Дивият барон

23

— Ще те убия! Проклети да са красивите ти очи, остави ме тук, без да има какво друго да правя, освен да ям кифличките, бисквитите, тортите и невероятните кайсиеви сладкиши на готвачката. Едва не изгубих съзнание от всичката превъзходна храна, която погълнах. Скоро ще започна да се клатя като гъска при ходене. Ще трябва да нося корсет. Ти си виновен, че ме остави да гния в тази бърлога на чревоугодничеството. И какво направи? С кого се видя? Ах, не беше честно от твоя страна да ме оставиш, докато още спях. Ще ти го върна.

Роухън постави леко длан върху устата й, а после придърпа Сузана към себе си. И я целуна по косата.

— Наистина ли мислиш, че имам красиви очи?

Филип Мърсъро поклати глава.

— От всичко това е чул само комплимента ти, който при това не е бил мислен като такъв. Хмм! Или може би се лъжа?

Младата жена се отдръпна назад, без да може да се откопчи от обятията на лорд Маунтвейл.

— Беше пълна случайност. Филип е прав. Защо се заплете в цялата тази каша? Много съм ядосана, Роухън, възмутена, направо побесняла. Очите ти са красиви, но това няма нищо общо с темата на разговора. Е, какво направи?

— Ще ти кажа, ако първо ме целунеш.

— Сър, това е благороднически дом. Вие сте гост на благородник. Аз съм съпруга на госта на благородника. Това не е прилично, не е…

Баронът я целуна съвсем леко, после я потупа леко с върха на показалеца си.

— Предлагам, Роухън, да напълниш ушите й с разказа за нашите приключения. Те обаче не са от онези, които биха ти доставили удоволствие, Сузана. А сега, умолявам те, иди да се разходиш из моите градини и да продължиш да обсъждаш очите на моя приятел. Както знаеш, Роухън…

— Достатъчно, Филип, достатъчно. Ще изведа съпругата си на една дълга, приятна разходка. Ще се видим на вечеря.

Виконт Деренкорт се поклони иронично.

— Като ваш домакин съм безкрайно благодарен за всяко късче внимание, което благоволите да хвърлите на пътя ми.

— Не му обръщай внимание, Сузана. Той ще прекара много по-приятно времето си, ако се уедини да рисува в назъбената си кула.

— Точно така.

Мърсъро ги поздрави и излезе.

— Той е интересен човек — рече младата жена, загледана след него. — Красив е… както си помислих вчера, не чак колкото теб, разбира се, но е също зашеметяващ. Защо не се е оженил още?

— Филип е пройдоха, порочен сатир, ненаситен… помогни ми, май не се сещам повече определения, за да опиша човек от неговия калибър.

— Престани да ми се надсмиваш. Искам да чуя всичко. Значи ще се разхождаме в градините, така ли? Чудесно, аз вече ги обиколих многократно в доста бързо темпо и се запознах с тримата градинари на Филип, но ще го направя отново. Градините му са много красиви. Е, не като тези в Маунтвейл Хаус, но напълно приемливи. Никой от градинарите обаче няма състезателна котка. Да вървим, милорд.

Баронът предпочиташе да я заведе до леглото, но това трябваше да почака. Беше толкова женствена, бе непрекъснато такава през последните три дни и това направо го убиваше.

— Харесва ли ти… ъъ, градината?

— Току-що ти казах, че е прекрасна — дизайнът, всички тези цветове и преливания на цветове, както и малките пътечки са направо прелестни. Защо питаш? За мъж с твоята репутация една градина е само една градина, място за разходка, място, където човек може да излезе, за да подиша малко въздух от време на време.

— Не знаеш всичко, Сузана.

Тя го изгледа за момент, набърчила леко чело.

— Не, никога не съм твърдяла подобно нещо. Ти показваш само малка част от себе си на повърхността, Роухън, и понякога се питам дали дори тя е истинска.

Маунтвейл я целуна отново по устата и се усмихна.

