Дивият барон

29

— Проклет да съм — възкликна Филип Мърсъро и се изправи изпод бюрото на монсеньор Раундтрий, където бе лежал по гръб. — Вижте. Беше прикрепено към долната повърхност на писалището.

Това бе тясна, платнена книга. Изглеждаше много стара.

Роухън и Сузана се събраха около него. Точно мислеха да се отказват от по-нататъшно търсене на кабинета.

— Струва ми се, че ще се разпадне всеки момент — промълви Филип, като я разгърна бавно. — Само три страници, написани на латински. И това тук.

Усмихнат ослепително, той издърпа внимателно половината на малка карта от един джоб на задната корица.

— Получаваш първа награда, Филип. Това прилича на другата половина от картата.

— Първото, което предлагам да направим, господа — рече тихо Сузана, — е да потиснем задоволството си и да напуснем незабавно това място. Не желая Роланд да каже на лорд Балантайн за нашата находка. Или на когото и да било другиго. Ще се държим така, сякаш в крайна сметка сме се отказали.

— Тя е права — съгласи се баронът. Целуна я и прошепна в ухото й: — Намерихме я!

— Никакви такива — възкликна Филип. — Това ме кара да завиждам. А не обичам да завиждам. Прекалено е дребнаво, прекалено е разпространено и просташко. Роухън, никакви целувки по ушите повече. Така, а след като излезем, трябва да бъдем сериозни и дори намръщени. Нищо чудно някой да наблюдава къщата.

Когато слязоха долу, откриха Роланд в кухнята, седнал пред масата, поставил глава върху кръстосаните си ръце, потънал в дълбок сън.

— Какво ще стане с него? — попита младата жена, когато съпругът й помогна да се качи в каретата.

— Ако епископът има роднини и те се преместят да живеят тук, тогава, страхувам се, за него няма да има място — отвърна виконтът.

— Защо не? Той е толкова красив и, макар да не си пада по дамите, изглежда доста работлив и способен. Не вярвам да го вините за възхищението и привързаността му към монсеньор Раундтрий.

— Не е чак толкова просто — отговори Роухън, пое ръката й в своята и я целуна по кокалчетата.

— Защо не му предложиш някаква длъжност при теб, Филип? — попита младата жена, след като успя да откъсне поглед от красивите очи и даже още по-красивата уста на съпруга си, уста, в която напоследък тя се заглеждаше все по-често.

Никога не бе предполагала, че някой ден ще започне да изпитва към един мъж това, което изпитваше към него. А начинът, по който я караше да се чувства, когато я докоснеше, когато проникнеше в нея? Все едно че бе отворил прозорец пред нея и тя бе излетяла през него. И не искаше този прозорец да се затвори никога. Вече дори не желаеше да остави съпруга си. Знаеше, че бе неин и винаги щеше да бъде неин, каквато и репутация да имаше. Колкото до нея самата, тя нямаше избор. Отклони мислите си от устата, която желаеше да целува, докато и двамата останат без дъх.

— Ами, Сузана, положението е такова, че… — започна да обяснява Филип, но не довърши, взря се продължително в хубавото й невинно лице и изпъшка. — Не мога.

— Сузана — обади се баронът. — Аз съм ти съпруг. Трябва да ми повярваш, че колкото и лоялен и привързан да е Роланд, Динуити Котидж не е подходящо място за него.

— Добре — произнесе бавно младата жена, извила въпросително на една страна глава. — Ще искам да ми обясниш тази мистерия, когато останем насаме, Роухън. — Притисна се в него, целуна го по ухото и прошепна: — Ще ми кажеш всичко, дори ще ме молиш за милост, когато ми паднеш в ръчичките.

Сега бе ред на барона да изпъшка.

— Чувствам нова вълна на ревност — обади се Мърсъро. — За да се разсея, ще погледна през прозореца; така и ще се уверя, че никой не ни преследва.

След час бяха отново в Динуити Манър. Валеше силно, когато каретата премина по главната алея, а небето беше мръсносиво. Бе три следобед. Но това нямаше значение. Радостното им вълнение можеше да ги пренесе през цял потоп.

— По дяволите — промърмори Филип, когато влязоха в кабинета му. — Иска ми се да имахме и другата половина на картата.

