Дивият барон

8

Шарлот Дулсина Карингтън, лейди Маунтвейл, пое от сина си кристалната чаша със силно изстудено шампанско.

— …Да, прескъпи мой, както виждаш бях в Париж, когато изпитах това усещане. А сега, Роухън, не ме гледай така, сякаш главата ми е пълна с хлебарки. Това бе наистина чувство, определено, ясно и много странно. Видях момичето — жена, наистина, но много млада — и тя ми се стори безкрайно уплашена. А ти стоеше до нея с напълно безпомощен вид. Какво се очаква да направи в такъв случай една майка? Дадох си сметка, че съм нужна. Естествено не се поколебах да дойда при теб. — Изправи красивите си бели рамене, което на свой ред накара да изпъкне прекрасната й гръд, и заяви с героичен глас: — Дойдох тук, за да уредя нещата, синко. Ще оправя всичко, каквото и да е то.

— Благодаря ти, майко — отвърна младият мъж.

Двамата чукнаха чаши за наздраве и той си наложи да отпие една глътка. Мразеше шампанското. Неприятна течност. Всъщност той пиеше много малко от каквото и да било, макар никой да не подозираше това. А и никой нямаше да повярва, особено когато става дума за човек, известен като него с развратния си нрав.

Шарлот изглеждаше великолепно, както обикновено. Беше с очарователна рокля в мъхестозелено, естествено с дълбоко, но не и просташки дълбоко, деколте. Вулгарността беше чужда на майка му.

— Изглеждаш чудесно, майко.

— Да, прескъпи мой, зная. Много мило от твоя страна, че забелязваш, но това в крайна сметка е напълно нормално за теб, след като си взел любвеобилната природа на скъпия си татко. И така, коя е така уплашената млада дама?

Край отворената врата се чуха забързани стъпки и задъхано дишане.

— Ти ли си, Тоби? Ела да се запознаеш с лейди Маунтвейл, моята майка.

Момчето влезе, но едва направило две стъпки спря и се вторачи в новодошлата. Пред него стоеше най-съвършеното създание, което някога бе виждал. Косата й, гъста и с наситено рус цвят, бе вдигната над главата, около врата се спускаха няколко къдрици. А онова, което блестеше сред подредените й кичури, сигурно бяха диамантени фиби. Очите й имаха същия син нюанс, който можеше да се види и на небето посред лято в най-горещото и сухо време. Носът й беше безупречен, прав и тесен, също като на Роухън. Устните бяха светлочервени, сякаш току-що бе яла ягоди. Тоби откъсна с усилие поглед от това божествено видение. Взря се в барона и попита:

— Шегуваш ли се, Роухън?

— За какво?

Момчето хвърли отново поглед към богинята.

— Не може да ти е майка. Млада е и красива, но наистина си приличате. Нейните очи обаче са сини, не зелени. Да, сетих се. Трябва да ти е сестра. Кой от двама ви е по-големият?

— Аз нямам сестра, Тоби. Престани да я зяпаш така. Та ти си само на осем години. И ми е майка, честна дума.

Лейди Маунтвейл, която наблюдаваше леко слисана детето, кимна в потвърждение на думите на сина си. Малкият определено бе наблюдателен и много интелигентен.

— Очевидно вече си тръгнал по пътя на един бъдещ хедонист, момчето ми — заяви с очарователна усмивка тя. — Аз съм смаяна и удовлетворена. Кое е това красиво дете, прескъпи мой? Да не би да си измъкнал от вълшебната си шапка някое копеле? Трябва да си го създал, когато си бил на петнайсет-шестнайсет години. Браво, Роухън. Браво. Скъпият ти баща щеше да бъде толкова доволен. Жалко, че така и не разбра за това. Защо не му каза за това прекрасно момче? Това щеше да изпълни с радост последните му дни.

На изпълнения с благоговение Тоби думите й му подействаха като плесница. Той се наду като петле.

— Аз не съм копеле, миледи. Аз съм Тоби Холуърт. Роухън наистина мисли, че баща ми е копеле, но аз съм си законен, честно.

