Дивият барон

4

Неговата събеседница се усмихна при вида на обърканото изражение на лицето му. Искаше й се да се разсмее, но не го направи.

— Казвам се Сузана. Така се казваше майка ми.

— Ще дойдете ли с мен в Маунтвейл Хаус?

Младата жена се сети за малката порция овнешко в кухнята. Разполагаше всичко на всичко с шест лири, които бе събирала шилинг по шилинг в продължение на година и половина. Беше кърпила дрехите на Мариан толкова пъти, че нямаше да изкарат още дълго. Но най-много я измъчваше мисълта, че дъщеря й щеше да израсне с представата, че мъжът представлява нещо подобно на дядо й, че семейството трябва да бъде такова, каквото бе нейното. Погледна към барона, опита се да открие в лицето му следи на коварство. Осъзна, че й предлага начин да се измъкне от тази задънена ситуация. Той самият не си даваше сметка за това, но това не променяше резултата. Дали обаче наистина щеше да бъде в безопасност с него?

— Много мило от ваша страна, сър. Но тук не става дума само за нас с Мариан.

— Ако имате предвид баща си, отговорът е не. Той няма да живее в Маунтвейл. Среброто ми е прекалено ценно, за да си позволя подобно нещо.

— Баща ми не е крадец.

— Ако се съди по писмото, което ми е написал, не е много далеч от това състояние.

— Той просто беше загрижен. Способността му да преценява трезво се е замъглила за момент, това е всичко. Той е наполовина ирландец. Много е добър с конете.

— Може и така да е, но той няма да живее в Маунтвейл.

— Не говорех за него.

— Какво има пък сега? Джейми ли искате да вземете с вас? Чудесно, вземам го на работа при мен. Освен това се съмнявам, че Гъливер ще го изпусне доброволно от поглед. Той е първият след мен, успял да прелъсти коня ми.

— Не, не става дума за Джейми, а за Тоби.

— Кой, по дяволите, е Тоби? Любимият ви котарак? Ако е добър ловец на мишки, нямам нищо против да го вземем.

— Тоби е братчето ми.

В първия момент Роухън не бе способен на нищо друго, освен да а съзерцава безмълвно.

— Братчето ви ли? — повтори бавно той, като опитваше да събере мислите си. — Имате дете и братче?

— Да. Тобаяс Холуърт. На осем години е и аз съм му по-скоро майка, отколкото сестра. Майка му — нашата майка — умря при неговото раждане.

Ах, каква болка й бе причинило това. Когато забременя с Мариан, Сузана бе ужасена да не умре на свой ред, но раждането, слава Богу, бе сравнително лесно.

— Но баща ви няма да му позволи да замине. Този Тоби несъмнено е неговият наследник и…

— Разбирам, сър — отвърна тя; в спокойния й тон се усещаше примирение. — Но аз не мога да оставя Тоби, така както не мога да оставя и Мариан. Благодаря ви, че дойдохте. Радвам се, че се запознахте с племенницата си. Довиждане.

Очевидно се опитваше да го изхвърли. Тъй като тази маневра не успя, тя излезе сама и му махна да я последва. Гъливер погледна към нея и изцвили. Джейми го потупа по бялата звезда на носа.

— Довиждане — повтори тя.

— Сузана! Къде си? Сузана?

Към тях тичаше някакво момче. Беше високо и слабо като дирек, а косата му — черна като сънищата на грешник. Спря рязко пред нея. Ухилен до уши, пъхна някаква тетрадка в ръцете й.

— Ето, виж само това, Сузана. Преводът ми от латински. Викарият Хоркл рече, че не е виждал по-добър от него. Виж, дори е написал „прекрасно“ на първата страница. Какво ще кажеш?

Младата жена отвори мълчаливо тетрадката, прочете написаното от викария. После се усмихна на момчето, прегърна го и го целуна по ухото.

— Вие сте едно чудо, господарю Тоби, истинско чудо. Но я виж ризата си, пак си я скъсал. Погледни си обувките, целите са надраскани и прашни. Какво са правил? О, не, Тоби, пак си се бил с онова момче Финли, нали?

