Дуел

28.

Националното състезание бе най-важното за каубойските коне.

Всяка година в края на август спокойното селце Руидосо в Ню Мексико се изпълваше с хиляди запалянковци, които идваха да гледат как най-великите каубойски коне в света се надбягват на финала на Деня на труда.

Отчасти благодарение на Мили, чиито реклами за „Т-Мобил“ помогнаха към спорта да бъде привлечена по-широка публика, тази година в селото бе по-оживено от обикновено. За днешния финал се очакваше тълпа от повече от двадесет хиляди души, които се надяваха да видят как Английската каубойка възвръща великолепната си форма след разочароващия си втори сезон.

Мили положи неимоверни усилия да се изолира от всички клюки в седмиците преди състезанието. Почти не излизаше от Палос Вердес и бе изцяло отдадена на тренировките. Дори взе живота си в собствените си ръце и отхвърли няколко ангажимента, на които спонсорите й настояваха да присъства.

— Осъзнаваш, че не си в положение да ни разиграваш — рязко й каза новата служителка от „Т-Мобил“, която отговаряше за връзките с обществеността, след като Мили отхвърли и втората покана. — Договорът ти изтича в края на следващия месец и подновяването му далеч не е сигурно.

Мили обаче бе категорична.

— Няма ли най-после да вземеш решение? — сопна се тя. — Или искаш да спечеля в Руидосо, или не.

— Разбира се, че искаме да спечелиш — ядоса се момичето.

— Тогава ме остави на мира — приключи разговора Мили и затвори телефона.

Не й се обадиха отново и тя прие това за положителен знак. Ако я бяха уволнили, все някой щеше да звънне да й го съобщи. За първи път от месеци — още от победата й на панаира в област Хумболт, в деня, когато бе заварила Тод и Кенди в леглото — чувстваше, че тя и Кали се представят добре.

Джил бе на същото мнение.

— Нали разбираш — каза й тя в деня, преди да заминат за Ню Мексико, когато Мили бе постигнала рекорд в галопирането, — вие двамата сте великолепни заедно. Просто трябва да се довериш на коня.

— Предполагам, че си права — отвърна Мили със съмнение в гласа, макар че почувства истинско облекчение и радост от думите й.

След многобройните разочарования започваше да вярва, че е била чудо само за един сезон и е загубила способностите си.

— Няма какво да предполагаш — твърдо заяви Джил. — С Демон никога не си постигала такова време. Единственият ти проблем е самочувствието ти.

Беше права, разбира се. Истината бе, че като я заряза заради Кенди, Тод разби крехкото й самочувствие на милиони парченца. Трудно й бе да си го възвърне, особено след като Рейчъл щракаше със зъби по петите й като пираня, а спонсорите и Джими я тормозеха заради теглото и поведението й.

Не знаеше със сигурност дали връзката на Тод и Кенди продължава и не искаше да знае. Но замечтаният поглед в обичайно ледените очи на Кенди ясно показваше, че още са заедно. Мили не бе споделила с никого какво се бе случило онзи ден. Не както Кенди и Тод предполагаха от лоялност към Джими, а от унижение и срам. Каквото и да изпитваше към Тод — омраза, гняв и възмущение — за гордостта й бе тежък удар да признае, че я бе отхвърлил сексуално заради друга жена. Да не споменаваме и че я бе използвал нагло, за да осъществи вендетата си срещу Боби. Беше я накарал да изглежда слаба и глупава. И тя не бързаше да сподели това със света.

Същата тази неувереност я спря да попита Джими направо дали възнамерява да я изрита заради Рейчъл. Реши, че ако той планираше да го направи, щеше да научи за това достатъчно скоро. Бездруго не можеше да каже нищо, с което да промени решението му, така че нямаше смисъл да се унижава с въпроси. Най-доброто, което можеше да направи, бе да сведе глава и да работи усърдно. Да се опита да му докаже веднъж завинаги, че тя е талантливата.

Сгърчена над клозета в ремаркето си сутринта на голямото надбягване, Мили повърна мъчително за втори път от час насам.

— Добре ли си? — почука Джил на вратата.

Очакваше, че Мили ще бъде нервна преди състезанието, особено като се имаше предвид наглостта на репортерите, които тормозеха горкото хлапе всеки път, когато излезеше навън, и запалянковците, настояващи да се снимат с нея или да получат автограф. Но Мили наистина изглеждаше зле.