— Баща му е копеле ли, прескъпи мой? Такова нещо и в сънищата си не съм виждала. Всичко това ми се струва много странно.

— Той е копеле по характер — отвърна младият мъж, — не по рождение.

— Да не би бащата да ти е изпратил прелестния си син, за да го напътстваш по проблемите на светския живот?

— Не. Тоби всъщност е братче на ужасената млада дама, която си видяла в твоите видения. Тоби, иди да доведеш Сузана. Ако Мариан не спи, кажи на сестра си да вземе и нея.

— Да, сър — отвърна момчето, хвърли последен поглед към невероятно красивата жена, която не можеше да е майка на Роухън, и излезе заднишком от салона.

— Среши си косата, Сузана.

— Какво й има на косата ми, Тоби? Тази сутрин я сресах. Какво ти става?

— Ти нямаш като нейната коса, Сузана. Моля те, трябва да направиш нещо, иначе ще се почувстваш като слугиня.

Младата жена постави ръце на хълбоците и се вторачи в брат си.

— Идваш и ми казваш да бързам. После ми нареждаш да си среша косата. Какво става? Посетители някакви ли има?

— Една посетителка. Роухън каза, че е майка му, но явно се шегуваше. Това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Тя е повече от красива, Сузана. Моля те, среши си косата. Имаш ли някакви бляскави фиби, с които да я задържиш?

— Не, нямам. — Все пак се приближи до тоалетката и започна да оправя прическата си. Среса косите си назад и ги върза на тила. Усмихна се на момчето в огледалото, след това прибра няколко кичурчета зад ушите си. — Е, така по-добре ли е?

Той я огледа.

— Малко. Ами роклята, Сузана? Нямаш ли нещо, с което ще изглеждаш по-бяла и, може би, по… ъъ, по-нежна и…

Не знаеше кои думи да употреби. Но сега вече младата жена разбра, че долу с Роухън трябва да беше някоя изключителна красавица. И със сигурност — не майка му. Неговата майка трябваше да е възрастна жена, а не младо момиче. А и нали той й бе казал, че в момента тя е някъде из Европа? Дали не беше някоя съседка? Или любовница? Дори човек с неговата репутация не би довел любовницата си вкъщи. Тоби сигурно бъркаше нещо. Въпросната дама не можеше да е майката на барона.

— Май искаш да изглеждам по-апетитна, а?

— Така ми се струва — намръщи се момчето. — Но дори след като открих какво означава „апетитна“, все още си мисля за храна, като чуя тази дума.

Сузана се усмихна и разроши косите му с ръка.

— Ето — рече тя и поощипа бузите си. — Така малко по-добре ли е?

— Нейната уста изглежда така, сякаш е яла ягоди.

О, Боже.

Никога не беше употребявала грим. Нито някоя майка, поне не сред майките, които бе виждала. Коя беше тази особа?

— Роухън каза също така да доведеш Мариан, ако е в настроение.

— Добре. Да я вземем. Тоби, тази жена все пак може ли да е майка му?

Малкият раздруса буйно глава.

— Не, това е невъзможно. Роухън се пошегува с мен. Прекалено е млада, Сузана. Ще видиш. Изглежда като да му е сестра, но нали сестра му е умряла отдавна?

— Така мисля.

Възможно ли беше да е майка му, известната красавица, обожавана от покойния си съпруг и от обществото, която вероятно имаше повече любовници, отколкото рокли притежаваха най-богатите дами?

Десет минути по-късно тримата стояха на прага на салона, Мариан между вуйчо си и майка си. Тъй като младата жена не беше на осем години, тя не се втренчи в новодошлата. Но затова пък разбираше прекрасно защо брат й се бе ококорил така. Дамата беше красива. Нищо чудно, че Роухън бе толкова красив. Както и Джордж. Запита се за момент как ли изглеждаше викарият Тиболт. Ако приличаше на майка си и братята си, младите момичета от неговото паство сигурно се надпреварваха коя ще успее да го заведе пред олтара.

Сузана подръпна старата си износена вълнена рокля, но това не помогна.

