Дуел

10.

В седмиците след избухването на грипа атмосферата в Нюуелс бе изключително напрегната.

Смъртта на прочут жребец като Лесна победа бе страхотна новина в Нюмаркет. Страшни истории за фатален супервирус от конски грип се разпространиха по-бързо от самото заболяване. Сесил бе принуден да се мъчи да намали щетите. Прекарваше дните си в обиколки из страната заедно с ветеринарския си екип, като се опитваше да увери клиентите си, че конюшните му са безопасни. Дългите часове и силният стрес бяха ужасни. В редките случаи, когато се прибираше у дома, той бе необичайно раздразнителен и груб с всички — от Линда до конярите.

Около три седмици след смъртта на Лесна победа той влезе в кухнята с по-изтормозен вид от обикновено.

— Виждала ли си Джаспър? — попита той жена си, после изруга под нос, когато видя, че захарницата е празна, и шумно започна да отваря и затваря шкафовете в търсене на нов пакет. — Трябваше да упражнява Дани и Калигула тази сутрин, но мързеливото копеле отново е изчезнало.

— Мисля, че е в Митлингсфърд — спокойно отговори Линда, като извади захарта от шкафа и напълни захарницата. — Джулия Дилейни имаше нужда от помощ, за да се подготви за празненството, и Джаспър предложи своята. Не трябва да си толкова суров с него.

— Не трябва да съм суров с него? — изсумтя Сесил, после отпи от кафето и изгори езика си. — Мъча се да задържа главите ни над водата, Линда. А синът ни по-скоро би сгъвал салфетки за проклетата си приятелка, вместо да ми помогне.

Тази вечер бе ежегодното празненство на семейство Дилейни по случай края на лятото, най-очакваното светско събитие в Нюмаркет. Линда беше безумно развълнувана. Сега, след като Джаспър и Рейчъл вече бяха двойка, тя щеше да е част от вътрешния кръг на най-желаните гости, онези, които прекарваха най-много време със сър Майкъл и лейди Джулия, или просто Джулия, както я наричаше напоследък.

— Мога да поема Калигула, ако искаш — предложи Боби, който тъкмо бе влязъл в кухнята в мърлявите си джинси и изпотената си тениска след тренировката с жребците. — Днес следобед съм свободен.

— Наистина ли? — попита Сесил, като усети известно облекчение.

Боби се бе проявил като истински спасител откак грипът избухна. Помагаше колкото се може повече, без да се интересува, че това не влизаше в задълженията му. По-ранното им скарване заради тренировките на Мили бе напълно забравено и простено. А и Боби бе единствения, който можеше да говори с Мили след смъртта на Лесна победа. Тя се бе затворила в черупката си, прекарваше часове сама в стаята си, вторачена в празното пространство, потънала в мъка. Дори вече не хленчеше, че не й позволяват да язди, което бе толкова нетипично, че тревожеше Сесил повече от всичко друго.

Мисълта, че след по-малко от седмица Боби щеше да се качи на самолета за Калифорния, го ужасяваше. Ако Мили не излезеше от депресията си дотогава, Сесил просто не знаеше как да й помогне.

Точно в този момент Мили се появи в кухнята. Приличаше на изтормозен призрак в раирана пижама. Кимна бързо на Боби и без да каже и дума на родителите си, започна да си препича филия.

— А, ето те — каза Линда делово.

За разлика от мъжа си тя не се трогваше от театралното цупене на Мили и смяташе, че мъката й по мъртвия кон е абсурдна.

— Надявам се, не си забравила за празненството у семейство Дилейни довечера?

Мили изстена и завъртя очи.

— Довърши си закуската бързо — подкани Линда, без да й обърне внимание. — Ще те взема в града с мен. Косата ти се нуждае от подстригване и… Господи, скъпа, краката ти! Приличаш на хобит. Ще проверя дали ще те вземат и за педикюр.

— Не си прави труда. Няма да дойда — отвърна Мили, като си взе чиния.

— Разбира се, че ще дойдеш — твърдо заяви Линда. — Вече потвърдих, че всички ще присъстваме. Ще бъде изключително грубо да откажеш.

— Ами значи ще бъда изключително груба — заключи Мили, като грабна филията и се настани до Сесил. — Пък и аз никога не съм потвърждавала нищо. Ти прие, защото все още се опитваш да ме сватосаш с Джони Аштън, сякаш съм тъпа гейша.

— Не бъди груба с майка си — автоматично я укори Сесил.

— Въпросът не подлежи на обсъждане — категорично заяви Линда. — Идваш с мен, дори да се наложи да те влача. И ще си направиш косата.

Мили блъсна стола си назад и скочи на крака, приковала свиреп поглед в майка си.

— Мразя те! — изхлипа тя. — Не искам да ходя на шибаното празненство. Лесна победа е мъртъв. Не разбираш ли? Мъртъв! Обичах го. Това не означава ли нищо за теб?

— Всички го обичахме — отговори Линда с леден глас.