— Нека да излезем да се поразходим. Научих някои изумителни неща, които ме разтърсиха до мозъка на костите. Виждаш ли, сега се оказа, че и брат ми Тиболт е намесен.

— Викарият ли?

— Да, викарият.

Два дена по-късно барон и баронеса Маунтвейл напуснаха Динуити Манър. Домакинът им ги изпрати, като им махаше с ръка, докато се изгубиха зад последния завой на покритата с чакъл алея.

— Кога ще бъде завършена кулата със зъберите на Филип, как мислиш?

— Единствената причина за присъствието му тук по това време на годината е именно тази кула. Ще го посетим отново през есента. Дотогава тя ще е готова. Филип винаги довежда до успешен край онова, което е започнал.

Утрото беше мъгливо, въздухът — тежък и студен; усещаше се приближаването на дъжда.

— Жалко, че вчера не открихме нищо повече — рече тя.

Маунтвейл кимна, пое обвитата й в ръкавица ръка в своята и я постави с дланта надолу върху бедрото си. А после я покри с ръка.

— Ханът, който посетихме вчера и където съм била с Джордж и онези двамата… той пробуди толкова много спомени у мен. Оттогава минаха почти пет години, Роухън. Бях съвсем млада и наивна. И глупава.

— Не, не си била глупава. Просто си била увлечена по един младеж, който е знаел прекалено добре точно какво иска и как да го получи. Била си само на седемнайсет години, за Бога. Справила си се прекрасно при дадените обстоятелства.

— Благодаря. Съжалявам, че никой не можа да ни каже нищо за Ламбърт или Тиодор Миках. Наистина ли името му е Ламби Ламбърт?

— Очевидно. Мисля, че Миках се е укрил, след като Ламбърт не се върна. Ако има поне капчица ум, трябва да се е покрил в някоя пещера. Това може да е дори пещерата край скалите на Бийчи Хед, за която нищо чудно да е научил от Джордж; в нея тримата играехме като момчета.

Младата жена помълча замислено за момент, след което рече:

— Знаеш ли какво, Роухън? Трябва да измислим начин да го накараме да дойде при нас. Ако обединим усилията си, неминуемо ще измислим някой хубав план.

Лорд Маунтвейл съзерцаваше съпругата си. Тя носеше прелестно кремаво сламено боне, украсено с малки копринени маргаритки, завързано с жълта пандела под брадичката й. Имаше елегантен и изключително женствен вид и въпреки това думите, изречени току-що, бяха изскочили точно от нейната уста. От една жена не се очакваше да излиза с подобни стратегии, стратегии, които бяха присъщи или поне трябваше да бъдат присъщи единствено за мъжкия ум.

— Ти няма да мислиш изобщо за нищо. Не желая онова копеле да се доближава до теб.

Сузана обърна длан и го стисна за ръката.

— Този път е по-различно. Вече сме подготвени за него. И ще го изиграем. Ще го накараме да се хване на въдицата. А после ще го цапардосаме по главата… естествено, след като разберем какво става всъщност.

Спря да говори и погледна през прозорчето на каретата Точно в този момент заваля дребен, студен, неприятен дъжд. Младата жена потръпна. Роухън я обгърна още по-плътно и я придърпа по-близо до себе си. Зави краката й с мекото вълнено одеяло, което стоеше винаги в каретата.

— Няма да има никакви въдици, освен ако рибарят не съм аз, а ти не си някъде на безопасно място. Не мога да рискувам да преживея отново онова, което се случи с теб, когато те отвлече Ламбърт.

Тя му се усмихна като русалка и Маунтвейл разбра, че е в беда. Но тя му бе съпруга, дяволите да го вземат. Неин дълг бе да му се подчинява. За каква жена се бе оженил?

— Толкова ми се иска да те любя — промълви той и въздъхна със съзнанието, че не можеше да го направи сега. — Утре? Моля те, кажи ми, че ще бъде утре. Страшно съм го загазил, Сузана.

