Дуел

17.

Вечерта Боби се прибра в лошо настроение. Не само полетът му закъсня, но и когато най-после се качи в проклетия самолет, се оказа настанен до някаква досадница от Тексас, която не спираше да дрънка. На всичкото отгоре парфюмът й бе толкова силен, че можеше да зашемети и бик от двадесет крачки. Комбинацията му докара кошмарно главоболие, което се засили още повече от натовареното движение по магистралата на път за вкъщи.

Искаше му се да вземе гореща вана, да изпие чаши бърбън и да си легне. Но когато зави по частния път, първото, което видя, бяха Домино и Чарли Браун, двата му най-ценни коня, все още навън, при това дори без да са наметнати с одеяло.

— Къде, по дяволите, е Мили? — мрачно извика той, нахлувайки във всекидневната на Макдоналд веднага след като остави куфарите си у дома. — Оставила е конете навън, а е адски мразовито.

Цялото семейство седеше пред телевизора, приковало очи в „Американски идол“. Минаха няколко секунди, преди да осъзнаят въпроса му.

— А, здрасти, върна се — най-после каза Дилън. — Как мина?

— Добре — отговори Боби, като се опита да сдържи раздразнението си. — Къде е Мили?

— Не е тук — обади се Съмър усмихнато.

Беше си измила косата и облякла най-сексапилните си джинси в чест на завръщането му, но както винаги красотата й бе незабележима за него.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Боби. — Къде е?

— В Ел Ей — съобщи Дилън, като най-после отмести очи от екрана. — Тод Кренбърн я покани там за уикенда.

Боби се почувства сякаш го бяха халосали в корема.

— Тод е бил тук? — извика. — Защо? Знаеше, че ме няма. Каква работа може…

Думите му замряха, когато си припомни гнусната вечеря в имението на Джими Прайс и коментарите на Тод за Мили. Беше дошъл заради нея! Бе го изчакал да замине за Монтана, за да направи първата стъпка.

Дилън сви рамене.

— Нямам представа. Но Мили изглеждаше наистина щастлива, че отива да се забавлява. Не трябва да се нахвърляш върху нея заради конете. През цялото време докато те нямаше, момичето се съсипа от работа.

Побеснял от ярост заради коварството на Тод, наивността на Мили и собствената си тъпота, Боби се втурна в кухнята и грабна телефона. Заразхожда се нервно със слушалката в ръка, но накрая я тръшна на мястото й.

На кого да се обади? На Тод? На Мили? И какво щеше да й каже? „Как смееш да си взимаш почивка?“ Щеше да прозвучи като пълен идиот и тираничен ревнив кретен. Не можеше да направи нищо. Абсолютно нищо.

— Хей.

Извърна се и видя Съмър, застанала до вратата. Макар и боса, дългите й крака изглеждаха безкрайни, а чистата й коса блестеше като златен ореол. Момчетата щяха да се нахвърлят като луди върху нея, когато отидеше в „Бъркли“, помисли си той братски.

— Хей — усмихна се Боби, като се опита да се поразвесели заради нея. — Изглеждаш много красива. Какво ще кажеш за една прегръдка от бъдещата студентка? Или вече си прекалено изискана и умна?

— За теб винаги — засмя се тя.

Плъзна се в ръцете му и се притисна към него. Затвори очи и вдъхна топлата мъжествена миризма на гърдите му. Господи, как го искаше!

Сложил ръка на тила й и все още потънал в неприятни мисли за Тод и Мили, Боби несъзнателно започна да гали копринената й коса. Сърцето на Съмър едва не спря.

Първо й беше изпратил цветя — много нетипично за него, дори и след страхотно постижение като „Бъркли“. После я бе нарекъл красива за първи път в живота й, а след това я бе прегърнал. А сега галеше косата й като нежен любовник.

Ужасно й се искаше да го целуне. Но не смееше. Просто обгърна ръце около кръста му и се притисни плътно към него.

Мили я нямаше. И Боби бе неин за уикенда.

Съмър възнамеряваше да се възползва от това.

Мили се влюби в Ел Ей.

Всичко там, дори пътуването от Хайуд, беше вълнуващо. Хареса й как Тод шофираше. Адски бързо, но с увереността и спокойствието на добър шофьор. Така шофираше и баща й, макар че със Сесил никога не бе усещала яркото слънце по лицето си и вятъра в косата си, нито невероятната красота на синия океан, докато префучаваха по крайбрежната магистрала.

Мили си спомни надеждите и очакванията си миналата година, когато пристигна в Америка за първи път и пое по същия път с Боби, но в обратната посока. Хайуд трябваше да отвори нова и чудесна глава в живота й. Но следващите месеци й бяха донесли само мъка и загуба. По-късно видя, че надеждите й да спечели любовта на Боби са напълно безпочвени.

Но това вече нямаше значение. Какво бе още едно разочарование след всичко станало? Важното сега бе само състезателната й кариера и връщането на Нюуелс.

Чувстваше се чудесно задето се бе отделила от всички проблеми, макар и само за уикенда. Най-после, когато каньоните и хълмовете отстъпиха пред небостъргачите и гигантските магазини, Мили осъзна, че за първи път от смъртта на баща си се забавляваше истински.

