Дивият барон

5

Трийсетина минути по-късно петимата пътници пристигнаха в Оксфорд мокри до кости. Роухън спря Гъливер в двора на „Пурпурната гъска“, на ъгъла на „Хай стрийт“. В този момент дъждът спря така неочаквано, както бе завалял, и над главите им се появи ослепително слънце. След пет минути небето бе съвсем чисто.

Като англичанин, барон Маунтвейл бе свикнал с местното време, но тази буря го бе сварила неподготвен. Вдигна поглед, изруга и размаха юмрук към непостоянното слънце.

Следващата изненада дойде от Сузана. Щом се показа изпод палтото му с увиснало покрай лицето перо на бонето и залепена за гърба мокра коса, тя го погледна и се засмя.

— Виж само, скъпичка — потупа дъщеря си по бузата тя, — отново е прекрасен ден.

Мариан кимна бавно, вдигна очи към Роухън, мокър като удавник и се присъедини към смеха на майка си. След това се засмя и Тоби, последван почти веднага и от Джейми. Гъливер, невярното създание, изцвили и Хера побърза да му отвърне.

Младият мъж не споделяше радостта им. Дори костите му бяха подгизнали. Краката му жвакаха в прекрасните испански ботуши. Разпознал двуколката на барона, съдържателят на страноприемницата изскочи отвътре. Макар и да се чудеше какво правеше неговият гост с една жена, две деца и коняр, той имаше благоразумието да запази въпросите за себе си.

След десет минути Сузана бе преоблякла Мариан и собствената си особа. Молеше се Роухън да е сторил същото и с Тоби.

И той наистина го бе направил или по-скоро се опитваше да го направи. Момчето обаче се стесняваше. Не искаше да се съблича пред барона, нито пък желаеше помощ. Младият мъж постоя известно време объркан, но тогава се сети за собствената си стеснителност по времето, когато сам бе момче. Спомни си срамежливостта и на Джордж. Странно, но подобни емоции бяха напълно непознати за Тиболт, викария.

— Ще отида да кажа да донесат топла вода за теб, Тоби — заяви спокойно той. — След като съблечеш мокрите си дрехи, загърни се в халата ми, онзи синия, метнат върху леглото. Връщам се след пет минути. Ти стой на топло.

Така щеше да даде възможност на детето да остане само достатъчно дълго време.

Поръча гореща вода и за Сузана, и Мариан.

Тъй като Тоби очевидно нямаше да се къпе в негово присъствие, Маунтвейл отиде да види какво става с Джейми и с конете. Конярят беше в конюшнята, вече със сухи дрехи, решеше Гъливер и му пееше. Дори Хера, която дъвчеше морков, изглеждаше заинтригувана. Джейми повтори толкова пъти петостишието, че най-сетне Роухън започна да тръпне в очакване дали конят му няма да удари с огромните си копита по сламата. Кобилата пък цвилеше, но не се знаеше дали заради Гъливер или заради песента.

— Трябва да ги запиша — заяви баронът, като тупна коняря по рамото.

— Шъ ви ги дам, милорд — отвърна с готовност младежът, като премина веднага на своя ужасен английски, който обаче звучеше много приятно за ухото.

— След около час ела в салона на страноприемницата за вечерята си.

Това наистина бе изключение, тъй като дори в хановете господарите не вечеряха заедно със своите коняри. Роухън обаче възнамеряваше да направи всичко възможно, за да не допусне Джейми да се разболее от проклетия дъжд, тъй като тогава на всички им се пишеше лошо.

Слава на добрия Господ, никой не се разболя. Колкото до Джейми, най-накрая баронът се предаде и го остави да се храни в кухнята. Самата вечеря премина тихо и спокойно, но не защото Мариан заспа по средата на яденето. Тоби бе така впечатлен от сервитьорката, че не можеше да говори за нищо друго, освен за прелестите, които заплашваха да прелеят от деколтето й.

— Един джентълмен — заяви най-сетне Сузана, след като безуспешно му се бе мръщила в продължение на няколко минути, — не говори за подобни неща.

Роухън едва не се задави със супата от костенурка. Гърдите на момичето не бяха големи, те бяха направо огромни. Ако беше на възрастта на Тоби, той също щеше да се взира в нея дотогава, докато очите му паднат в чинията.

— Но, Сузана, как побира всичко това в роклята си?

— Роклите са направени така, че да побират всичко, за което са предназначени. Повярвай ми. А сега си яж супата, Тоби, и когато тя се върне с овнешкото, няма да вдигаш поглед, или, ако се наложи да кажеш какво искаш, можеш да гледаш лявото й ухо.

Момчето не удостои дори с един поглед въпросното ухо на сервитьорката, но и не бе чак толкова глупаво, че да направи на глас друг коментар по повод нейната надареност.