— Добре съм — едва отвърна Мили, притиснала изпотеното си чело в хладния порцелан на клозета. — Ще изляза след минута.

Господи, чувстваше се ужасно. Никога не я бе измъчвала подобна нервност.

Поне Демон да беше тук. Разбира се, Кали се представяше чудесно напоследък, но Демон все още й липсваше ужасно.

— Изглеждаш като смъртник — нежно каза Джил, когато Мили най-после излезе от тоалетната.

Подаде й чаша горещ сладък чай и я накара да седне на малкото канапе.

— Благодаря — каза Мили с разтреперан глас. — Слушай, не се ядосвай — потрепери тя. — Но знаеш ли случайно дали Боби Камерън е тук? Бих излязла да го потърся, но навън е пълна лудница.

Джил въздъхна. Подозираше, че Боби е истинската причина за срива на Мили, а не Тод или слуховете за Джими и Рейчъл, нито дори напрежението от предстоящото надбягване. Тревожеше я перспективата отново да види Боби.

След като той й върна първото писмо и чека, Мили събра цялата си смелост и реши да опита отново. Имаше нужда да му покаже, че ужасно съжалява и че не бе искала нищо от станалото да се случи. Да го увери, че Тод бе излъгал и нея. Но не получи отговор. И оттогава непрестанно я измъчваше мисълта, че според Боби тя нарочно бе предала и него и Хайуд.

— Не съм го виждала — търпеливо отговори Джил. — Но навън има двадесет хиляди души. Не е лесно да срещнеш някого случайно.

— Да — разсеяно кимна Мили. — Да, предполагам, че си права.

— Заповядай — Дилън подаде на Боби чаша топла бира и се настани до него на един от старите платнени столове пред ремаркето на Марти Фокс. — Пийни и се отпусни. Плашиш конете.

Днешното надбягване маркираше края на треньорската работа на Боби, което трябваше да е повод за празнуване. Въпреки че Даш нямаше шанс да се представи впечатляващо.

Бирата беше отвратителна, но Боби знаеше колко дълго Дилън бе висял на опашката в претъпкания бар, затова я изпи послушно.

— Благодаря — кимна той. — А, преди да забравя — бръкна в джоба на джинсите си, извади дебела пачка петдесетдоларови банкноти и подаде пет от тях на Дилън. — Заплатата ти за последните три дни.

— Заплатата ми? — намръщи се Дилън и бутна парите настрани. — Не говори глупости. Тези пари са за съдебния фонд. Знаеш го. Пък и единственото, което направих, бе да държа няколко въжета. От друга страна, идването в Руидосо за мен е забавление, а не работа.

Това беше вярно само отчасти. Дилън пристигна в Ню Мексико по две причини: да окаже морална подкрепа на Боби, което напоследък бе не по-забавно от вадене на зъб без упойка, и да се види с Ейми.

През последните три дни направи всичко възможно да изпълни първата си мисия и търпеливо слуша в продължение на часове как приятелят му си изливаше мъката заради загубата на Хайуд.

Положението наистина беше кошмарно. Последните каубойски коне бяха продадени на съперниците им в Лос Оливос, а новите конюшни, които преди по-малко от две години бяха радостта и гордостта на Боби, бяха използвани за склад за оборудването на „Комарко“. Сега Тъндърбърд бе единствения кон, който Боби притежаваше поне отчасти, но се намираше на хиляди километри от него в Кентъки. От каубойската идилия останаха само няколко недокоснати ливади и стотина глави добитък. Да не забравяме, разбира се, и сметките по делата с размера на Големия каньон.

Дилън не знаеше обаче, че Боби губеше не само ранчото. От деня, когато Даяна му разказа за гнусната постъпка на Ханк, той трябваше да се изправи пред факта, че баща му не бе човекът, за когото го бе смятал. Бе прекарал целия си живот в опити да бъде достоен за идеал, който никога не бе съществувал. В някои отношения това бе най-тежкия удар.

Нямаше търпение Съмър да се върне в „Бъркли“. Присъствието й у дома бе адски болезнено. Не спираше да търси чертите на Ханк в лицето й, а после да си припомня целувката им. Да, беше само целувка. Но спомените за това, как се бе чувствал тогава, отвориха кутията на Пандора, от която изскочиха кошмарни образи. Съмър му беше сестра. Сестра. В някои дни се чувстваше толкова отвратен и виновен, че едва дишаше.