— А, ето ви и вас. Елате да се запознаете с майка ми, лейди Маунтвейл. Майко, това ли е младата дама, която си видяла във виденията си? И която била толкова уплашена?

— Да — отвърна без колебание запитаната. — Колко странно, синко, че изглеждаше така безпомощен.

Младата жена премигна и погледна объркано първо към барона, а след това — към майка му.

— Не разбирам. За какво става дума?

— Ще поговорим по-късно по този въпрос — отвърна Роухън.

— А кое е това сладурче? — попита внезапно Шарлот, загледана в Мариан.

— Това — обяви с огромна наслада синът й, а зелените му очи блеснаха игриво, — е твоята внучка, майко. Дъщерята на Джордж. Това е Сузана Карингтън, вдовицата на брат ми. А Тоби е нейното братче.

За изненада на младия мъж, Шарлот падна на колене пред момиченцето. Не направи опит да го прегърне. Само го съзерцаваше. Детето отвръщаше със същото.

— Тя е копие на Джордж — рече най-сетне лейди Маунтвейл. — Тя е копие и на теб, и на мен. И дори е взела очите на скъпия ти татко.

Изправи се, обърна се към сина си и избухна в плач.

— Майко!

Младият мъж я притисна към гърдите си и започна да я потупва успокояващо по крехкия гръб.

— Хайде, майко, тя не е толкова голяма, само едно малко момиченце. Наистина е съвсем мъничка. А никой няма да повярва, че може да бъдеш баба.

— Моля ви, мадам, Роухън е прав — обади се Тоби. — Никой никога няма да повярва, че сте баба на Мариан. Вие изглеждате като майка й, само дето досега не съм виждал толкова красива майка като вас. — Очевидно вдъхновен, малкият продължи: — Мисля, че приличате по-скоро на по-голямата й сестра, мадам. Да, точно така. Ами да, Сузана изглежда по-стара майка от вас.

Лейди Маунтвейл вдигна глава. „Дори плачът й е красив“ — помисли си синът й. Сълзите блестяха като диаманти сред гъстите й ресници. Какво беше това? Та тя се смееше през сълзи.

— О, прескъпи мой, това е най-прекрасното нещо. Не виждаш ли? Това означава, че Джордж не беше пълен аскет. Във вените му все пак е текла гореща кръв. С баща ти бяхме изгубили надежда, тъй като нито веднъж не обърна ни най-малко внимание на младите дами, с които го запознавахме. А той дори е създал дете! Това е повече от прекрасно! Дори се е оженил за това прелестно момиче. Ах, великолепно! И кажи ми, Роухън, не си ли съгласен, че Мариан е пълно негово копие? Толкова съм щастлива, че ще накарам Фиц да донесе още шампанско. Тоби пие ли вече шампанско?

— Момичето е представително — казваше на сина си Шарлот по-късно същата вечер; двамата се бяха настанили удобно в кабинета му. — Подходящо облечена тя дори би била доста въздействаща. Ще се погрижа за това утре. А, трябва ли да пиеш този противен чай, прескъпи мой? Какво ще кажат хората, ако някога те видят?

Беше забравил. Имаше тенденция да забравя, когато не беше в Лондон, но побърза да отвърне:

— Това е само временно отклонение, майко.

Лейди Маунтвейл обаче все още го гледаше смръщено.

— Надявам се да е така. Така, да се върнем към вдовицата на Джордж. Какво ще правим с нея?

— Сега вече тя живее тук. Писах на леля Миранда. Ако е все още жива, може би ще се съгласи да дойде да живее при нас и да бъде компаньонка на Сузана.

— Дори старата томахавка Миранда не е достатъчна компаньонка, щом ти си наблизо, Роухън. Последното, което чух за нея, бе, че наближавала последния си час. Или може би беше, че вече е преминала в отвъдното, забравих. Тя никога не ме е харесвала, както знаеш. Странно, но е така. Предполагам обаче, че наистина ще имаме нужда от компаньонка, като се има предвид славата ти на прелъстител и развратник. Ще стане така, че всички ще помислят Мариан за твое незаконно дете. — Шарлот спря да говори за момент, отпи от своето шампанско и внезапно очите й светнаха. — Но това е съвсем приемливо. Ти нямаш никакви незаконни деца. Крайно време е да оправдаеш очакванията, като представиш едно копеле на обществото и на твоята любяща майка.