— Чудесно се сдържа — каза му баронът по-късно, след като двамата се озоваха в стаята си.

— Нямах представа, че съществува такова нещо — изрече със страхопочитание момчето.

Роухън не отговори. По-късно се обърна с гръб и стоя така, докато Тоби се преоблече и легна. Малкият щеше да спи в ниското легло на колелца за слугите, което денем се пъхаше под голямото легло на господаря. Така поне нямаше да спят заедно, нещо, което младият мъж нямаше никакво желание да допусне, тъй като децата обикновено спят доста буйно.

— О, да — рече Маунтвейл, след като духна единствената свещ. — Ще има да научиш още доста работи. Това ще стане малко по малко. А когато отидем в Лондон ще ти покажа неща, от които ще изгубиш ума и дума. Ами да, ще отидем дори при Астли.

Не можеше да повярва на ушите си. Сам мъмреше онези, които посещават това вулгарно място. Децата обаче обожаваха изпълненията на животните, освен това там продаваха портокали и захаросани бадеми, а момичета с оскъдно облекло яздеха препускащи коне.

Винаги можеше да нареди на Пулвър да отиде с децата. Да, идеята бе превъзходна. Това щеше да послужи като урок на Пулвър с изпитото лице да не си пъха повече носа в работите на барона.

— Приятни сънища, милорд — каза Тоби.

Роухън изсумтя. Слава Богу никой не се разболя през нощта, и на следващата сутрин бяха отново на път.

Времето се задържа сухо, докато стигнаха Пилсни Хилс, най-високият от които бе надвиснал над Маунтвейл Хаус. Роухън скочи на земята и отвори вратичката на екипажа.

— Всички да излизат. Искам да видите дома ми. Гледката наистина е прекрасна, подсилена от вида на Ламанша и мириса на морето.

„Наистина е прекрасна“ — помисли си Сузана и пусна Мариан на земята, за да походи с Тоби до върха на хълма.

Маунтвейл Хаус се намираше на плоското било на друго възвишение на около една миля по-нататък. На запад до къщата водеше само един път, и той бе ограден от дървета и храсти. През лятото те сигурно събираха короните си и образуваха зелен балдахин над пътя. Вероятно беше изключително красиво. Самата постройка бе стара, на около триста години, и износените й тухли бяха покрити с бръшлян. Единствената полянка отпред бе оградена с тисови храсти. Навсякъде наоколо се простираха градини с толкова цветя, колкото Сузана досега не бе виждала на едно място. Градините не бяха равни и разделени с огради. Просто бяха подредени терасовидно и достигаха до самата гора. Там вече имаше плет. Той трябваше да предпазва растенията от елените и другите животни, които биха ги изяли с удоволствие. Най-отгоре на плета растеше жасмин с малки бели и розови цветчета. Всичко беше покрито с рози, разцъфтели лудо, жълти нарциси, червени като буреносен залез лалета, люляци във всички нюанси от най-нежното лилаво до най-тъмното пурпурно, и още много, много цветя. Дъхът на младата жена секна.

— Толкова е красиво — възкликна тя, без да може да отдели поглед от терасовидните градини, забравила за къщата. — А през лятото трябва да е страхотно.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна с пълно безразличие Роухън. — В лондонската ми къща също има цветя, но тук са повече. За тях работи цяла армия от градинари. Майка ми желае къщата да е оградена от зеленина и цветя. — А след това добави, като изтръска някаква несъществуваща прашинка от жакета си. — Ако искаш, можеш да ги съветваш, тъй като майка ми е в чужбина. Може да ги направляваш. Може дори да се ровиш в земята заедно с тях, стига да искаш. Накарах да терасират градините преди четири години, пак по искане на майка ми.

— А ти никога ли не се ровиш в пръстта с градинарите?

Маунтвейл изви елегантно вежди.

— Почти. Аз не съм градинар.

— Макар да си направил това по волята на майка си, изборът ти е великолепен. Предполагам, че през юли и август къщата изчезва сред цялата тази зеленина. Окото може да види само ярки, живи цветове. — Обърна се, за да го погледне; на устните й играеше приветлива усмивка. — Някой ден може би майка ти ще измисли плана на една градина и за мен.

— Ще можеш да я помолиш, когато се срещнеш с нея — отвърна бавно той.

И се усмихна.

Лицето й засия. Сграбчи го за ръкава.

— О, благодаря ти. Да работя в тези прекрасни градини… нищо не бих искала толкова много. Но подобна дейност не е ли прекалено скучна за човек с твоята натура?

Всъщност, помисли си Роухън, като се проклинаше, той наистина не знаеше някой благородник, с подобна на неговата репутация, да се интересува от градини, независимо дали идеята бе вдъхновена от майка му или не.