— Ти? — Мили поклати глава с недоверие. — Никога не си го обичала. Не можеше да го познаеш, ако го видеше сред други коне. Знаеш го!

— Мили, достатъчно — намеси се Сесил.

Но дъщеря му изскочи ядосано от кухнята, като затръшна вратата след себе си.

— Може би трябва да поговоря с нея — каза той, като бутна кафето си настрани с разтревожен вид.

— Не смей — спря го Линда.

Беше й писнало от въртенето около Мили и вечните й изблици на ярост.

— Това просто е лошо поведение. Не знам как можеш да си толкова суров към горкия Джаспър, а да насърчаваш Мили се държи като разглезено дете.

Боби усети началото на съпружеска разправия и се измъкна от кухнята. После тихо се качи горе.

— Чук-чук — каза той тихо, като открехна вратата на стаята на Мили.

Тя лежеше по корем на леглото си и цялото й тяло се тресеше от ридания.

— Изчезвай! — извика приглушено изпод възглавницата.

Радваше се, че Боби бе дошъл при нея, но колкото и да й се искаше да се хвърли в прегръдките му, нямаше желание да я види със зачервено и мокро лице. Тази сутрин дори не бе имала време да си измие зъбите, така че сигурно миришеше кошмарно.

— Хайде, ела — каза той, като приседна на крайчеца на леглото й.

Лъхна я миризма на пот и конски косми, от която на Мили й се зави свят.

— Говори с мен — добави Боби. — Знаеш, че няма да си тръгна, докато не го направиш.

Тя неохотно се претърколи на леглото. Очите й бяха зачервени и насълзени, гъстата й грива стърчеше във всички посоки. Бледите й устни трепереха. Не можеше да се определи дали от гняв или мъка. Боби знаеше само, че никога не бе изглеждала толкова красива.

Тя е хлапе, повтори си той твърдо. Трябваше да се върне в Хайуд и да забрави за нея и увлечението си.

— Не ми пука какво казва мама — подсмръкна Мили. — Няма да отида. По-скоро бих яла змии.

— Аха — усмихна се той. — Лоша работа. Пък аз разчитах, че ще ми помогнеш да преживея вечерта. Длъжен съм да отида. Бащата на Рейчъл ми плаща.

Мили седна и си избърса носа в ръкава на пижамата.

— Нямаш нужда от мен — рече тя, като не успя да прикрие горчивината в гласа си. — Там ще е пълно с момичета, които с радост биха се погрижили за теб. Сигурна съм, че и Дебра ще е там — добави многозначително.

— Може би — кимна Боби. — Но не мога да говоря с нея така, както си говоря с теб.

Мили се изчерви от удоволствие. Това бе най-милото нещо, което някога й бе казвал. След прегръдката им в обора на Лесна победа Боби се отдръпна от нея по странен начин. Веселото им приятелство сякаш се изпари, заменено от неудобство, което тя не знаеше как да превъзмогне.

Имаше моменти като онзи в обора, когато бе почти готова да повярва, че Боби изпитва нещо към нея. Но после той отново ставаше възрастен и отдалечен и се връщаше към Дебра и останалите изискани, сексапилни момичета. Очевидно те му даваха нещо, което тя не можеше да му предложи. Господи, как ги мразеше всичките!

Хубаво бе, че тя е единствената, с която Боби можеше да си говори. Но би предпочела да е онази, от която да не може да свали ръцете си.

Боби стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Беше мрачна и облачна сутрин и вятърът разпиляваше окапалите листа из двора.

— В четвъртък си тръгвам — съобщи той. — Връщам се в Щатите.

— Този четвъртък? — извика Мили ужасено. — Но това е само след шест дни! Мислех, че ще останеш шест седмици.

— Минаха шест седмици — отвърна той, като сви рамене с престорено спокойствие. — Всъщност, дори станаха седем. А трябва да ръководя ранчото. Хората у дома сигурно са забравили как изглеждам.

— Не, не са — възрази Мили.

Прехапа долната си устна, за да спре сълзите си, но Боби разбра, че е разстроена заради заминаването му. Може би пък това бе една от причините, поради които изпитваше такова силно привличане към нея? Другите момичета го искаха, но никое от тях не държеше на него като Мили.

— Можеш да ми дойдеш на гости — предложи, като я хвана за ръка и я погали нежно. — След като си купя коне.

— Да бе — изсумтя Мили, но преплете пръсти с неговите и си пожела той да остане завинаги при нея. — Не мисля, че родителите ми ще се съгласят.

— Човек никога не знае — отвърна Боби, макар да бе съгласен с нея.

Сесил и Линда със сигурност биха предпочели Мили напълно да забрави за него. И това може би не беше толкова лошо. Тя щеше да си намери свястно английско момче на нейната възраст. И да осъществи мечтите на майка си.

— Ако наистина искаш да дойда довечера, ще го направя — каза внезапно Мили. — Но го правя само заради теб, а не заради проклетата ми майка.

— Разбирам — кимна той и най-после обърна гръб на прозореца. — Кой знае? — добави весело. — Може пък да се позабавляваме.