Докато стигнат до източната порта на Бел Еър и потеглят по хълмовете покрай струващите по няколко милиона къщи с грандиозни частни пътища и безукорно поддържани дворове, обсипани с цветя, Мили бе полудяла от вълнение.

— Уха — извика тя, когато минаха покрай прочутия хотел „Бел Еър“. — Колко пари имат тези хора? Какви домове и коли! Невероятно е.

— Да — небрежно кимна Тод. — Това е хубавата част от града.

Мили си припомни как Дилън и Боби бяха споделили веднъж, че презират Ел Ей. „Ел Ей парализира хората и изсмуква доброто от тях, както паякът прави с мухите“, бе казал Боби. Но като гледаше великолепните улици и къщите с блестящо бели огради, не можеше да си обясни какво, по дяволите, бе имал предвид.

— Мамка му — ахна тя, когато минаха през портата от ковано желязо и влязоха в имението на Тод.

Къщата бе ниска, в испански стил и построена с вкус, за разлика от повечето претруфени замъци, покрай които бяха минали, заобиколена от три акра изумруденозелени поляни с гледка към игрището за голф и океана.

— Ти си доста богат, а?

Тод се засмя доволно. Обичаше да се възхищават на успехите му. Но още повече му харесваше наивността на Мили. Беше много млада, не умееше да се въздържа и издрънкваше всичко, което й дойдеше наум. А този навик щеше да я направи лесна за манипулиране — и в леглото, и извън него. Ако натиснеше правилните бутони, момичето щеше да сподели с него всичко, което знаеше за бизнеса на Боби Камерън.

Разбира се, Тод не знаеше със сигурност дали Боби има ахилесова пета. Но инстинктът му подсказваше, че има, а Мили можеше да го отведе до нея. Да, всичкият този петрол в ранчото определено си заслужаваше труда.

— Влизай — подкани я той, като извади сака й от багажника. — Ще ти покажа стаята ти, а после можем да отидем в града. Как ти звучат обяд и пазар в Бевърли Хилс?

— Чудесно — усмихна се Мили, но внезапно лицето й помръкна.

— Какво има? — попита той.

— Всичките ми пари отиват в спестяванията ми за Нюуелс — тъжно обясни тя. — Не мога да си позволя да пазарувам. А и нямам елегантен тоалет за обяд.

— Успокой се — усмихна се Тод. — Този уикенд е за моя сметка. Ти трябва само да се забавляваш.

Ако Бел Еър й беше направил впечатление, очите й едва не изскочиха, когато слязоха в Бевърли Хилс и Тод вкара колата в павирания двор на „Пенинсула“, където подаде двайсетачка на издокарания в сива ливрея служител, за да я паркира отпред.

— Чувствам се като Джулия Робъртс в „Хубава жена“ — прошепна Мили, когато им поднесоха охладени омари и прясно ризото, които тя погълна в миг.

Не беше хапнала нищо от ранната закуска в шест часа и умираше от глад.

— Виж тези жени — каза. — Карат ме да се чувствам като просякиня.

Лицето без грим, джинсите и тениската наистина я отличаваха от безукорно фризираните и издокарани холивудски съпруги, които ги заобикаляха. Тод, който бе сменил костюма си със светлосиня фланелки и бежов панталон, я изгледа преценяващо.

— Хм — кимна накрая. — Да. Малко поизлъскване няма да ти дойде зле.

Мили се изчерви. Вярно беше, разбира се, но беше очаквала любезно уверение, че изглежда чудесно. Вероятно месеците, прекарани сред каубои, които несъмнено бяха най-учтивите мъже на земята, я бяха накарали да придобие нереалистични очаквания.

Тя остави вилицата и ножа, внезапно откри, че апетитът й се изпари.

— Не се отчайвай — усмихна се Тод, като се протегна и я потупа по ръката. — Имам нещо наум. План. Но трябва да ми се довериш. Да се оставиш напълно в ръцете ми. Имаш ли ми доверие, Мили?

— Разбира се — нервно се засмя тя, като си помисли, че този мъж задаваше адски странни въпроси понякога. — Защо да ти нямам доверие?

— Добре — ухили се той. — Тогава започвай да ядеш. Очаква ни натоварен следобед.

Веднага след като плати сметката, Тод подкара към Родео Драйв, като междувременно проведе няколко кратки неразбираеми разговора по мобифона си.

— Чудесно — каза и затвори телефона, като вкара блестящото тъмносиньо ферари елегантно в малкото място за паркиране. — Могат да те вземат. Последвай ме.

За втори път този ден Мили позволи да я хванат за ръка и да я отведат някъде. Влязоха в козметичния салон на Дженифър.

— Здрасти, скъпи — провлече дрезгаво старицата зад рецепцията, като отчаяно се опита да изкриви съсипаните си от пластична хирургия черти в усмивка. — Това ли е младата дама?

Тя прикова очи в Мили, която се паникьоса. Жената приличаше на извадена от филм на ужасите.

— Да, това е Мили — представи я Тод. — Иска пълната програма — вежди, мигли, нокти, кола маска. Имаме час при Мими в пет и половина, затова ще се върни да я взема в пет и петнадесет.

Старицата погледна часовника си и поклати глава, вторачена в момичето като водопроводчик, разглеждащ отчаяно състоянието на древен скапан бойлер.