— Всеки човек има много страни, аз поне винаги съм мислил така — отвърна безгрижно той. — А ти какво имаш предвид, когато говориш за моята „натура“?

Младата жена се изчерви леко и сви рамене.

— Нищо специално.

— А, просто си искала да проявиш нахалство, така ли?

— Е, известен си с твоята необузданост, с дивия си характер, нали? Също като твоите родители.

— Каза ми, че Джордж е споделил това с теб.

— Да, и… Мариан! Не! Тоби, хвани я!

И тя се спусна напред, последвана от Джейми. Гъливер, проклетникът, хукна след коняря.

Роухън вдигна очи към небето.

— Животът ми бе безупречен само допреди четири дни. Защо, Господи?

И побягна след коня.

Чу цвиленето на Хера зад гърба си; тя щеше да го мине всеки миг. Джейми яздеше Гъливер и кобилата се стремеше към жребеца, развяла грива. Или към Джейми? Дори двете кранти, които мъкнеха каретата, се бяха разлудували. Интересно дали и те щяха да хукнат.

Мариан все още не бе паднала от върха, беше се разминала на косъм. Тоби все още трепереше от преживения ужас; искаше му се да я натупа, задето го бе изплашила толкова много.

Роухън проследи с поглед Сузана. Тя вдигна момиченцето, разтърси го буйно и го притисна към гърдите си така силно, че то се разписка.

Блажена тишина. Беше наистина прекрасно да чуваш движението на лъжицата си в гъстата супа от омари. Чукна с нея в страничната стеничка на великолепната златна купичка. Звукът бе красив, подобен на звънче.

Погледна към другия край на дългата маса в трапезарията. Сузана се оглеждаше, но в очите й видя не страхопочитание, а критичност. Младият мъж се намръщи. От какво, по дяволите, не беше доволна? Маунтвейл бе истински палат в сравнение с Мълбъри Хаус.

— Супата на мисис Хорсли не ти ли харесва?

— Много е вкусна, както виждам по празната ти купичка. Не, просто мислех, че съм забравила как тишината не издава абсолютно никакъв звук.

Забележката й не му допадна. Не желаеше да отразява нейните мисли и не искаше да чува как тя отразява неговите. Това му действаше изнервящо.

— Трябва да ти намеря придружител — заяви внезапно той. — Мисис Бийт е необвързана дама на почтена възраст, но е икономка, не компаньонка. Нека да помисля. Наоколо все трябва да има неомъжена дама, чието присъствие тук ще усмири бъбривите езици.

— Това е доста глупаво, нали? Аз съм голяма жена, вдовица, и въпреки това обществото смята, че е неприлично да стоя в една къща с един джентълмен. Не искам да кажа, естествено, че се проявявате задължително като джентълмен при всички обстоятелства.

— Отново ли искате да бъдете нахална, мадам?

— О, не. Просто в продължение на пет години съм слушала много за теб. Джордж никога не се уморяваше да преразказва твоите авантюри.

„Авантюри ли? Какви авантюри?“ — помисли си Роухън.

Сузана му се усмихна. Не, това бе по-скоро иронична усмивчица.

— Честно казано, това е само началото — заяви невъзмутимо той. — Още не съм навършил двайсет и шест години. По времето, когато напусна преходната си обвивка, с моите приключения сигурно ще могат да се изпълнят страниците на петдесетина дебели тома. А… за какъв вид авантюри разказваше Джордж?

Младата жена изчака лакеят в яркочервена ливрея да прибере супата. Икономът, мистър Фиц, нареди на други двама лакеи да донесат шест сребърни блюда, всичките покрити с издути сребърни капаци.

— Тук изглежда има много храна — рече тя; най-после в гласа й прозвуча нещо като възхищение.

Баронът не призна, че бе помолил готвачката да надмине себе си в чест на гостенката. А защо го бе направил, нямаше и представа. Когато Фиц вдигна сребърните капаци, в трапезарията се разнесоха богати аромати и се смесиха. Червата на Роухън изкъркориха.

Сега вече Сузана наистина бе впечатлена. На масата имаше агнешки котлети с аспержи, телешко, омари в сос къри и дори блюдо с пирожки със стриди, купички с грах, картофи, задушени гъби и други неща, които не можеше да види, защото се намираха по-близо до нейния домакин.

— А, да, специално поръчах „Шарлота“ по парижки — отбеляза любезно Маунтвейл. — Не мислите ли, че изглежда много вкусна?

Сузана нямаше и представа какво представлява тази „Шарлота“, направена по парижки маниер. Но как само я бе изгледал той.

— Не — отвърна тя, като си сипваше варен език и броколи. — Не мисля, че изглежда чак толкова апетитно. Може би са я пекли прекалено дълго. Може би Шарлота вече не е била в първа младост, когато са я сложили в тенджерата.