Роухън вече бе забелязал повече доказателства за размяна на юмруци. Кокалчетата на ръцете на момчето бяха разкървавени, коленете на панталоните му — скъсани, на зачервената му буза започваше да се образува синина. Баронът се изкашля.

— Спечели ли?

Момчето засия.

— Да, сър. Ударих го така, че от очите му изскочиха искри, вдигнах го във въздуха и го повалих върху един дънер. Той, разбира се, направи опит да се съпротивлява, но аз го държах здраво и натъпках малко листа в устата му. Мисля, че един от тях беше дори с гъсеница.

Този разказ не можеше да не върне куп спомени у младия мъж. Той се усмихна неволно. После се разсмя.

Колкото до Сузана, тя замръзна като чешма през януари. А след това заобяснява изключително бавно:

— Тоби, това е лорд Маунтвейл. Той е чичо на Мариан и е дошъл да ни види за малко. Поздрави го с добре дошъл и си вземи довиждане, тъй като той си тръгва.

— Здравейте, сър — възкликна момчето и се поклони.

Последва дълбок, силен звук на късащ се плат. Тоби ококори очи, заотстъпва заднишком, най-накрая се обърна и побягна.

— О, Боже — проплака младата жена, — изглежда си скъса панталоните. Моля ви, сър, вървете си вече. Трябва да се погрижа за брат си.

— Не — възпротиви се Роухън. — Това ще направя аз.

— Той се крие в източния край на конюшнята, милорд — провикна се Джейми и Гъливер побърза да изцвили, за да не остане назад.

Сузана го сграбчи ръкава.

— Но вие сте непознат, а аз съм неговата сестра. Редно е аз да се грижа за него, това е…

— Не мърдайте. Връщам се веднага.

Едва след като се озова на входа на тъмната конюшня, се запита какво всъщност правеше. Не познаваше това момче. Какво го интересуваше дали се е притеснило заради скъсаните си бричове?

— Тоби? — извика той. — Не бягай, това съм аз, Роухън, ъъ, лорд Маунтвейл.

Чу шумолене в сламата и тръгна към далечния край на помещението. Детето беше клекнало до стената, притиснато така силно в нея, сякаш искаше да премине от другата й страна. Беше скрило лице в дланите си.

— Конят ми е много капризен. Не искам да го карам да чака, това го прави нервен. Ако петостишията на Джейми свършат и той няма какво да му пее повече, нямам представа какво ще стане. Може да се изправи дори на задните си крака. А на мен ще ми се наложи да вървя пеш до най-близкия град, а това няма да бъде особено приятно преживяване.

Тоби не вярваше на очите и ушите си. Гледаше ококорено джентълмена пред себе си, най-красивия и безупречно изглеждащ джентълмен, когото някога бе виждал. На всичкото отгоре той му се струваше някак си познат, но това беше невъзможно.

На момчето му се искаше да потъне сред сламата и да изчезне, но все пак се изправи на крака.

— Целият ти задник ли се вижда или само се е разпорило малко? — попита Роухън.

— Мисля, че целият, сър. Или поне дясната половина.

— Имаш късмет, че съм тук и съм с палто. — Свали дългия жакет за езда от раменете си и го подаде на детето. — Веднъж, когато панталонът ми се съдра така, че задникът ми се виждаше и отляво, и отдясно, се наложи да извървя целия път до и през дома на родителите си, докато имам с какво да се прикрия. Това означаваше да мина покрай три мои лели — стари моми, безчет слугини и камериерката на майка ми, която се развика до небесата, като ме видя. Доколкото си спомням, по-голямата ми сестра ме помъкна нагоре по стълбите, като се хилеше през цялото време и ме сочеше с пръст. Исках да й ударя един, но тя бе много по-голяма от мен.

— Колко голям бяхте, сър?

— На осем или девет години.

— Аз съм на осем. Моята сестра също е по-голяма от мен.

— А, значи си на съвсем същата възраст. Обърни се. Да, палтото скрива всичко. Не мисля, че твоята сестра ще ти се присмее.