Стана седем и петнадесет преди всички най-после да се настанят в колата.

Джаспър обикновено бе примадоната на семейството, но тази вечер бе отишъл при Рейчъл по-рано и за първи път Мили задържа останалите, като настоя да си смени тоалета в последната минута.

Възнамеряваше да облече елегантна червена рокля, която отиваше на новата й изискана прическа с вдигната нагоре коса. Но внезапно се паникьоса, че прилича прекалено много на Ивана Тръмп, затова реши да се преоблече в масленозелена прилепнала рокля от „Фон Фюстенберг“.

Беше доволна от резултата. За първи път Боби щеше да я види в сексапилен вид. А това бе почти достатъчно да я зарадва, че бе решила да отиде на тъпия купон на Рейчъл.

Тя заподскача към колата, изпълнена с надежда и нетърпение, и се завъртя пред Боби като балерина.

— Та-та! — засмя се. — Какво мислиш?

Боби се намръщи.

— Изглеждаш… различна.

Мили се натъжи. Това определено не бе реакцията, на която се надяваше.

— Не ти ли харесва?

— Хайде, побързайте — извика Сесил нетърпеливо, преди младежът да успее да отговори. — Влизайте в колата. Бездруго сме закъснели.

Мили се настани отчаяно на задната седалка до Боби и се почувства абсолютно съсипана. Е, явно не можеше да го впечатли. Почувства се привлекателна колкото гъбичките по краката.

Седнал неудобно, Боби упорито отказваше да погледне към нея. Зелената рокля, която прилепваше по извивките й съблазнително, го изнервяше. Не, не го изнервяше. Направо я мразеше. Как можеше да не гледа на Мили като на сексуален обект и да зачита невинността й, когато се бе издокарала като шибаната Одри Хепбърн? Ами целият този грим, покрил луничките й? Искаше му се да протегне ръка и да го избърше. Но вместо това седя безмълвно, вторачен през прозореца по целия път до дома на Дилейни.

— Уха — подсвирна той, когато Сесил вкара колата през покритите с мъх каменни колони на портата.

За момент забрави за Мили, докато се носеха по частния път, който водеше към великолепния палат на семейство Дилейни. Къщата бе от червени тухли, покрити с бръшлян и изглеждаше невероятно.

— Красиво, нали? — попита Сесил.

— Не е лъжа.

Боби бе чувал за имението от различни хора, но за първи път го виждаше лично. Лейди Дилейни бе отказала категорично да допуска гости в дома си преди строителите да завършат работата си и всички срещи на сър Майкъл се провеждаха в Нюуелс. Но хората бяха прави — къщата беше зашеметяваща. Величественият стил „Кралица Ана“ я отличаваше от останалите къщи в Митлингсфърд със сламени покриви — притежаваше елегантна симетрична фасада и безукорно подстриган жив плет по края на изумруденозелените поляни, които приличаха на кадифе. Тази вечер, осветена от стотици свещи, подредени встрани от пътя или окачени по ниските клони на дърветата, изглеждаше още по-великолепна от обикновено.

— Хайде да намерим бара — предложи Сесил.

Също като дъщеря си, той нямаше желание да присъства на празненството — фермата му бе в криза и никак не му допадаше да се прави на изискан светски мъж, но вече бездруго бяха тук и перспективата за силно питие пооправи настроението му.

Мили обаче се чувстваше по-потисната от когато и да било преди. Боби все още не й обръщаше внимание, сякаш го бе обидила по някакъв начин, макар че не можеше да си обясни какво бе направила. Защо я бе помолил да дойде тази вечер, ако само щеше да се цупи?

Тя го загледа как крачи към къщата, без да погледне към нея, и се подготви за дълга и противна вечер. Преди няколко часа бе въодушевена от вида си и изпълнена със самоувереност. А сега се чувстваше като Пепеляшка след полунощ — мизерна, унила и не на мястото си.

— Мили. Как си? — нахвърли се Рейчъл върху нея в мига, когато влязоха вътре.

Проклетата кучка се правеше на адски мила и любезна, несъмнено в чест на Линда. Дори Мили трябваше да признае, че неприятелката й изглеждаше страхотно в черна рокля без гръб и с огромно деколте. Русата й коса падаше по голите й рамене на гъсти вълни. Застанала до нея, Мили знаеше, че сигурно изглежда смотана в сравнение с Рейчъл, и последните остатъци от доброто й настроение се изпариха.

— Чудесно, благодаря — отвърна тя с леден глас.

— За по-младите гости има безалкохолни напитки в библиотеката — обърна се Рейчъл към Линда. — Предполагам, че не искаш Мили да пие алкохол, нали? Освен това има видеоигри и разни такива неща, ако се почувства отегчена.

— Не съм дете — вметна Мили рязко, като прекалено късно осъзна, че киселата й забележка я правеше да изглежда точно като нацупено хлапе.

Боби се обърна към нея и я погледна за първи път откак бяха седнали в колата. Но по лицето му се четеше такава силна болка, че й се прииска да не го бе направил. Какво му ставаше тази вечер?