— Само два часа? — промърмори под нос. — Не е много.

— Катинка, ти си гений — усмихна се Тод, като се наведе и целуна напудрената буза. — Знам, че ще успееш, скъпа.

Мили видя как лицето на старицата се изчерви доволно. Пфу! Да не би да си падаше по него? Тод беше стар, но това същество можеше да му е баба.

— За теб, скъпи, ще направя всичко възможно.

— Да не ме оставяш тук? — извика Мили и ужасено стисна ръката на Тод.

Припомни си последния път, когато бе подложена на разкрасителни процедури в деня на дебютантския си бал в Лондон. Кошмарен спомен. А нещо й подсказваше, че зловещата старица планира нещо много по-сериозно от маникюр и сушене със сешоар.

— Не ставай глупава — сгълча я той, като измъкна ръката си. — Имам работа. Ще се почувстваш чудесно тук. Забавлявай се, ще се видим в пет.

Два часа по-късно Тод най-после се завърна и откри намръщената, все още леко зачервена Мили, която го чакаше отпред.

— Беше отвратително, истинска агония — оплака му се, когато Тод мълчаливо подаде черната си кредитна карта на деветнадесетгодишната служителка, която се бе настанила зад рецепцията. — Чувствам се като някое от онези страшни безкосмени кучета, които хората разнасят в кошници.

— Не, изобщо не си права — твърдо заяви той. — Изглеждаш много по-добре.

И беше така. Макар кожата й да бе още зачервена от масажа и обезкосмяването, сега гъстите й вежди бяха оформени идеално, а прясно боядисаните в черно мигли очертаваха красиво зелените й очи. Когато Тод я хвана за ръката, усети само леки подутинки там, където преди имаше огромни мазоли от дългите часове опъване на юздите. Изгризаните й детски нокти бяха загладени идеално и лакирани в коралово розово. Значително подобрение.

Следващата им спирка бе фризьорският салон, където Тод трябваше да я задържи едва ли не насила на стола, когато започна да обсъжда подстрижките с Мими, една от най-търсените стилистки в Ел Ей.

— О, не, не, няма да докосвате косата ми. Само връхчетата — настоя Мили. — Харесвам си косата дълга. Това е единственото ми красиво нещо.

— Глупости — възрази Тод. — Тази дължина е прекалено детска за теб. И ти крие лицето. Каза, че ми имаш доверие, нали?

— Ами… да — заекна момичето. — Но нямах предвид…

— Е, довери ми се тогава — нареди й той. — Имаш нужда от подстригване.

За ужас на Мили безмилостната Мими бе съгласна с него. Скоро двамата започнаха да прокарват ръце през косата й и да обсъждат възможностите, сякаш тя изобщо не присъстваше там.

Мили напусна салона е три нюанса по-тъмна коса, подстригана на етажи, най-дългият от които прилепваше към врата й като къдрав шоколадов бръшлян и едва достигаше до рамената й.

По целия път обратно към Бел Еър Мили не спираше да се оглежда, да подръпва новия си бретон и да опипва оформените си вежди. Тази сутрин бе яздила Чарли Браун и бе очаквала поредния скучен уикенд в ранчото. Дори перспективата за завръщането на Боби не я бе изпълнила с особен ентусиазъм. А сега се возеше из Ел Ей с Тод Кренбърн и изглеждаше и се чувстваше като абсолютно различен човек.

— Харесва ли ти? — попита той, като зави по булевард „Сънсет“.

— Да — отговори Мили. — Така мисля.

Все още опипваше косата си. Не можеше да се спре.

— Много е… различно.

— По-хубаво е — решително заяви Тод. — И по-секси.

Мили му хвърли бърз поглед. Бе вперил очи в пътя и в жестовете му нямаше нищо многозначително. Очевидно комплиментът си бе просто комплимент, а не свалка.

Но все пак Мили се зарадва на думите му, че изглежда секси. У дома Рейчъл винаги бе сексапилната. В Хайуд пък бе Съмър. Мили винаги бе определяна като хубавичка, естествена или най-лошото — сладка. Никой не й беше казвал, че е секси.

А Боби напоследък дори не забелязваше, че Мили е от женски пол, да не говорим за привлекателна.

Но Тод я виждаше по друг начин. Караше я самата тя да се погледне с други очи. И това бе приятно.

— Благодаря ти, че направи всичко това за мен — каза тя, като най-после откъсна очи от огледалото. — Наистина изкарах невероятен ден.

Той сложи ръка на коляното й.

— Няма защо да ми благодариш, скъпа. Както ти казах, заслужаваш го.

Вечеряха с голяма група от неговите приятели в „Катана“, ултрамодерния суши ресторант в западен Холивуд.

Отначало Мили се възпротиви на копринената рокля с презрамки в телесен цвят, която Тод й бе купил, докато я разкрасяваха, като заяви, че е прекалено момичешка и дантелена и ще се чувства по-добре във вехтите си джинси. Но когато видя какво носеха останалите момичета, се зарадва, че бе отстъпила. Издокарани в „Гучи“ и „Марк Джейкъбс“, със слаби загорели тела, украсени с гигантски фалшиви гърди и диаманти с размера на лешници, блестящи по вратовете, ушите и китките им, те й напомняха за куклата Барби, подарена от майка й за деветия й рожден ден.