— Не, тя ще се държи като майка. Ще започне да нарежда и да мърмори и ще се опита да ме прегърне толкова силно, че може да ми счупи ребрата. Ще погледне кокалчетата на пръстите ми, ще се завайка и ще завъздиша още по-силно. Ще се опита да ми се скара, задето съм се счепкал с онова момче и съм пострадал, само че аз изобщо не съм пострадал, е, само малко.

— Да, прав си. Също като майка. Може би присмехът би бил за предпочитане. Смея да кажа, че тъй като сега носиш моето палто, тя няма да посмее да те прегърне от страх да не го измачка.

Тоби тръгна редом с него и двамата заедно излязоха от конюшнята.

— Наистина ли сте чичо на Мариан?

— Да, и ви вземам с Мариан и твоята сестра в Маунтвейл Хаус. Това е моят дом в Съсекс. Близо е до Ламанша. Обичаш ли да ловиш риба?

Очите на детето светнаха.

— Да ловя риба? И да плувам? Може би ще се науча и да карам платноходка?

— Да, ще можеш да правиш всички тези неща.

— О, сър, ще бъде страхотно. — Лицето му помръкна. — Но татко, сър? Какво ще правим двамата със Сузана с татко?

— Татко ти ще остане тук, в Мълбъри Хаус. Ще намерим някоя добра жена, която да идва да се грижи за него. А ти ще можеш да го навестяваш всеки път, когато пожелаеш.

Роухън се притесни, че бузите на Тоби може да се спукат от широката му усмивка. Синината вляво придобиваше жълтеникавозеленикав нюанс. Палтото на барона се мяташе между коленете му, кръвта от кокалчетата на ръцете му вече бе изцапала единия маншет. Младият мъж си представи как лицето на Тинкър щеше да почервенее при вида на маншетите. Запита се дали съществува някакъв таен начин за премахване на петна от кръв.

Сузана въздъхна, сломена от атаката.

— Изглежда не сте ми оставили никакъв избор. Е, добре. Мисля, че няма повече надежда за съпротива от моя страна. Идвам в Маунтвейл Хаус.

— Ентусиазмът ви ме смазва. Имате ли нужда от помощ за приготвяне на багажа?

— Не, това няма да бъде проблем.

— В такъв случай аз тръгвам. Не мога да остана тук, тъй като нямате придружителка. Има ли страноприемница някъде наблизо?

— На главния път, точно преди да влезете в Мортън-ин-Марш. „Кратуната и стафидата“. Чувала съм, че чаршафите са чисти, а мисис Дули сервира вкусни неща. Трябва да опитате ябълковото й вино. Тя се гордее много с него.

— Да я попитам ли за рецептата, за да можете да го развалите?

— Тя се пази в тайна. Няма да я каже на никого, докато не настъпи предсмъртният й час. И дори тогава щяла да я повери само на най-голямата си дъщеря, Мод.

— Жалко. Е, добре, в такъв случай ще се видим утре. А, не се притеснявайте за кръвта върху маншетите. Моят камериер ще има честта да се поглавоболи с нея. Той най-вероятно ще претендира, че е получил удар при вида й.

При тези думи Роухън помаха на своята домакиня, скочи в двуколката и пое юздите от Джейми.

Той вече започваше да взема нещата в свои ръце, мислеше си младата жена, докато го наблюдаваше как разговаря с Джейми. Монетата, която му даде, накара коняря да подскочи от радост, докато се връщаше към конюшнята.

Сузана се взира след двуколката, докато се изгуби от погледа й.

След това се качи горе, за да напише писмо на баща си. Да го уведоми, че вече нямаше да има кой да му мърмори и да го поучава и че нямаше да се налага да търпи натякванията на дъщеря си, която се била оказала по-опърничава дори от майка си. Поне така си бе нареждал под носа той.