— Сигурен ли си, че един мъж би трябвало да обсъжда подобни неща със своята съпруга? Не съществуват ли правила по този въпрос? Това е страшно лично, Роухън, и аз се смущавам. Не помниш ли? Обеща да не ме караш да се чувствам неловко, а пак го направи.

— Доколкото си спомням, бях съвсем прав във връзка с твоето първо неудобство. То продължи само една минута, не повече.

— Но това е различно. Този път няма да охкам.

Онзи, който изохка този път, бе баронът. Звукът прозвуча дълбоко в гърлото му; той отметна глава назад и я облегна върху една от възглавничките. Затвори очи.

— Няма да те гледам. Това ще помогне. Устата ти ме привлича толкова силно, че не мога да мисля за нищо друго. А ушите ти… слава Богу, че бонето ти ги прикрива.

Пръстите й стиснаха неволно ръката му.

— Може би утре би било добре — рече тя.

Маунтвейл обърна леко глава встрани, така че младата жена да не забележи доволната му усмивка. Тя от своя страна изчезна доста бързо.

Тиболт. Помнеше колко горди бяха родителите му с втория си син до деня, в който той се заключи в жилището на мистър Байъм и започна да вика с цяло гърло, че няма да излезе, докато баща му не обещае да не го кара да следва грешния път, отъпкан от него самия. Не, той трябвало да му разреши да стане свещеник. Родителите му бяха сащисани, сякаш поразени от гръм. Казаха му, че ще следва стъпките им, а след това — и стъпките на прекрасния си по-голям брат, т.е. — Роухън. В крайна сметка бяха отстъпили, несъмнено с тайната надежда, че Тиболт ще промени решението си, тъй като беше все още малък и не бе усетил сладострастието на младостта. Годините обаче бяха минали, а той продължаваше да държи твърдо на старото си мнение.

Баронът и баронесата се бяха утешили, че поне най-големият им син, Роухън, ще върви по стъпките им и ще продължи тяхното дело; в това отношение можеха да разчитат на него. Та нали вече ходеше наперено също като баща си? Нима момичетата вече не го проследяваха с изпълнен с копнеж поглед, където и да отидеше?

Лорд Маунтвейл разтърси глава, за да се отърве от тези спомени. Сега трябваше да съсредоточи вниманието си върху Тиболт. Какво се бе случило? Нима той действително бе замесен в някакви нечестиви деяния заедно с Джордж? Това му се струваше пълна лудост. Може би Макнали лъжеше. Може би Тиболт не знаеше нищо за каквото и да било. Може би дори Макнали да е видял Тиболт, срещата им да е била напълно невинна. Знаеше обаче, че трябва да открие истината. Предишната вечер Роухън бе заявил по време на вечеря:

— Утре тръгваме за Бранхоли Котидж, за да се видим с Тиболт. Искам да узная истината. Ако се окаже, че всичко е само блъф, тогава ще се върна в Оксфорд и ще счупя и двете ръце на Макнали.

Филип бе кимнал и, след като бе сдъвкал вкусното парченце печен омар, полят с лимонов сос, бе рекъл:

— Междувременно аз ще държа под око нашия „свещеник“. Ако Тиодор Миках си покаже носа, аз несъмнено ще науча. И ще кажа там, където трябва, че го искам. А вие със Сузана в Маунтвейл Хаус ли ще се върнете? Или ще отидете в Лондон?

— Още не съм сигурен — бе отвърнал замислено баронът. — Трябва да реша доста неща. Ще видим.

А сега се носеха към Бранхоли Котидж, който се намираше в южната част на Англия, на не повече от петнайсет мили от Маунтвейл Хаус.

Роухън се страхуваше от онова, което му предстоеше да научи. От друга страна, Макнали бе типичен мошеник. Бе лъгал през целия си скапан живот. Нищо чудно да бе излъгал и за брат му.

Сузана го стисна за ръката, сякаш прочела мислите му.