— Струва ми се, че Сузана би предпочела детето й да не е копеле, майко.

— Сигурно си прав. Една законна наследница на рода Карингтън. Прекрасно наистина.

Отпи отново от шампанското.

— А сега, майко, би ли ми разказала за чудодейното си видение? Каза, че Сузана наистина е младата дама, която си видяла.

— Да, а ти стоеше до нея с безпомощен вид… а това не ми хареса особено, Роухън.

— И на мен. Нищо друго ли нямаше?

Майка му се намръщи замислено и резултатът беше прекрасен.

— Помня, че двамата се намирахте в нещо като пещера. Беше много мрачна и тъмна. Изглеждаше така, сякаш никой не е стъпвал в нея от незапомнени времена. Наоколо имаше и други хора, но лицата им бяха размазани и неясни. Виждах добре единствено лицето на скъпата Сузана и на теб самия. Това е всичко. Съжалявам, прескъпи мой, не помня нищо друго.

Младият мъж не знаеше какво да мисли. Майка му бе имала подобно видение?

— Какво мислиш за Мариан?

— Моята внучка — произнесе бавно лейди Маунтвейл, сякаш се наслаждаваше на тези звуци. — Каква плашеща дума за една дама. Тя наистина е копие както на Джордж, така и на теб. Баща ти винаги въздишаше, когато кажех, че, като се изключат зелените Карингтъновски очи, всичките ни момчета приличат на мен. Все пак приемаше този факт като справедлив, тъй като аз вършех по-трудната част около създаването на нашите деца. Иска ми се само Джордж да ни бе казал, че се е оженил. Предполагам, че се е страхувал да не му забраним, тъй като е бил съвсем млад, когато е свършил тази работа.

— Може би — отвърна Роухън, като търсеше начин да я отклони от темата на разговор.

— Иска ми се да ни бе казал поне, когато Сузана е била бременна. С най-голяма радост щях да се грижа за нея. Щях да я съветвам. Щях да й кажа как да се справи с ужасните родилни болки. Ти, прескъпи мой, ми причини най-страшните болки, но аз почти съм ги забравила.

— Благодаря ти, майко.

— Никога не съм те обвинявала, прескъпи мой, но крещях много на скъпия ти баща. Доколкото си спомням го нарекох с множество имена, от които нито едно не му прилягаше. Бедният човек, той така обезумяваше всеки път, когато преживявах убийствената агония на раждането, че не можеше да понесе да стои край мен. Да, избягваше при някоя от своите любовници, за да го успокои. Изпитваше непоносима вина, задето ми причиняваше тези страшни мъки. След като ти се появи, Роухън, отидохме в Италия. Обожавам Венеция, баловете с маски и красивите италианци. Те… добре те, това не е чак толкова важно сега. — Тънките й бели пръсти се насочиха към бляскавото диамантено колие на шията й. — Тази прекрасна дрънкулка ми подари за раждането на Тиболт.

— А какво ти даде татко за раждането на Джордж?

— Джордж се появи толкова бързо, че скъпият ти татко не успя дори да излезе от къщи. Едва бе прекрачил прага с единия си крак, когато брат ти дойде с рев на този свят. Мисля, че ми подари обици. Колкото до бедната ми Клариса, тъй като тя бе единствената ни дъщеря, татко ти ми обеща да й даде впечатляваща зестра. Това, разбира се, бе чудесно, но аз заявих, че искам да получа веднага и моя подарък. И той ми даде една кобила. Нали си спомняш Джоузефин? С хубавите, одухотворени очи и издължената, нежна муцуна?

Младият мъж кимна.

— Надявам се, че ти също ще бъдеш щедър и великодушен към твоята съпруга, Роухън. И непременно трябва да си вземеш съпруга, прескъпи мой. Съжалявам, но такъв е редът. Трябва да имаш наследник.