— Рейчъл само се опитва да ти помогне, скъпа — сгълча я Линда. — Скъпи! — засия тя, когато Джаспър се приближи към тях. — Изглеждаш великолепно!

— Здрасти, мамо — целуна я той по бузите. — Татко.

Вторачен враждебно в Боби, Джаспър обви собственически ръка около покритата с пайети талия на Рейчъл. Макар тя да бе заявила, че не се интересува от американеца, Джаспър отдавна бе научил, че когато ставаше дума за потенциални сексуални съперници, бе разумно да държиш приятелите си близо, а враговете си — още по-близо.

— Къде, по дяволите, изчезна днес следобед? — попита Сесил, чието лошо настроение се завърна в мига, когато видя сина си. — Имахме нужда от теб в Нюуелс. Накрая се наложи Боби да изведе конете. И отново да свърши твоята работа.

— Бях зает — отвърна Джаспър, като огледа идеално маникюрираните си нокти с упражнено отегчение, което влуди баща му. — Но, благодаря ти, Боби. Готов да се притече на помощ както винаги. Истински герой си, а?

Боби усети как юмруците му се свиха неволно. Тоалетът на Мили вече бе развалил настроението му, а заядливите думи на Джаспър бяха глазурата на тортата. Би дал всичко, за да може да халоса гнусната мутра на лекето.

— Правя каквото мога — отвърна през зъби.

— Не трябваше ли да работиш с моите коне днес? — заяде се и Рейчъл, която не бе забравила как Боби я бе отхвърлил и търсеше възможност да му го върне тъпкано. — Татко ти плаща за това, нали?

— Конете са на баща ти, Рейчъл, а не твои — грубо отвърна Боби. — А и вече съм си свършил работата с тях. Но оценявам загрижеността ти.

Мили се ухили широко. Боби може и да се бе проявил като кретен към нея, но поне майсторски слагаше Рейчъл на мястото й. Така й се падаше, тъпа крава.

— Това звучи абсурдно! — ядоса се Рейчъл, която вече имаше вид на човек, в чието око току-що са пръснали лимон. — Конете винаги могат да се подобрят. Виктор тренира жребчетата от година и все още го прави.

Боби сви рамене.

— Аз съм по-добър от Виктор — отвърна спокойно, после се запъти към бара.

— Арогантно копеле! — изсъска Джаспър.

— Може и да е арогантен, но поне винаги е на разположение, когато имаш нужда от него — рязко каза Сесил.

Но не и когато аз имам нужда от него, помисли си Мили, като видя как Боби изчезна в тълпата.

След няколко дни той щеше да напусне живота й завинаги. А тази вечер трябваше да е специална за тях. Как нещата се бяха объркали толкова много?

Боби влезе във всекидневната и се замая от тълпата гости и тежката миризма на цигарен дим. Стаята приличаше на извадена от историческа книга. Лъскав паркет и висок таван, двойни врати, които се отваряха към верандата. Той грабна чаша уиски от бара и излезе навън. Вдъхна свежия вечерен въздух, наситен с аромат на орлови нокти, и се опита да се отпусне.

Рейчъл Дилейни беше кучка. По-зла от гърмяща змия и кошмарно разглезена. Тя и Джаспър определено си бяха лика-прилика.

Тръгна към потока, който се виеше в долната част на градината, и се опита да не мисли за тях и за Мили. Две кикотещи се блондинки минаха покрай него, изгледаха го многозначително и той им се усмихна, но не спря. За момент се зачуди дали бе спал с едната от тях преди няколко седмици, но после видя, че е друго момиче. Е, бездруго не можеше да се сети за името на онази, с която бе спал.

Припомни си бурните забавления през първите няколко седмици в Англия, когато чукаше която му падне с безгрижието на колежанин във ваканция. Но това бе преди да се влюби в Мили и положението да се усложни.

Боби се огледа наоколо и разпозна няколко красиви лица от онези първи седмици, както и група жокеи и треньори, с които се бе запознал покрай Сесил. Празненството у семейство Дилейни бе събитие в жокейските кръгове в Англия и всички от състезателния свят се появяваха да се порадват на легендарното гостоприемство на сър Майкъл.

Старите идоли на Мили — Франки Детори и Роби Пембъртън, също бяха тук. Последният бе пристигнал със зашеметяваща червенокоса красавица, която се извисяваше над него като троянската Елена на кокили. Боби позна прочутия американски жокей Джаки Фостър и купчина британски звезди. Както обикновено, те бяха най-шумните гости, забавляваха се с гигантски водни пистолети, напълнени с бира.

След седем седмици в Англия едва започваше да схваща сложното социално разделение в британските ездачески кръгове. Очевидно тълпата от надбягванията смяташе прескачането на препятствия за аматьорска работа. От своя страна пък жокеите от прескачанията гледаха отвисоко на онези от надбягванията, намираха ги за парвенюта и рядко им обръщаха внимание по светски събития. Но тази вечер и двете страни бяха сключили временно примирие.