Тиболт Карингтън, много популярен млад мъж в малкото пазарно градче Еджтън-он-Хъф, бе известен със своята набожност и мъдрост, изумителни у един толкова млад човек, както и с ненатрапчивото си, но предано отношение и грижи към повереното му паство. Винаги намираше време дори за най-заблудените овце, дори за Джаспър-ковача, който пиеше толкова много, че на сутринта след една особено разгулна нощ подковал коня си обратно. Вдигна поглед от написаната наполовина проповед, когато прислужникът му Нелсън се изкашля от прага на кабинета.

— Брат ви е тук, сър.

— Брат ми ли? Божичко, Нелсън, баронът е тук?

Тиболт Карингтън бе на крака само след секунда с широка усмивка на лицето; в същия миг Роухън се появи в стаята.

— Роухън! Добре дошъл. Какво правиш тук? О, добре ли е майка? Да не се е случило нещо? Ти добре ли си?

— О, да, и аз, и останалите сме съвсем добре. Сузана, влез.

Младата жена изпълни поканата и се озова лице в лице с красив мъж, когото не бе виждала никога досега, който си приличаше много с Роухън и Джордж, но същевременно в него имаше нещо много различно. Може би се дължеше на напрежението и страстта в погледа му или на твърдата линия, образувана от устните. Не беше сигурна. И той притежаваше трапчинката в брадичката и зелените очи, характерни за всички мъже от семейство Карингтън. Усмивката, която насочи към нея, бе неопределена и безизразна. Тя застана неподвижно до Роухън, изпълнена с очакване.

Той самият се взираше напрегнато в лицето на брат си. За разлика от Сузана, на него му се стори, че забеляза проблясък от изненада в очите му, но тя отзвуча така бързо, че не бе сигурен дали не си е въобразил. Молеше се да не трябва да открие, че не бе познавал и този си брат, както не бе познавал и Джордж.

Тиболт изгледа въпросително барона и изви нагоре вежда точно по същия начин, по който го правеше и Роухън.

— Виждам, че позна Сузана — започна без никакви предисловия младият мъж, воден единствено от своя инстинкт. — Преди колко време си я виждал? Преди пет години в Оксфорд ли? Джордж пожела ли да отидеш на мнимата му венчавка? — Този път лорд Маунтвейл забеляза със сигурност, че брат му се готви да го излъже. И вдигна припряно длан. — Не, недей, Тиболт. Кажи ми истината. Предполагам, че ако ти, викарият, излъжеш, твоето наказание в ада ще бъде много по-тежко, отколкото моето. Аз съм ти брат. Заслужавам да чуя истината от теб. Хайде, изплюй камъчето.

— Да, моето наказание ще бъде по-тежко от твоето. О, какви заплетени мрежи само тъчем…

Гласът на барона прозвуча студено и грубо, обагрен със силно презрение.

— Спести ми тези баналности. Единственото, което искам от теб, е проклетата истина.

— Много добре, Роухън. Джордж ме накара да обещая, че няма да кажа на никого, особено пък на теб. Открих всичко съвсем случайно, кълна се. Отивах да посетя епископ Раундтрий и се отбих да видя Джордж. Той подготвяше своята, ъъъ… венчавка. Тогава ми каза. Колкото до теб… — сега погледът му бе насочен към Сузана, а строгата линия на устата му се бе разтеглила в грозна подигравателна усмивка, — след като си с барона, очевидно си отишла да му кажеш за случилото се. Несъмнено си го изнудила. И той се е погрижил за всичко, нали? — Обърна се отново към брат си. — Роухън, ще й дадеш пари и после да я изпратиш в Европа, нали? На жена като нея със сигурност ще й допадне Париж. Да, Роухън, това не бе трагедия. Джордж я желаеше, но тъй като тя се преструваше на дама, той трябваше да прибегне до услугите на Макнали, нещо не чак толкова необичайно в Оксфорд. Така че какво е малка сума пари за теб? Ти си богат. Тя набързо ще си намери нов покровител, единственото, което се иска, е да я отпратиш от Англия. Това ще навреди на репутацията ми — на репутацията на всички нас — ако започне да разправя наляво и надясно какво й е причинил един Карингтън. Дори никой да не й повярва, ще започнат приказки. Моето скъпо паство също няма да разбере. Те ще застанат зад мен, не ме разбирай погрешно, но това пак ще бъде голям удар.

