Но бе изминал само един месец. Той трябваше да скъса с куп лоши стари навици, преди да си даде сметка колко хубаво би било да я има за съпруга, да има само една жена — по-точно нея самата — която ще бъде с него до края на живота му.

Не, не можеше да се очаква от човек с неговата репутация да забрави толкова бързо невероятното разнообразие от прекрасни жени, готови да изпълнят всяко негово желание във всеки миг. Просто искаше отсега нататък да бъде единствената жена за него.

Маунтвейл я целуна по челото, по ухото и измърмори нещо за това, колко красива била и колко задоволен го карала да се чувства. Сузана заспа с усмивка на лицето, изпълнена с надежди. Сънува някакъв шотландски крал с шотландска национална поличка и изрисувано със синя боя лице. Той крещеше на някакви войници, не на своите войници, които бяха внушителен брой, а на някакво друго, огромно множество въоръжени мъже, които стояха на значително разстояние пред него. Огромният широк меч се поклащаше ритмично над главата му. Кралят бе изключително силен. В този момент той внезапно се обърна към нея. По лицето му нямаше вече синя боя. Пред нея вече не стоеше шотландски крал, не стоеше Макбет. Това бе Тиболт.

Молеше се Тиболт да не е убиецът на епископ Раундтрий, но знаеше, че дори да не бе го умъртвил лично, бе запознат с плана и го бе одобрил.

Колко странно, че животът можеше да бъде толкова вълнуващ и същевременно да бъде изпълнен с такава трагедия.

Нямаше търпение да разбере какво представляваше „дяволският съд“.

Тръгнаха от Динуити Манър на следващата сутрин, преди още да се бе развиделило напълно. Слава Богу не валеше. Денят обещаваше да бъде топъл и слънчев. Щяха да им бъдат нужни пет дена, за да стигнат до Дънкелд. Катедралата в това градче бе построена през 815 година, както бе прочел предишната вечер в един справочник Филип.

Роухън въздъхна, притисна здраво своята съпруга към тялото си и усети меките й гърди в ръката си. Тя зарецитира тихо:

— Не мога да си го избия от ума — обясни Сузана. — Непрекъснато си го повтарям. Надявам се, че когато открием нещо, ще разбера какво да направя и къде да отида.

— Аз също го запомних наизуст — рече баронът. — Двамата си приличаме много, Сузана. И това ми харесва.

Виконтът завъртя очи.

— Е, аз пък не приличам нито на единия, нито на другия, но пак запомних проклетото нещо. Така, помолих Рейли, кочияша, да държи очите си отворени и да внимава дали след нас няма да се проточи „опашка“. При последното спиране ми каза, че засега не е забелязал никого.

— Слава Богу — промълви младата жена. И додаде: — Но аз нямам доверие на Тиболт. Никакво доверие.

— За нещастие трябва да се съглася с теб — отвърна лорд Маунтвейл. — Затова трябва да бъдем все така бдителни.

Дънкелдската катедрала, преустроена от църква в катедрала през 1127 година от Дейвид I, както ги бе осведомил Филип, се намираше на „Кътидрал стрийт“ сред дебели дъбове и платани, градини и алеи в близост до река Тей. На отсрещния бряг се издигаха хълмове, покрити с гори. Катедралата имаше остра нужда от реставриране. Както обясни съдържателят на местния хан, проектът за това щял да се осъществи когато му дойдело времето, както ставало с всичко от граждански характер. Роухън огледа добре, за да открие по-старата част на сградата от дванайсети век. Въпросният игумен сигурно лежеше някъде там.

Ханджията притежаваше една от т.нар. „Малки къщи“ по „Кътидрал стрийт“. Те били построени отново след опустошенията, причинени от битката през 1689 година. Страноприемницата разполагаше само с шест малки стаи, с малка трапезария и с бирария.

Сузана бе толкова възбудена, че не я сдържаше на едно място, за да слуша безкрайните обяснения на милия старец, изречени със силен провинциален акцент.

— Сигурно съ чудите к’ва й тъз битка от 1689 година, а? Тя й между планинците и крайнити роялисти. Да, планинците си пробиват път до града, но другити опожарили всичко. От града не останало нищо. Изгорен бил до основи, та и по-надолу. Туй бил краят на каузата на Джеймс II. Уилям и Мери си осигурили английския трон.

— А катедралата — попита Роухън, когато ханджията отвори вратата към една миниатюрна, но очарователна стаичка с дървен таван, тясно легло и дълъг тесен прозорец, който гледаше към реката. — Какво е станало с катедралата?

— О, оцеляла й доста добре, както виждати сам, но има да съ върши много работа по нея.

— А кои са най-старите й части, онези от дванайсети век? — заинтересува се баронът, когато възрастният човек отвори вратата към друга една спалня; нейното легло бе достатъчно широко да се съберат двамата със Сузана, но само ако се притиснат силно един към друг.

Тъй като нямаше място за гардероб, на стената бяха сложени редица окачалки. В ъгъла на стаята имаше красив копринен параван. Колкото и очарователно да изглеждаше, младата жена не бе убедена, че би искала да прекара живота си тук.

— Стенити на главния кораб са от самото начало, със сигурност съ по-стари от гробовете наоколо. По-голямата й част й от четиринайсетото столетие. Шъ видити, чи главният и страничнити кораби нямат покрив от светотатството на дивата Реформация от 1560 година.

Сузана, която вече бе на края на издръжливостта си, се приближи до тесния прозорец, дръпна белите дантелени пердета и се загледа към красивата река, заобиколена от градини и дървета.