— Господин Камерън! — извика Майкъл Дилейни, като се приближи към Боби с широка усмивка и протегнати ръце. — Радвам се, че успяхте да дойдете.

Сър Майкъл държеше чаша пунш в ръка и ако се съдеше по зачервеното му лице, тя бе поне петата или шестата. Издутият му корем изпъваше копринения му пояс до скъсване.

— Не бих пропуснал празненството за нищо на света — отвърна Боби. — Градините ви са великолепни, между другото.

— Благодаря — усмихна се сър Майкъл доволно. — И ние ги харесваме. Макар че, доколкото знам, в Калифорния ви очаква доста красиво място.

— Да — кимна Боби, като се усмихна щастливо за първи път тази вечер. — Така е.

Беше го срам да си признае, че напоследък Мили бе изместила Хайуд в мислите му. Но сега, когато вече настъпваше време да се прибере у дома, бе започнал да се връща в действителността. Обажданията на Уайът ставаха все по-чести и тревожни. Ако Боби искаше да започне бизнеса с каубойски коне, а той копнееше за това, щеше да му се наложи да стигне до някакво споразумение с банката, и то светкавично бързо.

— Сигурно ви липсва.

— Така е, липсва ми — потвърди Боби искрено. — Но и тук има неща, които ще ми липсват, когато си замина — добави, като огледа градината, търсейки Мили, но нея я нямаше.

— Е, наистина съжалявам, че се налага да си заминете — призна сър Майкъл. — Свършихте невероятна работа с конете ми. Невероятна. Анди! — извика той, като махна на възрастен мъж, който говореше с две не по-млади от него жени на няколко метра от тях. — Ела да се запознаеш с моя приятел Боби Камерън. Той е американският треньор, за когото ти разказвах.

Докато Боби разсейваше лошото си настроение в единия край на градината, Мили седеше сама под плачеща върба в другия и се напиваше все повече.

— Хей! Хейй! — извика тя на минаващия покрай нея келнер. — Искам една от тези. Мооля.

Той й поднесе сребърна табла, отрупана с миниатюрни наденички, увити в бекон, и загледа неодобрително как Мили изсипа всичките в чинията си. След като келнерът се отдалечи, тя отпи щедра глътка шампанско от бутилката, която бе задигнала по-рано, и натъпка шепа мазна храна в устата си. Депресията й бе отворила апетит. Или пък алкохолът бе виновен?

Мили изрита настрани обувките с високи токчета — проклетите неща й бяха направили мехури, а очевидно и Боби не ги намираше за секси, и разпусна косата си. Фризьорът бе изпънал косата й толкова силно, че скалпът я болеше. След седмата наденичка Мили се почувства не много добре и реши, че кратка разходка може да прочисти главата й. Видя Боби, който говореше с няколко души край потока, и тръгна в другата посока, като се олюляваше безцелно към рододендроновите храсти.

Бяха достатъчно отдалечени от къщата и светлината не достигаше до тях. Всъщност бе толкова тъмно, че Мили едва успяваше да запази равновесие по неравната почва. Внезапно чу някакъв шум откъм храстите, нещо между стон и охкане. Май някой си имаше сериозни проблеми.

— Хейй! — извика Мили колебливо. — Има ли някой там?

Никакъв отговор.

— Добре ли сте?

Тишина. После звукът се чу отново. С кураж, който се дължеше най-вече на шампанското, Мили си проправи път сред храстите. Роклята й се закачаше ужасно по клонките и вероятно щеше да е съсипана, но ако някой лежеше там наранен, а тя не направеше нищо, никога нямаше да си прости.

— Хейй!

— Господи! Мили!

Виж ти, Джаспър. Не ранен, а прав, макар и с присвити колена. Панталонът му беше усукан около глезените. Брат й се кефеше на ентусиазирания минет, който му правеше Луси Маккалъм, една от тъй наречените най-близки приятелки на Рейчъл. Очевидно Луси бе толкова съсредоточена в изпълнението си, че не чу приближаването на Мили и тъмнокосата й глава продължи да се клати напред-назад като махало на часовник.

Мили изпищя, завъртя се и побягна отчаяно, като на няколко пъти се спъна и падна на земята. Никога в живота си не бе виждала нещо по-гнусно. Мисълта, че Джаспър вече изневеряваше на Рейчъл, би могла да я развесели при други обстоятелства, но да го види гол и как го прави… стомахът й се преобърна от отвращение и тя съжали задето бе погълнала огромното количество наденички.

Прекоси бързо ливадата и хукна към верандата, откъдето нахлу във всекидневната, без да мисли. Внезапно, въпреки паниката и алкохолния унес, тя видя, че всички в стаята са се вторачили в нея.

Колко иронично, Рейчъл последна забеляза неочакваната поява на босата Мили. Откак Джаспър бе изчезнал някъде, тя се забавляваше чудесно в компанията на загорял и с блестящи бели зъби спортен агент на име Дезмънд Лийч.