Баронът изглеждаше леко заинтригуван — нито повече, нито по-малко. Сузана обаче усети, че е вбесен. Странно как бе успяла да го опознае толкова добре само след три седмици. Колкото до нея самата, думите на брат му я бяха шокирали толкова, че бе останала като вкаменена на мястото си.

— Кажи ми, Тиболт — започна бавно Роухън, стиснал юмруци отстрани на тялото си, — какво искаш да кажеш с думите „ще бъде голям удар“? Да не би да имаш предвид, че твоето паство ще се усъмни в собствената ти безупречност, ако разбере какво коварно копеленце е бил по-малкият ти брат?

— Изобщо не биха се усъмнили, тъй като аз щях да им кажа истината… е, може би не цялата. Това няма да е необходимо. Чуй ме, Роухън. Брат ни просто бе слабохарактерен. Той я желаеше, но тя се преструваше на целомъдрена и не го допускаше в леглото си. Той ми каза, че дори живеела с някакъв възрастен човек, който уж й бил баща, и с някакво момче, което разправяла, че й било братче. Джордж обясни, че то най-вероятно й е син, тъй като тя тръгнала по пътя на греха още в невръстна възраст.

— А, на дванайсет или тринайсетгодишна възраст, така ли?

Тиболт вдигна рамене.

— Това няма значение. Слушай, Джордж я искаше. Не, моето паство ще обвини нея, не брат ни. Та нали именно жената е грешното създание на този свят? Нали тя заблуждава мъжете? И въпреки това тази история ще хвърли сянка върху семейното име. Не разбираш ли, Роухън? Тя трябва да замине, да напусне страната още с първия кораб. О, мили Боже, не си й станал покровител, нали?

— Покровител ли? Сузана, гледаш ли на мен като на твой покровител?

— Ти си най-добрият възможен покровител — отвърна силно и ясно тя. — Но, знаеш ли, струва ми се, че бих предпочела Тиболт. Той ми напомня за Джордж, а аз обичах Джордж. Вие сте прекалено опитен, прекалено знаещ, милорд. Няма да мога да ви манипулирам така, както правех с Джордж. Но в крайна сметка стана така, че онзи който се смя последен, бе той. Аз не се омъжих наистина за него. Кажи ми, Тиболт…

— Аз съм мистър Карингтън за такива като теб!

Младата жена подръпна леко ръкава на съпруга си, за да го възпре да се нахвърли върху брат си. Чу го как си поема дълбоко въздух.

— Добре, мистър Карингтън. Кажете ми, има ли някаква надежда за мен? Сигурно някъде сте отделили повече пари, отколкото печелите от работата си. Имала съм покровители, които притежаваха съвсем малко и други, червиви от пари. Аз не съм особено алчна. Как иначе щях да оставя Джордж да ми дава само по десет лири на тримесечие? Нито пък съм лишена от чувства. Какво ще кажете, мистър Карингтън? Така ще спестите много трудности на барона и ще имате мен.

— Вие сте една проститутка, мадам — заяви Тиболт и се изправи вдървено, сякаш бе глътнал бастун. — Аз не лягам с проститутки.

— О? — възкликна лорд Маунтвейл и пристъпи напред. Усетил ръката на своята съпруга върху дрехата си, той се върна на предишното си място. — С кого лягаш, Тиболт? С жената на местния търговец на вино? Или на собственика на магазина?