— Е, добре, имаме я, може да се каже — отвърна Сузана. И се усмихна на съпруга си. — Възнамерявах да те изненадам. Мисля, че сега е най-подходящият момент, не мислиш ли? Прерисувах другата половина от картата. За нещастие нямаше как да направя същото и със златното ключе. Копието е горе. Връщам се след секунда.

— Ще те удуша, Сузана — провикна се след нея баронът. — Прерисувала я е. Трябваше да се досетя. — Миг след това додаде, вече на Филип. — Тя е превъзходна художничка.

— Оженил си се за много умна дама, Роухън — рече виконтът и подаде чаша бренди на приятеля си. — Питам се кога ще й кажеш истината?

— Когато дойде подходящият момент. Човек с моята репутация никога не насилва нещата. Това съм научил добре по време на разюзданите си години на тази земя.

Лорд Деренкорт се смееше, когато младата жена влетя задъхана в стаята.

— Ето я! Вижте какво съм направила. Исках да бъда сигурна, че пропорциите са възможно най-близки до оригинала, затова я направих толкова малка, нали разбирате.

И тя напасна безупречно двете половини, като ги приглади, за да не се огъват.

— Вижте — рече тя, като отстъпи назад. — Това е Шотландия, тук спор няма. Ето един град на име Дънкелд… „Д“-то е от едната страна на картата, така че не може да се разбере кой е той без другата й част. И вижте тази миниатюрна рисунка на шпиц на църква. Едната му половина е в едната част на картата, а другата — в другата половина. Отново онзи, който не притежава цялата карта, не би могъл да разбере, че става дума за църква. Мислите ли, че съкровището или каквото и да е там, се намира в църквата?

— Напълно е вероятно — отговори Филип.

В това време приятелят му започна да чете написаното в крехката платнена книга.

— Това трябва да е някое войнстващо поучение как да се сдобием с власт и безсмъртие — нищо конкретно, просто общи приказки и твърдения, че доброто става все по-рядко сред човешкия род, а злото цъфти и процъфтява и се превръща в напълно реална опасност. Говори се за „Дяволския съд“, а тук се загатва за нещо като „Чист пламък“, каквото и да имат предвид. А, ето ни на темата. „Чистият пламък“ намеква за Хилдебранд. Тук за него се споменава като за главен поддякон, за управител на папските владения по време управлението на много папи, онзи, който пазел кораба от крадците и алчните хора. — Роухън потъна в мълчание, докато четеше написаното по-нататък. А след това продължи да говори: — Хилдебранд очевидно е бил здравомислещият стълб през онзи хаотичен период на непрекъснато сменящи се папи, невидимата власт зад трона. Именно той настоял пред папа Лъв IX да приеме Макбет Шотландски — човек на честта, човек с много достойнства, на когото можело да се вярва. Летописецът казва, че опасността била много близко и Хилдебранд не вярвал, че ще успее да опази съда. Страхувал се за живота на папата. Страхувал се за съдбата на човешкия род, ако съдът попаднел в ръцете на злонамерени хора. Затова го поставил в мощехранителница и го поверил на Макбет, като го заклел да го съхранява така, че „да не може да бъде нито унищожен, нито освободен“. — Баронът вдигна поглед. — Последните думи, „да не може да бъде нито унищожен, нито освободен“, са подчертани. — Поклати глава. — Всичко това е много странно. Човек остава с впечатлението, че се говори за нещо живо.

— Какво е мощехранителница? — попита Сузана.

Искаше й се да може да чете на латински. Без да отделя очи от картата, Филип рече:

— Мощехранителница е малък сандък или кутия, в която се съхраняват реликви, мощи. Обикновено ги пренасят от място на място, за да впечатляват с тях вярващите.

Маунтвейл разгърна последната от разпадащите се страници.

— Гледайте, това е рисунка на мощехранителница, вероятно същата, която папа Лъв IX е дал на Макбет.

Линиите бяха недодялани и лакътушни, но очертанията несъмнено бяха на сандък. Невъзможно бе да се определи дали бе от дърво, сребро или злато. Той бе четвъртит и стените му се разширяваха надолу, подобно на покрив. На горната страна на кутията, напречно на капака, имаше дълъг прът, с малки овално дръжки от двата края.

— Тази мощеница трябва да съдържа „дяволския съд“ — обади се виконтът. — Очевидно Макбет се е погрижил да я скрие в тази катедрала в Дънкелд. Онези последни думи — „да не може да бъде нито унищожен, нито освободен“ — звучат доста апокрифно.