— Няма съмнение, че можеш да правиш много повече мангизи, отколкото в момента — уверяваше я Дезмънд. — Става дума за основната цел, нали?

Той не бе първият, който я съветваше да се възползва от интереса на пресата към младата и сексапилна ездачка. Макар да се преструваше на раздразнена от наглите репортери, Рейчъл тайно се наслаждаваше на вниманието им и често си фантазираше, че ще стане любимото момиче в жокейските кръгове.

— Ще изглеждаш чудесно в „Джи Кю“ — продължи Дезмънд, като се приближи към нея. — Представям си красиви сексапилни снимки, на които стоиш в конюшнята само по бельо. Направени с вкус, разбира се.

Рейчъл тъкмо започваше да възприема съблазнителната идея, когато в стаята нахлу проклетата Мили с вид на току-що изнасилена. Косата й стърчеше във всички посоки, ръцете, краката и лицето й бяха омазани с кал, а роклята й — съдрана.

— Какво, за Бога, ти се случи? — извика Рейчъл, като се отдръпна от Дезмънд.

— Какво? — попита Мили объркана.

В бързината да се отдалечи от Джаспър тя не бе помислила как изглежда, но сега погледна съдраната си рокля и внезапно осъзна защо всички я зяпаха изумено.

— А, това ли? Нищо. Паднах. И се търколих.

Боже, не беше лесно да се оформи смислено изречение след цяла бутилка „Дом Периньон“.

— Господи! Добре ли си?

В следващия момент Боби бе до нея, обвил ръка около раменете й. Тревогата в очите му контрастираше рязко на враждебността на Рейчъл. Мили се зарадва за миг — Боби изглежда бе забравил за мрачното си настроение, но скоро радостта й се замени с ужас, когато осъзна как изглеждаше, особено застанала до елегантната Рейчъл.

— Какво стана, Мили? — повтори той с изпълнен с нежност глас, който едва не я накара да заплаче. — Някой нарани ли те?

— Не — поклати глава тя. — Нищо такова. Ще ти разкажа по-късно.

— Да бе, не мисля така — възрази той, като я прегърна и изведе навън. Ако някой я беше докоснал… ако някой бе я докоснал дори с пръст… — Разкажи ми веднага.

— Слушай, нищо страшно не е станало — рязко отвърна тя.

Вероятно раздразнението й се дължеше на шампанското, но вече наистина й бе писнало Боби да се държи странно с нея: нежен и обичлив сутринта, мрачен и отчужден цяла вечер, а сега отново в ролята на благороден рицар.

— Бях долу в храстите…

— Какво? — намръщи се Боби. — Защо? С кого?

— С никого — отговори Мили. — Сама. Или поне си мислех, че съм сама.

Преди да успее да продължи, Джаспър изфуча по хълма към тях. Беше страхотно зачервен. Боби си помисли, че е от умора, но Мили знаеше причината — пълна паника. Джаспър не обърна внимание на Боби и се втурна към сестра си.

— Нали не си казала нищо? — попита той задъхано.

Мили не отговори и той добави:

— Ако си споменала и дума по въпроса, животът ти ще се превърне в пълен ад. Обещавам ти.

— Я си го начукай — отвърна Мили рязко. — Какво мислиш, че ще направя? Ще вляза вътре и ще заявя пред целия свят, че съм те хванала да си играеш на „Скрий кренвирша“ с една от най-добрите приятелки на Рейчъл? Сякаш ми пука.

— Съжалявам — ухили се Боби, загрял какво бе станало. — Скрий кренвирша? Мисля, че тая игра не я знам.

— Глупости — процеди Джаспър горчиво. — Ти си шибан олимпийски шампион по нея, така че не се прави на ударен, Камерън. И ти ще си държиш устата затворена, ако не искаш да ти се случи нещо лошо.

— Така ли? — настръхна Боби от наглата заплаха. — И ако не те послушам?

— Аз… аз… ще видиш — избъбри Джаспър стреснато. — Ще те накарам да съжаляваш, това е.

— Честно казано, съмнявам се, че на Рейчъл ще й пука — обади се Мили, която с удоволствие видя как брат й отстъпва страхливо. — Тя се чувстваше адски уютно с онзи хубав спортен агент на канапето. Мисля, че напълно те е забравила.

— Глупости — изсумтя Джаспър, но на лицето му се изписа тревога и той забърза към къщата.

— Наистина ли ги хвана на местопрестъплението? — засмя се Боби.

Мили кимна.

— Оная курва Маккалъм му правеше минет в храстите. Най-гнусното нещо, което съм виждала в живота си.

Беше чудесно отново да си говорят по този начин.

— Нищо чудно, че изглеждаше сякаш бе преживяла война — отбеляза Боби.

— О, Господи — засрами се Мили, като вдигна ръце и започна да търка размазаната по лицето й кал. — Сигурно видът ми е кошмарен.

— Не — възрази Боби, като дръпна ръката й от лицето. — Недей. Изглеждаш много по-добре. Естествена. Не те харесах преди, защото не беше истинската ти.