Баронът се разсмя, но изведнъж спря. Трябваше да престане да се държи така. Не това се очакваше от Роухън Карингтън, барон Маунтвейл. Той трябваше да хвърля похотливи погледи и да прелъстява. Трябваше да поддържа репутацията си. Трябваше да се хвърли в безчет нови авантюри и прекаленият смях на глупостите, издрънкани от една дама, не му подхождаше. Не и на него.

Любящата му майка щеше да се ужаси.

— Пудингът с бадемов ликьор и сладолед е много хубав — рече Сузана, след като той в продължение на цели десет минути не отвори нито веднъж уста за друго, освен да я напълни с храна.

Беше се засмял на шегата й за Шарлот, а след това изведнъж замлъкна като пресъхнал чучур. Това бе странно. Та той обичаше да се смее. Да не би да не се смееше преди настъпването на определен час? Започваше да го харесва, но не и да го разбира.

В отговор той просто кимна. Опитваше се да изглежда отегчен, но моряшкият борш на мисис Хорсли бе толкова вкусен, че нямаше как да не изпита блаженство.

Когато Тоби нахлу в трапезарията, последван по петите от двама лакеи и от мистър Фиц, Роухън скочи от стола си.

— О, божичко — възкликна момчето, силно задъхано. — Сър, побързайте. Сузана, и ти.

Баронът така и не успя да попита какво, по дяволите, ставаше. Тоби вече не беше в трапезарията. Можеше да чуе забързаните му стъпки нагоре по стълбите.

— Милорд — започна икономът, но спря, тъй като не знаеше какво всъщност да каже. — Аз също идвам — додаде той и даде знак на двамата лакеи да го последват.

Сузана почти надмина Маунтвейл по стълбите. Щом стигнаха площадката, се чу писък.

— О, Боже.

Младата жена вдигна полите си до коленете и хукна с най-голямата скорост, на която бе способна, към своята стая, където бе сложила да спи Мариан преди около три часа.

Братчето й стоеше на вратата и подскачаше от възбуда, махаше, викаше:

— По-бързо, по-бързо!

Роухън просто го вдигна и го отмести, за да мине. И връхлетя в стаята… за да спре като закован. В началото не забеляза нищо. Тогава видя отворения прозорец. И най-накрая — Мариан, легнала на тесния му перваз, да тананика и да размахва ръце.

А до земята имаше цели девет метра.

Сузана постави леко длан върху ръкава му. И повика тихичко:

— Мариан? Какво правиш там, скъпа?

Детето обърна поглед към майка си.

— Човекът отвори прозореца. Каза, че тук ще бъде много интересно.

„Какъв човек?“ — помисли си баронът, но не произнесе на глас въпроса си. Забеляза паниката в очите на младата жена, но се направи, че не я е видял.

— Мариан — произнесе спокойно той. — Баща ти стоеше на този перваз, когато беше момче. Наистина е забавно. Но сега вече е доста късно. Тъмно е. Може да задуха силен вятър и да те отнесе през Ламанша чак до Франция. Но ти не искаш да ходиш във Франция без мама, нали?

— Може би — отвърна след минутен размисъл момиченцето.

— Скъпа — обади се предпазливо Сузана и запристъпва бавно към прозореца. — Не искам да мърдаш. Не искам да отиваш във Франция без мен. Където и да ходиш, то ще бъде с мен. А сега не мърдай. Аз ще те взема и ще те върна вътре в стаята.

— Аз ще я взема — заяви Маунтвейл.

Младата жена обаче вече беше до отворения прозорец. Той се издигаше високо над пода и този факт я накара да се намръщи. Все пак успя да достигне перваза.

— Не мърдай, Мариан.

Изпълзя навън бавно, много бавно, като не преставаше да говори успокояващо на дъщеря си.

Тоби стоеше до Роухън. Двамата бяха като замръзнали, не смееха да дишат. Мистър Фиц и лакеите не помръдваха, не издаваха никакъв звук, само наблюдаваха тревожно.

— Ето така, скъпа, точно така. А сега се обърни и ела при мама. Не поглеждай към Франция. Не искам вятърът да те отнесе чак там. Точно така, пълзи към мама. Добре момиче, браво.

— Боже милостиви — изпъшка Тоби, когато сестра му притисна момиченцето към гърдите си. — Боже милостиви.

— Наистина — промърмори баронът.

Пристъпи напред, пое детето от Сузана, вдигна го в едната си ръка, подаде другата на младата жена и й помогна да слезе от перваза.

Маунтвейл седна на елегантния люлеещ се стол в ъгъла на стаята.

— Запали още свещи — обърна се към иконома той. А след това започна да люлее малката в скута си. И след малко попита съвсем тихо: — Кой е човекът, който е идвал тук, Мариан?