— Звучат много лошо — каза Сузана и потръпна. — Чудя се какво е уплашило толкова много папата и този Хилдебранд, та да поверят „дяволския съд“ на Макбет? Предполагам, че някой е открил съществуването му. Може би, подобно на Тиболт, въпросната личност е вярвала, че посредством него ще има власт над целия свят.

Роухън кимна.

— Да, напълно е вероятно. Тиболт каза, че ще управлява всичко, което пожелае. Че ще притежава върховна власт. Че ще бъде бог.

— Какво, по дяволите, е това нещо? — възкликна лорд Мърсъро и стовари юмрук върху полицата на камината.

Една дрезденска статуетка на овчарка потрепера и се наложи да спре вибрациите й с длан.

— Не забравяйте също думите на Тиболт за „онези стари глупаци, които пазели тайната“. Пръстенът, който носеше Тиболт, пръстенът, който епископ Раундтрий очевидно е носел преди смъртта си — всичко това навежда на мисълта за някакво отдавна основано тайно общество с цел опазването на „дяволския съд“.

Баронът въздъхна.

— И брат ми е член на това общество. Епископ Раундтрий е бил предводителят. Той е заподозрял опасността. Не може да е подозирал Тиболт, иначе надали щеше да даде точно на Джордж половината от картата. Запазил е другата половина. Убили са го очевидно именно заради нея, но убиецът не е успял да я открие.

— Тиболт — промълви младата жена и потрепера. — Надявам се, че не той е убил стареца.

— И аз — съгласи се съпругът й. — Цялата тази работа не намирисва на добро.

— Кои са другите членове, ако изобщо има други членове? — попита Филип.

— Епископи — отвърна Сузана. — Предимно епископи. Разбира се не всички, след като Тиболт също членува, но очевидно се допускат само такива, които се предвижда да станат епископи или да отидат дори още по-високо в йерархията.

— Целта на брат ми винаги е била да стане архиепископ на Кентърбъри — рече баронът.

— И те носят пръстена, за да се разпознават.

— Съмнявам се, че изобщо се срещат — каза Маунтвейл. Обърна се към своята съпруга, която крачеше напред-назад между камината и прозорците. И произнесе бавно: — Изправени сме пред един проблем. Трябва да вземем решение. Да унищожим ли книжката и половината карта?

Сузана спря като закована.

— Да ги унищожим ли? О, не.

— Роухън има право — обади се Филип. — „Дяволският съд“, каквото и да означава това, е заплаха за човешкия род. Така поне са мислели много хора в продължение на столетия. И все още го мислят. В противен случай епископ Раундтрий нямаше да даде половината карта на Джордж, за да я крие. А е можел да унищожи сам с лекота златното ключе, картата и книгата.

— Но не го е направил — отвърна младата жена. — Трябва да е имал уважителна причина за това.

— Кой може да каже със сигурност, дали епископът, единствен от членовете на това общество, е имал копие от картата? — попита Роухън. — Със сигурност трябва да има поне по още един екземпляр от книгата и от картата. Ами ако Тиболт стане негов ръководител? Ами ако ръководителят е само един от пазителите им?

Приятелят му поклати глава.

— Слушайте. Вие всъщност вярвате, че този съд — каквото и да означава това — може да придаде сила и власт на онзи, който го притежава, така ли? Че може да превърне човека в бог? Да му осигури върховна власт? Май издигате прекалено много това вълшебно средство.

— Съгласна съм с Роухън — заяви Сузана. — Мисля, че не можем да рискуваме Тиболт да открие „дяволския съд“. — Пое си дълбоко въздух. — Нищо чудно в бъдеще да се появи някой друг алчен човек, който да пожелае да го притежава. Не, мисля, че трябва да го открием и да го скрием на друго място. Тогава ще бъдем сигурни, че свързаната с него опасност, каквато и да е тя, няма да заплашва човечеството в бъдеще.

— Не вдигай така презрително вежди, Филип — рече баронът. — Още Хамлет е казал: „На небето и на земята има повече неща, Хорацио, отколкото може и да си мечтал в твоята философия.“ Не мога да не се съглася с това. Прекалено много неща в живота просто се случват…

Не довърши мисълта си, очевидно смутен.