— Трябва да си намерим места — каза Дилън, като се намръщи от бирата, която имаше вкус на котешка пикня. — Надбягването започва след двадесет минути, а тълпата е страховита.

Всъщност не надбягването го изпълваше с нетърпение да тръгне към пейките, а перспективата да види Ейми за първи път от срещата им в Ню Йорк. Липсваше му ужасно много, но беше и нервен. И двамата бяха изпълнени с въодушевление от предстоящата среща, но още дори не се бяха целували. Ами ако нищо не се получеше?

— Тръгвай — подкани го Боби. — Първо ще се отбия да видя нашето момче за последен път и после ще се присъединя към теб.

Боби потегли към заградената площ, където стояха шестнадесетте най-бързи и здрави коня и ездачите им. За всички тях това бе най-важното състезание през годината, а за някои — най-важното в живота им.

Запроправя си път сред тълпата и си каза, че професионализмът му налага да пожелае късмет на Даш и жокея му. Истината обаче бе, че просто не можеше да остане далеч от конете и ездачите.

Трябваше да види Мили.

Нямаше да говори с нея, а просто щеше да стои отзад и да я погледа. После можеше да отиде при Марти и да се измъкне оттук.

Нямаше проблеми.

Мили излезе от залата за претегляне, по-бледа от обикновено, и се натъкна на море от камери.

— Тук! — завикаха репортерите. — Мили!

— Как се чувстваш? Уверена ли си?

— Добре съм, благодаря — насили се да се усмихне тя, като се опита безуспешно да си проправи път.

— Как е Кали?

— Дочухме, че си подобрила с две секунди рекорда си с Демон по време на тренировките миналата седмица. Вярно ли е?

— Рейчъл Дилейни обади ли се да ти пожелае късмет?

Беше безнадеждно. Очевидно нямаше да стигне до старта без помощ. Тя се шмугна обратно в съблекалнята, където пресата не можеше да я последва, втурна се в дамската тоалетна, заключи се в едната от кабинките и се опита да си поеме дъх.

— Дишай — заповяда си на глас, като се опита да пропъди гаденето. — Фокусирай се.

Чу вратата да се отваря. Две разпоредителки застанаха пред огледалото, за да проверят грима си. Отначало не обърна внимание на бъбренето им, но после чу име, което я накара да се вслуша.

— Дилейни, а не Деморни — каза едната. — Нали знаеш, Рейчъл. Онази, която мрази Мили и е гадже на брат й.

— Да, да, знам — отвърна приятелката й. — Но откъде знаеш, че е подписала? Имам предвид, не си виждала договора, нали?

Мили почувства как космите по тила й настръхват. Какъв договор?

— Разбира се, че не — заяви първата. — Джими Прайс е по-потаен от Кремъл. Но чух жена му да съобщава това на приятелката си. Наема я.

— Мислиш ли, че ще зареже Мили? — попита другата. — Ами ако тя спечели днес? Тогава няма да я зареже, нали?

— Откъде да знам. Може и да го направи. Имам предвид, Мили не изглежда много добре. Виждала съм гладуващи етиопци с повече месо по кокалите от нея. Ако някой има нужда от добро похапване, това е тя. Повече месо и картофи.

Жените излязоха и затръшнаха вратата зад себе си.

Мислите на Мили запрепускаха. Вярваше, че днес е решителният момент за нея. Ами ако вече бе закъсняла? Дали наистина Джими бе наел долната кучка зад гърба й?

Слава Богу, нямаше време да размишлява върху чутото. Закъсняваше. Надигна се с усилие, излезе от страничната врата и тръгна към заградената площ, където я чакаше Кали.

Бог да го благослови. Изглеждаше спокоен и кротко похапваше трева, сякаш нямаше никакви грижи.

— Ето те — извика Джил облекчено, когато Мили се метна на седлото. — Започвах да се паникьосвам, че си избягала.

След няколко секунди Мили си пожела наистина да бе избягала. Застанал точно пред нея, като Клинт Истуд в стар уестърн, бе Боби.

Не го беше виждала от онази ужасна вечер в Бел Еър, когато бе спала за първи път с Тод. Изуми се колко различен изглеждаше.

Тогава беше невероятно силен. Разгневен, наранен, но все още могъщ физически, като умиращ бик, нападащ матадора. Но сега? Сега изглеждаше примирен, изморен, почти съсипан.