Мъжете бяха облечени по-небрежно, повечето в джинси и с разкопчани ризи. Мили си помисли, че изглеждаха доста парвенюшки, особено онези, които носеха тъмни очила на закрито. Но скоро откри, че е прекалено заета с клечките за ядене или да кима умно, когато я питаха дали предпочита златоперка или тон, за да им обръща внимание.

— Е, какво мислиш? — попита Тод, когато най-после се прибраха у дома и влязоха в кухнята, където Мили кацна на плота, изрита обувките си и разтри измъчените си крака. — Различно е от Солванг, нали?

Тя се прозя и кимна, после погледна отражението на новата си страхотна коса в тъмния прозорец. Да, беше съвсем различно от Солванг. Толкова различно, че едва успяваше да го проумее. Тод, къщата му, издокараните му приятели, интересната храна, новите дрехи, прическата. Чувстваше се като отнесена от вихър и запратена в странен и чудесен нов свят.

— Изморена ли си?

— Аха — въздъхна тя. — Но прекарах великолепно. Боби отсъства толкова много напоследък, че в Хайуд се чувствам адски самотна.

— Така ли? — небрежно попита Тод.

Разговорът май щеше да стане доста интересен, помисли си той.

— Честно казано, дори когато си е у дома, се върти наоколо като мечка с наранена глава — сви устни Мили. — Нуждаех се точно от такава почивка.

— Какво го тревожи? — попита Тод, като сипа две чаши безкофеиново кафе и й подаде едната. — Парични проблеми?

— Мисля, че те са част от грижите му — потвърди Мили. — Но пък имаме доста нови клиенти, а и той е претрупан с работа, така че не мога да разбера какво точно го безпокои. Но напоследък всички говорят за онези съдебни дела в Уайоминг, а това го стресира още повече.

— Какви дела?

— О, Господи, наистина не съм съвсем наясно — отегчено отвърна Мили. — Нещо за петролните компании, които прогонили каубоите от земите им. Не се случвало често в Калифорния, но всички са разтревожени.

— Наистина ли? — вметна небрежно Тод, като положи усилия да скрие възбудата си. — Е, сигурен съм, че всичко ще се подреди.

Мили се прозя и прикри устата си с ръка. Тод остави чашата си, приближи се до нея, обгърна я през кръста и я свали от плота. Беше незначителен жест, но неочаквано интимен.

— А междувременно — каза той, като отдръпна ръцете си неохотно, — трябва да престанеш да се тревожиш за хорските проблеми и да се наспиш хубаво.

Веднага след като Мили си легна, Тод се втурна в кабинета си и грабна телефона.

— Джак?

Гласът на адвоката прозвуча замаяно и сънливо от другата страна на линията.

— Тод? Ти ли си? Господи, колко е часът?

— Няма значение — нетърпеливо отговори Тод. — Може би имам нещо интересно за Хайуд. Искам да откриеш всичко възможно за делата между каубоите в Уайоминг и петролните компании.

— Уайоминг? — промърмори адвокатът изморено. — Да, разбира се. Добре. Кога искаш информацията?

— Утре сутрин — отсече Тод и затвори.

На следващата сутрин Мили се събуди от ярката слънчева светлина, която нахлуваше в спалнята й през вдигнатите щори.

— Събуди се.

Тод отвори широко прозорците и в стаята нахлу хладен въздух. Мили инстинктивно се пъхна под завивките и се зачуди защо домакинът й не бе почукал. Слава Богу, че си беше облякла пижамата.

— Вече е девет и петнадесет — съобщи Тод, като потри ръце. — А това означава, че имаш половин час да се облечеш и да излезем.

— Къде… отиваме? — промърмори тя сънливо.

— Днес е щастливият ти ден — ухили се той. — Отиваме на езда.

Центърът за езда „Мандевил каньон“ покри представите на Мили за рая.

Само на няколко километра северно от „Сънсет“ в Брентуд, богаташки квартал в Ел Ей, лежеше огромно имение с великолепни зелени ливади, буен поток и стотици акри хълмисти пътеки. В подножието на каньона имаше просторен двор, идеално почистен и заобиколен от бяла дървена ограда. Традиционните дървени конюшни бяха дом на най-красивите коне, които Мили бе виждала на едно място.

Само двете симетрични палми отпред, яркото слънце и русите коняри ти подсказваха, че си в Ел Ей, а не в коневъдна ферма някъде из Кентъки.

— Тод Кренбърн! Ама че изненада!

Зашеметяващо красиво момиче, което се отличаваше от останалите коняри с това, че бе единствената брюнетка, се приближи да ги поздрави. Беше облечена в къси дънкови шорти и бяла риза, вързана хлабаво под гърдите, която разкриваше червеното горнище на бански.

— Не е типично за теб да ни посещаваш лично. И кого водиш? — усмихна се тя на Мили.

— Мили Локуд Гроувс, запознай се с Клои Коулгън.

Двете момичета се ръкуваха.

— Мили тренира в новите ми конюшни в Санта Инес — обясни Тод. — Тъкмо започва кариерата си като жокей на каубойски коне.