Младата жена се усмихна, когато си представи жената, на която щеше да плаща, за да го гледа. Мисис Херън беше истински ужас. И невероятна късметлийка. Сузана бе чувала, че печелела абсолютно всеки бас, на който се хващала, в това число и последния си залог с викария, само преди месец. Той така и не бе разбрал как така мисис Херън бе научила, че през въпросната неделя Роб Лонгмън ще пусне две лири в чинийката с помощите, след като винаги дотогава бе давал по един шилинг. Освен това беше истинска акула с картите. Мистър Холуърт нямаше никакъв шанс. Усмихна се, когато чу Тоби да пее с цяло гърло.

Какво толкова му бе казал Маунтвейл? Очевидно братчето й бе готово да се просне на земята пред него и да му целуне обувките.

Когато Роухън пристигна минути след седем часа на следващата сутрин, Сузана бе напълно объркана. Мариан пищеше, защото Тоби настъпил куклата й Гуен, и лявата й ръка се бе откъснала. Момчето стоеше насред малката кухня и държеше пострадалата играчка, като се опитваше да измисли как да прикрепи отново ръката й. Момиченцето удряше с юмручета по дървения под, а Сузана точно разливаше топло мляко върху роклята си.

Баронът влезе в кухнята, огледа настъпилия хаос и излезе отново. Ушите му пищяха. Не беше свикнал да има деца край себе си, а точно това дете пък имаше превъзходни дробове.

— Сър?

Пред него стоеше Тоби и държеше в едната си ръка проклетата кукла, а в другата — откъснатата ръка.

— Сър, знаете ли как да оправите Гуен?

— Гуен ли? — Май че Чарлс II имаше любовница на име Гуен. Младият мъж поклати глава. — О, куклата.

Нямаше ни най-малка представа. Появи се Сузана с Мариан на ръце. Малката се опитваше да се измъкне от обятията й и да се нахвърли върху момчето.

— Ето, вземи Мариан. Аз ще оправя Гуен. Тоби, ти ще свалиш куфарите и ще ги сложиш в двуколката. Да, тръгвай веднага. Всичко ще се оправи.

Роухън се озова, за първи път в живота си, сам с дете на ръце, с доста малко дете, което се извиваше, съпротивляваше се и пищеше „Гуен“ с цяло гърло.

Стисна я здраво и последва майка й в кухнята. Там тя откри някаква кошница и седна с нея в скута си. Вдяна конец и започна да пришива обратно ръката на куклата.

— Не й причинявай болка, мамо, не й причинявай болка.

— Моля те, дай й чаша топло мляко — рече младата жена, без да вдига глава. — Не успях да го разлея всичкото.

Без да изпуска въртящото се момиченце, Маунтвейл започна да налива със свободната си ръка мляко в поставената там чаша. Знаеше, че идеята му не е добра, знаеше го добре, но въпреки това приближи чашата до устата на Мариан. Тя извика и замахна. Млякото се разсипа — по пода и върху него самия.

Хвана детето под мишниците и го отдалечи от себе си. А след това го погледна право в очите.

— Млъкни веднага, Мариан!

Момиченцето не бе чувало никога досега да й говорят с такъв глас — строг, нисък и сериозен. За изумление и на двамата възрастни, тя изпълни нареждането.

Сузана вдигна глава, изненадана от внезапно настъпилата тишина. И се усмихна на барона.

— Почти свърших.

Когато подаде Гуен на дъщеря си, тя я пое, подръпна няколко пъти ръката й, после въздъхна дълбоко, напъха пръсти в устата си и се отпусна върху рамото на Роухън.

— Тя не е трудно дете — рече той. — Никак не е трудно.

— Понякога. В редки случаи. След като получи онова, което иска. Сам ще се убедиш.

Маунтвейл наблюдаваше младата жена, която почистваше разлятото мляко. Тя му подаде парче плат, за да се избърше. След като излязоха от кухнята, тя си сложи бонето и палтото и най-накрая закопча жакета на Тоби. Взе дъщеря си от ръцете на своя девер и се обърна към братчето си.

— Оставих писмо на татко, така че не се притеснявай. Мисис Херън ще идва да се грижи за него. Обеща ми снощи.