Мили знаеше, че няма право да каже и дума по въпроса, но Боби бе отслабнал страшно много. А и раменете му бяха отпуснати по странен начин. Къде беше онзи Боби, когото помнеше? Пламенният, арогантен и небрежен каубой, когото видя за първи път на стълбите в Нюуелс? Красавецът, в когото се влюби безнадеждно и отчаяно?

И тогава се случи. Боби вдигна глава и улови вторачения й поглед.

В миг оглушителната какофония сякаш заглъхна, тълпите изчезнаха и останаха само те двамата. Ако сърцето й още биеше, то Мили не можеше да го усети.

Боби, от друга страна, усещаше само лудото биене на собственото си сърце.

Беше виждал безброй снимки на Мили по телевизията и вестниците, откак се срещнаха за последен път. Но друго бе да я види на живо. Изглеждаше болна. Слаба, бледа, почти мършава. Наистина ужасно. Желанието да я свали от коня и да я отнесе далеч оттук бе толкова силно, че той не можа да се удържи и пристъпи напред. Но с всяка стъпка неувереността му се засилваше и накрая просто спря на място и се вторачи в нея.

— Здрасти.

Гласът й беше толкова тих и слаб, че отначало не я чу, а само видя устните й да оформят думата. Тя се прокашля и опита отново.

— Не знаех, че ще те видя днес.

— Е, ето ме — мрачно отвърна той.

Мили затрепери и стисна гривата на Кали за подкрепа.

— Върна ми писмото — промълви. — Разбирам защо. Имам предвид, мисля си, че разбирам.

— Не, не разбираш — ледено я сряза Боби. — Как можеш да разбереш? Ти не разбираш нищо.

Искаше я ужасно много. Искаше да й прости, да я обича, да бъде всичко за нея. Но по някакъв необясним начин желанието само засилваше яростта му. Сякаш бе програмиран да се държи грубо, да продължи да я притиска, докато напълно я отблъсне от себе си в изкривена самозащита.

— Винаги си се интересувала само от собствения си успех, независимо от цената. Е, сега го получи. Надявам се, че си щастлива.

Понечи да се отдалечи. Мили извика отчаяно.

— Не съм щастлива! Боби, моля те. Не знаех за „Комарко“. Тод никога не ми казваше нищо. Трябва да ми повярваш. Не знаех!

Но той вече се отдалечаваше.

— Ох, мамка му! Мамка му! Мамка му! Това не изглежда добре.

Дилън стоеше прав и наблюдаваше надбягването. Застанала до него, на мястото, където трябваше да е Боби, бе Ейми. Държеше ръката му и, въпреки кошмара за горката Мили, който се разиграваше пред тях, се усмихваше широко.

Не се случи така, както си го бе представяла, но все пак бе чудесно. Търси Дилън цял час, когато пристигна, тъй като в бързината си да облече близнаците забрави мобифона си. Тъкмо започна да губи надежда, че ще го види, когато той се блъсна в нея пред една от будките за сладолед.

— Хей! — засия той незабавно и пропъди всичките й тревоги, че си е променил мнението и вече не се интересува от нея. — За мен ли е един от сладоледите?

Тя погледна тъпо ръцете си и си спомни, че държеше две фунийки, за утешение на братята си, които бе оставила с ужасната им майка за прекалено дълго време. Сладоледът вече се топеше и по китките й се стичаха лепкави струи.

— Всъщност сладоледите са за децата — усмихна му се тя, без да крие радостта си, че го вижда отново.

— Аха — засмя се Дилън.

Ейми беше още по-сладка и хубава, отколкото я помнеше.

— Е, заслужават ли ги? Добре ли се държаха?

— Добре ли! Не, по дяволите — изкикоти се Ейми. — Проклети са както винаги.

— В такъв случай — каза Дилън, като издърпа сладоледите, — смятам, че ние с теб трябва да ги изядем.

Дилън дори не опита сладоледа, а метна безцеремонно и двата на земята, придърпа я към себе си и я целуна страстно и дълго. Хората наоколо се вторачиха в тях.

От този момент Ейми потъна в омайна мъгла от щастие. Позволи му да я заведе да гледа надбягването с него и Боби, но Боби така и не се появи. Вече дори не й пукаше, че баща й щеше да побеснее, защото го бе оставила сам да се разправя с момчетата.

Дилън Макдоналд я обичаше. Това бе единственото важно нещо на света.