Мили не смееше да помръдне и се наслаждаваше на топлината на ръката на Боби. Внезапно удоволствието бе нарушено от пронизителен писък откъм терасата зад нея.

— Помощ!

Гласът на майка й не можеше да бъде сбъркан, но паниката в него беше непозната и страшна.

— Някой да ми помогне! Бързо!

Мили се освободи от ръката на Боби и се втурна по стълбите към Линда, която бе коленичила над нечие тяло.

— Джулия, повикай линейка — обади се авторитетният глас на сър Майкъл.

— Мамо?

Разтреперана, Мили си проправи път през тълпата. Едва когато стигна до майка си, разпозна проснатата на терасата фигура, чиято глава се люлееше наляво-надясно в полусъзнателно състояние. Беше Сесил.

Всички се понесоха към болницата. Линда се качи в линейката заедно с вече упоения Сесил и Джаспър, който бе пребледнял от шока. Рейчъл, която никога не пропускаше вълнуваща драма, настоя да го придружи за „подкрепа“, така че докато Мили стигне до линейката, за нея вече нямаше място. Тя неохотно се съгласи да последва семейството си в колата на баща си, шофирана от Боби.

— Хората от „Бърза помощ“ съобщиха на мама, че става дума за лек инсулт — каза тя, като нервно кършеше ръце, изтрезняла светкавично. — Но дали изобщо има лек инсулт?

— Разбира се — увери я Боби, макар да нямаше представа за какво говори. — Половината от объркването му и завалянето на думи вероятно се дължи на алкохола. Почакай и ще видиш. Ще му направят всички изследвания и ще се оправи за нула време.

Когато пристигнаха в болницата, Линда и Джаспър вече седяха в чакалнята. И двамата бяха посивели от тревога. Рейчъл седеше между тях. Гримът й все още бе идеален, въпреки пресилено загрижения поглед, който бе приковала в Линда, докато стискаше ръката й. При други обстоятелства Мили би я удушила, но в момента можеше да мисли само за баща си.

— Как е той? — попита тя Джаспър.

— Още не знаем — отговори брат й, като за първи път в живота си забрави за грубото си държане. — Сестрата каза, че може да мине известно време преди да ни позволят да го видим.

— Тогава ще отида да купя кафе, ако някой иска — обади се Боби. — Предполагам, че предпочитате да останете сами за малко. Рейчъл, искаш ли да дойдеш с мен и да оставим хората на спокойствие?

За момент фалшивата маска в стил принцеса Даяна изчезна от лицето на Рейчъл. Тя се намръщи и присви ядно устни.

— Не, благодаря — отговори раздразнено. — Смятам, че тук мога да помогна повече. Но ако отиваш за кафе, донеси и за мен. С мляко и две бучки захар. Същото и за госпожа Гроувс.

Линда й се усмихна благодарно.

— Толкова е мило, че помниш, Рейчъл.

— Не отивай — извика Мили и го стисна за ръката. — Искам да останеш. Моля те.

Калта вече бе избърсана от бузите й, но спиралата й се бе размазала под очите и я правеше да прилича на мокър опосум. На всичкото отгоре не можеше да спре да трепери в тънката си рокля. В болничния коридор ставаше ледено течение, от което русият мъх по ръцете й настръхна.

Боби не я беше виждал толкова уязвима от нощта, когато Лесна победа умря. И никога вече не искаше да я види така.

— Разбира се, че ще остана — увери я той, като едва устоя на желанието да я прегърне. — Ако го искаш. Просто нямах желание да се натрапвам — добави, като изгледа многозначително Рейчъл, която отвърна мрачно на погледа му.

Минаха два часа преди усмихната сестра да изскочи иззад рецепцията и да им съобщи, че пациентът е достатъчно добре, за да приеме посетителите си. По настояване на Мили Боби последва семейството по ярко осветения коридор, който вонеше на дезинфектант. Рейчъл не изчака да я поканят, а тръгна веднага. Влязоха в стаята на Сесил, гола грозна кутия без прозорци с легло от ковано желязо. Сесил лежеше облегнат на четири огромни възглавници. Усмихна им се притеснено, когато всички нахлуха при него.

— Скъпи — изхлипа Линда, като се втурна и го прегърна. — Толкова се разтревожихме. Добре ли си?

— Добре е — обади се глас откъм вратата.

Никой не бе забелязал лекаря, който стоеше там, и всички се извърнаха към него стреснати.

— Аз съм доктор Тигс — представи се той на Линда и кимна на останалите. — Съпругът ви прекара инсулт, госпожо Гроувс, а това е сериозно нещо. Но слава Богу, скенерът и другите тестове не показаха постоянни увреждания върху мозъка и нервната му система.

— Видя ли? — прошепна Боби, като намигна на Мили.

— Знаете ли каква е причината, докторе? — попита Рейчъл.

Сега, след като най-лошото бе минало, Мили си позволи да се раздразни от начина, по който Рейчъл се натрапваше. Изобщо не трябваше да е тук и да задава въпроси. Нейният баща не бе пострадал.