Моите нови конюшни? Боби щеше да побеснее, ако можеше да го чуе, помисли си Мили. Е, всъщност беше вярно, поне отчасти.

— Така ли? — попита Клои, като повдигна скептично вежди.

Като много от бившите приятелки на Тод, тя не можеше да повярва, че връзката му с това много красиво и младо момиче е само делова. Или ако е такава, надали щеше да остане същата за дълго време. А и Мили не приличаше на жокеите на каубойски коне, които бе виждала досега.

— Какво ви води тук? Демон ли искате да видите?

Тод кихна, извади инхалатора от джоба си и вдъхна дълбоко, преди да отговори.

— Да, моля — отвърна. — Демон е изключително красив жребец, когото наследих наскоро — обясни на Мили. — Спечелих го на покер от местен коневъд. Човекът обича да играе хазарт, но му липсват две основни неща — талант и пари, така че накрая бе принуден да ми даде коня.

— Ужасно! — възмутено извика Мили.

Макар да бе израснала в печеливша коневъдна ферма, тя бе прекалено привързана към конете, за да гледа на тях само като на търговска стока, да не говорим за предмет, който може да бъде спечелен или загубен на карти.

— Щях да го продам — продължи Тод, който се направи, че не забелязва реакцията й. — Но Клои реши, че е обещаващ и трябва да го задържа. Исках да видя дали си съгласна с нея.

За момент Мили забрави възмущението си и се изчерви от удоволствие при мисълта, че човек като Тод търсеше нейния съвет. Беше свикнала да се отнасят с нея като с дете — първо родителите й, а после и Боби. Беше приятно да те приемат сериозно поне веднъж.

Тод се обърна към Клои.

— След около половин час ще се отбие още един мой приятел — съобщи й, като си погледна часовника. — Надявам се присъствието му да не е проблем. Той ще погледа ездата на Мили.

— Разбира се, добре дошъл е — отвърна Клои и се усмихна на Мили. — Ще оседлая Демон веднага и можеш да го изпробваш. Как ти звучи това?

— Какъв приятел? — изненада се Мили и изгледа въпросително Тод, но Клои изчезна в конюшнята и след минута се върна с Демон, а при вида на коня всички мисли за странния посетител се изпариха от главата й.

— Красавец е, нали? — подхвърли Клои, като го потупа нежно по врата.

— Невероятен е — възхити се Мили и притисна буза към кадифените му ноздри.

Конят имаше красиви очи като на Бамби, обрамчени от дълги мигли, но мускулатурата му не бе ни най-малко деликатна. Приличаше на конска версия на Майк Тайсън с лице на Мерилин Монро. — Боби би полудял по този кон — добави тя.

— Боби Камерън? Каубоят? — засия Клои. — Значи е истина, а? Той ли е новият партньор на Тод? Чух, че е гениален треньор и страхотен хубавец. Той ли те тренира?

— Да. Когато има време, разбира се — отговори Мили горчиво. — Напоследък почти не го виждам, защото пътува адски много.

Осъзнала, че мисълта за Боби бе достатъчна да развали чудесното й настроение, реши да смени темата.

— Чакай — извика и грабна седлото на Демон от другата гърдеста конярка, за да го постави нежно на гърба му. — Мога да се справя с това — увери ги, после се наведе към ухото на коня и зашепна: — Хайде да видим дали и за езда си толкова страхотен, колкото на външен вид.

Джими Прайс дръпна от кубинската си пура и издиша дима в чистия въздух.

— Напомни ми какво, по дяволите, правя тук — изсумтя той на Тод.

Двамата седяха на твърдите, неудобни пластмасови столове и се готвеха да гледат как Мили ще язди Демон по пистата за тренировки. Хлапето трябваше да е нещо наистина впечатляващо, за да разсее Джими от мислите за изтръпналия му задник. В продължение на години задникът на Джими бе свикнал да е луксозно настанен на меките седалки на тузарски канапета и столове и в резултат на това не търпеше неудобства.

— Само я виж — отвърна Тод. — Няма да се разочароваш. Обещавам ти.

Беше прав. Да видиш как Мили изскача от вратата на старта, бе все едно да наблюдаваш избухването на древен вулкан. Беше дребна, а конят — огромен и як, но тя не само го контролираше идеално, но и успя да го принуди да развие скорост, каквато Джими не бе смятал за възможна. Отдавна не бе виждал някой да язди с такава страст. Сърцето му заби развълнувано и в главата му се завъртяха безброй идеи за чудесата, които можеше да направи с подобен жокей.

— Признавам, че съм впечатлен — заяви, като поклати глава с възхищение. — Невероятно добра е.

— И е чудесна за реклами — добави Тод. — Не си виждал лицето й отблизо, но е страшно сладка. И е откачила от скука в тъпото ранчо.

— Хм — изсумтя Джими. — Ще трябва да свали няколко килограма, ако иска да се състезава за мен.

Прайс не искаше да показва ентусиазма си.

— Не е проблем — увери го Тод, макар да си помисли, че Прайс не е с всичкия си, тъй като Мили нямаше и един излишен грам. — Мога да я вкарам във форма за по-малко от седмица. Тя е много… — усмихна се той, докато търсеше подходящата дума. — Податлива.

Точно в този момент Мили се завъртя и им махна ухилено откъм пистата.