— Аз съм дискретен, Роухън, за разлика от теб и от нашата покварена майка. Не се перча с връзките си. За разлика от теб не се наслаждавам на отразения блясък на безчестието на нашите родители, чиято светлина пада и върху теб. — Викарият се запъти припряно към брат си, стисна го за ръката. Хвърли бърз поглед към Сузана и устата му се изкриви отвратено. — Слушай, Роухън, просто я отпрати по-надалеч оттук. Това не е ли най-доброто разрешение? Ти си главата на семейството. Длъжен си да ни защитаваш. И отговаряш за всички нас.

— Ами ако някой член от въпросното семейство е замесен в злодеяние, Тиболт? Не е ли също така моя отговорност и задължение да поправя злото, което е сторил някой от семейството?

— Какво злодеяние? Какво зло? Това, което е направил Джордж, е просто една младежка лудория. Не може да се каже, че е причинил зло на някоя дама. Само я погледни, Роухън, по погледа й се познава, че е порочна, че знае точно какво върши. Виж дрехите й — рокля и боне на лека жена. Изненадан съм само, че не е покрила с грим лицето си. Ах, само я погледни. В момента злорадства, че мненията ни се различават толкова много.

— Злорадства ли? Не съм предполагал, че виждаш така дълбоко в хората, Тиболт. И погледът й бил порочен? — Обърна се към Сузана и нежно постави длани върху бузите й. — Да не би наистина да си проститутка с подобно невинно облекло?

Тя поклати глава, без да изпуска лицето му от погледа си.

— А злорадстваш ли?

— Честно казано, не мога да понасям повече това, което става. Прекалено е. Моля те.

— Имаш право, извинявай. Ще сложа край на цялата тази ужасна работа.

Погледна отново към брат си, младия мъж, когото само си бе въобразявал, че познава много добре. Беше ли прав, когато ставаше дума за характера на който и да било член на своето семейство? Може би на леля му Миранда, старата мома, създала толкова добри ръкоделия; може би тя действително бе скъпоценният камък на Брайт? Обърна се отново към брат си.

— А ти Тиболт знаеше ли, че си чичо?

— Мили Боже, Роухън, незаконно дете ли си създал?

— Не, това е направил Джордж. Двамата със Сузана имат момиченце… Мариан. То е на три години и половина. Джордж не ти ли е казал?

— Не. Очевидно е мислел, че това няма значение. А и защо ли да му пука? Детето най-вероятно не е негово.

— Това не е за вярване, тъй като малката е копие на брат ни. Човек лесно би могъл да вземе и теб или мен за нейни бащи.

Викарият си пое дълбоко въздух, за да се поуспокои. Запъти се към тесния прозорец, който гледаше към малката градинка в дома му. Тя беше в доста окаяно състояние, както забеляза от мястото си Сузана — изоставена, с прекалено много бръшлян, който задушаваше розовите храсти.

— Говориш за отговорността ми като глава на това семейство. Кажи ми тогава, защо нито ти, нито Джордж не ме информирахте за този мним брак? Ако е искал да се отърве, защо просто не е дошъл при мен?

— Знаеше, че ще го убиеш — отвърна простичко Тиболт. — И аз бях съгласен с него.

Нима братята му гледаха на него едновременно като на сатир и на светия отмъстител? Как бе възможно подобно нещо? От друга страна, Джордж е бил абсолютно прав — щеше да го убие. Баронът въздъхна.

— Джордж все пак не е бил чак толкова глупав. Да, изкушението да го убия наистина щеше да бъде изключително силно. Но той умря без моя помощ и остави след себе си съпруга и дъщеря.

— Тя не му е никаква съпруга!

— Но е вярвала, че е такава. Така, нека да караме направо. Бих искал да се запознаеш с моята съпруга, Сузана Карингтън, лейди Маунтвейл. А, и Тиболт, бих желал да премисляш всяка дума, преди да е излязла от устата ти. Точно в този момент се чувствам особено ожесточен. Честно казано, не мога да си спомня дали изобщо някога съм бил по-ожесточен отсега. Така че не ме предизвиквай.