Баронът въздъхна, прокара пръсти през косата си.

— Знам, мамо. Вече се оглеждам за това.

В същия миг в съзнанието му изплува образът на Сузана. Маунтвейл разтърси глава. Той, също като майка си, получаваше видения с нея.

— Не си ли намерил още някоя, която да ти харесва?

— Не, все още не.

Изведнъж баронът осъзна, че нещо не беше наред. Погледна по-внимателно прелестната си майка. На скулите й се червенееха две петна, които обаче не бяха от грима.

— Какво си направила, мамо? — попита той, като отмерваше всяка своя дума.

Шарлот доизпи съдържанието на чашата си.

— Ще трябва да позвъня на Фиц.

— Аз сам ще му позвъня, щом ми кажеш какво си направила. Сторила си нещо, което няма да ми се понрави особено.

— Името й е Дафни. Знам, ужасно е, толкова гръцко или нещо подобно, но тя самата е великолепна, Роухън. Произходът й е достоен за нашия, с две думи, от нея ще излезе чудесна съпруга за теб. Баща й е виконт Бракън. Някога му бях хвърлила око, но в крайна сметка реших, че не ми допада чак толкова. Но тази Дафни е наистина много красива и с внушителна зестра. Не бих си и помислила да те задомя с някоя крава.

Младият мъж се усмихна, след това се изправи и започна да крачи из стаята. Дебелият килим заглушаваше стъпките му. Фиц дойде и този път остави бутилката с шампанско. Баронесата не каза нищо повече, само наблюдаваше сина си.

— Аз съм само на двайсет и пет — рече най-после той. — Има още цели три месеца, докато навърша двайсет и шест. Не съм достатъчно стар. Ще се оженя, знам, че трябва да го направя, но не толкова скоро, майко. Дафни ли? Моля те, не Дафни. Някъде в Италия ли живее?

— Не, тя живее тук, в Англия, в Кент. Но разбира прекрасно както твоята натура, така и репутацията ти. Няма да се налага да променяш живота си, прескъпи мой. Можеш да продължиш да се отдаваш на всичките си досегашни безпътства. Дафни ще ти осигури наследник, а след това ще се впусне в търсене на собствените си удоволствия.

— Оценявам загрижеността ти, майко, но съм прекалено млад, за да мисля за съпруга. Особено пък наречена Дафни.

Шарлот го изгледа продължително и най-сетне кимна.

— Добре тогава. Ще пиша на лорд Бракън и ще го уведомя за отрицателното ти отношение към брака. Името наистина е ужасно, нали? Ах, но тя е великолепно създание. Не е изключено да успеем да я убедим да си го смени. Какво ще кажеш за Джейн? Или Виктория?

— Нека просто да забравим за тази великолепна млада дами, а?

Маунтвейл се усмихна широко и вдигна чашата си.

— Като заговорихме за великолепие, как се казва онзи лакей, Роухън? Нали се сещаш, този с неустоимо порочните тъмни очи? Струва ми се, че трябва да е от Уелс.

— Казва се Огъстъс. И аз си мислех, че ще ти хареса.

— Ти си добър син — каза баронесата, изправи се, целуна го и се запъти към вратата. И додаде през прелестното си бяло рамо: — Какво възнамеряваш да правиш със Сузана? Нямам предвид идната седмица, а по-далечното бъдеще.

Младият мъж сведе поглед към излъсканите си като огледало ботуши. А после премести очи отново към майка си.

— Не знам. Но по-добре да ти кажа за завещанието на леля Мириам за Джордж.

— Годинките ми започват да се увеличават, прескъпи мой, но въпреки това със сигурност щях да знам за тази леля Мириам, ако в семейството е имало такава. Може би е някоя от ранните любовници на баща ти и е добавила към името си титлата „леля“, тъй като той я е смятал почти за член на семейството?

— Да, аз също не съм чувал за каквато и да било леля Мириам, но не е нужно Сузана да разбере това. Мисля, че е по-добре да седнеш отново, майко, за да ти разкажа какво съм направил.