Но въпреки блаженството си изпита съжаление към Мили, която се представяше ужасно. Усети, че и Дилън е на същото мнение.

— Сигурно нещо се е случило — каза тя, като поклати глава. — Напоследък яздеше толкова добре. Горката Мили. Не е справедливо.

— Вероятно е от напрежението — сви рамене Дилън. — Може би тълпата я притеснява.

— Не — възрази Ейми. — Свикнала е с тълпите. Нещо друго е станало.

Надбягването беше само четиристотин и петдесет метра, но за Мили бе четири хиляди. Беше увиснала на врата на Кали като пияна. Въпреки малкото й килограми тежеше като камък на коня, който положи всички усилия да се справи самостоятелно и я завлече до финала като ранен войник. Мили изостана далеч зад останалите жокеи.

Надбягването приключи за тридесет секунди и несъмнено бе най-ужасното състезание в живота й.

— Мислиш ли, че трябва да отида при нея? — загрижено попита Ейми.

Дилън кимна.

— Мисля, че трябва да отидем, да.

Страхотно й хареса начинът, по който Дилън каза „да отидем“.

Той улови нежния поглед на широките й бледосини очи и се разтопи. Бавно, все още малко нервно, Дилън се наведе и притисна пресъхналите си устни към нейните и се зашемети от допира на меката й порцеланова кожа в наболата му брада.

— Не ми пука какво мислят хората — прошепна Ейми, опиянена от щастие. — Нито татко, нито Кенди, нито Мили, никой. Не искам вече да те пазя в тайна.

— Нито пък аз — изтъкна той, като я прегърна силно.

— Хайде да вървим — предложи момичето, като неохотно се освободи от него. — Цял живот ще правим това. Но в момента мисля, че Мили се нуждае от мен повече, отколкото ти.

— Силно се съмнявам — отвърна Дилън и прехапа долната си устна безпомощно. — Но си права. Да вървим.

За съжаление на Мили Ейми не беше първият член на семейство Прайс, който стигна до ремаркето й.

— Какво, по дяволите, беше това? — изрева Джими, а тлъстите му бузи се затресоха, когато се заразхожда нервно напред-назад. — Да не си откачила?

— Дръж се по-мило с нея — посъветва го Джил.

Тя самата не знаеше какво се бе объркало, но разкъсването на горкото момиче нямаше да помогне на никого.

— По-мило? — възмути се Джими. — Държа се мило с нея през последните шест месеца, Джил. Да не съм шибано благотворително дружество? Да не смяташ, че „Т-Мобил“ ще се държат мило с нея? — изсмя се той презрително. — Хората инвестираха много време и пари в теб, Мили. Аз инвестирах много време и пари. Но ти ме провали. Провали и себе си. Господи!

Мили чу думите му като далечно ехо, сякаш ушите й бяха натъпкани с памук. След като Боби се отдалечи от нея, нещо в нея се срина. Безбройните проблеми и напрежението в живота й достигнаха точка на кипене и системите й просто спряха да функционират.

Дори не помнеше, че бе яздила Кали до финала. Нито пък можеше да обясни на Джими, Джил или някой друг какво се бе случило по време на надбягването. Всичко й беше като в мъгла.

— Няма лесен начин да ти го съобщя, Мили — каза Джими, като запали пура. — Затова просто ще го кажа. Уволнена си.

— Хей, чакай, чакай — намеси се Джил в защита на Мили, която седеше неподвижно като статуя. — Да не прибързваме.

Днес Джил преживя страхотно разочарование, когато видя как усърдната й работа през последния месец отиде по дяволите.

Във възможно най-неподходящия момент мобифонът й зазвъня упорито. Несъмнено някой репортер искаше да чуе мнението на треньорката на Кали за шокиращото представяне. Едва тогава Джил осъзна, че заета да защитава Мили, дори не бе разбрала кой бе спечелил състезанието.

Докато тя ровеше в чантата си, за да намери и изключи проклетия телефон, на вратата се почука леко и Ейми влезе в ремаркето заедно с Дилън.

— Къде, по дяволите, беше? — нахвърли се Джими върху дъщеря си. — Горката Кенди полудя с момчетата. И кой е този клоун? — вторачи се той в Дилън, който спокойно отвърна на погледа му.

За първи път Ейми пренебрегна баща си напълно, втурна се към Мили и я прегърна.

— Горкото ми момиченце — нежно каза тя. — Какво, за Бога, се случи?