— Неща — продължи лорд Мърсъро, — за които няма логическо обяснение, които не се побират в рамките на разума.

Младата жена разгърна последната страница на книгата.

— А, ето го. Чудех се къде в Дънкелдската катедрала е скрит този съд. Не е писано на латински, значи трябва да е добавено по-късно.

Взря се съсредоточено в избелелите букви. И зачете бавно:

Маунтвейл подсвирна.

— Това няма да заслужи награда за поетично майсторство, но мисля, че веднъж озовем ли се в църквата в Дънкелд, с негова помощ ще открием тайнствения съд. — Погледна първо към своята съпруга, а след това — към приятеля си. И се усмихна се леко. — Доколкото разбирам, отиваме в Шотландия?

В отговор двамата само кимнаха.

Виконтът се изправи и измъкна книга с географски карти от библиотеката. Не след дълго откри Дънкелд.

— Той е само на четиринайсет мили от Пърт. — След това се приближи до отсрещната стена и започна да оглежда книгите в другия книжен шкаф. — Най-сетне избра един том и го запрелиства. — А, ето. Дънкелд има катедрала, много голяма и значима. Там ще открием и гроба на въпросния епископ. Както и мощехранителницата. Ако първо успеем да намерим крещящата стена.

— Гледай, Роухън — възкликна Сузана и във възбудата си задърпа ръкава му. — Виж какво е написано с дребните черни буквички от вътрешната страна на задната корица. Хартийката излезе сама и виждам, че на нея е написано нещо.

— Епископско общество — повтори Маунтвейл. — Точно както подозирахме. Представи си само, общество от хора, посветили се на опазването и укриването на този „дяволски съд“. Това говори за огромно уважение, може би дори страх, от силата на това нещо.

— Бих искала да членувам там — обади се съпругата му. — Представете си ги само как се събират някъде в някоя потайна стая със спуснати завеси. Мислите ли, че все още се срещат от време на време?

— Несъмнено — отвърна Маунтвейл. — А ние никога няма да открием кои са те.

— Като се изключи Тиболт.

— Да, като се изключи Тиболт — съгласи се Роухън. — Именно той е причината за нашето желание да открием това древно вълшебство.

— Клуб — промърмори Филип. — Тайнствена организация, съществуваща вероятно от внушителен брой години. Чудно как е оцеляла от единайсети век досега. Картата е стара, но не чак осемстотин години, нито пък книгата. Не повече от сто години.

— Имаш право — потвърди Роухън и прокара пръсти по подвързията. — Трябва да е била изгубена, после открита отново.

— Мисля, — заяви виконтът, — че преди да тръгнем за Шотландия, за да търсим мощехранителницата и „дяволския съд“, трябва да посетим един от моите учители — мистър Лионайн Бъдсмън. Ако не е член на този клуб, поне ще е чувал за него. Той знае всичко. Мисля, че колкото повече информация съберем за това, толкова по-добре. Може би — додаде той и се намръщи, — може би дори така ще бъдем и в по-голяма безопасност.

Тримата се спогледаха. Сузана разбра, че всеки един от тях мислеше за магията, която бе по-стара отколкото можеха да си представят, магия, която може би твореше злини и която, ако бъдеше открита първо от Тиболт, щеше да му донесе безгранична власт.

Учителят на Филип не беше просто стар, той беше престарял. Роухън се ръкува със страх с него, да не би да счупи крехките му кости. Старецът се добра, клатушкайки се, до своя стол, и отметна глава — очевидно стара привичка — така че гъстата му бяла коса се разпиля по гърба. „Неговата малка суета“ — помисли си Роухън, очарован. Виконтът разпита любезно мистър Бъдсмън за здравето му. Последният насочи сълзящите си очи към тавана и отвърна, че ако не умрял до сутринта, нямало да бъде по негова вина.

Думите му накараха гостите да замлъкнат за момент.

— Сър, лорд Деренкорт казва, че знаете всичко, което заслужава да бъде научено — започна баронът, след като отпи от чая, сервиран им от извънредно стария иконом. — В такъв случай трябва да сте чували и за Епископското общество. Знаете ли нещо за него?

В този миг, без предупреждение, в салона влезе лорд Балантайн. Той се поклони на младата жена, а след това и на двамата й придружители.

— Интересна среща, няма две мнения по въпроса. Добър ден, сър. Добре изглеждате. Имате повече коса от мен самия. Винаги съм се питал доколко е справедливо това.