Тод размаха ръка в отговор и я повика.

— Мили — каза, като подаде ръка да слезе от коня, който Клои чакаше наблизо, за да го отведе в конюшнята. — Запознай се с Джими Прайс. Джими, позволи ми да ти представя новата сензация в състезанията с каубойски коне, госпожица Мили Локуд Гроувс.

Зачервена и изпотена от ездата, Мили се шашна и за миг не можа да проговори. Джими Прайс бе един от най-прочутите собственици на чистокръвни коне в света. Беше израснала с името му, което често бе чувала от баща си и другите коневъди в Нюмаркет, а когато се запозна с Боби, научи, че Прайс бе известен и в състезанията с каубойски коне.

Наистина Боби го мразеше силно, макар причините, които й бе изтъкнал за ненавистта си, да й се струваха неясни. С изключение на историята за първата му съпруга и как горката жена се самоубила, когато я изоставил. Това беше наистина ужасно.

— Радвам се да се запознаем.

Мислите й секнаха, когато осъзна, че Джими не само й говори, но и разтърсва ръката й енергично.

— Тод спомена, че сериозно искаш да се занимаваш с надбягвания.

— О, да — отговори тя, като бързо си възвърна хладнокръвието. — Адски сериозно. Трябва да печеля повече пари. Много повече.

Джими се засмя.

— Момиче по мой вкус. Е, ще видим какво можем да направим по въпроса, млада госпожице.

Ако не беше чувала толкова лоши неща за него от Боби, Мили вероятно щеше да го сметне за безобиден веселяк, нещо като прекалено дебел и пушещ пури Дядо Коледа. Джими определено беше любезен и дружелюбен, а и ласкателно заинтересован от кариерата й.

— Извинете ме — каза Тод, като погледна вибриращия си мобифон. — Трябва да ви напусна за момент, ако нямате нищо против.

Никой от двамата дори не го погледна, което той изтълкува като съгласие, затова се отдръпна на няколко метра и насочи вниманието си към разговори по телефона.

— Какво става, Джак?

Адвокатът му не бе забравил късното му обаждане снощи.

— Е — поде той, — Уайоминг. Мисля, че говориш за метановите запаси в долината на река Паудър — прие мълчанието на Тод за съгласие и продължи. — Там има няколко западащи каубойски имота с тонове метан под земята. Според законите в Уайоминг каубоите притежават само земята, но не и природните богатства под нея.

— А тях кой ги притежава? — поинтересува се Тод.

— Правителството. До известна степен. Да го кажем така. Правителството може да даде права на петролни и газови компании да сондират земята и да задържат всички печалби, независимо дали това се харесва на собствениците на земите или не. А както можеш да си представиш, това не им харесва.

— Аха — промърмори Тод замислено. — Разбирам. Ами делата?

— Каубоите нямат никакви правни аргументи — отговори Джак. — Но полагат усилия поне да забавят газовите компании. Принуждават ги да правят безброй доклади за почвата, проучвания на растителността и подобни дивотии, а всичко това отнема време и пари. Няколко от собствениците на земи дори се снабдили със съдебни нареждания да задържат хората от газовите компании далеч от земята си. Впоследствие нарежданията били отменени, но закъсненията са адски скъпи.

— Обзалагам се, че е така — кимна Тод, който бе минал през подобни правни битки при няколко от строителните си обекти.

— Някои от газовите компании сключвали парични сделки със собствениците на земи, за да избегнат правните разправии — продължи Джак. — Но официално, не са задължени да платят на тези типове и цент. Ако е намерен газ и те имат щатски разрешения, могат да влязат в имението и да организират добива му.

После Джак обясни, че калифорнийският закон бил по-сложен. Но всички големи петролни и газови компании — „Шеврон“, „Девън енерджи“, „Сенека“ — търсели начини да се справят и със собствениците на земи по Западното крайбрежие.

— Благодаря, Джак — приключи разговора Тод. — Ще ти се обадя отново.

Добре, добре. Нищо чудно, че Боби се тревожеше. Хайуд, с легендарния му петрол, сигурно бе най-рисковото имение в Калифорния. А той нямаше да знае нищо по въпроса, ако не бе Мили.

Обърна се и видя, че Мили се смееше и шегуваше с Прайс, а неудобството й бе изчезнало. Новата прическа наистина подчертаваше нежните й черти и красивата широка уста. Тод усети, че получава ерекция, когато си помисли колко му се иска да види тези плътни устни, притиснати към члена му.

А кретенът Боби говореше за нея, сякаш бе дете или Дева Мария, или и двете заедно. Но според Тод тя определено си бе жена.

Не беше решил какъв ще е следващият му ход, нито пък как да използва вълнуващата нова информация за Хайуд. Но след като Мили, макар и несъзнателно, можеше да снесе толкова полезна информация, бе изключително важно да е на негова страна. Трябваше да развали за постоянно отношенията й с Боби.

Внезапно Джими Прайс му се стори още по-ценен.

— Добре ли се забавлявате? — попита той с най-очарователната си усмивка.

— Господин Прайс тъкмо предложи да ме спонсорира! — развълнувано извика Мили и заподскача от крак на крак.

— Моля те — ухили се Джими. — Караш ме да се чувствам адски стар. Наричай ме Джими.