— Мисис Херън — едва не се задави момчето. После се ухили до уши. Усмивката му разкри прави бели зъби и дори успя да освети мрачния вестибюл. — Тя може да бие татко в басовете — обясни на Роухън то. — Тя винаги побеждава. И злорадства. Мъчно ми е за него.

— Може би тя ще успее да го накара да се промени — отвърна баронът.

— О, не — обади се Сузана и се запъти към главния вход. В това време Мариан, облегнала глава на рамото й, започна да хълца. — Предполагам, че ще го обере до шушка и ще го остави да й дължи повече пари, отколкото би могъл някога да й плати.

Младият мъж се взря в двуколката. Те бяха четирима, а в нея можеха да се настанят удобно само двама.

— Добре — заяви провлечено той. — Тоби, ще ми бъдеш ли дясната ръка?

— Дясната ръка ли? Какво е това, сър?

— Ти ще пътуваш отзад и ще застрелваш всеки бандит, който ни атакува. А когато минаваме по платени пътища, ти ще слизаш да плащаш таксата.

Момчето се развълнува толкова, че изказа заеквайки благодарността си.

— От ентусиазма му няма да остане и следа, като постои там два часа — рече Роухън. — Но е напълно безопасно. Не се притеснявай. Така, а ти дръж здраво Мариан.

Внезапно откъм къщата се появи Джейми, яхнал кобила с хлътнал гръбнак, която очевидно вече не си знаеше годините.

— Да, Джейми вече е на работа при мен. Той ми каза, че в конюшнята била само Хера, твоят кон. Той ще я язди, а после ще се редува с Тоби като моя дясна ръка.

— Ти пое напълно контрола върху живота ми — произнесе бавно Сузана, докато се настаняваше до него върху тясната, облечена с кожа седалка на двуколката.

„По-точно — помисли си баронът, — ти и останалите обитатели на Мълбъри Хаус променихте напълно моя живот.“ Вместо това се усмихна криво.

— Е, някой трябваше да го стори. Ако не се бях появил, баща ти щеше да ви закара всичките в затвора за длъжници. Или калпавият покрив щеше да ви падне на главите. Мариан щеше да стане комарджийка. Не, не, не го казвай повече. Бедният човек просто претърпява по-големи или по-малки неуспехи.

— Повече или по-малко — отвърна младата жена и уви дъщеря си в своя шал.

— Ще ни бъдат нужни три дни, докато стигнем до Маунтвейл Хаус. В Оксфорд ще наема карета. Дотам няма много път.

— Знам — беше единственият й отговор.

Сузана изгледа продължително Мълбъри Хаус. Не видя никого. След това се облегна и започна да се наслаждава на вятъра, който развяваше панделите на бонето й. Баронът караше добре.

Около час по-късно Роухън дръпна юздите на Гъливер, за да го накара да забави ход на един рязък завой. Неговата спътница се бе облегнала на ръката му, потънала в непробуден сън. Както и Мариан в скута й.

Маунтвейл само поклати глава.

Едва вчера не го свързваха никакви особени връзки, нито пък на раменете му тежаха някакви големи товари. Човек в неговото положение естествено имаше задължения, отговорности, но с тях беше свикнал. Освен това съществуваха задължения, които човек можеше да разбере. Но със сигурност никой не можеше да бъде научен да проумее тези тук.

Зад тях яздеше Джейми и си подсвиркваше. Тоби се разкрещя с цяло гърло от мястото си:

— Не виждам никакви бандити, сър!

Не, и Роухън не забелязваше нищо такова. Затова пък тъмните облаци, които внезапно се появиха на хоризонта, му направиха впечатление.

Когато първата дъждовна капка падна върху нослето на Мариан, тя се стресна и се събуди. Подскочи, когато друга капка улучи бузата й, обърна се към барона и зарева.

— О, Боже — възкликна Сузана, събудена от разтревоженото дете в скута си. Впери сънено очи в небето, а след това рече: — Това не съм предвиждала. Заваля. О, Боже.

Младият мъж въздъхна. Какво щеше да прави сега?

Една дъждовна капка попадна право в окото му. Тя обаче не предвещаваше нищо хубаво за бъдещето му, помисли си той.