Когато най-после бяха пристигнали в малкото градче, Роухън си мислеше, че е уморен до мозъка на костите си. Но сега, като гледаше тази красива стара катедрала със струпани край стените й отломъци, с липсващи части от покрива и въпреки това все още с горд и прекрасен вид, той се запита как ли трябва да е изглеждала преди светотатството от 1560 година. Или може би беше светотатството от 1689 година?

Филип стоеше на прага на стаята им и потриваше ръце, а очите му блестяха.

— Готови ли сте за една разходчица?

Катедралата се издигаше елегантно от засенчените от дървета поляни край Тей. Местните жители оглеждаха тримата млади хора. На някои лица се четеше подозрителност, на други се появяваха усмивки. Градът бе много малък, но оживен. По улиците се движеха домакини с кошници в ръце, със старомодни рокли и широки шалове, кръстосани пред гърдите и завързани отзад на кръста.

— Не се сетих за това — рече баронът. — Привличаме вниманието. По дяволите, сега вече не виждам как можем да поправим стореното. Дори да сложим местните дрехи, пак ще привличаме вниманието.

— Тогава нека да се държим като младоженци и да посетим катедралата.

Роухън се засмя, постави дланта й върху ръката си и тримата се запътиха към храма.

— А, ти Филип, можеш да й бъдеш брат.

Тръгнаха сред развалините, като гледаха внимателно.

— „Под надгробния камък на игумена“ — рече Маунтвейл. — Ето ви гроба на Волф от Баденох, който и да е той.

Минаха предпазливо през главния кораб от дванайсети век, като внимаваха къде стъпват, тъй като тук бяха свили гнездата си най-различни видове птици, от чиито курешки плочите на пода бяха побелели.

Първа го видя Сузана. Гробът се бе слегнал сред камъните, а името на лежащия в него човек бе почти заличено.

Роухън се отпусна на колене, извади носната си кърпа и избърса внимателно мръсотията, наслоена върху надписа.

— Това е гробът на игумена на Дънкелд, на име Кринън. Умрял през 1050 година, не по-малко от седемдесет и пет години преди построяването на катедралата. Значи тялото му е било пренесено тук по-късно, в знак на уважение. Някой от неговите последователи, посветен в тайната, трябва да е поставил „дяволския съд“ тук. Под гроба сигурно има някакъв проход или катакомби. Да — продължи младият мъж, — и също трябва да има начин да се отмести надгробният камък.

Сега вече и тримата стояха на колене и опипваха внимателно краищата на гроба. Най-сетне Маунтвейл подсвирна.

— Мисля, че открих нещо.

— Не още — прошепна Филип и се изправи припряно. — Имаме си компания.

Група посетители влязоха в храма, водени от един свещеник. Той ги запознаваше с историята на катедралата и с всяко едно светотатство. Не можеха да правят нищо преди тръгването на групата, което щеше да стане не по-рано от половин час.

После пък дойдоха някакви момчета да ловят птици.

Най-после останаха отново сами.

— Хайде — възкликна Роухън, — давайте. — Отпуснат на колене, той опипваше левия ъгъл на гроба. — Това е нещо като резе, добре скрито. Виждате ли някого наоколо?

— Няма жива душа — отвърна виконтът и клекна до своя приятел.

Сузана се надвеси над него.

Той вдигна пръстена на резето. В началото не се случи нищо. Баронът го хвана по-здраво и дръпна още по-силно. Чу се слаб, пъшкащ звук.

Лорд Деренкорт се присъедини към него и двамата заедно дръпнаха нагоре халката. Бавно се издигна и целият камък.

— А — възкликна Сузана. — Прогнилите стълби бяха споменати в ключа към загадката. Ще им хвърлите ли един поглед? О, Боже, не се сетихме да донесем свещи, а тук е тъмно като в рог.

Мъжете се изправиха и изтупаха прахта от дланите си.

— По-добре да се върнем след като се стъмни — заяви Маунтвейл. — Не желая да рискуваме някой да влезе. Освен това нямаме представа какво ни очаква долу, след като слезем по тези стълби.

— Крещяща стена — подсказа съпругата му и потръпна. — Това определение не дава мира на въображението ми.

— Нямам търпение да разреша тази загадка — обади се Филип и потри ръце.

Върнаха се в хана в третата „Малка къща“ на „Кътидрал стрийт“. Вечерята бе вкусна, но точно сега храната не ги интересуваше особено. Най-сетне стана достатъчно късно.

Мъжете облякоха тъмни дрехи. Сузана се притесняваше заради своята рокля в бледосребрист цвят, която й се струваше ярка като сигнален огън.

— Не, съвсем е добра — успокои я съпругът й, привлече я към себе си и я целуна по устата. — Толкова си сладка — промълви той, без да се отделя от устните й.

С огромно задоволство усети издайническия трепет на тялото й. Виконтът ги наблюдаваше, ухилен до уши.

— Вие наистина ме шокирате. Аз не съм семеен човек. Съвсем сам съм на този свят, абсолютно невинен и неосведомен за тайнствата на брачния живот. Ентусиазмът ви е заразителен. — Въздъхна дълбоко. — Чудя се дали някога ще намеря жена, която да ми угажда така, както угаждаш ти на Роухън, Сузана.

— Ще поговоря с нея, когато я откриеш. Ще й обясня как стоят нещата. Ще й обясня как да прави съпруга си блажено щастлив и доволен.

— Благодаря. — Филип се поклони церемониално. — Така, а сега да донесем стълбата от конюшнята.

— Добра идея — съгласи се баронът.