— Извинявай, Джими — смути се Мили.

Тя не правеше опит да прикрие вълнението си — очевидно преговарянето не бе една от силните й страни. Трябваше да поработят върху това.

— Тод, не е ли чудесно? Той каза, че мога да тренирам пет дни седмично в Палас Верди…

— Палос Вердес — нежно я поправи Тод.

— Да, там. И можеш да закараш Демон в техните конюшни. Ако искаш, разбира се. А Джими ще ми направи реклама във вестниците. Нещо като с Рейчъл, но различно…

— Какво имаш предвид? — обърна се Тод към Джими, като прекъсна въодушевеното дрънкане на Мили.

— Не съм съвсем сигурен — отговори Джими. — Но нещо от рода на: „Британската каубойка“, за която бездруго вече говорят. „Английска роза сред магарешки тръни“ и разни такива. Разбира се, всичко ще зависи от успехите й на пистата. Но ми се струва, че приятелят ти господин Камерън я задържа прекалено назад.

Тод кимна в съгласие. Колкото повече хора критикуваха Боби, толкова по-добре.

— Треньорката ми Джилиан Сандърс ще я обучи да язди някои от най-добрите каубойски коне на планетата. А тренировъчната й седмица ще бъде петдесет и четири часова — заяви Джими. — Ако Мили не успее да постигне чудеса с подобна помощ, значи никога няма да има кариера.

— О, ще се справя, господин… Джими — намеси се момичето. — Обещавам.

В главата й се появи съблазнителна картинка. Завръща се в Нюмаркет като световноизвестна звезда в каубойските състезания, отрупана с купи и трофеи. Кариерата на Рейчъл загадъчно се е провалила и тя тътри куфарите си нещастно по частния път на Нюуелс, надебеляла и с целулит и петна, а Мили гордо си връща дома пред радостна тълпа, предвождана от засрамената Линда, която най-после признава, че винаги е грешала по отношение на Рейчъл.

В миналото, когато си фантазираше това, Мили винаги си представяше, че е и омъжена за Боби. Но днес по някаква причина пропусна тази част. Днес ставаше дума само за нея.

Чак когато се качи в колата на Тод и потеглиха обратно към Бел Еър, действителността я накара да изстине.

— Ще се наложи да напусна Хайуд, нали? — внезапно попита тя.

— Ами, разбира се — потвърди Тод, без да сваля очи от пътя. — Това проблем ли е?

— Боби може да си помисли така — въздъхна тя. — Имам предвид, съмнявам се, че ще му липсвам, но знаеш колко силно мрази Джими.

— Не съм сигурен, че това е съвсем вярно — излъга Тод. — Едва се познават. Освен това Боби държи на теб, нали? Не би искал да пропуснеш възможност, която ти се удава само веднъж в живота. Не мислиш ли така?

Твърдо бе решил, че не си струва да говори лошо за Боби. Поне не още. По-разумно бе да остави нещата такива, каквито си бяха и да позволи на тъпия каубой сам да прецака отношенията си с Мили.

— Не знам — въздъхна Мили със съмнение в гласа. — Мисля, че Боби иска да продължи да ме тренира. Но проблемът е, че никога няма достатъчно време.

— Точно така! — изтъкна Тод. — Честно казано, ти ще му направиш услуга. Той си има достатъчно работа с конюшните, да не говорим и за закъсалото ранчо, плюс работата му в чужбина. А при Джими ще тренираш и ще се състезаваш непрекъснато. При това говоря за сериозни състезания: Лос Аламитос, Бей Медоус. А следващата година може дори и „Тройната корона“. Кой знае?

Сърцето на Мили заби лудо. „Тройната корона“ беше върховното надбягване. Провеждаше се в Ню Мексико и се състоеше от дерби в Руидосо през юни, „Рейнбоу“ през юли и „Американско бъдеще“ в началото на септември. Да участваш в някое от тези надбягвания бе мечта.

Тод беше прав. Щеше да направи услуга на Боби, ако го освободеше от себе си. Бездруго отношенията им вече не бяха особено добри.

— Мога ли да използвам телефона ти? — попита тя.

Тод я изгледа учудено.

— Ще разкажа на Боби какво става. Няма по-добър момент от настоящия, нали?

— Точно така — ухили се той и си помисли, че момичето все повече му харесва. — Само един въпрос. Къде ще живееш, докато тренираш?

— О — натъжи се Мили. — Аз май приех… имам предвид… не завинаги… но си помислих…

— Че можеш да живееш при мен? — довърши Тод вместо нея. — Успокой се — продължи със смях. — Само се пошегувах. Добре дошла си.

Съмър чу само откъслечни крясъци от разговора.

— Не, не ми пука какво казва той… дай да говоря с него. Мили, дай шибания телефон на Кренбърн!

Боби бе вдигнал телефона в кухнята на семейство Макдоналд. Съмър седеше в стаята си на горния етаж, точно отгоре. Преструваше се, че учи, но попиваше внимателно всяка дума от драмата, която се разиграваше под нея, притиснала уши към дъските на пода. Дори без виковете на Боби ставаше ясно за какво говорят. Бяха предложили на Мили и тя очевидно бе приела да се състезава за някакъв собственик на коне от Ел Ей. Някакъв тип на име Джими, когото Боби наричаше въплъщение на дявола. Явно обвиняваше Тод за случилото се.