Мили неочаквано излезе от ступора. Вторачи се в Ейми и Дилън и най-после наруши мълчанието си.

— Ти? И Дилън? — кимна тя към сплетените им пръсти.

Ейми отвърна с широка усмивка.

— Но как? Имам предвид, кога… Не разбирам.

— Ще ти обясня по-късно — увери я Ейми. — Сега ти си важната. Кажи ми какво се обърка, Мили.

Сълзите, които Мили потискаше упорито през последните няколко минути, се затъркаляха по лицето й.

— Видях се с Боби — изхлипа тя. — Точно преди надбягването. И той ме мрази, Ейми. Наистина ме мрази.

— По дяволите — промърмори Дилън под нос. — Знаех си. Тъпо, упорито копеле… — изруга, после се обърна към Мили. — Слушай, скъпа, Боби не те мрази. Знам го със сигурност.

— Ти не видя лицето му, Дил. Как само ме погледна — поклати глава тя тъжно.

— Довери ми се — хвана я за ръката Дилън и внезапно дългите месеци, в които не се бяха виждали, се стопиха. — Боби просто си търси човек, когото да обвини, това е всичко. Изгубването на ранчото е адски тежко за него.

— Загуби ли ранчото? — ужаси се Мили. — Загуби Хайуд?

— Е, не още — поправи се Дилън. — Но предстои. Не може да си позволи да се бори в съда.

За втори път от две минути насам нечий мобифон зазвъня. Този път беше този на Мили.

— Не отговаряй! — извика Джил, но закъсня.

Автоматично Мили отговори:

— Ало?

— Мили?

Гласът от другата страна на линията бе толкова слаб и накъсан, че отначало не го позна.

— Да. Кой е?

— Мили, аз съм. Мама.

Минаха няколко секунди преди да загрее.

— Мамо?

— Да, скъпа. О, Мили — заплака Линда и се замъчи да си поеме дъх. — Случи се нещо ужасно.

Няма шега, мрачно си помисли Мили. Тъкмо ме уволниха, кариерата ми приключи. Рейчъл ще открадне работата ми, заедно с остатъците от живота ми, които не е взела досега. Боби ме мрази. Половината световна преса тръпне от нетърпение да ме унижи, а ти ми се обаждаш да ми споделиш собствените си проблеми!

— Не плачи, мамо — каза тя, като избърса собствените си сълзи.

Както винаги, отчаянието на Линда я накара да се стегне. Някой трябваше да се прояви като зрял човек.

— Какво е станало? Сигурна съм, че не е толкова страшно.

— Страшно е! — изхленчи Линда. — Ужасно е. Джаспър е обвинен в измама. И няма да го пуснат под гаранция. Намира се в затвора в Йорк, Мили. В затвора! И не иска да се види с мен. Дори не ми разрешава да му се обадя…

Линда захлипа отчаяно и накъсаните й думи не бяха достатъчно ясни за Мили.

— Мамо, опитай се да не се паникьосваш — помоли я Мили. — В момента съм по средата на нещо важно. Може ли да ти звънна след половин час?

— Половин час? — истерично извика Линда. — Тук е един през нощта, Мили. Имам нужда да поговоря с теб сега.

Мили въздъхна.

— Ще ти звънна веднага, щом мога. Обещавам ти.

Господ знае в каква каша се бе забъркал брат й този път. Но очевидно майка й не можеше да се справи сама. Щеше да й се наложи да се върне в Англия. И колкото по-скоро го направеше, толкова по-добре.

Тя затвори телефона и завъртя очи към Ейми, която се изкикоти. Внезапно нищо вече не изглеждаше толкова важно. Всъщност Мили се уплаши, че ще избухне в див смях, нещо, което не бе особено разумно при дадените обстоятелства.

Джими обаче не изглеждаше весел. Бе очаквал сълзи от Мили и ако не молби на колене, то поне горещо извинение за днешното фиаско. Вместо това тя изглеждаше по-загрижена за проблемите на Боби Камерън и организирането на пътуването си до Англия.

— Ейми — излая той. — Отивай да се грижиш за братята си. Мили и аз още не сме свършили. И да се извиниш на Кенди, задето я изостави така.

Ейми си пое дълбоко дъх.

— Знаеш ли какво, татко? — каза тя. — Майната ти.

— Моля? — изненада се Джими. — Какво каза?

— Казах, майната ти.