За изненада на Сузана старецът се наду, буквално се наду и отметна отново глава.

— Застоялият и много топъл въздух запазват косата, Балантайн. Това не е никаква тайна. А всички вие младите, ходите на открито и нощем оставяте прозорците си отворени, докато спите. Нищо чудно, че ви се случват какви ли не неприятни неща.

— Несъмнено имате право, сър — отвърна Филип. Надмогна неудоволствието си от неочакваната поява на мировия съдия и додаде: — Имаме нужда от помощта ви. Казах на моите приятели, че вие знаете всичко. Ще ни кажете ли нещо за Епископското общество?

Старецът се настани отново на стола си, подобно на насекомо — в своята какавида. Обви с крехките си, осеяни със старчески петна ръце чашата с чая.

— Всичко започва горе-долу по времето, когато съм роден; негов инициатор е някой си епископ Джакспар, отдавна покойник. Не знам как е станало, но той се натъкнал на документация, свързана с тази стара легенда, забравена от векове. Според нея, в много стари времена, папа Лъв IX дал на Макбет, крал на Шотландия, мощехранителница, в която се намирало древно вълшебство, известно като „дяволския съд“. Така и не разбрах какво точно представлява този съд. Дори видът и същността му да са известни на някои от членовете на това общество, те го пазят добре в тайна. „Дяволски съд“. Предизвиква любопитни представи, нали? Кара човек да се сеща за вещици и вълшебни отвари, подивели отшелници с дълги бели коси и магически пръчици. От друга страна, може би е наистина някакъв съд, някаква чаша, нещо, в което се слага течност. Звучи странно, нали? Какво би могъл да представлява подобен съд? Кой знае. Единствената друга информация, с която разполагам, е, че „дяволският съд“ се смята за опасен. Може би действието му е зло. Името му определено е злокобно. Всичко това, естествено, са само предположения.

Тъй като старецът замълча и започна да отпива от чая си, лорд Балантайн рече:

— Предполагам, че всичко това е свързано с епископ Раундтрий. Но не мисля, че някой от вас ще ми каже за какво точно става дума.

— Ние със сигурност не знаем нищо повече от вас — отвърна Роухън.

Мировият съдия изсумтя.

— Познавате ли някои от членовете на епископското общество, сър? — попита замислено Сузана.

— Горкият стар Раундтрий бе един от тях. Кой друг ли? Предполагам, че никой не знае, в това число и много от самите членове. Чувал съм, че се събират на много малки групи. Това бе добър въпрос, млада госпожо — добави мистър Бъдсмън и кимна одобрително към нея. — Аз, ъъ, предполагам, че сте млада?

— Да, сър. Вярвате ли, че „дяволският съд“ съществува наистина?

— О, да. Защо не? А сега бихте ли ме извинили, време е да си почина.

Както бе говорил ясно и свързано, старецът изведнъж захърка тихичко, отпуснал назад глава, с разпиляна върху раменете прекрасна бяла коса, отворил леко уста, в която се виждаха последните му три останали зъба.

Лорд Балантайн поведе тихо малката група към вестибюла. Там ги пресрещна друг престарял човек, същият, който бе опитал да им сервира чай. Той успя да направи нещо като поклон.

— Господарят ми помогна ли ви?

— Да — отговори Роухън. — А сега си почива.

Икономът кимна.

— Прави го поне двайсет пъти на ден. Мисля, че ще го последвам.

И той кимна към вратата, а след това заситни към салона, където похъркваше мистър Бъдсмън.

— Невероятна двойка — засмя се Сузана. — Питам се отколко ли време са заедно?

— По-дълго, отколкото може да си спомни който и да било — отвърна Филип. — Били са заедно по времето на дядо ми.

Щом се озоваха навън, Джубилий Балантайн заяви:

— А сега ще ми кажете какво става. Младият Роланд дойде при мен и ми каза, че сте претърсили кабинета на епископ Раундтрий. Бас държа, че сте търсили „дяволския съд“.

— За нещастие не намерихме нищо — отговори виконтът. — Съмняваме се, че това изобщо има връзка с убийството на епископа. Съжалявам, Джубилий, но това е положението.

— Предполагам, че нямате някоя нова теория относно неговия убиец?

— Абсолютно никаква — каза Роухън.