— Не можем да кажем със сигурност — отговори лекарят, който очевидно я помисли за дъщерята, като погледна строго към Сесил. — Но нивото на алкохол в кръвта му беше шокиращо, а артериите му приличат на шосе в час пик. Най-вероятно ужасната му диета и пълната липса на упражнения имат нещо общо със състоянието му.

— Знаех си! — извика Линда. — Колко пъти съм ти говорила за диетата ти, Сесил? Колко?

— Преди да се отнесеш напълно — спря я Сесил, — трябва да знаеш, че според доктор Тигс и стресът може да е бил сериозен фактор. Така че никой няма право да ми крещи или да ме храни насила с марули, защото това е адски стресиращо за мен. Нали така, докторе?

Лекарят го изгледа строго като ядосан учител, приковал очи в провинил се четвъртокласник.

— Да, крясъците трябва да се избягват — потвърди той, — но марулите ми звучат като чудесна идея.

Линда се усмихна победоносно.

— За момента обаче се нуждаете от почивка. Посещението не може да е повече от десет минути. После всички ще се приберат у дома и утре сутрин ще дойдат да ви видят отново.

— Изглеждаш изморен, татко — отбеляза Мили, като грабна пластмасов стол и избута Рейчъл, за да се настани до леглото на баща си. — Искаш ли вече да си тръгваме?

— Не — отговори Сесил. — Всъщност искам всички да останете. През последните няколко часа размишлявах върху някои неща. Не знаех какво ми има и дори не бях сигурен дали ще оживея или не.

— О, скъпи, не говори такива неща — потръпни Линда.

Рейчъл обви ръка около раменете й и Мили забеляза как майка й се облегна на нея доволно. Откога пък двете се бяха сближили толкова? Сигурно след смъртта на Лесна победа, когато самата тя бе прекалено разстроена, за да забележи. Проклетото момиче би използвало всяка трагедия, за да се натрапи в семейството.

— Независимо дали ще го кажа или не, това е истината — заяви Сесил, като се размърда, за да се настани по-удобно. — Подобни неща те карат да се замислиш — добави, като се усмихна нежно на Мили. — Дължа ти извинение, скъпа.

— За какво? — изненада се тя.

— За много неща — отговори Сесил, а очите му се напълниха със сълзи. — Но последното е задето ти забраних да отидеш в Америка. Време е да заживееш собствения си живот, и ако това означава отново да яздиш, така да е. Боби ти предложи страхотна възможност и би трябвало да се възползваш от нея.

Мили го изгледа тъпо. Не можеше да осмисли шокиращите му думи, особено след всичките вълнения, които бе преживяла тази вечер. Все едно надзирателят в затвора да ти връчи ключовете за килията заедно с паспорт и празен чек, за да започнеш нов живот. Едно просто „благодаря“ нямаше да е достатъчно.

— Скъпи — нервно се засмя Линда. — Не мисля, че сега е подходящият момент да взимаме такива сериозни решения. Нека да поговорим за това утре сутрин, когато дойдеш на себе си.

— Права е — обади се Джаспър, подкрепен от ентусиазираното кимане на Рейчъл.

Идеята Мили да язди отново в надбягвания, дори и в далечната Америка, изпълни и двамата с ужас.

— Не си го обмислил добре, татко — добави той.

— Затвори си устата — твърдо каза Сесил. — Говоря със сестра ти. Мили?

— Не знам какво да кажа — призна тя, като се молеше наум решението на баща й да не е продиктувано само от лекарствата.

— Все още ли искаш да отидеш? — попита Сесил.

— Разбира се! Разбира се, че искам — извика тя. — Ако наистина говориш сериозно. И ако предложението на Боби все още е в сила.

Боби, който се мотаеше в другия край на стаята и се опитваше да не пречи, се почувства неудобно от всички погледи, насочени към него. Очите на Линда, Джаспър и Рейчъл бяха присвити подозрително. Сесил се бе ококорил очаквателно, а погледът на Мили беше изпълнен с надежда.

Дори и да искаше да си промени решението, вече не можеше да го направи.

— Разбира се — потвърди усмихнато. — Разбира се.

— Ще те помоля само да се грижиш добре за нея — каза Сесил.

— Ще се грижа за нея отлично, господине — обеща Боби. — Имате думата ми.

Е, това беше. Мили идваше в Хайуд и в живота му, независимо дали това му харесваше или не. Зарадва се, задето нямаше да му се наложи да се раздели с нея, но знаеше, че присъствието й щеше да е повече изкусително мъчение, отколкото радост.

Романтичното му увлечение трябваше да бъде забравено. Не само защото бе прекалено млад и трябваше да спаси ранчото си, но и бе обещал на болния й баща да се държи като родител. А каквито и други недостатъци да имаше, Боби Камерън винаги спазваше обещанията си.

Когато пристигнеха в Калифорния, щеше да влезе в ролята на баща на Мили. Бе твърдо решен да го направи.