Сърцето на Мили се изпълни с гордост. Тя се усмихна на Дилън, който очевидно си мислеше същото. Крайно време беше Ейми да се възпротиви на наглото тлъсто копеле.

— Не съм ти робиня — спокойно продължи тя. — Ако Кенди не иска да се грижи за собствените си деца, не е трябвало да ги ражда.

— Не смей да говориш за Кенди с неуважение! — изкрещя Джими. — Тя е чудесна майка.

— Тя е ужасна майка — отвърна Ейми. — Честно, татко, обичам те. Но как може да си толкова сляп?

Мили стана, облече пуловера си и се огледа набързо. Издуха носа си и избърса следите от сълзите. Ейми и Джими очевидно имаха доста неща за обсъждане. Можеше да ги остави да се разправят и да се изправи срещу неизбежното нападение на репортерите отвън. Все още нямаше представа какво да им каже и как да обясни случилото се. Но колкото по-рано излезеше при тях, толкова по-бързо щеше да приключи с всичко това.

— Къде отиваш? — побесня Джими, когато я видя да се отправя към вратата. — Още не съм свършил с теб.

Господарският му тон я вбеси. А и нямаше какво повече да загуби.

— Току-що ме уволни, Джими, забрави ли? Ако случайно не си наясно с този термин, той означава, че вече не работя за теб.

— Върни се тук! — изрева Прайс. — Дължиш ми извинение, млада госпожице, да не споменаваме и за малко уважение.

— Не ти дължа абсолютно нищо — отвърна Мили. — Помогна ми да спечеля пари. Ти също спечели. Край на историята. Пък и след като вече съм вън от играта, можеш спокойно да наемеш Рейчъл Дилейни. О, съжалявам, сгреших — усмихна се тя саркастично. — Вече го направи, нали?

— Рейчъл няма нищо общо с това — заекна Джими.

За първи път Мили го видя да отстъпва. Това й се стори адски приятно.

— Дори и да бях победила днес, пак щеше да ме замениш, нали?

— Не е сигурно — излъга той.

— Слушай, Джими, благодарна съм ти за старта, който ми даде. Но вече не искам всички тези дивотии с английската каубойка — едва когато изрече думите, осъзна, че наистина ги мислеше. — Така че давай напред с Рейчъл. Не се чувствай зле задето ме заменяш с нея.

— Не се чувствам зле — гадничко отвърна Джими. — Нито за миг.

Вратата се отвори широко и разкри разярената Кенди, стиснала по едно пищящо хлапе във всяка ръка. Красивото й кремаво сако от „Ралф Лорън“ бе омазано със сладолед и сополи. Косата й бе рошава, сякаш се беше борила с вятърна мелница. Обикновено безукорният й грим се бе разтекъл и приличаше на зловеща маска.

— Мамка му — прошепна Дилън на Ейми. — Кой покани Круела Девил5?

— Джими! — изкрещя Кенди вбесено. — Търсих те навсякъде. А ти! — насочи тя костеливия си пръст към Ейми и потрепери от ярост.

— Това е абсурдно — намеси се Джил раздразнено. — Тук заприлича на Таймс Скуеър.

— Съжалявам, бебчо — извини се Джими и взе синовете си от Кенди. — Дойдох да съобщя на Мили, че я уволнявам.

— Добре — кимна Кенди доволно. — Крайно време беше. Това надбягване бе пълен позор.

Мили се канеше да си тръгне, но наглостта на Кенди я вбеси.

— Знаеш ли, Джими — небрежно подхвърли тя. — Ако имаш нужда от нещо, което да те накара да се почувстваш зле, опитай с това. Жена ти чука приятеля ми, пардон, бившия ми приятел, зад гърба ти.

Джими се ококори и зяпна. Погледна Кенди, търсейки отрицание по лицето й. Но нападението на Мили бе внезапно и жена му не успя да прикрие виновната си червенина.

Лицето на Джими пребледня като чаршаф. Ейми също изглеждаше зашеметена.

— Точно така — усмихна се Мили. — Това продължава от… колко време стана, Кенди? Три месеца? Четири?

— Лъжкиня! — изписка Кенди.

Но бе прекалено късно. Никой не й повярва.

— Хванах ги заедно в леглото — завъртя ножа в раната Мили. — През юни. Затова ние с Тод се разделихме.

След тези думи тя излезе и затвори вратата, оставяйки атомната бомба да избухне зад гърба й.