Съмър си помисли доволно, че Мили му бе затръшнала телефона, защото го чу да ругае и да набира нов номер, преди крясъците да започнат отново.

— Не смей да ми затваряш проклетия телефон! Да, ти си… ти си дете! Дай да говоря с него, Мили. Съвсем сериозен съм.

Разговорът продължи в този дух още няколко минути. Накрая виковете спряха и Съмър чу затръшването на кухненската врата, когато Боби изскочи в двора. Втурна се към прозореца и го видя да върви към конюшните, стиснал ръце в юмруци.

Задейства се импулсивно. Смъкна анцуга си и облече виненочервена рокля. Беше на майка й, от шестдесетте години, и Съмър винаги я бе харесвала, но в Хайуд рядко бе достатъчно хладно, за да я облече. Свали ластика от лъскавата си коса, разроши я, за да бухне, сложи си руж и гланц за устни. Накрая обу любимите си черни ботуши и се втурна след Боби.

Настигна го в малкия офис, където го завари отчаяно да мята миниатюрна баскетболна топка в коша, закачен на вратата.

— Здрасти, сладурче — поздрави я той. — Извинявай за виковете. Отделих ли те от ученето?

Искаше й се да му отговори, че самото му присъствие я разсейваше.

— Не — промърмори вместо това. — Просто ми се стори разстроен. Исках… помислих си…

Хайде, Съмър, заповяда си тя. Не се страхувай. Не и сега.

— Помислих си, че имаш нужда от компания.

Сърцето й биеше адски силно и за миг се уплаши, че и Боби ще го чуе. Но се насили да отиде до бюрото, където той седеше, и да кацне на ръба му. Сложи ръка на рамото му и се наклони към него.

— Знаех си, че Мили ще те разочарова накрая — прошепна тя, като нежно погали врата му. — Не те обича. Не те обича така, както аз те обичам.

Обгърна ръце около врата му и притисна устни в неговите.

За миг Боби отвърна на целувката й. Все пак Съмър бе толкова красива и чувствена, и… на разположение. В този момент най-лесното нещо щеше да е да прави любов с нея и да разсее ужасните си мисли с устните и тялото й. Да забрави Мили и Тод, да отпъди образите им от главата си.

Но после се стегна. Това беше Съмър, за Бога. Малката Съмър Макдоналд!

— Недей — спря я и я бутна настрани решително.

— Защо? — попита тя, наведе се и отново го целуна.

Вълнената й рокля беше мека като бебешко одеялце и лежеше красиво върху голите й бедра. Боби не можеше да си спомни последния път, когато я бе видял в рокля, особено сексапилна като тази. Нужна му бе страхотна воля да не съдере дрехата и да направи точно това, което тя искаше.

— Не искаш ли? — прошепна момичето.

— Мамка му, Съмър — изсумтя Боби.

Искаше му се да не е толкова възбуден. Никога не бе мислил за нея по друг начин, освен като за сестричката на Дилън. Не желаеше да си я представя гола.

— Аз… да… разбира се, че искам. Искам те — призна той. — Но не бива.

— Защо не?

Тя стана от бюрото и се настани в скута му. Зарови лице в рамото му и плъзна ръце под ризата му.

— Искаш ме. И аз те искам. Защо да не бива?

— Ааа!

Той скочи на крака, вдигна я от скута си и я сложи на бюрото, после отскочи от нея, сякаш бе гърмяща змия.

— Защото! — изкрещя. — Защото не бива, ясно ли е? Ти си дъщеря на Уайът и сестра на Дилън. Ти си Съмър, за Бога. Не.

Очите й се напълниха със сълзи от срам и мъка.

— Но ти ми изпрати цветя — отчаяно каза тя. — А днес, когато се прегърнахме, беше… различен.

— Как? — ужасено попита Боби. — Как различен? Не е вярно.

— Погали ме по косата!

— Проявих обичта си. Господи, Съмър, държа на теб. Ти си ми като сестра.

— Глупости! — изхлипа тя.

Не можеше да понесе такова унижение.

— Използваш това само като оправдание. Заради Мили е, нали? Затова не ме искаш. Влюбен си в нея.

— Това е лудост — отвърна Боби, но осъзна, че не звучеше убедително. — Не, не е така. Ни най-малко. Мили и аз… сложно е — завърши той притеснено.

— Не, не е — възрази Съмър. Нямаше какво повече да губи, затова реши да си излее душата. — Изобщо не е сложно. Съвсем просто е. Ти я искаш и не можеш да я имаш. А сега вероятно някой друг ще я има и това те подлудява.

Боби измъчено прикова поглед в краката си. Някой ден Съмър щеше да стане страхотен адвокат с подобни аргументи. А той глупакът си мислеше, че успява добре да прикрие чувствата си. Но Съмър ги бе схванала веднага.

— Съчувствам ти, Боби. Наистина — добави тя и се отправи към вратата, без да избърше сълзите от лицето си. — Повярвай ми. Знам какво е да обичаш човек, който не те обича.

След като Съмър си тръгна, Боби се отпусна на стола и притисна ръце към лицето си.

Каква бъркотия!

Проклета шибана бъркотия!